Отказ за възобновяване на наказателно дело при самоволно укриване на осъдения

Текстът на акта

Ключови фрази

Разпространение на наркотични вещества по поръчение или в изпълнение на решение на ОПГ * Европейска заповед за арест * задочно осъждане * екстрадиция

Р Е Ш Е Н И Е

№ 101

Гр. София, 27 февруари 2025 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и пета година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЯНКОВА

КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ

С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора К. Софиянски разгледа докладваното от съдия Цонева к. н. д. № 25/2025 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава тридесет и трета от НПК и е образувано по искане на осъдения Р. К. П. за възобновяване на н. о. х. д. № 1409/2015 год. по описа на закрития понастоящем Специализиран наказателен съд (СНС) и за отмяна на постановената по него присъда и потвърждаващите я актове на въззивната и касационната инстанции.

В искането, основаващо се на чл. 423 от НПК, се поддържа, че осъденият не е участвал във въззивното производство и в това пред касационната инстанция; че не е бил уведомен за възможността делото да бъде разгледано в негово отсъствие, както и че е предаден от испанските власти срещу гаранции за възобновяване на наказателното производство.

В писмено възражение от Софийска градска прокуратура в качеството ѝ на правоприемник на закритата Специализирана прокуратура са изложени доводи за неоснователност на искането, свързани със знанието на осъдения за воденото срещу него наказателно производство.

В съдебно заседание защитникът на осъдения поддържа искането по изложените в него съображения. Пледира наказателното производство да бъде възобновено и всички постановени по него актове да бъдат отменени.

Осъденият Р. П. се солидаризира с аргументите на своя защитник и настоява присъдата да бъде отменена.

Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за недопустимост на искането, което обосновава с посоченото в от защитника му в касационната, а в случай че доводите му не бъдат възприети, намира, че не са налице предпоставките на чл. 423, ал. 1 и ал. 5 от НПК.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в пределите на правомощията си, намери следното:

С присъда № 34/21. 11. 2016 год., постановена по н. о. х. д. № 1409/2015 год., СНС (закрит) е признал подс. Р. К. П. за виновен в извършването на престъпление по чл. 354а, ал. 2, т. 4 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ вр. чл. 26, ал.1 от НК, за което при условията на чл. 54 от НК го осъдил на седем години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор, както и на глоба в размер на 50 000 лева. Зачетено е времето, през което осъденият е бил задържан с мярка за неотклонение. П. е оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 321, ал. 6 от НК.

С присъдата са осъдени по част от повдигнатите им обвинения още три лица.

Първоинстанционният съдебен акт е проверен по протест на прокурора и по жалби на подсъдимите, в това число и на Р. П. и с присъда № 8/28. 11. 2018 год. по в. н. о. х. д . № 143/2017 год. на Апелативния специализиран наказателен съд (закрит) е отменен частично в оправдателната му част, отнасяща се до подс. С. И.. По отношение на осъдения П. присъдата е потвърдена .

Въззивната присъда е атакувана пред касационната инстанция с жалби от всички подсъдими и с решение № 140/24. 11. 2020 год. по н. д. № 618/2020 год. на II н. о. е изменена в частта относно наказанието на подс. К. Р., а по отношение на Р. П. е оставена в сила.

Процесуалното развитие на делото е следното:

Досъдебното производство по делото е протекло с участие на осъдения, който е бил привлечен в качеството на обвиняем за престъпления по чл. 354а, ал. 2, т. 4 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ вр. чл. 26, ал.1 от НК и по чл. 321, ал. 6 от НК с постановления от 15. 07. 2014 год. (л. 108, т. 1 от ДП), 09. 07. 2014 год. (л. 120, т. 1 от ДП), 25. 02. 2015 год. (л. 1, т. 10 от ДП) и 08. 05. 2015 год. (л. 8, т. 11 от ДП). На 20. 10. 2015 год. лично са му били предявени и материалите от разследването (л. 176, т. 11 от ДП).

Р. П. е участвал лично и в производството пред първата инстанция, като в първото заседание по делото е направил възражение, че не е получил препис от обвинителния акт и такъв му е бил връчен от СНС. В последвалите общо дванадесет съдебни заседания П. се явявал лично, като освен това бил представляван и от упълномощен от него защитник. В съдебно заседание на 28. 09. 2016 год. осъденият депозирал обяснения по обвинението, а в съдебните заседания на 07. 11. 2016 год. и на 11. 11. 2016 год. изрично заявил, че се възползва от правото си да откаже да дава такива. На 18. 11. 2016 год. П. взел участие и в съдебните прения.

Производството пред въззивната инстанция е започнало с участие на осъдения, който се явил в съдебно заседание на 05. 07. 2017 год., връчено му било допълнението към протеста и бил уведомен за датата на следващото съдебно заседание – 06. 10. 2017 год. Същото било отложено поради заболяване на П., за което впоследствие той представил медицинска документация. За заседанието, насрочено за 22. 11. 2017 год., искателят бил призован по телефона от деловодителя на състава, но не се явил. Отсъствието му станало причина за отлагане на делото за 15. 01. 2018 год., а упълномощеният му защитник адв. Ч. поела задължение за уведомяването му.

Поради възникнали противоречия относно линията на защитата адв. Ч. се оттеглила като защитник на П., депозирайки нарочна молба до съда. Съдът изискал от САК определянето на служебен защитник.

Осъденият не се явил в заседанието на 15. 01. 2018 год. и съдът изменил мярката му за неотклонение в задържане под стража, като направил искане за обявяването му за общодържавно издирване и отложил делото за 12. 02. 2018 год. За посоченото заседание осъденият бил нередовно призован, поради което делото било отложено за 23. 03. 2018 год.

Призовката за 23. 03. 2018 год. от известния адрес била върната в цялост със забележка, че П. е търсен, но не е намерен и няма на кого другиго да бъде връчена. Постъпила информация, че е обявен за общодържавно издирване с телеграма № 1812/18. 01. 2018 год., но местопребиваването му е неизвестно. Приложени били докладни записки, от които е видно, че не пребивава на известния по делото адрес и не са установени други такива, както и че проведените беседи с негови близки, живущи на постоянния му адрес, не са довели до нови данни за местонахождението му. Изискана била справка за регистрирани фирми на името на осъдения, но и от посочените в нея адреси на управление на две търговски дружества призоваването останало безрезултатно. Установено било също така, че П. или никога не е бил абонат на телекомуникационните дружества, или вече е закрил абонамента си. Отрицателни отговори били получени на запитванията дали осъденият има регистриран трудов договор и дали се намира в затворите и следствените арести на страната. Постъпила информация, че последното му регистрирано пътуване извън страната е през 2014 год. При тези данни въззивният съд назначил служебен защитник на осъдения и дал ход на делото в отсъствие на П., докладвал протеста и жалбите и се произнесъл по доказателствените искания на страните, след което отложил разглеждането му за 25. 04. 2018 год.

За посоченото заседание постъпили данни, че провежданото общодържавно издирване е безрезултатно, а роднините на осъдения нямат връзка с него от около година.

Независимо от това осъденият депозирал молба с приложено към нея пълномощно за адв. Е. М. – Д.. Същата се явила в заседанието на 25. 04. 2018 год. и поискала отлагане на делото, за да се запознае с материалите по него. Искането ѝ било удовлетворено и било насрочено ново съдебно заседание на 22. 06. 2018 год.

На посочената дата осъденият не се явил, но адв. М. – Д. направила изявление, че го е информирала за съдебното заседание, както и за това, че делото може да бъде разгледано в негово отсъствие. Поела и ангажимент да го уведоми за следващото съдебно заседание.

На 28. 09. 2018 год., за когато било отложено делото, Р. П. отново не се явил пред въззивния съд. Адв. М. – Д. посочила, че подзащитният ѝ е прекъснал всякакви контакти с нея, но отново заявила, че му е предала указанията на съда относно възможността за разглеждане на делото в негово отсъствие. Въпреки че ход на делото бил даден, не били събирани доказателства. Разглеждането му било отложено за 31. 10. 2018 год., като била определена и резервна дата на 28. 11. 2018 год.

И за двете заседания П. бил нередовно призован. Въпреки предприетите действия по общодържавното му издирване местонахождението му не било установено; постъпили единствено неконкретизирани данни, че е в чужбина. Упълномощеният защитник декларирал, че все така няма връзка с клиента си. Въззивната инстанция приела, че са налице предпоставките на чл. 269, ал. 3 от НПК, дала ход на делото, събрала допуснатите доказателства и след съдебните прения, в които взела участие и адв. М. – Д., постановила своя акт.

След образуването на касационно производство по жалба на адв. М. – Д. и на защитниците на останалите подсъдими делото било насрочено в открито съдебно заседание на 21. 10. 2020 год. Призовката на П. била върната в цялост с отбелязване, че същият не се намира на адреса и по данни на съседи е в чужбина. Приложена била докладна записка, съгласно която местонахождението в страната на осъдения остава неизвестно въпреки предприетите оперативно-издирвателните мероприятия. Посочено било, че осъденият е с прекъснати здравноосигурителни права, че няма регистриран трудов договор, че е скаран с дъщеря си, която знае, че баща ѝ е във /населено място/, но не ѝ е известен точният му адрес. При тези данни делото било разгледано в отсъствие на осъдения, но с участието на адв. Х. Р., преупълномощен от избрания от П. защитник адв. М. – Д. .

Искането е допустимо, тъй като е подадено от легитимиран субект по чл. 423 от НПК и е насочено срещу съдебен акт от категорията на изброените в чл. 419, ал. 1 от НПК. Неоснователен е доводът на прокурора за просрочването му. Осъденият е бил задържан в изпълнение на Европейска заповед за арест (ЕЗА) и е постъпил в местата за лишаване от свобода в България на 03. 06. 2024 год. От този момент той е могъл реално да упражни правото си да поиска възобновяване на наказателното производство. Сезиращият документ е депозиран на 05. 10. 2024 год., с което шестмесечният срок по чл. 423, ал. 1 от НПК е бил спазен. Обстоятелството, че от името на осъдения упълномощеният му защитник е депозирал касационна жалба не дава основание за обратния извод, защото производството по глава тридесет и трета от НПК е извънреден способ за контрол на влезли в сила съдебни актове, а присъдата става окончателна едва след произнасяне на касационната инстанция, която при определени предпоставки разполага с правомощието да оправдае подсъдимия.

Разгледано по същество, искането е неоснователно.

Възобновяването на наказателно дело по чл. 423 от НПК представлява законово средство за компенсация на осъдения, когато правото му на лично участие в процеса е било накърнено . Позоваването на цитираната разпоредба обаче няма за задължителна последица отмяна на влязлата в сила присъда винаги и във всички случаи, защото не всяко неприсъствено производство е задочно такова по смисъла на чл. 423 от НПК. Законодателят е въздигнал в условие за възобновяване незнанието на осъдения за воденото наказателно производство, което обаче не следва да се дължи на негово некоректно процесуално поведение, а на незаконосъобразни действия на компетентните органи .

Описаното по-горе процесуално развитие на делото недвусмислено показва, че П. е бил надлежно информиран за характера и естеството на повдигнатото срещу него обвинение, не само защото е бил привлечен лично в качеството на обвиняем в досъдебната фаза, но най-вече защото му е бил връчен препис от обвинителния акт и е присъствал по време на цялото първоинстанционно производство. Едва след пренасяне на процеса пред въззивния съд и след явяването му в едно заседание осъденият е напуснал известния по делото адрес и страната без да информира решаващия състав или поне упълномощения си защитник за новото си местопребиваване и за начина, по който занапред ще се осъществява връзка с него. Преустановявайки всякакви контакти с органите на правосъдието, искателят е демонстрирал ясно и категорично отказа си от по-нататъшно лично участие в наказателния процес.

Защитата акцентира върху условието на чл. 423, ал. 1 от НПК да бъде изпълнена процедурата по чл. 247в, ал. 1 от НПК. Действително към м. януари 2016 год., когато СНС е започнал разглеждането на делото и е дал ход на съдебното следствие, цитираната разпоредба не е била действаща, но аналогично изискване е поставял чл. 254, ал. 4 от НПК. На пръв поглед би могло да се направи извод, че то не е удовлетворено, защото в първото съдебно заседание решаващият състав е връчил на П. само препис от обвинителния акт, но не и от разпореждането си с указания, че делото може да бъде разгледано в негово отсъствие. Подобна констатация би била вярна само ако бъде игнорирано посоченото от адв. М. – Д. пред въззивния съд. В качеството ѝ на упълномощен защитник в две поредни заседания същата категорично е заявила, че е предала на осъдения указанията на въззивната инстанция за последиците от неявяването му и за възможността делото да бъде разгледано в негово отсъствие. Няма основания, изводими от материалите по делото, да се счита, че адв. М. – Д. е била недобросъвестна и е действала във вреда на своя подзащитен. Вярно е тъкмо обратното – искането ѝ за запознаване с делото, изявленията ѝ относно уведомяването на осъдения, а след това и за прекъснатите от него контакти с нея, извършените процесуални действия са процесуален израз на добрата адвокатска практика. Ето защо следва да се приеме, че отказът на Р. П. да продължи личното си участие в делото е не само изричен, но и информиран за последиците от него.

В същото време въззивната инстанция е предприела необходимите действия, за да се убеди в нежеланието на осъдения за по-нататъшно лично участие в делото. Освен, че е изискал обявяването му за общодържавно издирване, апелативният съд е проверил дали П. не е възпрепятстван да се яви поради задържане в местата за лишаване от свобода; потърсил е връзка с него посредством близки и евентуални работодатели; изискал е данни за договори с мобилните оператори и за регистрирани фирми като възможни начини за призоваване. Едва след като тези усилия са останали безрезултатни и вариантите за установяване на контакт с осъдения са били изчерпани, съдът е пристъпил към разглеждане на делото в негово отсъствие. По същия начин е процедирал и съставът на касационната инстанция, сезиран с жалби срещу въззивния съдебен акт – делото е разгледано след като са положени разумни усилия за призоваване на П. и е установена невъзможност за това.

Изложеното мотивира настоящия съдебен състав да приеме, че искателят е бил недобросъвестен, а поведението му следва да бъде квалифицирано като укриване по смисъла на чл. 423 от НПК, което е процесуална пречка за възобновяване на наказателното производство.

Възражението на защитата за наличие на предпоставките на чл. 423, ал. 5 от НПК също е лишено от основание. Историческото тълкуване на цитираната разпоредба показва, че първоначално законодателят е имал предвид всички хипотези на предаване на задочно осъден от друга държава без значение дали става въпрос за екстрадиция по смисъла на Европейската конвенция за екстрадиция (ЕКЕ), за предаване по силата на някой от двустранните договори за правна помощ със страни извън ЕС или за изпълнение на ЕЗА. В тези случаи за възобновяване на наказателното производство достатъчно е било предоставянето на гаранции, че наказателното производство в молещата държава ще бъде възобновено без да се изследва дали осъденият е знаел за него. Това положение е запазено до началото на 2019 год., когато чл. 423, ал. 5 от НПК е изменен със ЗИДНПК (ДВ, бр. 7/2019 год.). От този момент приложното поле на нормата е ограничено единствено до случаите на екстрадиция на лицето по ЕКЕ или по силата на двустранните договори. Извън обхвата ѝ остава изпълнението на ЕЗА. По този начин националното ни законодателство – ЗЕЕЗА и НПК – е приведено в съответствие с чл. 4а, § 1 от РР 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 год., изменен с чл. 2 от РР 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 год . , съгласно който задочното осъждане на лицето е факултативно основание за отказ да бъде изпълнена ЕЗА, а гаранции са необходими само за изпълнение на ЕЗА, издадена за престъпление, за което се предвижда наказание доживотен затвор или мярка, изискваща доживотно задържане. Настоящият казус не удовлетворява нито едно от посочените изисквания, защото П. е предаден в изпълнение на ЕЗА за изтърпяване на наказание лишаване от свобода за срок от седем години, а престъплението, за което му е наложено това наказание, е наказуемо с лишаване от свобода от пет до петнадесет години и с глоба от двадесет хиляди до сто хиляди лева. С оглед изложеното и това искане за възобновяване на наказателното производство следва да бъде оставено без уважение.

Така мотивиран Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Р. К. П. за възобновяване на н. о. х. д. № 1409/2015 год. по описа на Специализирания наказателен съд (закрит) и за отмяна на постановената по него присъда и потвърждаващите я актове по в. н. о. х д. № 143/2017 год. на Апелативния специализиран наказателен съд (закрит) и по к. н. д. № 618/2020 год. на Върховния касационен съд.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.