Отговорност на наемодателя за въвеждане на имота в експлоатация

Текстът на акта

Ключови фрази

11
Р Е Ш Е Н И Е № 50250/22 г.

гр. София, 17.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България в откритото съдебно заседание на осми ноември две хиляди двадесет и втора година в състав: Председател: Веска Райчева

Членове: Геника Михайлова

Анелия Цанова
при секретаря Кристина Първанова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 667 по описа за 2022 г.

Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.

До касационно обжалване е допуснато решение № 10527/14.09.2021 г. по гр.д. № 5894/2019 г., с което Софийски апелативен съд, потвърждавайки решение № 6366/03.09.2019 г. по гр.д. № 10885/2016 г. на Софийски градски съд, е отхвърлил исковете на „Рестора“ ООД срещу А. Г. Т., А. В. Т., Г. А. Т. и В. А. Т. по чл. 88, ал. 1, изр. 2, вр. чл. 82 ЗЗД за сумата 221 096.03 лв. – обезщетение за вредите от неизпълнението на договор за наем от 08.09.2014 г. и по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за сумата 15 815.37 лв.

Решението е допуснато до касационен контрол по следните въпроси (процесуалноправен и материалноправен): 1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди в тяхната взаимна връзка събраните по делото доказателства за фактите от значение за правния спор? и 2. Когато е уговорено ползване, каквото към сключването на договора за наем имотът е нямал, и законът оправомощава единствено собственика да предприеме необходимите действия, за да разрешат техническите власти преустройството и промяна в предназначението на имота и да издадат удостоверение за въвеждане в експлоатация, за да се приведе той в състоянието, определено с договора, следва ли да се приеме, че наемодателят се е задължил към наемателя за тези действия?

По процесуалноправния въпрос настоящият състав приема, че в решението си по съществото на спора въззивният съд е длъжен да се произнесе по тези доводи и възраженията на страните (по съществото на спора и/или доказателствените), които произтичат или са свързани с оплакванията в жалбата и/или в отговора на жалбата, както и по онези, които са основани на установени пред него факти, настъпили след приключването на съдебното дирене пред първата инстанция. Съответна е и неговата дейност по преценка на доказателствата. Задължението на въззивният съд да прецени събраните пред първата инстанция доказателства може да произтече само от конкретните оплаквания в жалбата. Въззивният съд всякога е длъжен да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, когато пред него са събрани нови – новооткритите или новоузнати от страните, възникналите след приключването на съдебното дирене или недоказаните поради съществено процесуално нарушение от първата инстанция. В т. 1 и т. 2 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. и в ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. ОСГТК на ВКС) са разисквани изключения, при които въззивният съд дължи произнасяне по определени въпроси и без оплаквания от страните. Мотиви:

Този отговор на процесуалноправния въпрос произтича от принципа на ограничено въззивно обжалване, произтичащ от уредбата в глава ХХ ГПК, а обобщава нормативната и казуална практика на Върховния касационен съд (ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСТК на ВКС, решение № 22/29.06.2017 г. по гр.д. № 2113/2016 г., I-во ГО, решение № 261/10.02.2020 г. по гр.д. № 758/2019 г., III-то ГО, решение № 177/31.12.2020 г. по гр.д. №293/2020 г., IV-то ГО и др.). Обобщението налага да се приеме, че признатата от закона възможност не само въззивникът, но и въззиваемият да се оплаче от пороци на обжалваното решение произтича от това, че с отговора той упражнява право на защита срещу жалбата, а то е проекция на правото му на иск. Всяка от главните страни в исковото производство има право на иск. Ищецът го упражнява чрез субективното право, заявено с иска, а ответникът – чрез заявените насрещни права, за които съгласно чл. 298, ал. 4 ГПК решението поражда сила на пресъдено нещо (за прихващане и право на задържане) и/или чрез заявените възражения (изключващи, унищожаващи, погасяващи или отлагащи спорното право). Диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК) допуска пред втората инстанция страните да пренесат спора, такъв какъвто са го очертали пред първата, или да изоставят част от своите доводи или възражения, включително по фактите от значение за спора. В решението по чл. 271 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе само по тези доводи и възражения, които са свързани с оплакванията срещу първоинстанционното решение в жалбата и/или в отговора на жалбата (чл. 269, изр. 1 ГПК), и по онези, които страните основават на установените пред него факти - настъпилите след приключване на съдебното дирене пред първата инстанция (чл. 260, ал. 1, т. 5 и 6 и чл. 266, ал. 2, т. ГПК).

Съответна е и неговата дейност по преценка на доказателствата. В решението по чл. 271 ГПК въззивният съд е длъжен да обсъди поотделно и в съвкупност доказателствата, събрани пред първата инстанция, когато в жалбата и/или в отговора на жалбата има оплакване за липса на произнасяне по конкретен довод или възражение (от значение за съществото на спора или с доказателствено значение), или за необоснованост на решението или за погрешно приложените в него последици на доказателствената тежест. Въззивният съд е длъжен да извърши самостоятелна преценка на новите доказателства, събрани във второинстанционното производство при условията по чл. 260, ал. 1, т. 5 и 6 и чл. 266, ал. 2 и 3 ГПК. Той дължи обсъждане само на тези , които обуславят (обясняват) крайния изход на спора. Той не дължи преценка на събрани доказателства по довод или възражение, чиято неоснователност произтича пряко от закона. Той може да основе решението и на недопустими доказателства, събрани от първата инстанция, стига в жалбата или в отговор а на жалбата да няма такова оплакване. Той може да основе изводите си и на факти, въведени от страните след преклузия пред първата инстанция, стига в жалбата или в отговора на жалбата да няма такова оплакване. Когато приеме, че следва да потвърди първоинстанционното решение (изцяло или отчасти), той може и да препрати към мотивите на първата инстанциия, но само след като се мотивира защо са неоснователни оплакванията в жалбата или в отговора на жалбата. Когато жалбата е бланкетна и във второинстанционното производство не са събрани нови доказателства, въззивният съд потвърждава решението в обжалваната част, без да се произнася по доводите и възраженията на страните, а не е длъжен да преценява и доказателствата.

По материалноправният въпрос настоящият състав приема, че когато е уговорено ползване, каквото към сключването на договора за наем имотът е нямал, и законът оправомощава единствено собственикът да предприеме необходимите действия, за да разрешат техническите власти преустройството и промяната в предназначението на наетия имот, а и неговото ползване, за да бъде приведен в уговореното състояние, следва да се приеме, че наемодателят се е задължил за издаване на индивидуалните административни актове, предвидени в ЗУТ: разрешение за преустройство и промяна в предназначението на наетия имот (чл. чл. 38 или 39 ЗУТ) и удостоверение за въвеждането му в експлоатация (чл. 177, ал. 3 ЗУТ), и то със съдържание, произтичащо от уговореното. При решаването на спор по иск на наемателя, основан на последиците от неизпълнението на тези задължения на наемодателя, гражданският съд е оправомощен да проведе косвен (инцидентен) контрол за валидност и законосъобразност на издадените индивидуални административни актове (чл. 17 ГПК), включително да прецени дали съответстват на вида на имота, уговорен с договора. Мотиви:

Основно задължение на наемодателя е да предаде вещта „в състоянието, което отговаря на ползването, за което е наета“ (чл. 230, ал. 1 ЗЗД). Законът допуска към сключването на договора имотът да е в различно състояние, а наемодателят да поеме задължението да го приведе във вид, съответен на уговореното. Когато привеждането налага преустройство и промяна в предназначението на имота, необходими са правни действия – издаването на индивидуалните административни актове, предвидени в чл. 38 или в чл. 39 ЗУТ, а и в чл. 177, ал. 3 ЗУТ, но и фактически – по организиране и финансиране на необходимото строителство. В пределите на договорната свобода е страните да определят конкретния обем (съдържание) на задължението на наемодателя по чл. 230, ал. 1 ЗЗД. Те могат да поставят в тежест на наемателя задълженията по организиране и финансиране на преустройството в имота. В съдържанието на задължението на наемодателя по чл. 230, ал. 1 ЗЗД обаче всякога е включено задължението за снабдяване с предвидените в ЗУТ индивидуални административни актове (ИАА). Това е така, защото само собственикът може да иска издаване на разрешение за преустройство и промяна в предназначението на нает имот, а и въвеждането му в експлоатация (чл. 161, ал. 1 ЗУТ). Дори когато наемодателят не е собственикът, задължението да осигури съдействието на собственика за снабдяване с тези ИАА и то със съдържание, съответно на уговореното с договора, произтича от същностната характеристика на основното задължение по чл. 230, ал. 1 ЗЗД. Необходимостта от снабдяване и с удостоверението по чл. 177, ал. 3 ЗУТ обяснява забраната по чл. 178 ЗУТ. По иск на наемателя, основан на последиците от неизпълненото задължение по чл. 230, ал. 1 ЗЗД, гражданският съд е оправомощен да проведе инцидентен контрол за валидност и законосъобразност на издадените ИАА по чл. 38 или чл. 39 ЗУТ, а и по чл. 177, ал. 3 ЗУТ. Чл. 17 ГПК допуска провеждането му в пълен обем, защото законът изключва участието на наемателя в административното производство по издаването и обжалването на тези ИАА.

По касационната жалба от ищеца „Рестора“ ООД:

С иска се претендира обезщетение на вреди от неизпълнението на договора от 08.09.2014 г., с който ответниците А. Т., А. Т., Г. Т. и В. Т. са се задължили да предоставят ползването на имот на първия етаж в жилищна сграда [населено място] за срок от 10 години срещу месечен наем. Твърденията в исковата молба са, че към сключването на договора имотът е магазин за дрехи, но е уговорено ищецът да го ползва като бистро. За привеждането му в уговорения вид, ЗУТ изисква разрешение за преустройство и промяна в предназначението на имота от магазин в бистро (чл. 38, ал. 5 ЗУТ) и удостоверение за въвеждането му в експлоатация (чл. 177, ал. 3 ЗУТ), а ответниците, които са и собствениците на имота, са се задължили да снабдят наемателя и с двата ИАА. Той е изпълнил своето задължение, поето с договора за необходимото строителство, включително е оборудвал имота с всичко необходимо за бистро, но ответниците не са изпълнили задължението да го снабдят с удостоверението по чл. 177, ал. 3 ЗУТ. С нотариална покана, връчена на 25.10.2015 г., ищецът ги е предупредил, че ако в 7-дневен срок не изпълнят задължението си, разваля договора и ги кани в 14-дневен срок да му платят обезщетение за понесените вреди. Удостоверението не е издадено и в предупредителния срок, а договорът е развален, считано от 06.11.2015 г. Сумата 221 096.03 лв. е сбор от платените наеми и разходите по преустройството и оборудването, а сумата 15 815.37 лв. - законните лихви върху главницата в периода 19.11.2015 г. - 07.09.2016 г.

В отговора на исковата молба ответниците са възразили, че още със сключването на договора са предали на ищеца разрешение за преустройство и промяна на предназначението на магазина в бистро, а не са се задължавали за удостоверението по чл. 177, ал. 3 ЗУТ. Евентуално, че изцяло в поведението на ответника са причините за отказа от 29.09.2015 г. компетентният орган да го издаде. В една част извършеното от наемателя строителство в имота не съответства, а в друга се отклонява от разрешеното. Допълнително са възразили, че нотариалната покана не им е връчена, и те са развалили договора поради преустановеното плащане на наем с нотариална покана, връчена на ищеца на 06.04.2015 г.

Ищецът е реплекирал, че причините за отказа от 29.09.2015 г. са изцяло в поведението на ответниците.

С първоинстанционното решение искът е отхвърлен с мотиви, че за наемателя не е възниквало правото да развали договора за наем. Първо, защото наемодателите не са се задължавали да го снабдят с удостоверение за въвеждане в експлоатация, а това, за което са се задължили, са изпълнили – още при сключването на договора са му предали разрешение за преустройство и промяна в предназначението на магазина в бистро. Второ, защото правото на разваляне принадлежи на изправната страна, а ищецът е неизправен, защото след м. август 2015 г. е преустановил плащанията на наема.

В жалбата срещу първоинстанционното решение ищецът се е оплакал, че: 1) от тълкуването на договора произтичат задълженията на наемодателите да го снабдят и с двата индивидуални административни акта, предвидени в ЗУТ, със съдържание, съответно на уговореното, а различните изводи на първостепенния съд са в нарушение на чл. 20 ЗЗД и на чл. 230, ал. 1 ЗЗД; 2) изцяло в поведението на наемодателите са причините за неиздаденото удостоверение по чл. 177, ал. 3 ЗУТ, а в противоречие със закона и събраните доказателства са различните изводи на първостепенният съд, и 3) допуснатите грешки от първата инстанция задължават въззивният съд да се произнесе по всички доводи (по съществото на спора и доказателствените), включително да извърши самостоятелна преценка на доказателствата. В отговора на жалбата ответниците не са се оплаквали от грешки на първата инстанция. Така порът е пренесен пред втората инстанция, така както е очертан от страните пред първостепенния съд. Оплакванията в жалбата са задължили въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения, включително самостоятелно да прецени доказателствата, събрани пред първата инстанция (във второинстанционното производство нови не са събрани). В обжалваното решение обаче въззивният съд на практика е препратил към мотивите на първата инстанция, възприемайки като свои изводите на първостепенния съд, без да извърши необходимия задълбочен анализ на събраните доказателства, а според тях да прецени доводите и възраженията на страните. Въззивният съд е неглижирал и правомощието си по чл. 17 ГПК, което произтича от спора за причините за отказа от 29.09.2015 г., като се е ограничил да посочи, че компетентният орган не го е мотивирал с ненадлежното си сезиране. Допуснатите съществени процесуални нарушения по чл. 269, изр. 1, чл. 272, чл. 235, ал. 2 е чл. 236, ал. 2 ГПК са причината обжалваното решение да е в нарушение и на материалния закон - чл. 230, ал. 1 ЗЗД, чл. 20 ЗЗД и чл. 87, ал. 1 ЗЗД. То следва да се касира, а настоящият състав да реши спора по същество. Установените основания по чл. 281, т. 1, 2, и 3 ГПК не налагат повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия.

Настоящият състав намира, че за част от релевантните факти страните не спорят, а именно: 1) с договора за наем от 08.09.2014 г. ответниците са се задължили да предоставят за срок от 10 години ползването на един свой имот в една жилищна сграда в [населено място] срещу наем от 2 300 евро, платим от ищеца между 8-мо и 15-то число на текущия месец; 2) към сключване на договора имотът е магазин, застроен на 92.32 кв. м., включва самостоятелен вход, търговска зала, административен офис, клозет и склад, и е на първия етаж на сградата в режим на етажна собственост; 3) тогава наемодателите са предали на наемателя магазина и разрешение № 62/08.07.2014 г. за преустройство и промяна на предназначението му в бистро (чл. 38, ал. 5 ЗУТ); 4) наемателят се е задължил да организира и финансира строителните дейности и да го оборудва като бистро; 5) на 29.09.2015 г. компетентният административен орган е отказал да издаде удостоверението за въвеждане на бистрото в експлоатация (чл. 177, ал. 3 ЗУТ) и 6) страните са си разменили нотариални покани с изявления за разваляне на договора.

Първият спорен момент е за съдържанието на задължението на наемодателите по чл. 230, ал. 1 ЗЗД. Тълкуването на договора според критериите по чл. 20 ЗЗД налага да се приеме, че страните са уговорили имотът да се ползва за бистро. Това е упоменато изрично в чл. 1 от договора и обяснява поетото от наемодателите задължение да предадат имота в момента, в който предоставят на наемателя издадено разрешение за преустройство и промяна в предназначението на имота (чл. 8 от договора). Предаденото от наемодателите разрешение № 62/08.07.2014 г. е издадено на основание чл. 38, ал. 5 ЗУТ от главния архитект на район „Триадица“ по искане на ответниците, които са и собствениците на имота (чл. 161, ал. 1 ЗУТ). Разрешеното преустройство и промяна в предназначението е от магазин в бистро и е за имот на същия адрес, поради което се свързва с договора за наем от 08.09.2014 г. В чл. 23 и чл. 24 от договора наемателят се е задължил да организира и финансира дейностите за необходимото преустройство, както и по оборудването на имота в бистро. Всичко това налага да се приеме, че в обема на задълженията на наемодателите по чл. 230, ал. 1 ЗЗД страните са включили и снабдяването на наемателя с разрешение по чл. 38, ал. 5 ЗУТ и то със съдържание, следващо от уговореното – магазинът да се ползва като бистро, но и с удостоверение за въвеждане на бистрото в експлоатация (чл. 177, ал. 3 ЗУТ). Това е така, защото преустройството и промяната в предназначението на магазина, а и възможността след промяната да се ползва за бистро, са все в разрешителен режим, свързан с издаването на ИАА, предвидени в чл. 38, ал. 5 ЗУТ и в чл. 177, ал. 3 ЗУТ (арг. от забраната по чл. 178 ЗУТ). Различен извод не следва от това, че имотът е предаден във вида, какъвто е имал към сключването на договора. Наемодателите са оказали необходимото съдействие, за да изпълни наемателят своите задължения - да организира и финансира строителните дейности и да оборудва имота с всичко необходимо, за да се ползва като бистро. Различен извод не следва и от това, че наемателят се е задължил да плаща наема за всеки месец в 10-годишния срок на договора, т.е. и в период, към който имотът все още не съответства на уговорения вид. Клаузата е в пределите на договорната свобода (чл. 9 ЗЗД), а каузата й се предполага (чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД).

Следващият спорен момент е за причините за неиздаденото удостоверение за въвеждане в експлоатация, т.е. за причините за отказа от 29.09.2015 г. на директора на дирекция „Общински и строителен надзор“ (компетентният орган по чл. 177, ал. 3 ЗУТ) за въвеждане на имота в експлоатация. Към този момент наемателят е приключил преустройството в имота и го е оборудвал с всичко необходимо за бистро. Това се установява от доказателствата, събрани от разпита на свидетеля С.. Макар свидетелят да е служител на дружеството (чл. 172 ГПК), заключението по допуснатата и приета експертиза обосновават достоверността на показанията. От заключението се установява, че всички разходи по строителството и оборудването са осчетоводени от ищцовото дружество и счетоводството е водено редовно (чл. 182 ГПК). Отказът от 29.09.2015 г. е мотивиран с една причина, която се свързва с поведението на наемателя, – неизпълнена сгъваема платформа за достъп на хора с увреждания, т.е. с неспазване на такова предвиждане по проекта за осигуряване на общодостъпна среда, одобрен с разрешение № 62/08.07.2014 г. (чл. 38, ал. 5, вр. чл. 142 – 144 ЗУТ). Останалите мотиви – преустройство в помощните помещения, в които е разположена кухнята в имота и складовите помещения към нея, които не са предмет на разработките; непредставени оригинали на инвестиционните проекти; липсата на проект за присъединяване към електроразпределителната мрежа и недадено съгласие на етажните собственици (чл. 38, ал. 5 ЗУТ, в приложимата редакция към 08.07.2014 г, а и към 29.09.2015 г.), са все в поведението на наемодателите. Те, като собственици на имота и надлежни участници в административното производство (чл. 161, ал. 1 ЗУТ), са тези, които е следвало да представят всички необходими документи за законност на издаденото разрешение за преустройство и промяна в предназначението на имота – от магазин в бистро. Бистрото е заведение за обществено хранене, т.е. необходимо е било проектните разработки да предвиждат и кухня (чл. 142 – чл. 144 ЗУТ), проект за присъединяване към електроразпределителната мрежа, а и съгласие на етажните собственици със свързаното с бистрото наднормено шумово и друго замърсяване (чл. 38, ал. 5 ЗУТ в редакцията на текста към08.07.2014 г., а и към 29.09.2015 г.). Възможните изводи са два: или че наемодателите, които са собствениците на имота, не са представили всички необходими документи пред органа по чл. 38, ал. 5 ЗУТ, а разрешение № 62/08.07.2014 г. за преустройството и промяна на предназначението на магазина в бистро е незаконосъобразен ИАА, или че отказът от 29.09.2015 г. за въвеждане на имота в експлоатация е незаконен ИАА, но е влязъл в сила като необжалван. И в двете хипотези, отговорността за неизпълненото задължение по чл. 230, ал. 1 ЗЗД е на наемодателите.

Следователно за наемателя е възникнало правото да развали договора от 08.09.2014 г. и той го е упражнил с нотариалната покана от 12.10.2015 г. Неоснователно е възражението на ответниците, че нотариалната покана не е връчена ненадлежно, защото е връчването е чрез залепване, а към 29.10.2015 г. не е изтекъл 1-месечният срок, в който нотариусът или неговият помощник е следвало да извърши поне три посещения на адреса с интервал поне през седмица, за да се убеди, че наемодателите трайно отсъстват от адреса. Към 29.10.2015 г. чл. 47, ал. 1 ГПК е нямал такова съдържание, но изискването за това е установено в практиката на ВКС. Действащият ГПК обаче допуска и всякога е допускал способът на връчване чрез залепване да се приложи редовно, и когато връчителят е събрал убедителни доказателства, че адресатът не живее на адреса. При зачитане на материалната доказателствена сила на удостоверителното изявление на нотариуса, че на 29.10.2015 г. нотариалната покана е връчена редовно чрез залепване, и при липса на доказателства, че към същия момент наемодателите е можело да бъдат намерени на адреса, следва да се приеме, че нотариалното удостоверяване е вярно, а 29.10.2015 г. е датата, на която изявлението за разваляне на договора е достигнало до наемодателите. С изтичането на дадения предупредителен срок – на 07.11.2015 г. (първият работен ден след неработната неделя, 06.11.2015 г.), договорът за наем е развален. Различен аргумент не следва от това, че според мотивите на отказа от 29.09.2015 г. бистрото не е въведено в експлоатация и поради неизпълнена сгъваема платформа за достъп на хора с увреждания. Неизпълнението е несъществено. Различен аргумент не следва и от признанието, верността на което се установява от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че към същия момент наемателят е преустановил плащането на дължимите наеми (последният платен е за м. август 2015 г.). Договорът за наем е двустранен, а правото на разваляне по чл. 87 ЗЗД принадлежи и на кредитор, който също е неизправен (така и решение № 151/09.12.2014 г. по гр.д. 1970/13, ВКС, I-во ТО и в решение № 383/29.01.2016 г. по гр.д. № 2225/2015 г. на ВКС, IV-то ГО).

Представената по делото нотариална покана, с която наемодателите също са упражнили право на разваляне на договора поради неплатени наеми, е връчена на 06.04.2016 г. Към този момент договорът е развален и наемодателите не са могли да го развалят повторно.

Съгласно чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, кредиторът има право на обезщетение за вредите от неизпълнението на договора, а това е заявеното основание на иска за главница. Неизпълнението по причина, за която длъжникът отговаря, поражда потестативното право на кредитора да развали договора, така и вземането му за обезщетение за вредите от неизпълнението. Следователно в обхвата на чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД са вредите от неизпълнението на разваления договор. Престацията на наемодателите е за продължително изпълнение (да предоставят ползването на имота за срок от 10 години), а на наемателя – за периодично изпълнение (да плаща наема помесечно). При тези характеристики на насрещните престации и съгласно чл. 88, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, развалянето е с действие занапред - след 07.11.2015 г. Искът е неоснователен в размера от 58 308.12 лв. – платените наеми за периода 08.09.2014 г. - 19.08.2015 г. са дължими, не подлежат на връщане, а не са и вреда в смисъла по чл. 88, ал. 1, изр. 2, вр. чл. 82 ЗЗД. С развалянето на договора, считано от 07.11.2015 г., е отпаднала дължимостта на насрещните престации на страните, но не и действието на клаузите по чл. 23 и 24. В тях страните са уговорили какво включва обезщетението на вредите от неизпълненото задължение на наемодателите по чл. 230, ал. 1 ЗЗД – възстановяване на разходите по строителството (само при разваляне на договора по причини, за които наемодателите отговарят) и по оборудването като бистро, с изключение на оборудването, което наемателят може да вдигне, без да повреди имота. Тази уговорка не е компенсаторна неустойка (размерът на обезщетението не е установен отнапред) или задатък (няма реален характер), но е в пределите на договорната свобода (чл. 9 ЗЗД). Според уговореното, в размера на обезщетението не се включват разходите за мебелите в салона за клиенти (столове, маси и пейки), осветителните тела, системите за контрол и охрана, пана на ресторанта, менюта, тишлайфер и пердетата, чадъри и цветарници, т.е. всичко което наемателят може да вдигне. В размерът на обезщетението не се включват и разходите за вино и за потребена електроенергия. Така според доказателствата, събрани чрез същото заключение, искът е основателен в размера от 138 530.72 лв.

Нотариалната покана, връчена на наемодателите на 29.10.2015 г., съдържа и покана до наемодателите да платят обезщетението за вредите от развалянето на договора. Законните лихви върху главницата от 138 530.72 лв. за периода от 21.11.2015 г. (първата дата след изтичането на дадения 14-дневен срок) до 07.09.2016 г. (тази на предявяването на иска) възлизат на 11 246.54 лв. Това е размерът, до който е основателен искът по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.

Касационната инстанция е длъжна съответно да измени въззивното решение. Различен извод не произтича от решение № 1/24.02.2022 г. по гр.д. № 1702/2021 г., с което Върховният касационен съд (друг състав) е отменил въззивното решение и по искове, предявени при условията по чл. 422 ГПК, е признал за установено, че „Рестора“ ООД дължи по същия договор на А. Г. Т., А. В. Т., Г. А. Т. и В. А. Т. наем за периода м.09. 2015 г. – м.04.2016 г. за сумата 16 560 евро (левово равностойни на 32 388.54 лв.). Решението е между същите страни, но установява вземания по чл. 232, ал. 2 ЗЗД. Следователно не осъществява процесуалната пречка по чл. 298 ГПК – спор, разрешен със сила на пресъдено нещо, поради разликата в предмета на двете дела. Пресъденото вземане за наем не е с преюдициален (обуславящ) характер спрямо вземането по чл. 88, ал. 1, изр. 2, вр. чл. 82 ЗЗД, частично уважено по настоящото дело. Следователно влязлото в сила решение не поражда и действието по чл. 297 ГПК.

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответниците следва да се постави сумата 12 180.90 лв. - онази част от разноските, които ищецът е направил по делото, съобразно основателната част от исковете. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на ищеца е сумата 3 218.18 лв. – онази част от разноските, които ответниците са направили по делото, съобразно неоснователната част от исковете.

При тези мотиви, съдът Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 10 527/14.09.2021 г. по гр.д. № 5894/2019 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която искът по чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД е отхвърлен до размер на сумата 138 530.72 лв., а искът по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД е отхвърлен до размер на сумата 11 246.54 лв., както и в частта по разноските.

ОСЪЖДА А. Г. Т. ЕГН [ЕГН], А. В. Т. [ЕГН], Г. А. Т. [ЕГН] и В. А. Т. [ЕГН], всички от [населено място], [улица], ет. 2, да заплатят на „Рестора“ ОДД със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет. 1, ЕИК

203103598, на основание чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД сумата 138 530.72 лв. – обезщетение за вреди от неизпълнения договор от 08.09.2014 г., ведно със законните лихви от 07.09.2016 г.; на основание чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД сумата 11 246.54 лв. – законни лихви върху главницата в периода 21.11.2015 г. – 07.09.2016 г., а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 12 180.90 лв.

ОСЪЖДА „Рестора“ ООД да заплати на А. Г. Т., А. В. Т., Г. А. Т. и В. А. Т. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 3 218.18 лв.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 10 527/14.09.2021 г. по гр.д. № 5894/2019 г. на Софийски апелативен съд в останалата част.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.