Обезсилване на съдебно решение поради нередовна и противоречива искова молба

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50082а

гр. София, 14.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седми юни през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

при участието на секретаря Анжела Богданова

като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2989 по описа на Върховния касационен съд за 2022 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. И. С., представлявана от адв. Н. С., срещу въззивно решение № 352/22.03.2022 г., постановено по възз. гр. д. № 2980/2021 г. на Окръжен съд – Варна, с което е обезсилено решение № 262578/07.10.2021 г. по гр. д. № 16144/2019 г. на Районен съд – Варна. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от Ж. К. Ч. срещу жалбоподателката евентуално съединени искове по чл. 93, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата 11 734,98 лв. - двоен размер на платено от ищцата капаро по договор от 24.08.2018 г.; и за сумата 5 867,49 лв. – стойността на заплатеното капаро, поради отказ да се сключи окончателната сделка.

В касационната жалба са изложени доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.

Ответната страна по жалбата – Ж. Ч., чрез адв. П. Н., в писмен отговор поддържа становище за основателност на жалбата, поради това, че въззивният съд неправилно е счел за предявени и искове за недействителност на договора между страните, при направено от ищцата в хода на производството „изявление за оттеглянето им“.

С определение № 50112/01.03.2023 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, поради съществуваща вероятност въззивното решение да е недопустимо като постановено по нередовна искова молба и по неизяснен предмет на спор (чл. 129, ал. 1, вр. чл.127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК).

Във връзка с недопустимостта като порок на съдебния акт, практиката на ВКС е установена, че недопустими най-общо са решенията, които са постановени при нарушаване на абсолютните процесуални предпоставки за упражняване правото на иск, както и при десезиране на съда, при произнасяне от страна на въззивния съд по просрочена жалба, по нередовна искова молба и др. Уредените в чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК елементи на исковата молба са от съществено значение, тъй като въз основа на тях се индивидуализира спорното между страните материално право и се определя предмета на делото. Основанието на иска представляват фактите, с които ищецът свързва възникването и осъществяването на твърдяното от него материално право, чиято защита търси в исковия процес, включително и преюдициалните правоотношения. Няма конкретни изисквания за начина на изложение на тези факти, но същото трябва да е разбираемо, като съдържащите се в него фактически твърдения трябва да са ясни, пълни и логически свързани, така че съдът да може да определи каква е фактическата обстановка, с която ищецът свързва възникването на твърдяното право и на която основава претенцията си. Правопораждащите факти, на които се позовава ищеца, са част от основанието/основанията на иска и посочването им съставлява условие за редовност на исковата молба. В случаите, когато обстоятелствената част на исковата молба или петитумът й са непълни, неясни, вътрешнопротиворечиви или съществува противоречие между тях, е налице нередовна искова молба. Съдът следи служебно за редовността на исковата молба, тъй като надлежното предявяване на иска е условие за допустимост на процеса и на постановеното по съществото на спора съдебно решение.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение намира, че в случая въззивното решение е постановено по нередовна искова молба, предвид следното:

По делото е прието за установено, че на 24.08.2018 г. между Ж. Ч. и С. С. е сключен договор (озаглавен „договор за капаро”), по който ищцата – купувач предала на ответницата – продавач сумата 3000 евро (5 867,49 лв.) като капаро за закупуване на описания недвижим имот - къща с дворно място, представляващ ПИ с идентификатор ... с площ от 700 кв. м, ведно с изградената в него сграда, по плана на [населено място] бряг, [община], при договорена цена от 30 000 евро (58 674,90 лв.), с посочен краен срок за сключване на окончателния договор – 15.10.2018 г. Капарото е платено по посочената в договора банкова сметка с титуляр С. С. (съпруг на ответницата). Исковата молба е оставяна без движение от първоинстанционния съд, като с уточняващите молби са въведени различни твърдения, в т.ч. и че Сн.С. не би могла да изпълни поетото с предварителния договор задължение – да прехвърли собствеността върху целия имот, тъй като не била собственик на сградата (а само на дворното място) и не е имала представителна власт за извършване на разпореждане със сградата. На 30.05.2019 г. ищцата разбрала, че Ст. С. е продал дворното място и жилищната сграда на трети лица, предвид което заявила на жалбоподателката, че разваля договора, без да дава срок за изпълнение, тъй като то станало невъзможно и безполезно.

С твърдения, че продавачката е неизправна страна по процесния договор, купувачката е претендирала на основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД връщане на капарото в двоен размер, евентуално - връщане на платената сума 5 867,49 лв.; или връщане на тази сума, като дадена по нищожен предварителен договор. Същевременно, в хода на първоинстанционното производство с последната си уточнителна молба (л.104 - 105 от делото на районния съд) ищцата заявила, че „не поддържа исковете за нищожност на договора за капаро“, тъй като е направила „възражение на същите основания за недействителност на сключения предварителен договор“ – твърденията са за липса на съгласие за сключване на договора от страна на съсобственика Ст.С.; както и за липса на предмет, поради „недостатъчна индивидуализация на недвижимия имот“. Тези уточнения са поддържани и в съдебното заседание пред РС, в което е направен и окончателния доклад по делото (л.113 и сл. от първоинстанционното дело). С решението си първоинстанционният съд се е произнесъл по приетите за предявени евентуално съединени искове по чл. 93, ал.2 ЗЗД, които е счел за неоснователни и е отхвърлил.

С обжалваното въззивно решение е прието, че първата инстанция е допуснала съществени процесуални нарушения, довели до произнасяне на съда по евентуалните искове за присъждане на обезщетение за неизпълнение на договор, без да са разгледани предявените „главни искове за недействителност на договора”, по които съдът дължи произнасяне в диспозитива на съдебния акт, а не само в мотивите. Изявлението на ищеца, че не поддържа тези искове, не представлява изявление за оттегляне или отказ от предявените искове и съдът не е десезиран да се произнесе по тях. Съдът сам квалифицира спорните права, с които е сезиран, като изхожда от правопораждащите юридически факти, петитум и страни, посочени в исковата молба. Не е обвързан и от последователността, в която ищецът е заявил за разглеждане исковете. Прието е, че в случая, „предявеният главен иск е с правно основание чл. 26 ЗЗД”, тъй като разглеждането и произнасянето по исковете по чл. 93, ал. 2 ЗЗД включва съществуването на валиден договор, т.е. то е обвързано от произнасянето по „претенцията с правно основание чл. 26 ЗЗД”. Доколкото главният иск за недействителност на представения договор не е разгледан, произнасянето по евентуално съединените искове по чл. 93, ал. 2 ЗЗД е недопустимо, тъй като вътрешнопроцесуалното условие, под което те са били предявени, не се е сбъднало. Предвид това е прието, че първоинстанционното решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено, като делото е върнато на районния съд с указания за разглеждане на „исковете за нищожност“ на договора.

Върховният касационен съд в настоящия си състав намира, че въззивното решение е недопустимо, тъй като е постановено при липсата на процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск - редовна искова молба.

Както се посочи по-горе в мотивите на настоящото решение, в исковата молба следва да са изложени ясно, пълно и безпротиворечиво обстоятелствата, на които ищецът основава претенцията си за защита, като между тях и отправеното до съда искане (петитума на исковата молба) не трябва да съществува противоречие или неяснота. При констатиране на несъответствие между съдържанието на исковата молба и изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК съдът (вкл. и въззивния съд), трябва да процедира по начина, указан в чл. 129, ал. 2 ГПК – да предостави възможност на ищеца да отстрани нередовностите чрез ясно и точно формулиране на претенцията си, а ако той бездейства, исковата молба подлежи на връщане, съгласно чл. 129, ал. 3 ГПК.

Когато се твърди, че по силата на някакво правоотношение едно лице дължи пари на друго, обстоятелствата, на които се основава искането, задължително включват и източника на правоотношението с всичките му индивидуализиращи белези. В случая, непоследователните и противоречиви твърдения от страна на ищцата по индивидуализацията на спорното право с източника на правоотношението (сочат се като отделни - „предварителен договор“ и „договор за капаро“), включително тези за валидността на договора, и отправените искания за защита са създали неяснота относно вида и броя на претенциите, с които е надлежно сезиран съда. Видно от исковата и уточнителните молби ищцата е въвела общи и неконкретизирани твърдения за „недействителност по чл. 26 ЗЗД“ на предварителния договор от 24.08.2018 г. (източника на правоотношението между страните, озаглавен „договор за капаро“); същевременно - претендирано е въз основа на клаузи от същия договор плащане от ответницата с доводи, че е развален поради неизпълнение; и впоследствие е заявено неясно и вътрешно противоречиво изявление, че - „не поддържа исковете за нищожност на договора за капаро от 24.08.2018 г. по чл.26 ЗЗД“, тъй като „на същите основания сме направили възражение за недействителност на предварителния договор“.

При тези данни, въззивният съд е следвало да констатира, че исковата молба и след последното й уточнение с молбата от 18.03.2021 г. (л.104 – 105 от делото на РС) е останала нередовна, като неотговаряща на изискванията по чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК. При неясните и вътрешно противоречиви твърдения на ищцата по индивидуализацията на спорното право и искането за защита (респ. и очевидното несъответствие между тях), решаващият съд не е изпълнил служебното си задължение да остави без движение исковата молба, като укаже на ищцата да посочи ясно обстоятелствата, които твърди във връзка с договора от 24.08.2018 г. (който е един и е източник на правоотношението между страните) и исканията си за защита, които трябва да следват от тези обстоятелства. Съдът следва също изрично да укаже на страната да уточни твърденията си, касаещи валидността на договора, ако такива искове са предявени; както и че изявленията за оттегляне (чл. 232 ГПК) или отказ (чл.233 ГПК) от искове следва да съдържат ясно волеизявление на страната или изрично упълномощения й процесуален представител за десезиране на съда с конкретния спор.

Предвид изложеното, постановеното при наличие на пречка за надлежното упражняване на правото на иск въззивно решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено. Само при редовна искова молба, в която ясно са очертани както основанията (твърденията за фактическите обстоятелства, пораждащи претенцията), така и самото искане на исковата молба, а също и само когато заявеният петитум съответства на основанието, са налице предпоставките за разглеждане на спора по същество. Съгласно т. 4 от ТР № 1/17.01.2001 г. по тълк.д. №1/2001 г. на ОСГК и т. 5 от ТР № 1/19.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС, в този случай компетентен да отстрани нередовностите е въззивният съд, на който делото следва да бъде върнато след обезсилването за извършване на следващите се съдопроизводствени действия.

Съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК, при новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за касационната инстанция, с оглед крайния резултат от спора.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 352 от 22.03.2022 г., постановено по възз. гр. д. № 2980/2021 г. по описа на Окръжен съд – Варна.

ВРЪЩА делото на Варненския окръжен съд за ново разглеждане от друг въззивен състав.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.