Правомощия на въззивния съд при необжалвано решение и липса на мотиви

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 773

гр. София, 19.12.2025 г.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети май две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладваното от съдия Соня Найденова гр.дело № 3293/2023 г. и да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290-293 ГПК.

Образувано е по допустима касационна жалба, подадена от М. К. Ф. и К. С. Ф. - ищци в производството, чрез пълномощника им адв. К. Б., срещу въззивно решение № 124 от 21.03.2023 г. по в.гр.д. № 503/2022 г. на Окръжен съд- Перник. С него са потвърдено изцяло решение № 260126 от 28.04.2022 г. и допълнително решение по реда на чл.250 от ГПК с № 260184 от 22.07.2022 г., двете решения постановени по първоинстанционното гр. дело № 6691/2020 г. на Районен съд - Перник.

В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се неговата отмяна и уважаване на иска, претендират се разноски за всички съдебни инстанции.

Ответните страни по касационната жалба – ответници и в производството Б. П. Ц. и П. П. Ц., чрез адвокат А. С., с писмен отговор оспорват касационната жалба като неоснователна. Претендират разноски.

С определението по чл.288 ГПК по настоящето дело, е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно в частта , в която , в резултата на потвърждаване на решение № 260126 от 28.04.2022 г. по гр.д. № 6691/2020 г. на Районен съд – Перник, са уважени частично предявените от М. К. Ф. и К. С. Ф. срещу Б. П. Ц. и П. П. Ц. искове по чл.108 ЗС и чл.109 ЗС, както и в частта , в която е потвърдено постановеното по реда на чл.250 от ГПК решение № 260184 от 22.07.2022 г. по същото първоинстанционно гр. дело № 6691/2020 г. на Районен съд - Перник. Касационното обжалване в частта по частичното уважаване на исковете по чл.108 ЗС и чл.109 ЗС е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за преценка допустимостта му в тази част с оглед обхвата на подадената от ищците въззивна жалба срещу основното решение. В частта по потвърждаване на първоинстанционното решение по чл.250 ГПК, касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за преценка съответствие с посочената от касаторите практика на ВКС относно задължението на въззивния съд да обсъди и изложи мотиви, като се произнесе и по всички релевирани във въззивната жалба възражения срещу първоинстанционното решение.

В останалите части въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване, влязло е в сила / чл.296, т.3 ГПК/ и не е предмет на настоящето производство по чл. 290-чл. 293 ГПК – това са частите, с които исковете по чл.108 ЗС и чл.109 ЗС са били частично отхвърлени. По съществото на правния спор, Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като прецени данните по делото, доводите на страните, и извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК , приема следното:

Първоинстанционният съд е уважил частично предявените от М. К. Ф. и К. С. Ф. срещу Б. П. Ц. и П. П. Ц. искове по чл.108 ЗС и чл.109 ЗС. На основание чл.108 ЗС е признал за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици само на една част от процесната реална част, предмет на иска по чл.108 ЗС, а именно само на реална част от 32 кв.м. от УПИ *-* по РП от 1999 г. на [населено място], означена с точките 1-7-3 и спуснат от т.3 перпендикуляр (както е в комбинираната скица на л.100 от делото към допълнителното заключение на вещото лице от 12.01.2022 г. ) към линията, обозначена с т.6-5 по схемата на вещото лице към заключението от 04.03.2022 г. на л.119 от делото, представляваща неразделна част от решението, и е осъдил е ответниците да предадат на ищците така описаната реална част. На основание чл.109 ЗС е осъдил ответниците да преустановят неправомерните си действия, с които пречат на ищците да упражняват пълноценно правото си на собственост върху същата гореописана реална част от УПИ *-* по РП от 1999 г. на [населено място]/ за която искът по чл.108 ЗС е бил уважен/ като премахнат навлизащата в имота на ищците ограда, разположена между точките 7-3 по схемата на вещото лице към заключението от 04.03.2022 г. на л.119 от делото, представляваща неразделна част от решението. Съответно и скицата на л.100 от делото към допълнителното заключение на вещото лице от 12.01.2022 г. е посочена като неразделна част от решението. Исковете по чл.108 ЗС и чл.109 ЗС са били частично отхвърлени за останалата част от процесната реална част, а именно за реална част с площ от 7 кв.м. от УПИ *-* по РП на [населено място], означена с точките 1-6-4-7-1 по схемата на вещото лице към заключението от 04.03.2022 г. на л.119 от делото, представляваща неразделна част от решението, и съответно за премахване на оградата по т.7-4 от същата схема. Този резултат е обусловен от извода на съда, че спорната реална част е ограничена на север от перпендикуляра /мислена линия/ от точката, в която свършва наличната ограда в имота на ищците, спуснат към регулационната линия между двата съседни имота по РП от 1999 г., и тя е с площ 39 кв.м. съгласно допълнителното заключение на вещото лице от 12.01.2022 г.

С допълнителното решение по реда на чл.250 от ГПК с № 260184/ 22.07.2022 г., първоинстанционният съд, е оставил без уважение молбата на ищците за допълване на решението с произнасяне и за разликата от установените с решението 39 кв.м. до пълния размер от претендираните от ищците 80 кв.м.

Въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба от ищците срещу основното решение № 260126 от 28.04.2022 г. в отхвърлителната му част и обусловената от това отговорност за разноските, и с въззивна жалба, пак от ищците, срещу допълнителното решение по чл.250 от ГПК с № 260184 от 22.07.2022 г.

Въззивният съд е описал подробно в мотивите на решението си фактите, които приема за установени въз основа на преценка на събраните по делото доказателства-писмени, свидетелски показания и съдебно-техническа експертиза. Въз основа на описаната фактическа обстановка, е приел, че насрещните страни са собственици на два съседни имота, имотната граница между тях съвпада с регулационния план от 1963 г., изразена графично с оранжева линия между точките 1 и 2 по приложената схема, изготвена от вещото лице към заключението от 04.03.2022 г., а в северната част на имотите, предвид липсата на данни за неуредени регулационни сметки с бившите собственици на имот пл. № * и имот пл. № *, е прието, че границата продължава между точките 1 и 5, обозначена със синя линия на скицата, представляваща регулационна граница съгласно плана на [населено място] от 1999 г. След като границата между имотите между точките 4 и 7 по схемата попада в имота на ответниците, претенцията за тази част от оградата и процесната спорна площ / т.е. тази с площ 7 кв.м./ се явяват неоснователни. Оградата, попадаща в имота на ищците, е между точките 7 и 3, обозначени на схемата със зелена линия. Ответниците владеят площта между точки 1-7-3 и спуснат от т. 3 перпендикуляр към вътрешната регулационна граница, от около 32 кв.м., извадена от общата площ от 39 кв.м., заключена между оградата и регулационната линия по плана от 1999 г. съгласно допълнителното заключение на вещото лице от 12.01.2022 г., и оградената процесна площ от 7 кв.м., попадаща в имота на ответниците по плана от 1963 г., измерена графично между цифрите 1-6-4-7-1 по схемата към заключение от 04.03.2022 година. По направеното от ответниците защитно възражение за придобиване по давност на процесната спорна площ, попадаща в имота на ищците, въззивният съд е приел, че в настоящия казус ответниците не са могли да придобият по давност спорната част от имота на ищците, който извод е обоснован със забраната по чл.59 ЗТСУ (отм.) за придобиване на реална част от дворищнорегулационен парцел по давност, и неприложимостта в случая на изменението на същата разпоредба през 2000 год., също и неприложимостта на предвиденото в чл.200, ал. 1 и ал. 2 от ЗУТ. По тези мотиви е направен краен решаващ извод, че предявените искове се явяват частично основателни, като ищците бъдат признати за собственици по наследство и покупко-продажба на спорната реална част от имота на ищците от 32 кв.м. между точки 1-7-3 и спуснат от т. 3 перпендикуляр към вътрешната регулационна граница по схемата към заключението на вещото лице от 04.03.2022 г., ответниците да бъдат осъдени да им предадат владението на тази част и да премахнат оградата, в частта между точки 7-3 по схемата. В останалата част исковите претенции следва да бъдат отхвърлени, като неоснователни. По тези съображения и поради съвпадане изводите на въззивния съд с тези на първостепенния, обжалваните решенията на РС - Перник е посочено, че следва да бъдат потвърдени, като правилни и законосъобразни.

Извършването на касационната преценка за правилност на въззивно решение в допуснатата за обжалване част е предшествана от проверка за неговата валидност и допустимост.

Въззивно решение е валидно. То е недопустимо обаче в частта, в която въззивният съд се е произнесъл по правилността на първоинстанциноното решение в частите, в които исковете по чл.108 ЗС и чл.109 ЗС са били частично уважени. Изрично с подадената въззивна жалба ищците са посочили, че обжалват основното решение № 260126 от 28.04.2022 г. в отхвърлителната му част. Въззивната инстанция не е зачела стабилитета на първоинстанционното решение в частта, в която исковете са били частично уважени, защото в тези части то е влязло в сила поради липсата на жалба, и в разрез с диспозитивното начало на гражданския процес се е произнесла отново по искове в уважените части като е потвърдила първоинстанционното решение и в тези части. Ето защо въззивният съдебен акт е недопустим и следва да бъде обезсилен в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение по частичното уважаване на предявените искове.

В частта по произнасянето по въззивната жалба срещу решението по чл.250 ГПК, въззивното решение е допустимо. По въпроса, по който е допуснато касационното му обжалване в тази част, в практиката на ВКС (вкл. и посочените от касаторите решение № 326 от 20.12.2012 г. на ВКС по гр.дело № 177/2012 г. на III г.о., решение № 422 от 03.06.2010 г. на ВКС по гр.дело № 805/2009 г. на I г.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. на ВКС по гр.дело № 1106/2010 г. на II т.о., решение № 24 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр.дело № 4744/2008 г. на I г.о., решение № 331 от 4.07.2011 г. на ВКС по гр.дело № 1649/2010 г. на IV г.о., решение № 126 от 09.05.2011 г. на ВКС по гр.дело № 421/2009 г. на IV г.о., решение № 223 от 19.06.2013 г. на ВКС по гр.дело № 1006/2012 г. на IV г.о.), също и с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е изяснено, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Съдът следва да изложи мотиви по всички доводи на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Мотивите трябва да са точни, ясни и логически безпротиворечиви, да отразяват решаваща, а не проверяваща дейност (т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК).

При дадения отговор на правния въпрос, въззивното решение се явява постановено в противоречие с процесуалния закон. Основателно е оплакването в касационната жалба за липса на мотиви на въззивния съдебен акт по искането за допълване на основното решение по спора. В случая въззивният съд само се е задоволил да посочи в заключителната част на мотивите си, че поради съвпадане изводите на въззивния съд с тези на първостепенния, обжалваните решенията на РС - Перник следва да бъдат потвърдени, без обаче да е изложил каквито и да е мотиви по въззивната жалба на ищците срещу решението по чл.250 ГПК на първата инстанция. В такава хипотеза на липса на мотиви, съдебното решение не е нищожно, нито е недопустимо, а е неправилно като постановено при съществено нарушение на процесуалните правила, регламентиращи начина на формиране и изявяване на правораздавателната воля, и свидетелства за пълно отсъствие на въззивна дейност със съдържанието, произтичащо от разпоредбата на чл. 269 ГПК. Констатираната липса на мотиви препятства възможността за инстанционен контрол, защото не може да се установи волята на решаващия съд, не може да се провери формирането на вътрешното му убеждение и обосноваността на крайните изводи. Това налага касиране на решението в тази част и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с произнасяне по въззивната жалба на ищците срещу първоинстанциноното решение по чл.250 ГПК. При повторното разглеждане, в изпълнение на задълженията си по чл. 269, вр. чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, въззивната инстанция следва да формира собствени решаващи мотиви, като прецени дали е налице непълнота в произнасянето от първата инстанция по предявените искове. Следва да се съпостави произнасянето на първоинстанционния съд с пространствените предели на процесната реална част, с оглед посочените с исковата молба граници (съседи) на тази спорна реална част, вкл. и в северна посока, като има предвид, че площта не е решаващ белег на поземлен имот или на част от такъв.

Съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК, при повторното разглеждане на делото въззивната инстанция следва да се произнесе и по въпроса за отговорността за разноските, вкл. и тези в касационното производство.

По изложените съображения и на основание чл. 293 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 124 от 21.03.2023 г. по в.гр.д. № 503/2022 г. на Окръжен съд-Перник в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение № 260126 от 28.04.2022 г. по гр.д. № 6691/2020 г. на Районен съд – Перник в частите, в които са уважени частично предявените от М. К. Ф. и К. С. Ф. срещу Б. П. Ц. и П. П. Ц. искове по чл.108 ЗС и чл.109 ЗС.

ОТМЕНЯ въззивно решение № 124 от 21.03.2023 г. по в.гр.д. № 503/2022 г. на Окръжен съд- Перник в частта, в която е потвърдено допълнителното решение по чл.250 от ГПК с № 260184 от 22.07.2022 г. по гр. дело № 6691/2020 г. на Районен съд – Перник, и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд в отменената част.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: