Обезщетение за бавно разследване при пострадал от престъпление

Текстът на акта

Ключови фрази

РЕШЕНИЕ
№ 443
гр. София 01.07.2026 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 11.12.2024 (единадесети декември две хиляди двадесет и четвърта) година в състав:

Председател : Владимир Йорданов
Членове : Димитър Димитров
Хрипсиме Мъгърдичян

при участието на секретаря ДИАНА АНАЧКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 743 по описа за 2024 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 225/05.01.2024 година, подадена от И. И. К., срещу решение № 615/20.11.2023 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 823/2023 година.

С обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд Велико Търново е потвърдил първоинстанционното решение № 978/03.08.2023 година на Районен съд Велико Търново, VІ-ти състав, постановено по гр. д. № 908/2023 година, с което е отхвърлен предявеният от И. И. К. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ за заплащане на сумата от 6000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него в резултат на разглеждането на досъдебно производство № ЗМ-346/2022 година по описа на РУМВР Велико Търново извън разумния срок по чл. 6, § 1 от КПЧОС неимуществени вреди.

В подадената от И. И. К. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от касатора срещу Прокуратурата на Република България иск, с правно основание чл. чл. 2б от ЗОДОВ да бъде уважен.

Ответникът по подадената касационна жалба Прокуратурата на Република България не е подал отговор на същата, като в проведеното съдебно заседание е изразил становище, че както въззивното, така и първоинстанционното решение са недопустими, като постановени по нередовна искова молба, поради което трябвало да бъдат обезсилени.

И. И. К. е бил уведомен за обжалваното решение на 06.12.2023 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 225/05.01.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 3892/14.08.2024 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правния въпрос свързан със съдържанието на исковата молба в случаите когато лице, което е жертва на престъпление, търси обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ за нарушение на правото на разглеждане и решаване на наказателното производство срещу извършителя в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КПЧОС, а именно достатъчно ли е да бъде посочено, че лицето е жертва на престъплението или трябва да се посочат и други обстоятелства, обосноваващи интереса и правото за търсеното обезщетение

По така формулирания правен въпрос съставът на ВКС, ГК, ІV г. о. намира, че допустимостта на исковото производство, а оттам и на постановеното по него съдебно решение, се обуславя от наличието, и то през целия период на производството, на положителните и липсата на отрицателните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск. Едва от положителните процесуални предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск е сезирането на съда с отговаряща на изискванията на закона искова молба. Последната представлява изявление на ищеца, отправено до съда, с което той претендира защита на нарушеното си материално право. Основните изискания за съдържанието на молбата са посочени в разпоредбата на чл. 127 от ГПК. Тези по чл. 127, ал. 1, т. 4 и т.5 от ГПК са от съществено значение, тъй като въз основа на тях се индивидуализира спорното, между страните, материално право и се определя предмета на делото. Съгласно чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК исковата молба трябва да съдържа изложение на обстоятелствата, на които се основава искът (основанието на иска). Същите представляват твърдените от ищеца факти и връзките между тях, които според него пораждат твърдяното от него материално право, чиято защита търси в исковия процес, включително и преюдициалните правоотношения, като определят и съдържанието на това право. Не са установени конкретни изисквания за начина на изложение на тези факти, но същото трябва да е разбираемо, като съдържащите се в него фактически твърдения трябва да са ясни, пълни и логически свързани, така че съдът да може да определи точно и безпротиворечиво каква е фактическата обстановка, с която ищецът свързва възникването на твърдяното право и на която основава претенцията си. При излагането на фактите ищецът не е длъжен да дава правна квалификация на предявения от него иск, на изложените от него фактически твърдения или на част от тях, а дори и да даде такава тя не обвързва съда, тъй като определянето на квалификацията е задължение на последния, съгласно посоченото в чл. 146, ал. 1, т. 2 от ГПК. Самото изложение трябва да е логически свързано със съдържанието на петитума на исковата молба по чл. 127, ал. 1, т. 5 от ГПК. Съгласно последната разпоредба исковата молба трябва да съдържа посочване в какво се състои направеното от ищеца искане за защита на претендираното материално право и съдействие за осъществяването му, като по този начин се очертават вида и обема на исканата защита и съдействие, от които рамки съдът е обвързан по силата на чл. 6, ал. 2 от ГПК. Искането трябва да е ясно и пълно, а също така да произтича и да е логически свързано и да произтича от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, като в случай на неяснота искането подлежи на разумно тълкуване с оглед на тези твърдения. Тези части на исковата молба са взаимосвързани, поради което не е необходимо в петитума на исковата молба да бъде приповтаряно основанието, на което се основава искът. В случаите, когато някои от посочените в чл. 127, ал. 1 от ГПК елементи на исковата молба липсва, както и когато обстоятелствената част на исковата молба или петитумът й са непълни, неясни, вътрешнопротиворечиви или пък съществува противоречие между тях или между посочените в тях страни и страните посочени в адресната част на исковата молба, както и когато искът е насочен срещу ненадлежен ответник, е налице нередовност на същата. За редовността на исковата молба съдът следи служебно, тъй като правото на иск може да бъде надлежно упражнено само с редовна искова молба, поради което това е условие за допустимостта на иска, а оттам и на постановеното по съществото на спора съдебно решение. При констатирането на такива нередовности съдът следва да процедира по начина указан в разпоредбата на чл. 129, ал. 2 от ГПК като даде на ищеца ясни и точни указания за отстраняване на констатираните нередовности на исковата и ако той бездейства в определения за това срок да върне молбата. Съдът е задължен да следи за редовността на исковата молба през цялото време на производството като правомощията на горните инстанции в тази връзка с посочени в т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС, с уточненията по т. 5 от ТР № 1/19.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС и в т. 7 от ТР № 2/02.07.2004 година, постановено по тълк. д. № 2/2004 година на ОСГТК на ВКС. От една страна непосочването на конкретна правна норма, от която следват правните твърдения във връзка с посочените обстоятелства по конкретното дело не е недостатък на исковата молба, но от друга страна декларативното твърдение, че ищецът има права, чиято защита търси от съда и които произтичат от определена правна норма, не може да замести изложението на обстоятелствата по чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК.

Легалното определение на понятието „жертва“ на престъплението в националното право е „пострадал“ от престъплението, като съгласно чл. 74 от НПК това е лицето, което е търпяло имуществени или неимуществени вреди от престъплението. Това качество обаче не е равнозначно на качеството жертва на нарушение на КПЧОС по смисъла на чл. 34 от Конвенцията, което произтича от нарушение от страна на Държавата на някое от правата провъзгласени в конвенцията или протоколите към нея. В случаите по Конвенцията е възможно, с оглед на кумулативната преценка на засегнатите от твърдяното престъпление права на пострадалото лице, интензитетът на засягането и характеристиката на извършителя, то да осъществява хипотезите на нарушение на защитените от чл. 2 или чл. 3 от КПЧОС права на пострадалия. В този случай задължението на Държавата да разгледа делото в разумен срок е съставна част от задължението й да проведе ефективно разследване на деянието, като нарушението на същото предполага установяване и на допълнителни факти и обстоятелства, наред с неразумния срок на производството, което налага тези хипотези да бъдат разграничени. Тези нарушения обаче не са идентични с нарушението по чл. 6, § 1 от КПЧОС, доколкото същото се отнася до нарушение на правото на съответното лице на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона, което не следва пряко от извършеното престъпление, а от допуснати във връзка с него последващи нарушения на защитените от Конвенцията права.

По силата на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КПЧОС, който от своя страна предвижда, че всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Разпоредбата на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ е предвидена като вътрешноправно средство за защита на лицата при нарушение на правата им по чл. 6, § 1 от Конвенцията, поради което двете разпоредби трябва да се тълкуват във връзка една с друга, като се има предвид и смисъла нормата от Конвенцията, така както е изяснен в практиката на ЕСПЧ, От това следва, че националната разпоредба не установява самостоятелни основания и състави на нарушения на чл. 6, § 1 от КПЧОС, извън тези визирани в решенията на ЕСПЧ, поради което отговорността за нарушенията по националното право се реализира при наличието на тези вече установени предпоставки. От чл. 6, § 1 от ЕСПЧ е видно, че той разграничава два аспекта на защитаваното от него право, а именно гражданско правен и наказателно правен аспект. Докато в гражданскоправния си аспект нормата дава защита на всяко трето лице, което е страна в гражданското производство или в такова от което първото зависи, то в наказателноправния си аспект защитата се предоставя такава само на лицето, срещу което е повдигнато наказателно обвинение. Това разграничение произтича от обстоятелството, че по силата на чл. 34 от КПЧОС нарушител на правата се явява съответната държава членка на Конвенцията. Затова при гражданскоправния спор действията й могат да засегнат всяка една от страните по делото, освен когато самата Държава не е една от тях. Същевременно осъществяването на наказателното преследване и осъждане на лицата в наказателното производство (освен в случаите когато се касае до частно такова, което се инициира по волята на пострадалото лице) е абсолютен прерогатив на Държавата, поради което тя не може да наруши свои права по чл. 6, § 1 от КПЧОС, а само тези на лицето срещу което се води наказателното производство и което ще търпи неблагоприятните последици от същото. Поради това неразумния срок на наказателното производство сам по себе си не е основание за трети лица, извън лицето, срещу което е повдигнато обвинение, включително и пострадалото от престъплението, да търсят обезщетение за вреди-§ 90 от решение от 08.07.2004 година на ЕСПЧ, Голяма Камара, по делото В. срещу Франция, по жалба № 53 924/2000 година; § 96 и § 145-§ 147 от решение от 30.11.2004 година на ЕСПЧ, Голяма камара, по делото О. срещу Турция, по жалба № 48 939/1999 година; § 76 от решение от 26.07.2007 година на ЕСПЧ, П. отделение, по делото П. срещу България, по жалба № 64 209/2001 година и § 35 от решение от 02.10.2008 година на ЕСПЧ, П. отделение, по делото А. срещу България, по жалба №72 001/2001 година, § 51 и § 52 от решение от 09.11.2009 година на ЕСПЧ, П. отделение, по делото Т. срещу България, по жалба № 18 527/2002 година. Възможността на третите лица, включително и на пострадалото от престъплението такова, да търсят обезщетение за вреди от неразумен срок на провеждане на наказателното производство не е напълно изключено. Те имат тази възможност когато наказателното производство е от значение за установяване на елементи от фактическия състав или за обема на притежавано от третото лице, съответно пострадалото такова, защитено от националното право субективно гражданско право или пък се явява предпоставка за възникването или надлежното упражняване на правото, а също така и когато това то може да се упражни и се упражнява в наказателното производство-§ 57-§ 70 от решение от 12.02.2004 година на ЕСПЧ, Голяма камара, по делото П. срещу Франция, по жалба № 47 287/1999 година. Във връзка с това е и решение № 50 038/01.03.2023 година, постановено по гр. д. № 2093/2022 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.

Предвид на посоченото не конкретното престъпление е основанието на нарушението от страна на Държавата на правата на третите лица, включително и на пострадалото от престъплението такова, защитавани от чл. 6, § 1 от КПЧОС, а произтичащите и обусловени от него действия или бездействия, които са довели до невъзможност пострадалия от престъплението да реализира произтичащо от него и/или свързано с него субективно гражданско право или е затруднило съществено реализирането му. Именно тези действия или бездействия като основание за нарушението на правото на разглеждане на наказателното производство в разумен срок, представлява и основанието на иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, поради което трябва да намерят отражение в исковата молба, с която този иск се предявява. Тъй като съдът е ограничен от твърденията на страните той не може служебно да сочи факти относно предмета на делото то всичките му изводи относно съществуването или не на спорното право следва да бъдат направени само въз основа на посоченото от страните. Затова в обстоятелствената част на исковата молба ищецът трябва да посочи всички факти, които са от значение за това дали е налице нарушение на чл. 6, § 1 от КПЧОС. Това означава, че когато такова нарушение се свързва с неразумен срок на наказателното производство и се твърди от трето лице, включително и пострадал от престъплението, а не от лицето срещу което се води производството, то исковата молба трябва да съдържа и факти за това каква е връзката между производството и гражданско-правната сфера на засегнатото лице.

С оглед на това в обстоятелствената част на исковата молба по чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК трябва да се съдържат данни за всички горепосочени обстоятелства обуславящи правото на пострадалия от престъплението да търси обезщетение по чл. 6, § 1 от КПЧОС за неразумен срок на наказателното производство. На първо място трябва да се посочат фактите относно деянието което пострадалият твърди, че представлява престъпление и лицето, което е извършител на същото. В случаите когато това е признато с влязла в сила присъда изискването може да бъде изпълнено с позоваването на присъдата, предвид задължителната й сила по смисъла на чл. 300 от ГПК. Ако такава присъда обаче не е налице, а наказателното производство още е висящо, ищецът дължи посочване на основните факти относно деянието, за което твърди, че е престъпление и които покриват фактическия състав на същото, както и тези, обосноваващи авторството на деянието (ако извършителят е известен). Това е необходимо не само за да се обоснове качеството на ищеца като пострадал от престъплението, но и за да може да бъде извършена преценка за фактическата и правна сложност на производството. Освен това трябва да се изложат и твърдения за наличието на образувано по повод на твърдяното престъпление наказателно производство и това, че същото е проведено в неразумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 от КПЧОС. Наред с това трябва да се посочат и фактите обуславящи съществуването на твърдяното, субективно гражданско право, което било нарушено от неразумния срок на наказателното производство, обоснове връзката между производството и субективното право, а оттам и нарушението на последното, настъпилите вследствие на това вреди-невъзможност субективното право да възникне или да бъде упражнено валидно, да бъде установено неговото съдържание и обем, погасяването на същото и други. Последното е необходимо за да може да бъде преценявано и това какви точно са претърпените вследствие на тази невъзможност вреди, какъв е техния размер и дали те не са надлежно компенсирани преди производството за обезщетение или в неговия ход-доколкото ищецът трябва да има качеството на жертва на нарушение по всяко едно време-от образуването до приключването на производството. Фактите, обуславящи горепосочените обстоятелства трябва да бъдат, ясно, точно и пълно посочени, а не само декларативно да бъде заявено съществуването им или то да може да се извлича от останалите факти в изложението по чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК. Съдът нето може да замести страната при посочването на фактите обуславящи дадено релевантно обстоятелство, нито да предполага какво е то с оглед на останалите обстоятелства. Затова посочването само на обстоятелството, че лицето е пострадал от престъпление не е достатъчно за да се обоснове съществуването на материално правоотношение за обезщетение, което да се защитава с предявения от ищеца иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ във връзка с чл. 6, § 1 от КПЧОС. В този случай правото на обезщетение на пострадалия от престъпление произтича от нарушението на защитеното му от закона субективно гражданско право, което е в следствие на неразглеждането на наказателното производство в разумен срок по чл. 6, § 1 от КПЧОС, поради което не е пряко следствие от последното.

Предвид изложеното следва да се приеме, че при посочване в обстоятелствената част на исковата молба по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ само на това, че ищецът е пострадал от престъпление и търпи вреди от неразумния срок на провеждането на наказателното производство за това престъпление, е налице непълнота на молбата. В този случай съдът трябва да действа съгласно правомощията си по чл. 129, ал. 2 от ГПК и да остави исковата молба без движение, като даде на ищеца указания относно евентуалното попълване на исковата молба с липсващите обстоятелства, така както са посочени по-горе. С това правомощие съгласно т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС, с уточненията по т. 5 от ТР № 1/19.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС и в т. 7 от ТР № 2/02.07.2004 година, постановено по тълк. д. № 2/2004 година на ОСГТК на ВКС разполага и въззивния съд. Такова уточнение се налага и с оглед но това твърдяното от ищеца нарушение по чл. 6, § 1 от КПЧОС да бъде изрично разграничено от евентуалното нарушение на правата по чл. 2 и по чл. 3 от Конвенцията, доколкото е възможно припокриване върху тях.

В практиката си, така както е цитирана по-горе, ЕСПЧ е приемал, че не е налице нарушение на чл. 6, § 1 от КПЧОС в случаите, когато пострадалото лице твърди вреди само от необразуването на наказателно производство срещу извършителя на престъплението или от само от неразумния срок на разглеждането на това производство. Затова ако искът по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ се разглежда само въз основа на тези твърдения, той ще трябва да бъде отхвърлен. Това обаче ще е във вреда на ищеца, поради което съдът трябва да даде указания за попълване на предмета на спора, с липсващите елементи от фактическия състав, даващ възможност за обезщетение, така както същият е очертан в практиката на ЕСПЧ. Едва ако в изпълнение на тези указания ищецът посочи, че такива обстоятелства не са налице и държи иска да бъде разгледан само на посочените от него такива или пък не ги изпълни съдът би могъл да престъпи към разглеждане на производството въз основа на първоначално предявената искова молба.

С оглед на така дадения отговор на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че обжалваното решение е недопустимо по следните съображения:

ва не можело да се счита за нарушение на един от основните принципи на наказателното производство, прогласен в чл. 22, ал. 2 от НПК, а именно: прокурорът и разследващите органи били длъжни да осигурят провеждането на досъдебното производство в предвидените в чл. 234 от НПК срокове. Съобразно материалите по делото въззивният съд намирал, че наказателното производство не се отличавало със съществена фактическа и правна сложност, с оглед характера на престъплението, за което били повдигнати обвинения по чл. 325, ал. 2, пр. 2, алт.1, във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 20, ал. 2 и по чл. 129, ал. 2, пр. 2, алт. 1, във връзка с ал. 1 от НК. Обвинението било срещу две лица, който факт следвало да бъде отчетен при преценка продължителността на производството, с оглед осигуряване правото на защита на всеки обвиняем и предвид формалния характер на производството, по което били извършени множество процесуално-следствени действия. В процесния случай не били налице неразумно бавни действия или бездействие от страна на Прокуратурата на Република България, а продължителността на наказателното производство била обусловена именно от положените усилия от страна на държавното обвинение за разкриване на обективната истина по случая, което било и основополагащ принцип в наказателния процес, а спазването му изисквало и провеждане на пълно и всестранно разследване. Не можело да се счита, че било налице забавяне на производството извън рамките на обичайно необходимото за събиране на доказателствата в процеса. Неизвършването на действия по разследването за период от няколко дни до една-две седмици обективно не било довело до прекомерно забавяне на процеса, съответно до състояние на несигурност за пострадалия, която да била довела до влошаване на неговото психическо състояние. В случая по обективни причини на няколко пъти бил сменян наблюдаващият прокурор, което без съмнение било довело до известно забавяне на разследването предвид необходимостта новоизбраният прокурор да се запознаел със събраните до момента доказателства. Досъдебната фаза продължила в рамките на посочения период, въззивният съд намирал, че не нарушаваща принципа за разглеждането на делото в разумен срок, поради което предвид липсата на елемент от фактическия състав на правната норма-забавено производство-исковата претенция била неоснователна и било безпредметно разглеждането на останалите елементи от фактическия състав на чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ. Въззивната инстанция намирала претенцията за обезщетените по чл. 4, във връзка с чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 6, § 1 от КПЧОС за неоснователна поради което следвало да бъде отхвърлена. Продължителността на наказателното производство като цяло подлежала на преценка и при последващо реализиране отговорността на държавата при наличие на основанията по чл. 2 от ЗОДОВ или след приключване на наказателното производство-чл. 2б, ал. 3 от ЗОДОВ. Поради съвпадение между крайните изводи на въззивната съдебна инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното първоинстанционно решение следвало да бъде потвърдено.

Видно от мотивите на въззивното решение, за да приеме, че И. И. К. може да търси обезщетение от воденото на наказателното производство в неразумен срок, съдът е приел, че чл. 6, § 1 от КПЧОС, в неговия наказателноправен аспект намира приложение не само по отношение на лицето срещу което се води наказателното производство и което е съответно обвиняемо или подсъдимо, но и по отношение на пострадалите от престъплението. Това е вследствие от начина на обосноваване на исковата молба, в която е посочено, че К. е пострадал от деянието, предмет на разследване по досъдебно производство № ЗМ-346/2022 година по описа на РУ на МВР Велико Търново, по прокурорска преписка № 3153/2022 година по описа на Районна прокуратура Велико Търново. Това производство било образувано на 02.05.2022 година за разследване на извършено спрямо К. престъпление по чл. 131, ал. 1, пр. 1, във връзка с чл. 130, ал. 1 от НК. От образуването на производството до момента на предявяване на иска били изтекли повече от десет месеца, като до този момент същото не било приключило. К. имал гарантирано от чл. 6, § 1 от КПЧОС право делото му да бъдело разгледани в разумен срок и бил материалноправно легитимиран като жертва на престъпление да търси обезщетение за неразумен срок на производството. След това в исковата молба се излагат твърдения свързани за извършени в хода на наказателното производство действия на органите по разследването, а също така и за допуснати от тях бездействия. Също така се сочи, че от страна на К. не било допуснато поведение, с която той да е станал причина за забавянето на производството. Напротив, той изцяло бил съдействал на разследването, като поради проявеното бездействие на разследващите органи били направени множество искания за събиране на доказателства, с оглед изясняване на фактическите обстоятелства по делото и разкриване на обективната истина. Впоследствие на необоснованото забавяне на разследването К. бил търпял и продължавал да търпи неимуществени вреди. Същите се изразявали в притеснения, очакване и безпокойство за резултата от това производство, тревоги и опасения, че то се води формално, недоволство от бавенето му, разочарование и загуба на доверието в институциите, правосъдието и справедливостта. К. се намирал твърде дълго в това състояние, което се отразявало негативно на психичното му и здравословно състояние.

От горното следва, че И. И. К. претендира вреди, произтичащи от евентуално неразумния срок на наказателното производство, обосновавайки легитимацията си за това, единствено с качеството на пострадал от престъплението, предмет на производството. В исковата молба не се съдържат конкретни твърдения както за това както е деянието, от което К. твърди, че е пострадал и което според него представлява престъпление, а също и за това какво е гражданското право на ищеца, което евентуално е нарушено от неразумния срок на производството. Предвид липсата на такива твърдения исковата молба е била нередовна и първоинстанционният съд е трябвало да предприеме действия по отстраняването на нередовността. Тъй като не е направил това постановеното от него решение е недопустимо. От своя страна въззивният съд също не е предприел действия по отстраняването на нередовността на исковата молба и не е констатирал недопустимостта на първоинстанционното решение. Затова и постановеното от този съд решение страда от същия порок както и първоинстанционното такова и подлежи на обезсилване. След обезсилването на въззивното решение делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивният съд, който преди разглеждането на спора по същество, трябва да предприеме действия във връзка с отстраняването на нередовностите на исковата молба, така както бе посочено по-горе.

Тъй като касационният съд не се произнася по съществото на спора на страните не следва да се присъждат разноски за касационното производство, като същите бъдат присъдени от въззивната инстанция с оглед изхода на спора.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА решение № 615/20.11.2023 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 823/2023 година като ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:
Членове: 1.
2.