Обезщетение от Гаранционния фонд за сестра на починал при катастрофа

Текстът на акта

Ключови фрази

РЕШЕНИЕ
№ 33
гр. София 20.01.2026 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 15.05.2024 (петнадесети май две хиляди двадесет и четвърта) година в състав:

Председател: Владимир Йорданов
Членове: Димитър Димитров
Хрипсиме Мъгърдичян

при участието на секретаря ДИАНА АНАЧКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2896 по описа за 2023 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4460/03.05.2023 година, подадена от В. К. Т., срещу решение № 149/28.03.2023 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 320/2022 година.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 281/04.03.2022 година на Районен съд Велико Търново, ХVІІ-ти състав, постановено по гр. д. № 1694/2021 година, с което е отхвърлен предявения от В. К. Т. срещу „ЗК Лев Инс“ АД [населено място] иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за заплащане на сумата от 25 000.00, частична претенция от сумата 60 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея, вследствие смъртта на брат й М. К. Н., настъпила на 26.11.2016 година, вследствие на реализирано на същата дата пътнотранспортно произшествие, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 31.01.2020 година до окончателното плащане.

В подадената от В. К. Т. касационна жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение на Окръжен съд Велико Търново е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и да се постанови ново, с което предявените от касаторката срещу „ЗК Лев Инс“ АД [населено място] иск, с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, да бъде уважен.

Ответникът по касационната жалба „ЗК Лев Инс“ АД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 5829/08.06.2023 година, с които жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

Ответникът по касационната жалба Гаранционен фонд [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 6315/21.06.2023 година, с които жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

В. К. Т. е била уведомена за обжалваното решение на 05.04.2023 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 4460/03.05.2023 година.

Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 1416/26.03.2024 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по правния въпрос за това какви са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лице извън кръга на посочените в ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/24.09.1969 година.

По така поставения въпрос съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС намира, че съгласно задължителното тълкуване, дадено с ТР 1/21.06.2018 година, постановено по тълк. д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС, от гледна точка на чл. 52 от ЗЗД е справедливо и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките.

Отричането на правото на обезщетение при реално проявени и доказани неимуществени вреди от загубата на близък човек противоречи на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД и на гарантираното с чл. 6, ал. 2 от КРБ и с чл. 20 и чл. 47 от ХОПЕС равенство на всеки пред закона.

Възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/29.11.1969 година, следва да се допусне като изключение-само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях-ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). Подчертано е, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци.

В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик.

В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/29.11.1969 година-че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия.

Посочено е, че създаването на трайна и дълбока емоционална връзка, пораждаща предпоставки за проявление на значителни морални болки и страдания, е възможно и между лица, които не се намират в семейни, родствени и наподобяващи ги фактически отношения. При липса на нормативна уредба рестриктивното изброяване на хипотези на такава привързаност би било лишено от законово основание, а примерното изброяване крие опасност от непредвиждане на породени от житейското многообразие случаи, в които ще е справедливо получаването на обезщетение за неимуществени вреди.

За да се избегне накърняване на принципа за справедливост, следва да се допусне като правна възможност обезщетяването и на други лица, извън близкия родствен и семеен кръг на починалия, но само в изключителни случаи-когато претендиращият обезщетение докаже, че е изградил с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето.

Възприетите с това решение постановки са нормативно закрепени с разпоредбите на чл. 493а, ал. 3 и ал. 4 от КЗ. В постановената въз основа на тях съдебна практика е прието, че житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно, но като примерни ситуации за възникване на такава връзка в отношенията между братя и сестри са посочени израстването им сами като деца, поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина и други такива.

Приема се, че тази особена близост обичайно е резултат на тежки житейски ситуации, обуславящи нуждата от по-интензивно общуване между починалия родственик и претендиращия обезщетение и от изграждане на връзка, по-здрава от обичайната за съответния вид родство.

С оглед на така дадения отговор на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Окръжен съд Велико Търново трябва да бъде потвърдено, но по съображения, различни от тези на въззивния съд:

За да постанови решението си съставът на Окръжен съд Велико Търново е приел, че безспорно било, че с влязла в законна сила присъда по н. о. х. д. № 324/2017 година по описа на Окръжен съд-Велико Търново Б. А. А. бил признат за виновен в това, че, при движение в посока от [населено място] към [населено място], нарушил правилата за движение по пътищата-чл. 20, ал. 2 от ЗДвП бил допуснал ПТП със спрелия в неговата пътна лента лек автомобил марка „В“, модел „“ с рег. [рег.номер на МПС] , в резултат на което причинил смъртта на намиращите се на пътното платно зад този лек автомобил лица-М. К. Н., Н. Т. П. и Т. Н. П. и средни телесни повреди на други две лица, като деянието било извършено в пияно състояние с концентрация на алкохол в кръвта 1.28 ‰, установено по надлежния ред чрез съдебно химическа експертиза, и случаят бил особено тежък-престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. 1 и пр. 3, б. „б“, пр. 2, във връзка с ал. 4, във връзка с ал. 1, б. „б“ и б. „в, във връзка с чл. 342, ал. 1 от НК.

Налице били елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане по смисъла на чл. 45 от ЗЗД, като съгласно чл. 300 от ГПК постановената по н. о. х. д. № 324/2017 година по описа на Окръжен съд Велико Търново влязла в сила присъда била задължителна за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, по отношение факта на извършеното деяние, неговата противоправност и виновността на дееца.

Нямало спор и че починалият М. К. Н. бил брат на В. К. Т.. С ТР № 1/21.06.2018 година, постановено по тълк. д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС се конкретизирал кръга от лица, легитимирани да получават обезщетение за претърпени неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък. По отношение на най-близкия кръг увредени се запазвало разбирането, въведено с ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/24.09.1969 година, че това били лицата, за които житейски било логично да се предполага, че били имали връзка с починалия и пряко и непосредствено търпели болки и страдания от загубата му. Това били деца, включително и отглеждани, родители, съпруг, както и фактически съжител.

ВКС приел, че по изключение право да търси обезщетение имало и всяко друго лице, което било създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпяло от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай било справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъждало при доказани особена близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Предпоставките да се присъди обезщетение били да е установено по несъмнен начин, че търсещият обезщетение бил изградил приживе с починалия особено близка и надхвърляща общоприетите представи за родствена близост връзка, поради която със смъртта търпял „изключителни“ по интензитета си болки и страдания.

Липсвала дефиниция на критерия „изключителни“, но изхождайки от мотивите на тълкувателното решение, следвало да се приеме, че в тази хипотеза попадали само тези отношения, при които смъртта имала пряко и продължително негативно въздействие върху живота на близкия, обременявала ежедневието и бъдещето му с продължителни негативни и сериозни като интензитет емоции именно поради липсата на изключително значим близък.

Всички обстоятелства на трайна и силна привързаност в живота и сериозност на вредите подлежали на сигурно доказване и не се предполагали само поради факта на родство между лицето и починалия. Разбираемо било, че в обхвата на това изключение, допълващо очертания с ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/24.09.1969 година кръг от правоимащи лица, можело да попаднат братята и сестрите. Принципно функцията на обезщетението била да овъзмездят по справедливост душевни страдания и състояния от загубата на морална опора и подкрепа, получавана от починалия близък.

Особено близката, трайна и дълбока житейска и емоционално връзка с починалия изключвала проявите на отношения от време на време при разделно живеене, дори те да били много добри, емоционално топли, на уважение и взаимна подкрепа. При родство по съребрена линия от втора степен (брат и сестра) това понятие предполагало най-вече съвместен живот в едно общо домакинство и то характеризиращо се с трайност и продължителност във времето, отношения на взаимна или едностранна безвъзмездна грижа, подпомагане при всяка нужда до степен на невъзможност един без друг, силна емоционална привързаност.

Такава особено близка, трайна и дълбока житейска и емоционално връзка между брат и сестра щяла да съществува например. при преживяна съвместно житейска драма или наличието на някаква обективна предпоставка, довела до силна духовна привързаност между тях. Изразът „особено“, употребен в ТР, означавал нещо, което се различавал по качество и степен от обикновеното и нормалното. Поради това за наличието на такава особена близост между брат и сестра не били достатъчни само нормално и обикновено произтичащите от факта на родството им отношения на обич, доверие, взаимно уважение, подкрепа и т. н.

Предвид това, В. К. Т., като сестра на починалия, не била изключена от кръга на лицата, които имат право да бъдат обезщетени справедливо, но при доказана особена близка връзка с починалия, надхвърляща представите за обичайните взаимоотношения между такъв тип родственици. Безспорно се установявало от ангажираните от страна на В. К. Т. гласни доказателства, че тя и починалият й брат били много близки, постоянно се търсели, ежедневно се чували, ходели си на гости, помагали си взаимно, а смъртта му я променила-станала тъжна и затворена.

Несъмнено между тях била съществувала емоционална връзка, като смъртта му била довела до страдания за нея. Всичко тези факти, установени от гласните доказателства, както и експертното заключение на съдебно-психологичната експертиза, и съобразявайки традиционните за българския бит отношения между такъв тип роднини, характеризиращи се с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, обосновавали извода за наличие на обичайни отношения между брат и сестра и липсата на такава дълбока емоционална връзка, която да обосновавала прилагането по отношение на В. К. Т. на изключението, предвидено за лица, имащи право на обезщетение за вреди съгласно посоченото тълкувателно решение.

Не се установило двамата да са разчитали помежду си на взаимна грижа, помощ и подкрепа, надхвърляща обема на обичайните отношения между такъв вид близки роднини. Разпитаните по делото свидетели еднопосочно установявали, че В. К. Т. е била привързана към своя брат и е преживяла загубата му с негативни емоции, характерни за хора, преживяващи загубата на близък човек.

Същата имала изградена емоционална връзка с починалия и свързвала личността му с част от своя живот и семейство и с положителните преживявания, които била имала с него. Липсвали данни тези емоционални преживявания обаче да били довели до сериозна като интензитет и продължителност психична травма, до съществена и трайна промяна на личността. Макар отношенията помежду им преди процесното произшествие да са се били основавали на посочените чувства, очевидно било, че те не запълват съдържанието на посочения по-горе израз. Затова емоционалните страдания на В. К. Т. от загубата на този неин родственик не подлежали на възмездяване с парично обезщетение.

Затова, поради тези съображения, въззивният съдебен състав напълно споделял изводите в първоинстанционното решение за липсата на доказателства за наличието на активна материално-правна легитимация на В. К. Т., поради което препращал към мотивите на районния съд на основание чл.272 ГПК.

Както е приел състава на Окръжен съд Велико Търново с влязла в сила на 25.05.2021 година присъда № 72/12.07.2019 година на Окръжен съд Велико Търново, постановена по н. о. х. д. № 324/2017 година (потвърдена с решение № 66/23.04.2020 година на Апелативен съд Велико Т., постановено по в. н. о. х. д. № 389/2019 година и решение № 135/25.05.2021 година, постановено по к. н. д. № 501/2020 година по описа на ВКС, НК, ІІІ н. о.) Б. А. А. е признат за виновен за престъпление по чл. 343, ал. 4, във връзка с чл. 343, ал. 3, пр. 1 и пр. 3, б. „б“, пр. 2, във връзка с ал. 1, б. „б“ и б. „в“, във връзка с чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК, изразяващо се в това че на 26.11.2016 година, около 01. 30 часа, на километър 3+770 от път VTR 1182 (гр. Л.-гр. Д. О.), с посока на движение от [населено място] към [населено място], при управление на собствения си лек автомобил марка „Ф.“, модел „“ с временен регистрационен № , нарушил правилата за движение по пътищата-чл. 21, ал. 1 от ЗДвП-движел се извън населено място със скорост от 110.70 км/ч, при установена забрана да превишава скоростта над 90 км/ч и допуснал пътнотранспортно произшествие със спрелия в неговата пътна лента лек автомобил марка „“, модел „“, с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на П. Д. Д. от [населено място], в резултат на което причинил по непредпазливост смъртта на намиращите се на пътното платно зад спрелия автомобил М. К. Н., Н. Т. П.и Т. Н. П., тримата от [населено място], както и средна телесна повреда на Д. Н. К., от [населено място], изразяваща се в счупване на дясна илячна кост на таза, довело до трайно затруднение в движението на десен долен крайник за срок пот два месеца и срещна телесна повреда на пътуващия в управлявания от него автомобил Т. Г. К. от [населено място] Т., изразяващо се в счупване на лява ключица, довело до трайно затруднение в движението на ляв горен крайник за срок от два месеца, като деянието е извършено в пияно състояние с концентрация на алкохол в кръвта от 1.28 ‰, като случаят е особено тежък.

С оглед на посоченото и на основание чл. 300 от ГПК и чл. 413 от НПК е установено, със задължителна за гражданския съд сила, обстоятелството, че Б. А. А. е извършил посоченото в присъдата действие като поведението му е противоправно, тъй като е извършено в нарушение на изрично установени в закона-чл. 21, ал. 1 от ЗДвП задължения, нарушението, на които е скрепено с наказателна санкция.

При това тези нарушения са признати от закона за престъпление, което също сочи на противоправност на поведението, тъй като в наказателно правната разпоредба се съдържа и законова забрана за извършване на такива действия под страх от наказание. Освен това със задължителна сила е установено и обстоятелството, че в резултат на това свое поведение Б. А. А. е причинил смъртта на М. К. Н., Н. Т. П. и Т. Н. П., а също така и средни телесни повреди на Д. Н. К. и Т. Г. К.. Това е така, тъй като както чл. 300 от ГПК, така и чл. 413 от НПК под извършване на деянието разбират осъществяването на фактическия състав на престъплението, за което се налага наказанието.

Поради това в случаите, когато в този състав като квалифициращ признак е включено причиняването на определен резултат и връзката между деянието и резултата, констатациите на наказателния съд за осъществяването на такъв резултат и за причинната връзка са задължителни за гражданския съд. Тази обвързаност се разпростира както по отношение на резултата, така и по отношение на причинната връзка между действието и осъществения резултат, предвид на което този въпрос не може да бъде пререшаван. Налице е установено противоправно поведение от страна на Б. А. А. Това е един от елементите на хипотезата на непозволеното увреждане по смисъла на чл. 45, ал. 1 от ЗЗД. Друг елемент на тази хипотеза е вината, която се предполага по силата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, но в случая и той е установен със задължителна сила.

За да се ангажира отговорността на Б. А. А. за причинени на В. К. Т. неимуществени вреди от смъртта на М. К. Н. трябва да се установи дали тя е претърпяла такива, които да подлежат на обезщетяване. Не се спори по делото, че Т. е сестра на починалия при пътнотранспортното произшествие Н.. Като такава тя не попада в кръга на лицата имащи право да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък, определен с ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/24.11.1969 година. Затова може да търси обезщетение за такива вреди само ако попада сред лицата посочени в ТР № 1/21.06.2018 година, постановено по тълк. д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС, а именно ако между нея и починалия е била създадена трайна и дълбока емоционална връзка, поради което тя търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени.

Съгласно посоченото ТР обезщетението за неимуществени вреди се присъжда при доказано особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди.

Във връзка с горното от показанията на разпитания по делото свидетел М. М. Т. (съпруг на Т.) се установява, че двамата с касаторката имат сключен граждански брак от двадесет години, като първоначално са живели в [населено място], а понастоящем в [населено място], а Н. живеел в [населено място].

През цялото това време са поддържали ежедневни контакти и са имали срещи с М. К. Н.. Чували са се всеки ден по телефона, той им е идвал на гости и те са ходили при него. Т. и Н. били прекалено близки и всеотдайни един към друг, като постоянно се търсели и си помагали взаимно. Всеки от тях имал заведение, като когато Н. искал да започне работа Т. му дала първите пари.

Всеки ден обсъждали неща свързани с работата им. Н. бил помагал на сестра си, както при строежа на къщата, така и в заведението. Свидетелят твърди, че при събирания Н. и Т. са споделяли, че когато са били деца родителите им са работили, а братът като по-голям е гледал сестра си и се е грижел за нея. Когато се случило произшествието Т. била станала сутринта с усещането, че нещо се е случило.

Двамата били отишли на мястото на произшествието като според свидетеля тя приела новината много тежко, като по-скоро не е искала да приеме, че се е случило наистина, като оттогава не е същия човек. Била станала по-затворена и се променила, а когато отидела в [населено място] първо посещавала гроба на брат си. Винаги оставяла чаша с вино за него на определено място в кухнята, а към настоящия момент вместо да прави това преливали вино за М. К. Н. и бащата на свидетеля. На рождените дни на Н. Т. ходела на гроба му, палела свещичка и му брояла годините.

Присъствала на всички съдебни заседания по наказателното производство, което било много болезнено за нея. След смъртта на брат си тя била поела значителна част от необходимата помощ за пълнолетната дъщеря на Н., която не искала да контактува с майка си. Вторият от разпитаните по делото свидетели М. Т. К. е сестра на починалия при произшествието Н. Т. Паралесов и се е запознала с В. К. Т. в деня на неговата и на Н. смърт.

С М. К. Н. свидетелката се познавала отпреди това като според нея той винаги е говорил за сестра си с добри чувства и уважение, като е споделял колко много му помага. При последната им среща той й казал, че много иска да ги запознае двете. От него знае, че Т. била много весел и лъчезарен човек, а когато тя я видяла била отчаяна и съсипана. Двете заедно присъствали на всички заседания по наказателното производство, засичали се постоянно на гробищата, като Т. отказвала да празнува рождения си ден.

След смъртта на Н. сестра му била поела грижите за дъщеря му М. Н., като казвала, че тя й е третото дете.

Съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС намира, че показанията на посочените двама свидетели могат да бъдат преценявани с оглед установяване на съществувала между В. К. Т. и М. К. Н. емоционална връзка и характера на същата. Наистина М. Т. К. не е била свидетел на преки контакти между Т. и нейния брат, но не съществува пречка изводите да бъдат направени и с оглед на това, което всеки от тях е споделял за другия пред трети лица. Такова споделяне по съществото си представлява косвено доказателства, от което може да бъде направен извод както за съществуващата между брата и сестрата емоционална връзка, така и за нейния характер.

Също така не съществува пречка показанията на свидетеля М. М. Т. да бъдат възприети и в частта им, в която се възпроизвеждат твърдения на съпругата му и М. К. Н. за отношенията им в детството. От същите е установено, че когато били деца родителите на В. К. Т. и М. К. Н. са работили, а братът като по-голям гледал сестра си и се е грижел за нея.

По този повод между тях е възникнала връзка, която е била по-силна от обичайната така за брат и сестра, която връзка е запазена и впоследствие, дори и когато двамата са създали собствени семейства, за което произтича от поддържаните между тях ежедневни контакти, при които са обсъждали извършваните от тях дейности, като са имали едни и същи сфери на интереси.

С оглед на това по делото е установено съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка между В. К. Т. и брат й М. К. Н., която има характера на такава по смисъла на ТР № 1/21.06.2018 година, постановено по тълк. д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС, която позволява присъждането на обезщетение на първата за претърпени от нея вследствие на смъртта на втория неимуществени вреди. При наличието на такава връзка са без самостоятелно значение за това обстоятелствата, че В. К. Т. и М. К. Н. са живели в различни домакинства и в различни населени места, доколкото такива изисквания за съществуването на връзката не се поставят и за лицата по ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/24.11.1969 година.

В такива случаи тези обстоятелства са от значение за определяне на размера на обезщетението за вредите. Извод с противния смисъл не следва от показанията на разпитаната по делото свидетелка Н. М. К., която била живяла с М. К. Н. до смъртта му, тъй като същата твърди, че нямала отношения с Т., а Н. се бил виждал със сестра си отделно без присъствието на свидетелката.

Последната не се е интересувала от това какви са взаимоотношенията между брата и сестрата, като между нея и Т. е имало само инцидентни контакти. Наред с това извод за съществуването на дълбока и емоционална връзка между лице извън тези по ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/24.11.1969 година и починалото такова следва да се прави не само въз основа на отношенията между тези лица приживе на починалия, но и въз основа на това как смъртта на последния се понася от преживелия. В конкретния случай от заключението на изслушаната по делото съдебно-психологичната експертиза с вещо лице Т. Й. Е. се установява, че непосредствено след пътнотранспортното произшествие В. К. Т. била в състояние на силен емоционален шок и стрес, като емоцията, която съпровождала стреса била интензивна и непоносима за нея и шокът бил естествена защитна реакция на психиката.

Първоначално Т. изпаднала в остра реакция на стрес, която се изразявала в остра кризисна реакция и психически шок, като била дезориентирана, отчаяна, отричала случилото се и други. Тази първоначална реакция, изразяваща се в силен шок и отрицание на случилото се била краткосрочна, като последващата такава е хронична реакция на скръб. Негативните емоции, съпровождащи преживения от нея емоционален стрес непосредствено след произшествието били с висок интензитет и непоносимост, като с течение на времето интензитета на тези емоции бил намалял до степен на поносимост. Както сочи вещото лице смъртта на близък човек е една от най-големите и тежки психически травми в човешкия живот.

Същевременно всяка травма оказва интензивни и дълготрайни ефекти върху психиката на индивида, оставяйки трайни следи върху характера, личността, начина му на живот, светоусещането и други. Смъртта на Н. се била отразила неблагоприятно върху психическото състояние на Т. в емоционален, поведенчески и когнитивен аспект, засегнала начина на живот и оставила трайни последици върху личността й.

При същата се наблюдавали признаци на депресивно състояние-вътрешно напрежение, потиснатост, липса на душевен покой, душевна болка, , плачливост, постоянно чувство за тъга и мъка, отдръпване от другите и затваряне в себе си, безпокойство, преживяване на отчаяние, песимизъм, загуба на интерес и удовлетворение от дейността, фантазии за смъртта, тревожност.

Освен това се наблюдавали загуба на идентификация, ниско самочувствие и самоуважение, преживяване на безпомощност и безсилие, загуба на активност, на способността да изпитва радост и удовлетворение и на вяра в себе си, а също и потискане и изтласкване на емоциите породени от психотравменото преживяване, отричане на случилото се и бягство във фантазиите. Т. станала по-затворена в себе си, в контактите си с близките си се „изключвала“ и „потъвала“ в мислите си, които почти винаги били свързани с брат й, като за период от около две години след смъртта му страдала от нарушения на съня (безсъние и кошмари). И към момента на изготвяне на заключението на вещото лице, пет години след загубата на брат си, Т. била все още много чувствителна и реагирала травматично-вълнувала се, плачела, трудно говорела за смъртта му, за преживяванията си и последиците от тази загуба. Изпитвала негативни емоции на яд, гняв, вина, тъга, мъка, скръб, характерни за хора преживяващи загуба на близък човек.

Загубата на брат й била нанесла на Т. дълбока психическа травма, довела до негативни преживявания и емоционално страдание с голям интензитет за дълъг период от време. Нямало данни да е изпадала в тежка депресия и да е провеждала лечение. Нямало данни и за настъпили усложнения в здравословното й състояние от психичен или друг характер, както в периода непосредствено след произшествието, така и към настоящия момент. В. К. Т. преживявала загубата на своя брат с хронична реакция на траур-изпитва затруднение в преработката на скръбта от смъртта му, все още не успява да интегрира загубата на близкия до нея човек. Изпитва трудности във взаимоотношенията, функционирането и справянето с предизвикателствата на ежедневието и живота си.

Вещото лице сочи, че хроничната реакция на скръб е извънредно продължителна и никога не стига до удовлетворяващо решение. Това е интензификация на скръбта до степен човекът да се чувства претоварен, да прибягва до неконструктивни форми на поведение или да остава непрекъснато в състояние на скръб, без да напредва през процеса на скърбене към неговото завършване. Включва процеси, които не се развиват прогресивно, към промяна-в самия себе си или обкръжението, а вместо това водят към стереотипни повторения или сериозни нарушения на процеса на възстановяване. Скърбящият може да си дава сметка, че не може да се справи със загубата и въпреки това продължава да скърби.

На близките им е трудно да приемат, че починалия наистина го няма и никога няма да се върне, изпитват много силна потребност от привързаност и не могат да формират нова, чувстват се уплашени и неспособни да се справят сами. Посочения от вещото лице начин, по който В. К. Т. преживява смъртта на брат си М. К. Н., съответства на установеното от показанията на двамата посочени по-горе свидетели М. М. Т. и М. Т. К., като именно фактът, че скръбта й е по-висок интензитет от обичайното е в подкрепа на това, че между нея и брат й е имало дълбока и емоционална връзка по смисъла на ТР № 1/21.06.2018 година, постановено по тълк. д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС.

Предвид горното изводът на състава на Окръжен съд Велико Търново, че В. К. Т. не притежава право на обезщетение за претърпени от нея, вследствие смъртта на брат й М. К. Н., неимуществени вреди е незаконосъобразен. Тъй като по делото е установено, че причинената от Б. А. А. смърт на Н. се обхваща от хипотезата на чл. 45, ал. 1 от ЗЗД то Т. може да ангажира отговорността му за претърпените от нея неимуществени вреди. Тъй като А. е причинил вредите при управление на моторно превозно средство, той е бил задължен да разполага със задължителна застраховка по чл. 461, т. 1, във връзка с чл.477 от КЗ за риска „гражданска отговорност“ на автомобилистите, която да позволи на увредените лица по силата на чл. 432, ал. 1 от КЗ да насочат иска си за обезщетение направо срещу застрахователя на виновния водач.

В случая като такъв застраховател е посочено „ЗК Лев Инс“ АД [населено място]. Правилото на чл. 289, ал. 2 от ГПК, че касационният съд проверява правилността на въззивното решение само на посочените в касационната жалба основания, намира приложение и по отношение на основанията посочени в отговора на същата. В случая в подадения от „ЗК Лев Инс“ АД [населено място] отговор с вх. № 5829/08.06.2023 година на касационната жалба с вх. № 4460/03.05.2023 година, подадена от В. К. Т. се излагат твърдения за това, че неправилно касаторката твърди наличието на застрахователно правоотношение по задължителната застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите за лек автомобил марка „Ф.“, модел „М.“ възникнала по силата на сключен застрахователен договор по чл. 483, ал. 5 от КЗ за временен регистрационен № , който е бил поставен на автомобила при настъпване на произшествието.

Такава застраховка липсвала, което било още едно основание за отхвърляне на иска по чл. 432, ал. 1 от КЗ, дори и да бъдело прието, че В. К. Т. била претърпяла твърдените от нея вреди. Доколкото в обжалваното въззивно решение е прието, че „ЗК Лев Инс“ АД [населено място] е застраховател по риска „гражданска отговорност“ на автомобилистите за посочения лек автомобил, то този негов извод подлежи на проверка при наличието на наведено в отговора на касационната жалба твърдение за неговата неправилност.

Както са посочили първоинстанционният и въззивният съд При справка в официалната база данни на Гаранционен фонд [населено място] само по номер на рамата на лекия автомобил марка „Ф.“, модел „М.“ не се установява наличието на застраховка за риска „гражданска отговорност на автомобилистите“.

При такава справка само по поставения на автомобила регистрационен № обаче се установява наличието на такава застраховка по полица № BG от 06.10.2016 година, с период на покритие от 07.10.2016 година до 06.10.2017 година, при „ЗК Лев Инс“ АД [населено място], като за собственик на автомобила и застраховащ е посочено „М.-Й.“ Е. [населено място]. Последното е в противоречие със събраните по делото доказателства, от които е видно, че към момента на произшествието собственик на автомобила е бил Б. А. А..

Посочената застрахователна полица и сключения въз основа на нея договор за задължителна застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите на фирми извършващи внос и продажба на превозни средства, за предоставените временни регистрационни табели са представени по делото и от тях е видно, че са сключени за застраховка по чл. 483, ал. 5 от КЗ.

Последната се сключва за временни регистрационни табели, предоставени по реда на чл. 30 от Наредба № І-45/24.03.2000 година за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и ремаркетата, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства, на посочените в разпоредбата лица, а именно търговци по смисъла на ТЗ, извършващи като основна търговска дейност внос, производство и/или продажба на превозни средства. Тези регистрационни номера не са свързани с точно определен автомобил, а могат да се поставят на всеки един от автомобилите на търговеца, като могат да се ползват само за такива автомобили.

При това номерата могат да се ползват за точно определени дейности, а именно при управление на нерегистрирано в националния регистър на превозните средства моторно превозно средство на територията на страната за тестване, придвижване до съответните органи на държавната администрация, до сервиз, от един търговски обект до друг и до официално обявено изложение и то само от лицата определени от търговеца при подаване на заявлението за издаване на номерата.

При това в превозното средство задължително трябва да присъства представител на търговеца. Всяко използване на временните регистрационни табели от трети лица и/или за дейности извън нормативно установените е противоправно. Тъй като застраховката по чл. 483, ал. 5 от КЗ се сключва за покриване на гражданската на водача на автомобила, на който е монтирана временната регистрационна табела, то тя покрива само онези вреди, които са причинени в случаите, когато табелата е използвана в съответствие със нормативно установените правила за това.

Останалите случаи, когато временната регистрационна табела е използвана в противоречие с тези правила и са причинени вреди на трети лица, не са включени в застрахователното покритие и не представляват покрит застрахователен риск по смисъла на чл. 483, ал. 5 от КЗ, тъй като застрахователят не е давал съгласие за това, в който смисъл е и решение № 50 013/24.03.2023 година, постановено по т. д. № 855/2022 година по описа на ВКС, ТК, І т. о.

В случая временният регистрационен № е бил предоставен на „М.-Й.“ Е. [населено място], като видно от писмо с вх. № 16 507/28.10.2021 година и представените с него доказателства дружеството не е било собственик на участвалия в пътнотранспортното произшествие лек автомобил марка „Ф.“, модел „М.“, както и не е снабдявало официално същия с временен регистрационен № . Регистрационната табела е била предоставена неофициално на Б. А. А. на 25.11.2016 година за придвижване на лекия автомобил до работна площадка по седалището на дружеството, с цел евентуалното му закупуване от последното.

Това предоставяне излиза извън рамките на нормативно установените правила, при които може да бъде използвана временната регистрационна табела, поради което и причинените при пътнотранспортното произшествие вреди от Б. А. А. не се покриват от застраховката по чл. 483, ал. 5 от КЗ и „ЗК Лев Инс“ АД [населено място] не може да отговаря за тях. Поради това както първоинстанционният, така и въззивният съд неправилно са приели, че отговорността на водача на участвалия в пътнотранспортното произшествие лек автомобил марка „Ф.“, модел „М.“ е покрита от застраховката по чл. 483, ал. 5 от КЗ, по която застраховател е „ЗК Лев Инс“ АД [населено място], но искът по чл. 432, ал. 1 от КЗ срещу този застраховател следва да се отхвърли поради това, че В. К. Т. не била увредена по смисъла на ТР № 1/21.06.2018 година, постановено по тълк. д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС от смъртта на брат й М. К. Н..

Такова увреждане е налице, но „ЗК Лев Инс“ АД [населено място] не следва да отговаря за него, той като не е установено качеството му на застраховател по риска „гражданска отговорност“ на автомобилистите за причинените от Б. А. А. вреди.

Това налага обжалваното решение на Окръжен съд Велико Търново, с което искът срещу „ЗК Лев Инс“ АД [населено място] е отхвърлен да бъде потвърдено, тъй като е правилно като краен резултат, но не поради възприетото от състава на Окръжен съд Велико Търново основание, а поради посоченото по-горе такова.

Макар и обжалваното въззивно решение да се потвърждава като краен резултат, то промяната на основанието, на което искът по чл. 432, ал. 1 от КЗ срещу „ЗК Лев Инс“ АД [населено място] с отхвърля е равнозначно на отмяна на решението за отхвърляне на иска на възприетото от въззивния съд основание и постановяване на ново такова на приетото от касационния съд основание за това. Поради това е приложима съответно разпоредбата на чл. 271, ал. 2 от ГПК и съдът следва да се произнесе по предявения в условията на евентуалност иск срещу Гаранционен фонд гр.

София по чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ, доколкото с приетото по-горе ново основание за отхвърляне на иска по чл. 432, ал. 1 от КЗ се сбъдва условието, под което е предявен евентуалния иск. Както първоинстанционният, така и въззивният съд са приели, че евентуалният иск е предявен под условие, че в производството не се установи валидна застраховка на лекия автомобил марка „Ф.“, модел „М.“ за риска „гражданска отговорност“ на автомобилистите.

Тъй като било установено, че била налице такава застраховка по чл. 483, ал. 5 от КЗ, застраховател по която бил „ЗК Лев Инс“ АД [населено място], то не се било сбъднато условието за разглеждане на евентуалния иск.

С оглед приетото по-горе от касационния съд основание за отхвърляне на иска по чл. 432, ал. 1 от КЗ са налице предпоставките за разглеждане на предявения от В. К. Т. срещу Гаранционен фонд [населено място] иск с правно основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ, поради което се дължи произнасяне по този иск. Разгледан по същество искът по чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ се явява основателен, тъй като по делото е установено, че В. К. Т. търпи неимуществени вреди от смъртта на брат си М. К. Н., настъпила при реализираното на 26.11.2016 година пътнотранспортно произшествие, като виновния за него водач Б. А. А. е управлявал лекия автомобил марка „Ф.“, модел „М.“ без наличието на валидно сключена задължителна застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите.

В конкретния случай дължимото се на В. К. Т. обезщетение за неимуществени вреди не трябва да бъде определяно по правилото на § 96, ал. 1 от ПЗРЗИДКЗ, обнародван в ДВ бр. 101/07.12.2018 година, което ограничава размера на обезщетението до сумата от 5000.00 лева, каквито доводи има по делото. Тази сума е по-малка от посочените в чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5/Е. от 30.12.1983 година на Съвета относно сближаването на законодателствата на държавите членки, свързани със застраховките гражданска отговорност при използването на МПС, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на ЕП и на Съвета от 16.09.2009 година, относно застраховката „гражданска отговорност“ при използването на МПС и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, а също така и от посочените в чл. 9, ал. 1 от втората минимални суми, които транспонирани във вътрешното ни право в чл. 492 от КЗ.

Същевременно с решение на СЕС (втори състав) от 24.10.2013 година, постановено по дело № С-277/2012 година е дадено тълкуване, че чл. 3, § 1 от Директива 72/166 и чл. 1, § 1 § 2 от Втора директива 84/5, не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „гражданска отговорност“ при използването на МПС да покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член 1, § 2 от Втора директива 84/5. Решенията на СЕС по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища и учреждения в страните членки, в т. ч. за всички съдилища и учреждения в Република България, които са длъжни да съобразят даденото тълкуване на правото на ЕС в мотивите и диспозитива на решението по преюдициално запитване, което изрично е посочено в чл. 633 ГПК.

Съдът е длъжен при прилагане на относимата норма от българския закон да я тълкува по начин, който да осигури постигането на целите на посочените директиви съобразно даденото от СЕС задължително тълкуване. Доколкото с § 96, ал. 1 от ПЗРЗИДКЗ, обнародван в ДВ бр. 101/07.12.2018 година дължимото обезщетение по застраховка „гражданска отговорност” се ограничава само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член 1, § 2 от Втора директива 84/5, то съгласно даденото от СЕС тълкуване тази разпоредба противоречи на правото на ЕС и поради това не следва да се прилага при разглеждане на произтичащи от задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ претенции за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие. Обратното не следва от правилото на § 96, ал. 2 от ПЗРЗИДКЗ, обнародван в ДВ бр. 101/07.12.2018 година, уреждащо отговорността на прекия причинител на увреждането за причинените на лицата по чл. 493а, ал. 4 от КЗ неимуществени вреди.

На първо място то е създадено за да придаде легитимност на правилото по § 96, ал. 1 от ПЗРЗИДКЗ, обнародван в ДВ бр. 101/07.12.2018 година, предвид акцесорния характер на отговорността на застрахователя, поради което трябва да се разглежда във връзка с нея, а оттам и като противоречаща на правото на ЕС.

На второ място правилото създава възможност за непряка дискриминация на лицата по чл. 493а, ал. 4 от КЗ, в сравнение с лицата по чл. 493а, ал. 3 от КЗ, като определя на първите по-ниско обезщетение в сравнение с вторите, макар че и за двете групи лица се изискват едни и същи условия за възникване на правото на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, без да е установена основателна причина за това.

Поради това прилагането на това правило противоречи на чл. 6, ал. 2 от КРБ и на правото на ЕС и не следа да се прилага, а размерът на обезщетението трябва да се определи при спазване на правилното на чл. 52 от ЗЗД. Още повече, че това е отчетено от законодателя, като § 96, ал. 1 и ал. 2 от ПЗРЗИДКЗ, обнародван в ДВ бр. 101/07.12.2018 година са отменени с § 91 от ЗИДКЗ, обнародван в ДВ бр. 63/01.08.2025 година.

Съобразявайки съществувалата между В. К. Т. и брат й М. К. Н. емоционална връзка, която е била прекъсната със смъртта на последния, както и тежестта и интензитета на търпените вследствие на това от Т. негативни последици, период през който същите са търпени, както и евентуалната възможност за тяхното преминаване съдът намира, че сумата от 25 000.00 лева справедливо ще обезщети ищцата за претърпените от нея вреди, като се вземе предвид и това че същите са възникнали внезапно и без тя да е подготвена за тях, тъй както смъртта на брат й е била неочаквана. С оглед чл. 4 и чл. 5 от ЗВЕРБ дължимото се обезщетение трябва да бъде определено в евро или Гаранционен фонд [населено място] дължи на В. К. Т. сумата от 12 782.30 €.

Така определеното обезщетение не следва да бъде намалявано по реда на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. От заключението на изслушаната по делото съдебноавтотехническа експертиза с вещо лице Н. Й. А. се установява, че лекия автомобил марка „В“, модел „“, с рег. [рег.номер на МПС] е бил спрял в лентата за движение на лекия автомобил марка „Ф.“, модел „М.“, като в едната си част е бил на банкета, а в другата си част на пътното платно и е бил обърнат с предната си част срещу посоката на движение, като не е бил сигнализиран със светлоотразителен триъгълник. Двата автомобила са били с включени къси светлини, а спрелия и включени габаритни такива, като с оглед времето от денонощието и наличието на мъгла лек автомобил марка „“, модел „“, с рег. [рег.номер на МПС] е могъл да бъде възприет от водача на лекия автомобил марка „Ф.“, модел „М.“ на разстояние от около 50-70 метра от мястото на удара.

Същевременно М. К. Н. се е намирал зад дясна задна част на първия от автомобилите, като с оглед на конкретната пътна обстановка Б. А. А. е нямал техническата възможност, дори при поставени светлоотразителни жилетки, да възприеме намиращите се зад този автомобил пострадали по-ясно и отчетливо от самия автомобил, с включени къси светлини. Поради това обстоятелството, че Н. е бил без поставена светлоотразителна жилетка не е в причинна връзка с произшествието и настъпилата смърт.

Също така по делото не е установено, че поставянето на светлоотразителен триъгълник пред спрелия автомобил би предотвратило произшествието и че именно Н. е имал такова задължение, като липсват доказателства кой е управлявал лек автомобил марка „“, модел „“, с рег. [рег.номер на МПС] . Самият М. К. Н. не е могъл да предприеме действия за избягване на удара от момента, в който е могъл да възприеме лекия автомобил марка „Ф“, модел „М.“, тъй като времето за това е било недостатъчно. С оглед на това не е установено, че е налице допринасяне на вредоносния резултат по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.

Не се спори по делото, че Гаранционен фонд [населено място] е бил уведомен за настъпилото произшествие с подадена от В. К. Т. претенция с вх. № 24-01-64/31.01.2020 година. В конкретния случа Гаранционен фонд [населено място] дължи обезщетение по реда на чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ, вместо застраховател по задължителна отговорност „гражданска отговорност“ на автомобилистите. Обемът на тази отговорност се определя по правилото на чл. 429 от КЗ, като съгласно ал. 2, т. 2 от посочената разпоредба, в застрахователното обезщетение се включват и лихвите за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице при условията на ал. 3 на разпоредбата.

От това следва, че лихвите, които увреждащият дължи на увреденото лице се включват в застрахователното обезщетение по задължителната застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите и се заплащат на увреденото лице като част от това обезщетение, като началната им дата е по-ранната дата от датата на уведомяване на застрахователя от увреденото лице или от застрахования. Поради това тези лихви не са част от лихвите, които застрахователят дължи по реда на чл. 497 от КЗ за собствената си забава.

Последната разпоредба намира приложение и по отношение на Гаранционен фонд [населено място] по силата на препращащата разпоредба на чл. 558, ал. 1 от КЗ. Поради това, ако Гаранционен фонд [населено място] не плати исканото от него обезщетение в сроковете по чл. 497 от КЗ, той дължи обезщетение за собствената си забава, което се определя в размер на законната лихва върху съответното обезщетение. Отделно от това, той дължи и лихвите по чл. 429, ал. 2, т. 2 от КЗ, но не като обезщетение за собствената си забава, а като част от самото обезщетение. Доколкото размерът на двете обезщетения се определя по един и същи начин–чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, то не е необходимо в случаите, когато се касае за претенция от трето увредено лице двете обезщетения да бъдат разграничавани отделно по периоди. С оглед на всичко гореизложено, следва да бъде прието, че Гаранционен фонд [населено място] дължи лихва за забава върху определеното обезщетение за неимуществени вреди, считано от 31.01.2020 година до окончателното плащане.

С оглед изхода на делото В. К. Т. ще трябва да заплати на „ЗК Лев Инс“ АД [населено място] сумата от 540.00 лева или 276.10 €, представляваща разноски пред касационната инстанция, дължащи се на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 37 от ЗПП и чл. 25 от Наредбата за заплащане на правната помощ.Същевременно Гаранционен фонд [населено място] ще трябва да заплати на адвокат Д. Р. Д. от АК В. Т. сумата от 7950.00 лева или 4064.77 €, представляващи адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА за трите съдебни инстанции, а по сметка на Върховния касационен съд сумата от 2030.00 лева или 1037.92 €, представляваща дължима се държавна такса за трите съдебни инстанции.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 149/28.03.2023 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 320/2022 година.

ОСЪЖДА ГАРАНЦИОНЕН ФОНД [населено място], [улица], на основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ, да заплати на В. К. Т. от [населено място], [улица], вх. „“, ет. , ап. , с ЕГН[ЕИК] и съдебен адрес [населено място], [улица], ет. , ап. , чрез адвокат Д. Р. Д. от АК В. Т. сумата от 12 782.30 € (25 000.00 лева), представляваща обезщетение за претърпени от нея, вследствие смъртта на брат й М. К. Н., настъпила на 26.11.2016 година, вследствие на реализирано на същата дата пътнотранспортно произшествие, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 31.01.2020 година до окончателното плащане, а на адвокат Д. Р. Д. от АК В. Т.-гр. В. Т., [улица], ет., ап. сумата от сумата от 4064.77 € (7950.00 лева), представляващи адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА за трите съдебни инстанции и по сметка на Върховния касационен съд сумата от 1037.92 € (2030.00 лева), представляваща дължима се държавна такса за трите съдебни инстанции.

ОСЪЖДА В. К. Т. от [населено място], [улица], вх. „“, ет. , ап. , с ЕГН[ЕИК] и съдебен адрес [населено място], [улица], ет. , ап. , чрез адвокат Д. Р. Д. от АК В. Т. да заплати на „ЗК ЛЕВ ИНС“ АД [населено място], [улица] сумата от сумата от 276.10 € (540.00 лева), представляваща разноски пред касационната инстанция, дължащи се на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 37 от ЗПП и чл. 25 от Наредбата за заплащане на правната помощ.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице помагач на страната на „ЗК ЛЕВ ИНС“ АД [населено място], [улица] и ГАРАНЦИОНЕН ФОНД [населено място], [улица], а именно Б. А. А. от [населено място], [община], [улица], с ЕГН [ЕГН].

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:
Членове: 1.
2.