Начален момент за лихва при връщане на пари от развален договор

Текстът на акта

Ключови фрази

8

Р Е Ш Е Н И Е
№ 185

Гр . София , 16.07. 202 6г .

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд , Търговска колегия, Първо отделение в открито съдебно заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ : МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА МИРОСЛАВА КАЦАРСКА

при участието на секретаря ВАЛЕРИЯ МЕТОДИЕВА, като разгледа докладваното от съдия Кацарска к.т . д . № 1708 по описа за 202 5г ., за да се произнесе , взе предвид следното :

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

С определение № 3654/19.12.2025г. по к.т.д. №1708/2025г. на ВКС, 1 т.о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 246/07.05.2025г., постановено по в.т.д. № 229/2025г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 145/26.01.2024г. по т.д. № 147/2023 г. на СГС, VI - 8 състав, в частта, с която на основание чл. 86 ЗЗД „ПИ СИ ЕМ ПРОПЪРТИ“ ЕООД и „ПОЛИТРЕЙД КЪНСТРЪКШЪН“ ЕООД са осъдени да заплатят солидарно на Министерство на младежта и спорта, сумата от 42 226,62 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата от 849 250,50 лв. за периода от 31.01.2022г. до 28.07.2022г. В останалата част въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване и е влязло в сила.
Касационните жалбодатели „ПИ СИ ЕМ ПРОПЪРТИ“ ЕООД и „ПОЛИТРЕЙД КЪНСТРЪКШЪН“ ЕООД поддържат, че обжалваното решение е необосновано, неправилно поради нарушение на материалния закон, както и постановено при съществени процесуални нарушения. Считат, че правилно въззивният съд е приел, че развалянето на договора не е извършено с писмото от 28.01.2022г., тъй като към онзи момент не е било налице виновно неизпълнение от ответниците и е имало забава на кредитора, но е неясно защо е потвърдил въззивното решение в частта по иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Според касаторите след като съдът е приел, че задължението за връщане на исковата сума поради разваляне на договора, извършено с исковата молба, е възникнало след датата на депозирането й, следва че поканата за доброволно изпълнение от 28.01.2022г. не е правопораждащ факт на забавата. Изтъкват, че по договора има краен срок за изпълнение - месец март 2022г. и не е налице виновно неизпълнение от тяхна страна към датата на писмото и с оглед забавата на съконтрахента им. В проведеното пред ВКС открито съдебно заседание касационните жалбоподатели поддържат жалбата чрез процесуалния си представител – адв. М. и претендират отмяна на въззивното решение в допуснатата до касация част и отхвърляне на иска по чл. 86 ЗЗД. Претендират и присъждане на разноски по представен списък по чл. 80 ГПК.
Ответникът по касационната жалба - Министерство на младежта и спорта оспорва същата по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 01.08.2025г., подаден чрез процесуалния му представител – адв. В. Й.. В проведеното пред ВКС открито съдебно заседание поддържа оспорването на жалбата. Сочи, че сключеният договор е с определен срок и с изтичането му е прекратен. Заявява възражение за прекомерност на търсеното от ищцовата страна адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като прецени данните по делото с оглед доводите на страните и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между ищеца - Министерство на младежта и спорта като възложител и ответниците “ПИ СИ ЕМ ПРОПЪРТИ“ ЕООД и „ПОЛИТРЕЙД КЪНСТРЪКШЪН“ ЕООД - участници в ДЗЗД „ПИ ЕМ ПИ ПАНАГЮРИЩЕ”, е сключен договор за обществена поръчка № 23-00-110/21.12.2020 г. за извършване на СМР с обект: И. за изграждане на физкултурен салон по типов проект към Средно училище „Нешо Б.“ - [населено място]. САС е счел, че по договора ищецът е заплатил на съдружниците в гражданското дружество сума в размер на 849 250,50 лева, с включен ДДС - авансово плащане съгласно фактура № 00000001/04.01.2021г., а изпълнение не е налице. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 2, ал. 1, т. 2 от договора срокът за извършване на възложените СМР е 81 дни от откриване на строителната площадка, а според чл. 157 ЗУТ такава се открива в присъствие на лицето, упражняващо строителен контрол, т.е. строителна площадка е могла да бъде открита след 25.11.2021 г., когато е преустановена забавата на ищеца – кредитор за определяне на фирма по строителен надзор, и от тогава е започнал да тече срокът за извършване на дължимите СМР. Апелативният съд е счел, че след като не са изпълнили в срок, ответниците са в забава, която е виновна, и липсват обстоятелства, които да изключват виновното им поведение. Въззивният съд е приел, че с писмото от 28.01.2022г. Министерство на младежта и спорта не е упражнило надлежно правото си да развали договора, тъй като с него не е даден срок за изпълнение на ответниците, а не е налице фикс сделка, и поради забавата за осигуряване на строителен надзор от страна на ищеца не е било налице виновно неизпълнение от ответниците към датата на писмото. САС е изложил, че в исковата молба, наред с претенция за връщане на даденото по процесния договор, има и изявление за развалянето му поради неизпълнение, каквото вече е било налице и е виновно, поради което развалянето на договора е настъпило с връчването на препис от исковата молба на ответниците на 01.02.2023г., когато изявлението е достигнало до тях. Счел е, че поради отпадане на основанието, на което е платена исковата сума, тя следва да бъде върната от ответниците. С тези мотиви САС е потвърдил решението в частта по иска за главницата. Въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния и в частта по иска чл. 86 ЗЗД за присъждане на сумата от 42 226,62 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата от 849 250,50 лв. за периода от 31.01.2022г. до 28.07.2022г., като е посочил, че достига до същите крайни изводи като първата инстанция.
С определение № 3654/19.12.2025г. по к.т.д. №1708/2025г. на ВКС, 1 т.о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по следния обобщен и уточнен въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди от кой момент се дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата, търсена като връщане на даденото по договор на отпаднало правно основание по чл. 55, ал.1, предл. 3 ЗЗД?“.
По правния въпрос, обусловил допускането на въззивното решение до касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:
Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана съдебна практика на ВКС, обективирана в редица решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК / посочени от касатора, както и служебно известните на настоящия състав решение №183/21.11.2018г. по т.д. №542/2018г. на ВКС, I т.о., решение №93/27.11.2020г. по т.д. №2013/2019г. на ВКС, I т.о., решение №125/15.01.2020г. по т.д. №1204/2018г. на ВКС, II т.о. и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението. В константната практика на ВКС, която настоящият съдебен състав споделя, е прието, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в решение № 4/18.02.2016г. по гр.д.№3322/2015г. на ВКС, 2 г.о., решение № 157 от 8.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. ІІ т. о., решение № 241 от 17.10.2012 г. по гр. д. № 850/2011 г. на 2 г. о. на ВКС и др., предвидената в ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първоинстанционния съд в случаите, когато потвърждава неговото решение, не дерогира изискването на императивната разпоредба на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение, и не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка събраните доказателства и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство / чл. 269 ГПК/. Следователно при промяна на изводите относно момента на отпадане на основанието по иска по чл. 55 ЗЗД, съдът следва да прецени отново и предпоставките по претенцията по чл. 86 ЗЗД, като обсъди от кой момент се дължи обезщетение за забава.
По същество на касационната жалба:
Касационната жалба е частично основателна. Налице е въведеното касационно основание по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК с оглед възприетото разрешение на въпроса, по който бе допуснато касационното обжалване. В допуснатата до касационно обжалване част въззивното решение е постановено при нарушение на процесуалните задължения на съда. Въззивният съд не е обсъдил възраженията на страната относно иска за лихва и началния момент, от който същата се дължи. САС е приел, че получената като авансово плащане сума по иска за главницата се дължи на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД като платена на отпаднало основание – разваления договор. Апелативният съд е счел, че развалянето не е осъществено с поканата от 28.01.2022г., към който момент поради забава на възложителя, не е било налице виновно неизпълнение от ответниците, а е настъпило с връчването на исковата молба на 01.02.2023г. Същевременно въззивният съд е потвърдил присъждането на обезщетение за забава в размер на законната лихва за период преди предявяване на исковата молба - от 31.01.2022г. до 28.07.2022г., в който, както е посочил, договорът все още не е бил надлежно развален, следователно връщането на получената сума не е било изискуемо. Първоинстанционният съд е приел, че договорът е прекратен с изтичане на уговорения от страните 12-месечен срок - на 21.12.2021 г. съгласно чл. 37, ал.1, т.1, и към момента на писмото - покана от 28.01.2022г. връщането на авансово получените суми е било изискуемо. Въззивният съд не е споделил този извод и е счел, че връщането на авансово платената сума е дължимо с оглед развалянето на договора, осъществено като релевантен факт след датата на исковата молба, но е потвърдил въззивното решение и в частта, с която върху главницата е присъдено обезщетение за забава в размер на законната лихва за предходен период. Апелативният съд е бил длъжен да обсъди и изложи свои мотиви относно иска за лихва за забава, а не е сторил това, с което е допуснал процесуално нарушение.
Предвид горното по иска по чл. 86 ЗЗД решението се явява неправилно, поради което следва да бъде отменено. Не се налага повтарянето или извършването на нови процесуални действия, поради което съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК, съдът следва да реши спора по същество.
По делото е установено, че по сключения между страните договор за обществена поръчка № 23-00-110/21.12.2020 г. ищецът е заплатил на ответниците сума в размер на 849 250,50 лева, с включен ДДС - авансово плащане съгласно фактура № 00000001/04.01.2021г. Установено е, че не е налице изпълнение на уговореното, като с изявление в исковата молба, достигнало до ответниците на 01.02.2023г., ищецът е развалил сключения договор. Тези фактически и правни изводи не подлежат на преразглеждане, доколкото решението в частта по иска по чл. 55 ЗЗД не е допуснато до касационно обжалване. С оглед горното най - ранният момент, от който се дължи обезщетение за забава върху дължимата главница, е не отправянето на извънсъдебната покана от 28.01.2022г., към който момент не е настъпила изискуемостта на реституционното вземане, а развалянето на договора, осъществено с исковата молба и настъпило като факт на 01.02.2023г. Предвид горното на ищеца не следва да се присъжда обезщетение за забава в размер на законната лихва за период, предхождащ подаването на исковата молба. Този извод е в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 47/31.03.2011г. по т.д. № 706/2010г. на 2 т.о. на ВКС, и посочените в него решение № 1442/04.11.2003г. по гр. д. № 336/2003г., решение № 1528/31.07.2003г. по гр. д. № 1285/2002г. и решение № 417/20.03.2000г. по гр. д. № 1488/99 г. на ВКС, съгласно която при положение, че няма определен ден за изпълнение на задължението за връщане на сумата, явяваща се след развалянето на договора с исковата молба като дадена на отпаднало основание, то по отношение на задължението за връщането й, длъжникът изпада в забава след покана от кредитора и няма основание за присъждането на лихва / обезщетение за забава/ за периода преди развалянето на договора. Както се посочва изрично в решение № 270/06.07.2015г. по гр.д. №5923/2014г., 4 г.о. на ВКС, по иска за заплащане на обезщетение за забава, трябва да се определи момента, от който длъжникът е изпаднал в забава по отношение на задължението си за връщане на недължимо полученото плащане, като за да е налице забава в изпълнението на реституционно парично задължение по чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД, договорната връзка трябва да е прекратена и кредиторът да е отправил покана за изпълнение към длъжника. Изискуемостта на вземането възниква от отпадане на основанието, като длъжникът изпада в забава и дължи обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД след поканата. С оглед горното след като договорът е развален с исковата молба, считано от датата на достигане на това изявление до ответниците, то връщане на сумата се дължи от отпадане на основанието за задържането й, като и лихва за забава върху тази сума би се дължала от този последващ момент, тъй като исковата молба съставлява и покана за заплащането й. Предвид изложеното искът по чл. 86 ЗЗД за сумата от 42 226,62 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 31.01.2022г. до 28.07.2022г. се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
С оглед горното въззивното решение в допуснатата му до обжалване част по иска по чл. 86 ЗЗД следва да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което тази претенция бъде отхвърлена.
С оглед изхода на спора на касационните жалбоподатели се следват направените в настоящото производство разноски по иска по чл. 86 ЗЗД, които включват заплатена държавна такса за касационното производство в размер на 431,80 евро / с левова равностойност 844,53 лв./. Претендира се и заплатено адвокатско възнаграждение по договор №1590/01.09.2025г. и фактура от 25.09.2025г. в размер на 3 067,75 евро / с левова равностойност 6000 лв./. Противната страна е заявила чрез процесуалния си представител възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което съдът намира за неоснователно. Следва да се съобрази, че уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение съгласно договора за правна защита е за целия обжалван пред ВКС материален интерес по делото, тъй като сумата е договорена и заплатена още през септември 2025г., а не е само за допуснатата до касационно обжалване част от спорния предмет относно присъденото обезщетение за забава. Материалният интерес по спора възлиза общо на сумата от 891 477,12 лв. и спрямо същия, като се съобрази също и фактическата и правна сложност на делото, заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 6000 лв. за касационното производство не е с прекомерен размер, особено съпоставено с платеното и търсено от насрещната страна възнаграждение в размер на 43 673,17 лв. Предвид горното адвокатското възнаграждение на касаторите не следва да бъде намалявано поради прекомерност. При присъждане на разноските следва да се съобрази изхода на спора и това, че възнаграждението е уговорено общо, т.е. и за иска за главницата. На касаторите се следва от търсената сума възнаграждение само по отношение на отменената част от присъдените суми, т.е. по иска за лихва, предявен за сумата 42 226,62 лв., спрямо общата търсена сума от 891 477,12 лв., включваща и главницата от 849 250,50 лв., т.е. следва им се сумата от 145,41 евро /284,40 лв./. Предвид горното на касаторите се следват общо разноски в размер на 577,21 евро /431,80 евро – държавна такса и 145,41 евро – адвокатско възнаграждение/.
Мотивиран от горното, съдебният състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Първо търговско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивното решение № 246/07.05.2025г., постановено по в.т.д. № 229/2025г. на Софийски апелативен съд, в допуснатата до касационно обжалване част, с която е потвърдено решение № 145/26.01.2024г. по т.д. № 147/2023 г. на СГС, VI-8 състав, в частта , с която на основание чл. 86 ЗЗД „ПИ СИ ЕМ ПРОПЪРТИ“ ЕООД и „ПОЛИТРЕЙД КЪНСТРЪКШЪН“ ЕООД са осъдени да заплатят солидарно на Министерство на младежта и спорта, сумата от 42 226,62 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата от 849 250,50 лв. за периода от 31.01.2022г. до 28.07.2022г., като вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Министерство на младежта и спорта, БУЛСТАТ[ЕИК], срещу „ПИ СИ ЕМ ПРОПЪРТИ“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] и „ПОЛИТРЕЙД КЪНСТРЪКШЪН“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], искове с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 42 226,62 лв., представляваща лихва за забава върху главницата от 849 250,50 лв. за периода от 31.01.2022г. до 28.07.2022г., като неоснователни.
ОСЪЖДА , на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, Министерство на младежта и спорта, БУЛСТАТ[ЕИК], да заплати на „ПИ СИ ЕМ ПРОПЪРТИ“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], и „ПОЛИТРЕЙД КЪНСТРЪКШЪН“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], сумата от 577,21 евро, представляваща съдебно-деловодни разноски за касационното производство, включваща сумите от 431,80 евро – държавна такса и 145,41 евро – адвокатско възнаграждение
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване .

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.