Обезщетение за племенник при смърт на вуйчо поради дупка на пътя

Текстът на акта

Ключови фрази

P E Ш Е Н И Е

№ 481

София 13.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и първи май две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Председател: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 1306 по описа за две хиляди двадесет и пета година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. С. П. срещу решение № 229 от 06.12.2024 г. по в. гр. д. № 461/2024 г. на Пловдивския апелативен съд.

Жалбоподателят поддържа, че съдът превратно тълкувал свидетелските показания, поради което достигнал до неправилен извод, че между него и починалия му вуйчо не е била създадена близка връзка и че той не е в кръга на лицата, които могат да получат обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта му. Счита, че по делото са установени създалите се близки отношения с вуйчо му, които са надхвърлили нивото на обществено установените и са прераснали в такива като между баща и син. Изложени са подробни доводи в тази насока.

Ответникът в производството Община Любимец оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество.

С определение № 602 от 09.02.2026 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за начина на обсъждане и преценка на свидетелските показания.

По поставения въпрос съставът на ВКС приема следното:

В практиката на ВКС се приема, че съдът е длъжен в рамките на сезирането да установи релевантните по делото факти, като прецени относимите и допустими доказателствата заедно и поотделно, без да ги преиначава или да обсъжда избирателно само някои от тях, като игнорира други относно релевантни за спора факти. Анализът трябва да бъде осъществен по вътрешно убеждение, което от своя страна да почива на приложимия закон, логическите и житейски правила. Решение, в което съдът формира вътрешното си убеждение, без да се съобрази с правилата на формалната логика, опита и научното знание, е необосновано и съставлява нарушение на съществени процесуални правила ( ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, т. 12). Фактическите изводи трябва да се извеждат последователно, при съобразяване с последиците от разпределението на тежестта на доказване в гражданския процес, като съдът, при своята оценка и анализ, трябва да обсъди релевантните доводи и надлежно въведени възражения на страните във връзка с доказателствените средства и фактическите им твърдения. Приема се, че съдът не може да преиначава свидетелски показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти, щом установяването им е допустимо чрез гласни доказателства. Изводът защо следва да бъде дадена вяра на показанията на един свидетел, а на друг – не, следва да се основава на анализ на показанията на всички свидетели, включително с оглед възможността да възприемат определени факти пряко и непосредствено, с оглед условията, при които са възприели тези факти, както и с оглед на обстоятелството дали всички, респ. част от свидетелите са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системни. Показанията следва да бъдат съпоставяни и с данните за релевантните факти, съдържащи се в останалите доказателства. Като възможен заинтересован свидетел чл.172 ГПК определя всяко лице, което има интерес от постановяване на решението в полза или във вреда на една от страните. Това могат да бъдат хипотези на евентуална симпатия/антипатия спрямо някоя от страните, отношения на власт и подчинение, на финансова или друга зависимост и пр. Във всички случаи свидетелят се явява заинтересован, ако в резултат на показанията му за него или негови роднини и близки би възникнала определена облага или отговорност. Съдът е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията на свидетеля. Към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, но не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. В този смисъл са решение № 508 от 4.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4602/2023 г., IV г. о., решение № 79 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3244/2016 г., IV г. о., решение № 69 от 9.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1582/2014 г., IV г. о., решение № 509 от 4.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4721/2023 г., IV г. о., решение № 283 от 14.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о., решение № 140 от 23.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4755/2008 г., I г. о., решение № 207 от 17.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 165/2020 г., IV г. о., и др.

Тази практика следва да намери приложение в частност и в случаите, когато при иск по чл.49 ЗЗД се преценява дали ищецът, който е извън кръга на лицата, посочени в ППВС № 4 от 25.V.1961 г. и ППВС № 5 от 24.ХІ.1969 г., е създал трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени /ТР № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2018 г. на ОСНГТК на ВКС/. Както се приема в практиката на ВКС, особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка е налице, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между починалия и претендиращия обезщетението е станала изключително силна, т. е. такава, каквато се предполага, че е привързаността между починалия и най-близките му, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди. При всички случаи, в които се приема наличието на особено близка връзка с починалия, следва да се посочат конкретните обстоятелства, въз основа на които се приема наличието й, както и обстоятелствата и фактите, които обосноват извода за наличието на втората предпоставка- действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една връзка е трайна, емоционална и особено близка житейска връзка, са различни за всеки конкретен случай и следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на събраните по него доказателства. В този смисъл са - решение № 111 от 15.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 646/2024 г., I т. о., решение № 246 от 22.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 763/2023 г., IV г. о., решение № 133 от 26.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 2438/2024 г., II т. о., решение № 63 от 20.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 889/2021 г., II т. о. и др.

Тази практика следва да намери приложение по настоящото дело.

По съществото на касационната жалба:

С обжалваното решение № 229 от 06.12.2024 г. по в. гр. д. № 461/2024 г. на Пловдивския апелативен съд е потвърдено решение № 339 от 05.08.2024 г. по гр. д. № 525/2023 г. на Хасковския окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от С. С. П. срещу Община Любимец искове: по чл.49 ЗЗД за сумата 150 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на неговия вуйчо Г. Д. Г., настъпила при ПТП на 29.07.2018 г., както и по чл.86 ЗЗД за сумата 47160 лева – обезщетение за забава върху главницата за периода 31.07.2020 г. до 31.07.2023 г. и за законната лихва от датата на завеждане на исковата молба - 31.07.2023 г., до окончателното изплащане.

Въззивният съд е приел следното:

Г. Д. Г. е починал при пътнотранспортно произшествие, настъпило на 29.07.2018 г. в с. Вълче поле, община Любимец, Хасковска област. Г. управлявал състав от пътни превозни средства - трактор с прикачено към него ремарке, натоварено с прясна оборска тор. Движел се нагоре по улица с надлъжен наклон на изкачване средно 20-22%, на места до 26-27%, с разрушена и липсваща асфалтова настилка. При изкачване по наклона тракторът преминал през дупка, разположена на платното за движение и при контакт с челния борд на дупката тракторът спрял. Водачът направил опит за потегляне от място по наклона, но тракторът се преобърнал надлъжно, при завъртане на рамата около оста на задните колела Г. бил затиснат между трактора и ремаркето, кормилната уредба на трактора го притиснала в зоната на гръдния кош, а непосилната тежест на обърналото се върху него МПС довела до асфиксия и смърт на водача.

С постановление от 19.09.2019 г. на прокурор от Окръжна прокуратура-Хасково досъдебното производство е прекратено, като е прието, че настъпилото ПТП се дължи изцяло на действията на водача на трактора и няма фактическа и правна възможност да се търси отговорност от трето лице.

Прието е, че един от основните спорни въпроси е дали ищецът е от кръга на правоимащите да получат обезщетение от смъртта на вуйчо му.

Съдът е обсъдил приетото в ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Според него материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г. /т. е. съпруг или лице, с което починалото лице е било в съжителство на съпружески начала, дете, включително осиновено или отглеждано дете, и родител, включително осиновител или отглеждащ/ и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение в тази хипотеза се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на тълкувателното решение е прието, че привързаността трябва да е много по-силна от характерната за традиционните за българското общество семейни отношения и смъртта на единия от родствениците трябва да е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка.

Съдът е обсъдил и предходната практика на ВКС относно кръга на лицата, които могат да получат обезщетение на неимуществени вреди от смъртта на техен близък - ППВС № 4/1961 г., според което това са низходящи, съпруг и възходящи, както и ППВС № 5/1969 г., с което са включени отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия, без да е бил сключен брак, ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на правилата на морала.

Прието е, че съгласно посочената задължителна практика на ВС и ВКС, за да бъде основателна претенцията за обезщетение за неимуществени вреди от смърт на родственик от лице извън посочения кръг, трябва да бъде установена не просто създадена близка връзка между тях, а трайна и дълбока емоционална връзка, много по-силна от традиционните семейни отношения за българското общество, и от друга страна - продължителни болки и страдания, които ищецът търпи от смъртта на починалия, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за тази родствена връзка.

Прието е, че в конкретния случай искът за обезщетение за неимуществени вреди е предявен от племенник на починалото лице.

За установяване на отношенията между тях съдът е обсъдил свидетелските показания:

От една страна свидетелят Д. А. твърди, че бил в братски отношения с починалия, но почти не познава ищеца и останалите племенници на приятеля си, с които бил само на здравей-здрасти. Г. започнал да работи във фирма „Еконт“ в Свиленград 3-4 години преди да почине. Той нямал семейство, а такова било семейството на сестра му и децата й, за които се грижел и живеели заедно. Отношенията между Г. и С. били много добри, децата израснали пред очите му, всеки ден водел С. на училище, на тренировки, на занималня, на футболни мачове, ходел на родителски срещи и възприемал С. като син, а последният го имал за свой татко. Свидетелят не знае как се е развил животът на ищеца след смъртта на вуйчо му. Преди да отиде в „Еконт“, Г. работел в каменна кариера в с. Дъбовец, като през деня бил на село, а вечер се прибирал в града. Бащата на ищеца починал, но свидетелят не знае кога е станало това, нито дали децата му са живели с него преди смъртта на баща си и къде, но знае, че Г. си намерил жилище в блока на сестра си, което имал намерение да закупи, за да е близо до сестра си и децата.

Прието е, че в някаква степен тези факти се потвърждават от свидетеля Т. Н., според когото ищецът винаги бил весел и забавен човек, но след смъртта на вуйчо си се затворил в себе си, не споделял, не искал да коментира темата, само веднъж казал, че той му бил като баща и много му липсвал; в хола поставил много негови снимки и пазел един стар автомобил „Мерцедес“ от него, въпреки че ремонтът му струвал скъпо.

Прието е, че показанията на втория свидетел са доста неконкретни, неточни и не отразяват в пълнота релевантните факти, а тези на първия свидетел са обстоятелствени досежно отношенията между вуйчо и племенник и в същото време са неочаквано неясни относно други свързани обстоятелства /например къде са живеели сестрата на починалия и децата й до смъртта на съпруга й, кога е станало това, дали ищецът е живял с баща си приживе и къде/, които при наличие на твърдени братски отношения между Г. и свидетеля последният трябва да знае.

Според съда дори да се приеме, че от показанията на свидетеля А. се установяват близки връзки между ищеца и вуйчо му, те се отнасят за период от около 3 години преди смъртта му, доколкото той е живеел в Свиленград от около 3-4 години според св. А. или 2-3 години според св. Х. Д.. Преди това Г. е живеел на село, където е работел. Единствено в този 3-4 годишен период той е можел да осъществява постоянни ежедневни дейности като водене на детето на училище и тренировки. Тогава ищецът С. вече е бил в юношеска възраст и не е имал нужда от толкова интензивни грижи, а привързаността му към Г. е била нормална с оглед близките им родствени връзки.

От друга страна свидетелите Д. Х. Д., Х. Д., Г. Я. и Д. Н. Д. не установяват наличие на изключително близка връзка и привързаност между ищеца и вуйчо му, дори напротив.

Свидетелят Д. Х. Д., който живее в с. Вълче поле, където е станал инцидентът, посочва, че е виждал ищеца и братята му като малки, когато идвали да помагат на баба си и дядо си с отглеждането на тютюн и животни, но не и по-късно.

Свидетелят Х. Д. е виждал един или два пъти ищеца в домакинството на починалия Г. от с. Вълче поле, с когото свидетелят бил близък съсед и в добри отношения, а Г. трайно живеел и работел от 2-3 години в гр. Свиленград и се прибирал на село в събота и неделя, като преди това живеел в с. Вълче поле. Сестрата на починалия също живеела в гр. Свиленград, а след смъртта на брат си не е идвала в селото.

Свидетелят Г. Я. /кмет на [населено място] поле/ не познава ищеца и никога не е виждал него и брат му в селото, не е работил там преди или след смъртта на Г., не знае нищо за отношенията между починалия и племенника му. Г. идвал в селото в събота и неделя, за да помага с отглеждането на животни, останали от дядо му. В семейството му /майка му В., вуйчо му Я., сестра му Х. и той/ имало разправии между тях и с комшиите, като съседите се оплаквали и дори пускали жалби до него като кмет.

Свидетелят Д. Н. Д. също не познава ищеца. Може и да го е виждал около къщата на Г., но тогава той бил малък. Знае, че племенниците му били трима, но не знае към момента на инцидента на каква възраст бил най-големият от тях, както и не му е известно след това някой от тях да е идвал да работи в селото, за да изкара някой лев.

Въз основа на гласните доказателства съдът е приел, че не е установено при условията на пълно главно доказване да е съществувала трайна и дълбока емоционална връзка между С. П. и починалия, която е по-силна от обичайната, водеща до приравняване по сила на тази между прекия кръг лица, подлежащи на обезщетяване. Не е имало и т. нар. заместваща грижа, както и не е доказано, че в резултат на смъртта на Г. Г. за С. П. са настъпили сериозни като интензитет и продължителност морални болки и страдания.

При мотивиране на този извод съдът отчел традициите в българското общество, при които братята и сестрите обикновено са израснали заедно и след това продължават връзките помежду си, в т. ч. с техните деца, като изпитват чувство на обич, доверие, привързаност и подкрепа, понякога и материална, които продължават през целия им живот. Кръвната връзка и създадените близки отношения обаче не са достатъчни според задължителната съдебна практика, за да приравнят преживелия роднина по съребрена линия автоматично до лицата от тесния роднински кръг, като те трябва да установят изключително дълбока и трайна емоционална връзка с починалия, за да имат право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта му, каквато в случая не е доказана. От една страна ищецът не е от кръга на правоимащите да получат обезщетение от настъпилото непозволено увреждане, а от друга страна не е доказано той да е претърпял претендираните неимуществени вреди от деликта.

Решението е неправилно поради неправилна преценка на гласните доказателства.

По делото е установено, че починалият Г. е вуйчо на ищеца С. – брат на неговата майка. Не всички свидетели по делото имат лични впечатления от техните отношения. Такива впечатления има свидетелят Д. А., съученик и приятел на починалия, с когото са били много близки. Този свидетел е установил, че починалият Г. не е имал семейство. Посочил е, че „Семейството му бяха сестра му и децата. Той се грижеше за сестрата и нейните деца. Те живееха заедно със сестра си и децата. Отношенията между Г. и С. бяха много добри. Децата израснаха пред очите ми и Г. много добре се грижеше за тях и по-специално за С.. Вземаше го от училище и присъстваше постоянно на спортни мероприятия. Често Г. присъстваше и на родителски срещи. Г. възприемаше С. като син, а Г. нямаше деца. С. обичаше Г. като негов татко“… Същият свидетел установява, че децата са били малки, когато Г. е дошъл да работи при тях /във фирмата на жена му/; че преди това е работил в други населени места; че бащата на С. е починал, когато децата са били много малки; че Г. си е намерил жилище в същия блок, в който е живеела сестра му и че е искал да закупи жилището, за да е близо до сестра си и да й помага. Свидетелят Т. Н., приятел на ищеца, установява, че когато С. разбрал за смъртта на Г., той се разплакал, казал, че му е като баща и много му липсва; че в дома на С. има закачени в хола много снимки на вуйчо му; че колата, която останала от вуйчо му, С. все още я пази – един стар „Мерцедес“, на който С. прави ремонти над стойността на колата.

Показанията на първия от тези свидетели въззивният съд е игнорирал необосновано по съображение, че първият от тях уж бил близък с починалия Г., а почти не познава ищеца и останалите племенници на приятеля си, както и че показанията му са обстоятелствени досежно отношенията между вуйчо и племенник и в същото време са неочаквано неясни относно други свързани обстоятелства - къде са живеели сестрата на починалия и децата й до смъртта на съпруга й, кога е станало това, дали ищецът е живял с баща си приживе и къде.

Тези съображения не могат да бъдат споделени. Житейски обосновано е свидетелят да има впечатления от личните отношения между своя приятел и неговите племенници, без да е задължително да познава отблизо тези племенници и да знае подробности за техния живот от времето, когато баща им е бил жив и когато връзката им с техния вуйчо е била в рамките на обичайните за българския народ между близки роднини. Връзката между Г. и С. е прераснала в особено близка, трайна и дълбока именно след смъртта на бащата на С., когато Г. е заел неговото място в живота на детето. Показанията на този свидетел разкриват именно такава особено близка връзка, надхвърляща обичайните отношения между вуйчо и племенник. Съдът не е имал основание да не кредитира казаното от този свидетел само защото е бил близък приятел на починалия, още повече, че то се подкрепя и от показанията на свидетеля Н..

Не могат да бъдат споделени и другите съображения на въззивния съд – че едва през последните 2-3 години преди смъртта на Г. той е можел да осъществява постоянни ежедневни дейности като водене на детето на училище и тренировки, но тогава то е било вече в юношеска възраст и не е имало нужда от толкова интензивни грижи, а привързаността му към Г. е била нормална с оглед близките им родствени връзки. Този извод не отчита конкретните житейски обстоятелства – че Г. е направил всичко възможно, за да бъде близо до своята сестра и нейните деца след смъртта на съпруга й, че се е преместил да работи в друго населено място и е живеел под наем в същия жилищен блок, в който е живеела сестра му и децата, за да може да им помага. Тези житейски обстоятелства са извънредни, не са типични за едни обикновени отношения между вуйчо и племенници и надхвърлят обичайното. Обстоятелството, че тези отношения са станали особено близки за един сравнително кратък период преди смъртта на Г. и че в този период С. вече е бил в юношеска възраст, не променя характера на вече изградената връзка, която е била особено близка – като между баща и син.

Показанията на свидетеля Н. съдът не е зачел по съображение, че са доста неконкретни, неточни и не отразяват в пълнота релевантните факти. Тези съображения също са неприемливи, тъй като свидетелят разкрива това, което знае, а то е достатъчно конкретно и ясно и при съпоставката му с казаното от свидетеля Д. А. се разкрива в пълнота действителната връзка между ищеца и неговия починал вуйчо. Този свидетел разкрива конкретно как се е отразила смъртта на Г. върху неговия племенник, че той е приел тежко тази загуба, като загуба на свой баща.

И на последно място – обстоятелството, че останалите свидетели или не познават ищеца, или го познават бегло и не знаят нищо за отношенията между него и починалия му вуйчо, не може да разколебае казаното от свидетелите А. и Н., което е достатъчно, за да се квалифицират тези отношения като особено близки.

По изложените съображения следва да се приеме, че по настоящото дело е установено изключението, посочено в ТР № 1/21.06.2016 г. по тълк. д. № 1/2018 г. на ОСНГТК – създадената трайна и дълбока емоционална връзка между ищеца и починалия му вуйчо и причинените от неговата смърт продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени. Това налага частична отмяна на въззивното решение и потвърденото с него решение на първата инстанция и уважаване на предявените искове в размери, които следва да определи ВКС.

По делото е установено, че пътнотранспортното произшествие, при което е починал Г., се дължи на две причини. От една страна това е изронената пътна настилка и съществуващата дупка на улицата, на която е станало произшествието, а от друга страна – поведението на Г., който е управлявал по тази улица /която има голям наклон/ трактор с ремарке, натоварено с оборска тор, при това много нестабилно като превозно средство, което се е нуждаело от допълнителна тежест в предната част на трактора, за да не се обърне. При това Г. е могъл да избере и друг маршрут до дома си, макар и по-обиколен, но по-безопасен. Според вещото лице конкретният трактор поначало не е бил предвиден за превоз на товари, а според показанията на свидетеля Х. Д. тракторът се е вдигал и друг път и починалият е бил наясно с тази опасност, като свидетелят е предупреждавал Г., че „някой ден това бясно магаре ще го хвърли“. При тези данни следва да се приеме, че общината отговаря за причинените неимуществени вреди поради неизпълнение на задължението да поддържа общинската улица в добро безопасно състояние. Размерът на тези вреди настоящият състав определя на 100 000 лв. Налице е обаче и съпричиняване по чл.51 ЗЗД на пострадалия, при това значително, поради самонадеяното управление от него на малък трактор, натоварен с тежко ремарке, по стръмна улица и при ясното съзнание, че този трактор се обръща дори при работа на равен участък, както и че тракторът не е предназначен да тегли товари. Всички тези обстоятелства обуславят съпричиняване, което съдът определя на 80 %. Поради това обезщетението, което следва да се присъди, възлиза на 20 000 лв. или 10225,84 евро, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 01.08.2023 г. За разликата до пълния предявен размер от 150 000 лв. въззивното решение, с което се потвърждава отхвърлителното решение на първата инстанция, следва да бъде потвърдено.

Частично основателен е и искът за присъждане на мораторна лихва върху главницата от 20 000 лв. за периода от три години преди завеждане на исковата молба – 31.07.2020 г. – 31.07.2023 г. Размерът на тази лихва е 6285,42 лв. или 3213,68 евро.

При този изход на делото и на основание чл.78, ал.1 вр. чл.38 ЗА и чл.78, ал.3 ГПК следва да се разпределят разноските по делото.

В полза на адвокат С. М. от АК-Хасково, който е осъщесвявал защита на ищеца по реда на чл.38 от Закона за адвокатурата, следва да се присъдят разноски за оказаната правна защита и съдействие в размер на 1000 евро за първата инстанция и по 700 евро за въззивната и касационната инстанция, или общо 2400 евро, при отчитане фактическата и правна сложност на делото, извършените процесуални действия и крайния изход на спора.

Ищецът следва да заплати на Община Любимец разноски за адвокатско възнаграждение за първата инстанция в размер на 2000 евро, както и 221,56 евро разноски за експертиза. За въззивната и касационната инстанция разноски не са направени. Като резултат въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски за разликата над 2221,56 евро /4344,99 лв./ до 3323,40 евро /6500 лв./ или за 1101,84 евро /2155,01 лв./. Решението следва да бъде потвърдено в частта, с която са присъдени разноски на общината до 1101,84 евро /2155,01 лв./.

Ищецът е бил освободен от заплащане на държавна такса. Съобразно уважената част от иска и на основание чл.78, ал.6 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да плати в полза на бюджета на съдебната власт държавна такса в размер на 1077,56 евро.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 229 от 06.12.2024 г. по в. гр. д. № 461/2024 г. на Пловдивския апелативен съд и потвърденото с него решение № 339 от 05.08.2024 г. по гр. д. № 525/2023 г. на Хасковския окръжен съд в частта, с която предявените от С. С. П. срещу Община Любимец искове са отхвърлени както следва: по чл.49 ЗЗД до размер на сумата от 20 000 лв. или 10225,84 евро и по чл.86 ЗЗД до размер на сумата от 6285,42 лв. или 3213,68 евро, както и в частта, с която е отхвърлен искът за присъждане на законна лихва върху посочените главници от подаване на исковата молба, както и в частта, с която е потвърдено решение № 339 от 05.08.2024 г. по гр. д. № 525/2023 г. на Хасковския окръжен съд, с което С. С. П. е осъден да заплати на Община Любимец разноски за първоинстанционното производство за разликата над 2221,56 евро /4344,99 лв./ до 3323,40 евро /6500 лв./, и вместо това постановява:

ОСЪЖДА Община Любимец с адрес гр.Любимец, ул. "Републиканска" № 2, обл. Хасково, да заплати на С. С. П. от [населено място], 6500,[жк], [жилищен адрес] на основание чл.49 ЗЗД, вр. чл.51 ЗЗД сумата от 10225,84 евро /20 000 лв./, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Г. Д. Г., настъпила при пътнотранспортно произшествие на 29.07.2018 г. в с. Вълче поле, община Любимец, Хасковска област, вследствие неподдържана улична настилка, заедно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 01.08.2023 г., до окончателното изплащане на сумата.

ОСЪЖДА Община Любимец с адрес гр.Любимец, ул. "Републиканска" № 2, обл. Хасково, да заплати на С. С. П. от [населено място], 6500,[жк], [жилищен адрес] на основание чл.86 ЗЗД сумата от 3213,68 евро /6285,42 лв./ - законна лихва върху главницата от 10225,84 евро /20 000 лв./ за периода 31.07.2020 г. – 31.07.2023 г.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 229 от 06.12.2024 г. по в. гр. д. № 461/2024 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 339 от 05.08.2024 г. по гр. д. № 525/2023 г. на Хасковския окръжен съд в частта, с която предявеният от С. С. П. срещу Община Любимец иск по чл.49 ЗЗД е бил отхвърлен за разликата над 20 000 лв. до 150 000 лв., заедно със законната лихва върху тази разлика.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 229 от 06.12.2024 г. по в. гр. д. № 461/2024 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 339 от 05.08.2024 г. по гр. д. № 525/2023 г. на Хасковския окръжен съд в частта, с която предявеният от С. С. П. срещу Община Любимец иск по чл.86 ЗЗД за присъждане на законна лихва за периода 31.07.2020 г. – 31.07.2023 г. е бил отхвърлен за разликата над 6285,42 лв. до пълния предявен размер от 47160 лв., както и в частта, с която е потвърдено решение № 339 от 05.08.2024 г. по гр. д. № 525/2023 г. на Хасковския окръжен съд в частта, с която С. С. П. е осъден да заплати на Община Любимец разноски за първоинстанционното производство до размер на сумата от 2155,01 лв. / 1101,84/ евро.

ОСЪЖДА Община Любимец с адрес гр.Любимец, ул. "Републиканска" № 2, обл. Хасково, да заплати на основание чл.38 ЗА на адвокат С. М., АК-Хасково, личен № [ЕГН], служебен адрес С., [улица], сумата от 2400 евро за всички инстанции.

ОСЪЖДА Община Любимец с адрес гр.Любимец, ул. "Републиканска" № 2, обл. Хасково, да заплати на основание чл.78, ал.6 ГПК по сметка на ВКС държавна такса за всички инстанции в размер на 1077,56 евро.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: