Самоуправство при повторно поставяне на заграждения след заповед на кмета

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 217

гр. София, 12 май 2025 г.

Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди и двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА

КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ

при секретар Марияна Петрова, при участието на прокурора Атанас Гебрев от ВКП, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 166 по описа за 2025г.

Производството по реда на чл.346 т.2 от НПК е образувано по подадена касационна жалба от защитник на подсъдимия С. Д. К. срещу въззивна присъда рег.№ 1/16.01.2025г. по ВНОХД № 20245100600302 / 24г. на Кърджалийски окръжен съд, първи състав.

С въззивната присъда е отменена първоинстанционната оправдателна такава под № 15 / 26.08.24г. на РС – Момчилград, постановена по НОХД № 32 / 2024г., като подсъдимият К. е признат за виновен по предявеното му обвинение за извършено деяние по чл.323, ал.2 от НК и по реда на чл.54 от НК му е наложено наказание от 4 месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 200 лева.

Изтърпяването на наказанието е отложено по реда на чл.66 от НК за срок от три години, като са присъдени и деловодните разноски в тежест на дееца.

От съдебния акт подсъдимият е останал недоволен, като чрез защитата си е подал касационна жалба, в която се ангажират като основания твърдения за необоснованост, за постановяване на присъдата при игнориране на събраните по делото доказателства и в нарушение на закона.

Законът, според защитата, бил приложен неправилно, тъй като подсъдимият бил осъден за деяние, което не е извършил, а това било видно от събраните по делото доказателства.

Допуснато било съществено нарушаване на процесуални правила, довело до нарушаване правото на защита на подс. К., тъй като въззивната инстанция била приела безкритично тезата само на обвинението. Твърди се, че доказателствения материал по делото не е подложен на всестранен и пълен анализ, като била проявена едностранчивост и превратност при оценката на доказателствата, в разрез с правилата на формалната логика. Съдът неправилно бил изключил част от доказателствата като недостоверни, без излагане на съображения за това в своите мотиви.

Присъдата, постановена по делото, почивала на предположения за вината на дееца, която пък не била доказана по безспорен и несъмнен начин.

Защитата се позовава на неправилна оценка на показанията на свидетелите, които били противоречиви, непоследователни, при липса на спомен дали това било местен път или новообразувана улица за обслужване на новообразувани имоти. Изтъкват се показания на св. Ю. А. М., който бил изградил стопанския двор, а по – късно участвал в неговата ликвидация, и който заявил, че така описания местен път никога не бил съществувал, такъв нямало и към настоящия момент.

Следващото оплакване е за липса на прецизиране на обвинението още от обвинителния акт, с посочване на абзаци от трета и седма страница от акта, като се прави позоваване на констативен нотариален акт и последващи такива, от които било видно, че промените, извършени в поземлен имот с идентификатор № *****, били настъпили много години след признаването на подсъдимия за собственик.

Поради това въззивната инстанция неправилно била приела, че подсъдимият е завзел местен път и е отстранен по надлежен път и че това били самоуправни действия.

Иска отмяна на присъдата и при преценка да се върне делото за ново разглеждане от друг състав на Кърджалийски окръжен съд.

Прокурорът от ВКП в съдебното заседание пледира, че касационната жалба на подсъдимия е неоснователна. При оспорваните нарушения той счита, че се стига до извод за подсъдимия като несобственик на определения участък, а при издадената заповед заграждането на имота е довело до наказателното производство.

Счита, че обвинението е доказано по несъмнен начин, като твърдяните нарушения не налагали отмяна на присъдата. Моли да се остави в сила присъдата.

Подсъдимият С. Д. К., редовно призован, не се явява, представлява се от защитник. Последният пледира, като поддържа касационната жалба. Допълнително акцентира на обстоятелството, че не ставало ясно от повдигнатото обвинение за същността му и дали е отнел стар местен път или новообразувана улица. Съдът не бил съобразил тази неяснота, а тя рефлектирала на правото на защита на подсъдимия, като го нарушавала.

Повдигнато било обвинение и деецът е осъден, че е отнел 1890.44 кв.м. площ, а в експертизата се сочело, че тази площ е от 86.23 кв.м. Защитата се спира на нотариален акт от 2005г. и други три нотариални акта, с три различни площи, което според нея водело до извода, че подсъдимият е собственик на тази част, за която се твърди, че е стар селски път или евентуално улица, обслужваща тези новообразувани имоти.

Защитата твърди,че кметът на община Кирково си е позволил да издаде заповед, която била неправомерна, тъй като извършените промени в кадастъра от 2020г.- 2022г. не доказвали собственост на общината. Позовава се на чл.16, ал.6 от ЗУТ, като твърди, че приемане на план и установяване на собственици в урегулираните поземлени имоти следвало да бъдат придружени със заповед на кмета, вписана в агенцията по вписванията, а приетите планове трябвало да бъдат обявени в кадастъра. Защитата посочва, че такива факти и обстоятелства по делото нямало, за да може да се приеме, че общината е собственик на някакви новообразувани улици или стар път.

Защитата излага доводи, че оспорвал кредитирането на свидетелски показания, тъй като те на няколко пъти променяли своите показания и били заявили, че са забравили какво са казали. Относно извършен оглед на място защитата посочва, че той доказвал несъществуването на такъв път. Не можело да се направи предположение какво точно е отнел подсъдимия, какви противоправни действия е извършил , тъй като липсвало прилагане на тези новообразувани улици. Подсъдимият бил защитил свое право и имало материалноправен спор, който бил от компетенцията на гражданските съдилища.

В реплика защитата добавя, че нотариалният акт от 2005г. установявал собствеността на имота и има ли такава улица. Единствено на съда било дадено правото да отмени този нотариален акт.

Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното:

С първоинстанционна присъда под № 15 / 26.08.24г. на РС – Момчилград, постановена по НОХД № 32 / 2024г., подсъдимият К. е признат за невиновен и съответно оправдан по възведеното му обвинение за извършено престъпление по чл.323, ал. 2 от НК.

С атакуваният въззивен съдебен акт тази присъда е изцяло отменена, като подсъдимият е признат за виновен по предявеното му обвинение за извършено деяние по чл.323, ал.2 от НК, като по реда на чл.54 от НК му е наложено наказание от 4 месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 200 лева, чието изтърпяване е отложено по реда на чл.66 от НК за срок от три години, с присъждане на деловодните разноски, платими от дееца.

Касационната жалба е подадена в срок от надлежно легитимиран процесуален субект, какъвто е защитникът по делото.

Разглеждайки по същество, съставът на ВКС намери че жалбата се явява неоснователна.

И двата съда по същество са възприели идентична фактическа обстановка, срещу което подсъдимият, както и неговият защитник, поне по време на производството пред първата инстанция, не са възразили.

Основният спор по делото е не в анализа и оценката на доказателствата по делото, а в материалноправните изводи,, които са различни за двете инстанции по същество.

В атакувания по касационен ред съдебен акт е обсъдено именно това обстоятелство, което е значимо за изхода на делото като цяло. Там е отбелязано, че според първоинстанционния съд не било установено по безспорен начин самоволното заемане от подсъдимия на недвижим имот, от чието владение е отстранен по надлежен ред.

Въззивната инстанция не се е съгласила с този довод, като е изложила подробни съображения, съчетани с анализ на свидетелските показания. В този аспект касационният състав намира за нужно да отбележи, че са обсъдени детайлно противоречията в отделни показания на отделни свидетели, както и различията при свидетелстването на един и същи свидетел – стр.11-13 от мотивите към процесната присъда. Този анализ е логически издържан, с липса на изопачено или превратно тълкуване, за да се приеме тезата за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. Възраженията на защитата по отношение на доказателствения анализ изцяло попадат в сферата на претенция за необоснованост на съдебния акт, което не съставлява същинско касационно основание.

Въззивната инстанция с основание и в пълно съзвучие с фактите по делото е приела, че не е възникнал спор относно първоначалното поставяне на метална ограда и метален портал, премахването им във връзка с издадената заповед на кмета на община Кирково, както и относно поставянето на оградата и портала отново от подсъдимия К., Справедливо е отбелязала също така, че тези обстоятелства не се оспорват както от самия подсъдим, така и от неговия защитник. Впрочем, това обстоятелство се установява и от есенциалното съдържание на настоящата касационна жалба, където тези обстоятелства – конкретните действия на подсъдимия след отстраняване на направените от него заграждения, не се интерпретират като спорни.

Въззивният съд е обсъдил в рамките на процесуалната му възможност за преценка за обоснованост на атакувания пред него съдебен първоинстанционен акт изтъкнатите доводи от районния съд. Изложени са изключително подробни мотиви защо въззивната инстанция отхвърля доводите и претенцията на подсъдимия, както и на неговия защитник, че се явява собственик на имота, предмет на спора, от 189.33 кв.м. и че това в действителност е публична общинска собственост. Обсъдени са в детайли показанията на св. Ю. М. – стр.16,17 от мотивите към присъдата на окръжната инстанция, и са отхвърлени по един обоснован начин, който , както се отбеляза, по начало не подлежи на касационен контрол.

Въззивният състав е сторил повече от изискуемото се, тъй като по начало в наказателното производство не се осъществява инцидентен съдебен контрол върху актовете на държавните органи извън предмета на обвинението. Наказателното правоотношение се развива п по повод необходимостта да се санкционира нарушаването на установения правопорядък, с възмездяваща и превантивна цел. За настоящия казус не е от съществено значение дали правото на дееца да загради този имот е негово действително или предполагаемо, тъй като самият законодател е предвидил такива възможности в хипотезата на нормата. Забраната е такова право да се осъществява не по установения ред. В случая има надлежно издаден административен акт от държавен орган със съответните изпълнителни правомощия – да прави властнически волеизявления и да установява правни и фактически положения. Установения ред е не да се изтъкват съображения в наказателното производство дали правото е действително или предполагаемо, а да се атакува съответния акт – процесната заповед, по административен ред или пък да установи правото на дееца, което очевидно е оспорено от общинските власти, по съответния исков ред пред гражданския съд.

От материалите по делото не личи това да е сторено и подсъдимият да е избрал един от двата способа за реализиране на свои, нарушени според него, права. Вместо това напълно самоволно е поставил отново загражденията си, като в наказателното производство се задоволява да твърди, че издадената заповед за първоначалното отстраняване на загражденията е неправомерна. Съдилищата в наказателното производство не са в състояние да удовлетворяват подобни претенции и да правят преценка на заповедта, която има всички белези характеристики на законен акт, издадена въз основа на закона – чл.65, ал.1 от ЗОС, както правилно е отбелязала и втората инстанция, в рамките на правомощията на местната изпълнителна власт и най-важното, не е оспорена по надлежния ред, като съответно е изпълняема. След като деецът не е използвал наличните си правни възможности и е предприел напълно самоволни действия, то без съмнение е осъществил състава на престъплението по чл.323, ал.2 от НК. Възможността по чл.ал. 3 на чл.323 от НК обективно е пропусната, поради което касационният състав приема, че материалноправните изводи на втората инстанция, която е и съд по съществото на спора, са в съзвучие със закона и следва да бъдат изцяло възприети. Изтъкнатите правни изводи относно съставомерността на деянието, неговото осъществяване от обективна и субективна страна са верни и се нуждаят единствено от споделянето им. Съответно обратната претенция на защитата е изцяло неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

Окръжният съд е обсъдил детайлно и въпроса с налагане на наказанието, както и невъзможността за приложението на чл.78а от НК поради предходно прилагане на този институт в рамките на „необходимия“ срок (според състава). Не е уточнил обаче какъв е необходимия срок, като се е задоволил единствено да отбележи, че наложената с предходно приложение на чл.78а от НК глоба е заплатена от дееца на 17.02.2020г. Деянието, за което деецът е осъден, е извършено според обвинението и съответно залегнало във въззивната присъда на неустановена дата през месец септември на 2021г., т.е. повече от една година и около 7 месеца след изпълнение на наказанието – съответното заплащане на паричната сума. Необходимия срок е изрично отбелязан в ППВС № 7 / 04.11. 1985г. по н.д. № 4 / 85г., и той е равен на този по чл.86, ал.1, т.3 от НК, който е от една година.

В случая обаче не е приложим чл. 86, ал. 1, т.3 от НПК, тъй като подсъдимият вече е бил осъждан, с присъда № 137 / 05. 08. 1976г. по НОХД № 143 / 76г. на РС – Кърджали, като му е било наложено наказание за деяние по чл.129, вр. чл. 20, ал. 2 от НК от една година лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от 4 години. За това осъждане реабилитацията е настъпила, като съобразно чл.86, ал.2 от НК повторна реабилитация не може да настъпи.

Следвайки законодателната логика и тази на цитираното постановление на ВС на РБ - № 7 / 85г., след като не може да настъпи реабилитация по право, трябва да се приложи чл.88а от НК, който предвижда реабилитиране на многократно осъждани лица, но едва когато от изтърпяване на наказанието изтече срок, равен на този по чл.82, ал.1 от НК. Тъй като административното наказание глоба е изпълнено на 17 .02. 2020г., т.е. когато е платена, е необходимо да изтече предвидения в чл.82, ал.1, т.5 от НК, който е от две години. Към момента на извършване на деянието този срок не е изтекъл, а само приблизително една година и седем месеца. С основание държавното обвинение е отчело това в обвинителния акт и не е внесла съответното постановление с искане за освобождаване от наказателна отговорност и налагане на административно наказание, а въззивната инстанция, като е наложила наказание лишаване от свобода, не е нарушила закона.

Наложеното наказание е съответно, отчетени са всички отегчаващи и смекчаващи отговорността обстоятелства, като е определено снизходително и към предвидения от закона минимум от 3 месеца, а именно от 4 месеца, с приложение на чл.66 от НК за срок от 3 години. Възможност за по – нататъшно снизхождение липсва, доколкото очевидно не са налице многобройни и / или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства.

По тези изложени причини съставът на ВКС намери, че атакуваната по касационен ред присъда на окръжния съд в град Кърджали следва да бъде изцяло потвърдена.

С оглед на това и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ в сила въззивна присъда рег.№ 1/16.01.2025г. по ВНОХД № 20245100600302 / 24г. на Кърджалийски окръжен съд, първи състав.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.