Определяне на наказание при катастрофа със съпричиняване и съкратено следствие

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт при управление на МПС в квалифицирани случаи * съкратено съдебно следствие * защита при съкратено съдебно следствие * неправилно приложение на материалния закон * определяне на наказание при съкратено съдебно следствие * явна несправедливост на наказанието

Р Е Ш Е Н И Е

№ 516

гр. София, 26 ноември 2025год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЯ РУШАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА
КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ

при участието на секретаря Елеонора Михайлова и в присъствието на прокурора Б. Д. изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 777/2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано на осн. чл. 346, т. 1 от НПК по касационни жалби на защитника на подс. Д. П. Г. и повереника на частните обвинители Е. Г. Г., К. М. Г. и М. К. К. срещу решение № 64/10.06.2025г., постановено по внохд № 3/25г. по описа на Апелативен съд - Варна.

В касационната жалба на защитника на подсъдимия се релевират основанията по чл. 348, ал.1, т. 1 – т. 3 от НПК. Съществените процесуални нарушения се основават на твърдения за пороци в процесуалната дейност на съдилищата във връзка със заключенията на автотехническите експертизи в контекста на събраните по делото гласни доказателствени източници. Оспорва се причинната връзка между допуснатото от подсъдимия нарушение на правилата за движение по пътищата с настъпилия вредоносен резултат. Претендира се несправедливост на наложеното наказание поради отказа на съда да приложи чл.66, ал. 1 от НК. При условията на алтернативност се иска - отмяна на въззивния акт и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на апелативния съд или изменяване на съдебния акт с приложение на института на условното осъждане по отношение на отмереното наказание „лишаване от свобода“.

В касационната жалба на повереника на частните обвинители Е. Г., К. Г. и М. К. се заявяват касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.1 и 3 от НПК. Изтъкват се съображения за неправилно приложение на чл. 55, ал.1, т. 1 във връзка с чл.58а, ал.1 от НК при определяне на наказанието на дееца. Сочат се и допълнителни съображения за несправедливост на наложеното наказание. Иска се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на апелативния съд поради необходимостта от увеличаване на наказанието на подсъдимия.

В съдебно заседание подсъдимият, редовно призован, не се явява. Защитникът му поддържа касационната жалба по посочените в нея съображения. Поставя акцент на искането си за приложение на чл.66, ал.1 от НК, наблягайки на факта на значителното съпричиняване от страна на другия участник в транспортното произшествие, както и на отмерения размер на наказанието лишаване от свобода, позволяващ прилагането на института на условното осъждане.

Повереникът на частните обвинители Е. Г., К. Г. и М. К. поддържа касационната жалба и искането си за отмяна на въззивното решение и връщане на делото на въззивния съд поради необходимостта от увеличаване на наложеното на подсъдимия наказание.

Повереникът на частните обвинители Н. Н., Й. С., Р. С., И. С. и И. С. поддържа становище за правилност и законосъобразност на атакуваното въззивно решение. Моли касационната жалба на подсъдимия да бъде оставена без уважение.

Повереникът на частния обвинител С. А. пледира за оставяне в сила на въззивното решение.

Прокурорът намира решението за правилно, законосъобразно, а наложеното наказание за справедливо. Пледира касационните жалби да бъдат оставени без уважение.

Частните обвинители Т. И., В. Г.(чрез законния си представител Т. И.), К. Г. (чрез законния си представител Т. И.), С. Т. и техният повереник, редовно призовани, не се явяват и не вземат становище по касационните жалби.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите в жалбите, изложените от страните съображения и извърши касационна проверка в пределите по чл. 347 НПК, намери следното:

С присъда № 16/17.12.2024г. по нохд № 475/2024г. по описа на ОС – Търговище подсъдимият Д. – П. Г. бил признат за виновен в това, че това, че на 13.09.2023 г. на първокласен път I - 4 Варна - София, на километър 205+000 до разклон с път II-48 в общ. Омуртаг, обл. Търговище, при управление на товарен автомобил – състав от превозно средство влекач марка " *******", с прикачено полуремарке марка "****" нарушил правилата за движение по пътищата - чл. 50, ал. 1 от ЗДвП; чл. 46, ал. 2 от ППЗДвП, във вр. с чл. 45, ал. 2 от ППЗДвП и чл. 25, ал. 1, от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на три лица: А. П. Г., Г. К. Г. и С. И. С., както и средна телесна повреда на С. Х. А., поради което и на осн. чл. 343, ал. 4, предл. 1, алт. 2 и предл. 2, алт. 1, във вр. с ал. 3, б. "б", предл. 1, във връзка с чл. 342, ал. 1 от НК вр. с чл. 58а, ал. 4 във вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 3 (три) години и 2 (два) месеца при първоначален общ режим на изтърпяване. На основание чл. 343 г НК, съдът лишил подс. Г. от право да управлява МПС за срок от четири години. Съдът се произнесъл по разноските и по веществените доказателства по делото.

По протест, жалба на защитника на подсъдимия и жалба на повереника на частните обвинители Е. Г., К. Г. и М. К., било образувано внохд № 3/25г. по описа на Варненския апелативен съд, което приключило с атакуваното понастоящем пред ВКС въззивно решение.

С него, Варненският апелативен съд упражнил правомощията си по чл. 337, ал. 1, т. 1 и чл. 338 от НПК, като изменил първоинстанционната присъда и намалил наложените наказание на подсъдимия, както следва:

- наказанието „лишаване от свобода“ на 2 (две) години и 6 (шест) месеца;

- наказанието „лишаване от право да управлява МПС“ на 3 (три) години и 2 (два) месеца;

В останалата част първоинстанционната присъда била потвърдена.

Касационните жалби са срещу съдебен акт по чл. 346, т. 1 НПК, депозирани са в законоустановения 15 - дневен срок от съобщението за изготвяне на въззивното решение и са допустими.

По същество са неоснователни.

Доводите за допуснати съществени процесуални нарушения в доказателствената дейност на съдилищата, развити в касационната жалба на защитника на подсъдимия не могат да се споделят.

Те се основават на твърдението, че част от фактически изводи по механизма на произшествието и конкретно осъщественото от подсъдимия поведение като водач на товарния автомобил, „не отговарят на истината“, тъй като съдът не е извършил необходимата съпоставка между показанията на очевидеца - св. А., дадени в хода на съдебното следствие и заключението на тройната авто - техническа експертиза, която не е взела предвид тези показания. По този начин неправилно бил определен момента, в който подсъдимият е възприел опасността от започващия изпреварването л.а. „******“, управляван от починалия С. С.. Защитната теза е за допускане на едно нарушение на правилата за движение по пътищата – чл. 46 от ППЗДвП (неспиране на стоп - линията при наличие на знак Б – 2 ) от страна на подсъдимия, което обаче не е в причинно -следствена връзка с настъпилия тежък резултат, тъй като при навлизането в главния път, са отсъствали превозни средства, с които товарният автомобил да има конфликтна точка, поради което не е имало необходимост от изчакване.

При извършената касационна проверка, ВКС не намери претендираното нарушение да е налице. От една страна оплакването не държи сметка за начина на разглеждане и решаване на делото по реда на диференцираната процедура по гл. ХХVІІ от НПК с признаване на фактите по обвинителния акт, а от друга – се опровергава от съдържанието на доказателствените източници, събрани на досъдебното производство. Освен това, развито като оспорване на фактическите изводи относно механизма на протичане на транспортното произшествие, възражението е извън обхвата на допустимата защита на касатора. Макар оплакването да е заявено на плоскостта на съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в неправилна оценка на доказателствения материал, на практика то представлява оспорване на признатите от подсъдимия факти. Производството по делото е протекло пред първоинстанционния съд по реда на гл. 27 от НПК – чл. 371, т. 2 от НПК. Упълномощеният защитник на подсъдимия пред първоинстанционния съд – адв. П., е направил изрично искане в разпоредителното заседание по чл. 248 от НПК за разглеждане на делото по реда на диференцираната процедура по гл. 27 от НПК ( л. 126 от нохд № 475/24г. по описа на ОС - Търговище) и подсъдимият е направил изявление, че поддържа това искане. След изпълнение на задължението на съда по чл. 372, ал.1 от НПК, при пълна информираност за процесуалните последици от избраната от него процедура, подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като изрично се е съгласил да не се събират доказателства за тях (л. 129 на гърба от нохд № 475/24г. по описа на ОС - Търговище). Решаващият съд напълно законосъобразно, при верен, съвкупен и детайлен прочит на съдържанието на доказателствените материали, събрани на досъдебното производство е счел, че самопризнанието му се подкрепя от тях. Като последица от направеното самопризнание, намерило подкрепа и в събраните на досъдебното производство доказателствени източници, инстанциите по същество са възприели за установени и признатите факти - такива, каквито те са били посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт, включително и относно възприетия за несъмнен механизъм на транспортното произшествие.

Описаният в обвинителния акт механизъм на протичане на произшествието, включващ и конкретно реализираното от подсъдимия поведение като водач на моторно превозно средство, довело до причиняване на катастрофата и в крайна сметка довело до смъртта на А. Г., Г. Г. и С. С., както и до две средни телесни повреди на С. А., напълно съответства на съдържанието на допустимите и годни доказателствени материали, събрани на досъдебното производство.

В рамките на посочените в обвинителния акт фактически положения, подкрепени в достатъчна степен не само от самопризнанията на подсъдимия, но и от свидетелските показания на очевидците - св. А. и И., протоколът за оглед, скицата и фотоалбума към него, както и от недвусмисленото експертно становище по делото за място на удара и механизма на произшествието, правилна е констатацията на решаващия съд, че подсъдимият следва да понесе наказателна отговорност за извършеното от него непредпазливо престъпление по транспорта.

Изцяло законосъобразни са изводи на въззивния съд, че причина за настъпване на произшествието представлява и неспирането на стоп - линията при наличие на знак Б - 2 от страна на подсъдимия Г., управлявал товарния автомобил. Действително, заключението на тройната авто-техническа експертиза е изготвено преди да е бил разпитан св. А. (управлявал товарния автомобил, изпреварван от л.а. „****“, с водач починалия С. С.), но това обстоятелство не е решаващо за убедителността на експертните изводи. Те се основават на задълбоченото изследване на редица други безспорни обективни находки, отразени в писмените доказателства и заключението на техническата експертиза за записаните данни в тахографа на превозното средство, управлявано от подсъдимия. Експертите ясно са отграничили значимите фази в хронологията на произшествието, мястото на настъпването му и конкретно осъщественото от двамата водачи поведение по управление на превозните средства. В момента на предприемане на изпреварването и навлизането в насрещната пътна лента от страна на л.а. „*****“, влекачът ****, с прикаченото към него полуремарке, в района на заустването, без спиране, навлязъл върху път І - 4, с цел продължаване на движението си в посока гр. Варна, върху полагащата му се пътна лента. Възприемайки опасността, каквато представлявала движещия се в процес на изпреварване л.а. „ ****“, водачът на авто-композицията предприел интензивно спиране с цел предотвратяване на сблъсък и спрял, но въпреки това настъпил челен, ексцентричен, с предните леви части на автомобилите, удар.

Критичната пътна ситуация е възникнала в момента, в който л.а.“*****“ е предприел пресичане на непрекъснатата разделителна линия и е навлязъл с предната си лява част върху пътната лента, полагаща се за движение на влекача „****“ в посока гр. Варна, като при това движение и двамата водачи са имали техническа възможност да се възприемат като опасност.

Посочените заключения не са в конфронтация с показанията на св. А., така както неоснователно претендира защитата, предлагайки собствена интерпретация на казаното от свидетел. Напротив – внимателният прочит на показанията св. А. указва на пълната им корелация със заключенията на авто-техническата експертиза, още повече в контекста на данните за началото на спирачните следи на влекача и обстоятелството, че изминатото от него разстояние от навлизането на предна лява ъглова част на влекача върху път І-4 до мястото на удара е 18,6 метра. При това положение е очевидно, че лансираната от защитата теза, че „…навлизането в главния път, в лентата за движение посока гр. Варна и от двете страни е нямало МПС, само в далечината са се виждали фарове на товарен автомобил..“, е лишена от основание.

При така създалата се пътна обстановка, за възникването на която значителен принос има и водачът на л.а.“ *****“ (починалия С. С.), именно липсата на преустановяване на движението преди знак „Стоп“ и непропускането на движещия се по пътя с предимство (макар и в нарушение на чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДвП и чл. 20, ал. 1 от ЗДвП) л.а. „****“ от страна на подсъдимия е част от каузалния процес, довел до тежкия съставомерен резултат.

Възраженията за отсъствие на причинна връзка между допуснатите от водача Г. нарушения на правилата за движение по пътищата по чл. 46, ал.2 от ППЗДвП и чл. 50, ал.1 от ЗДвП, не могат да се споделят. Изяснено е несъмнено по делото, че той, като водач на влекача с прикаченото към него полуремарке, е имал възможност да предотврати настъпването на транспортното произшествие, ако е спрял на знак „Стоп“, пътен знак Б-2 „С.! Пропусни движещите се по пътя с предимство“, като по този начин е имал възможност да пропусне л.а. „****“ да премине. От своя страна задължението за преустановяване на движението преди знака „Стоп“ е свързано с необходимостта да се избегне опасността от отнемане на предимството на водачите, движещи се по пътя с предимство. Що се отнася до нарушението на чл. 25, ал.1 от ЗДвП , ВКС намира че съдилищата неправилно са признали подсъдимия за виновен и за допускането на това нарушение. Разпоредбата на чл. 50, ал.1 ЗДвП регламентира задълженията на водач да не предприема каквито и да било маневри, с които да отнеме предимството на водачите, движещи се по пътя с предимство. Навлизането по пътя с предимство, чрез завой надясно от път без предимство на път с предимство, представлява такава маневра и е включена в обхвата на нормата на чл. 25, ал. 1 ЗДвП. При сравняване на двете разпоредби може да бъде направен извод, че чл. 25, ал. 1 ЗДвП се съотнася като обща към специална норма по отношение на чл. 50, ал.1 ЗДвП, поради което, като втората дерогира правилото на първата и я прави неприложима. Независимо от това, оправдаването на подс. Г. за нарушението по чл.25, ал.1 от ЗДвП е безпредметно, тъй като корекцията не се отнася до норми, част от особената част на НК, а единствено до норма, към която препраща бланкетната диспозиция на чл. 342, ал.1 НК. В случая не следва да бъде постановен изричен оправдателен диспозитив, тъй като оправдаването не е по отношение на деянието и неговата правна квалификация по особената част на НК, а единствено за едно от инкриминираните нарушения на правилата за движение, запълващи бланкетната диспозиция на чл. 342 ал.1 от НК.

С оглед посоченото и предвид изяснената по делото фактология, касационната инстанция не намери да е допуснато нарушение на материалния закон.

Инстанциите по същество правилно са приели от обективна и субективна страна, подсъдимият Г. е осъществил състава на чл. 343, ал.4, пр.1, алт.2 и пр. 2, алт.1 във връзка с ал. 3, б.“б“, пр.1 във връзка с чл. 342, ал.1 от НК.

Не е допуснато и претендираното в жалбата на частните обвинители нарушение на материалния закон с приложението на чл. 58а, ал.4 във връзка с чл. 55, ал.1, т.1 от НК при определяне размера на наказанието.

Изразеното несъгласие с преценката на въззивния съд, утвърдил заключението на първата инстанция, че по делото се констатират многобройни смекчаващи отговорността на дееца обстоятелства, е без основание. То е подкрепено със съображения, с които не се отрича наличието на приетите от съда смекчаващи обстоятелства, но които насочват на неотчетени отегчаващи отговорността обстоятелства, т.е. обуславящи извод за отсъствие на предпоставките за приложение на чл. 58а, ал. 4 във връзка с чл. 55, ал.1, т.1 от НК.

Макар и част от развитите доводи да са резонни, те не водят до извод за незаконосъобразен подход на съдилищата да определят наказанието на подсъдимия в хипотезата на чл. 58а, ал. 4 във връзка с чл. 55, ал.1, т.1 от НК.

Според частните обвинители, от категорията на отегчаващите отговорността обстоятелства, е обстоятелството, че подсъдимият не е шофьор -любител, а професионален шофьор, което обуславя завишени изисквания към упражняваната от него професия. ВКС поначало се съгласява с посочения аргумент, още повече предвид дългогодишния опит на подсъдимия като професионален водач на МПС, за категориите АМ, В, ВЕ, С и СЕ и с оглед особения характер на управляваното от него превозно средство, представляващо сложна композиция от две части – товарен автомобил, влекач с прикачено към него полуремарке. Несъмнено посочените обстоятелства представляват фактори, които завишават степента на обществена опасност на дееца, доколкото подсъдимият, въпреки познанията си с оглед дългогодишния си професионален опит, е навлязъл по пътя с предимство, без да спре на знак „Стоп“.

Неоснователно се претендира, че съдилищата не са съобразили като отегчаващо отговорността обстоятелство за дееца и несъобразяването от негова страна на усложнената пътна обстановка - нощни условия, с отсъствие на интензивен трафик, при намалена видимост, при извънградски условия, което е изисквало подсъдимият да предвиди възможността другите участници в движението да имат неправомерно поведение. Преди всичко, тезата почива на разбирането, че водачите на моторни превозни средства трябва да отчитат всякога хипотетичната възможност за неправомерно поведение на останалите участници в движението, което означава пред тях да се поставят непостижими изисквания за преценка на момента за възникване на опасността на пътя. Освен това не следва да се подминава обстоятелството, че подсъдимият е предаден на съд за транспортна злополука, настъпила в резултат на допуснати от него нарушения, свързани с отнемане на предимство, т.е. за нарушения на правилата за движения по пътищата, които не са пряко или косвено свързани с преценката на условията на пътя, така както е напр. при задължението за избор на безопасна скорост за движение. На последно място, „усложнената пътна обстановка“ не е сред обстоятелствата, посочени в обвинителния акт, т.е. не е в кръга от обстоятелства, признати от подсъдимия, срещу тях той не е упражнявал защита. В този кръг не са включени и фактите за причинените на С. И. и А. А. леки телесни увреждания, както и причинените от злополуката материални щети, т.е. фактите по настъпилите несъставомерни последици от материален и нематериален характер, които според частните обвинители също е следвало да се отчетат от решаващите инстанции като отегчаващо отговорността на дееца обстоятелство.

Известно е, че съгласно дадените в т. 8. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСНК разяснения, допустимата защита на подсъдимия остава ограничена в рамките на признатите фактически положения по обвинителния акт. Възможните отклонения от ограничението да се събират различни или нови факти, извън самопризнанието на подсъдимия, са във връзка с "правопроменящи и правопогасяващи обстоятелства, свързани с приложимия материален закон, с предпоставките и съдържанието на наказателната отговорност". Необходимо условие за доказателствена дейност в коментираната насока е обстоятелствата от посочения кръг да са съвместими с фактологията по обвинителния акт и да не внасят "съществени изменения в нейните очертания". Следователно, в производство, развило се в диференцираната процедурата по чл. 371, т. 2 от НПК, съдилищата не са ограничени във възможността си да установяват фактически данни, необходими за правилната индивидуализация на наказанието на дееца. Това е възможно обаче само в случаите, когато обстоятелствата от тази категория, са от една страна съвместими с признанието на подсъдимия за фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт и, от друга страна, не надхвърлят рамките на изложената в него фактология. С още по - голяма тежест подобно заключение е относимо в случаите, когато се иска утежняване положението на дееца във връзка с факти, които той не е признал изрично и – съответно - спрямо които не е осъществявал защита. Следователно – обстоятелствата по усложнената пътна обстановка и настъпилите несъставомерни последици не само не попадат в пределите на направеното от него признание, но и съществено надхвърлят/изменят очертанията на посочената в обвинителния акт фактология, поради което в настоящия случай не могат да бъдат отчитани при индивидуализация на наказанието.

Обобщено, въпреки пропуска на съдилищата да констатират наличието на отегчаващо отговорността му обстоятелство, че е професионален шофьор с дългогодишен опит, наред с особеностите на управляваното от него превозно средство, поставящи завишени изисквания за безопасното управление, с които той не се е съобразил, не е допуснато нарушение на материалния закон с приложението на чл. 58а, ал. 4 във връзка с чл. 55, ал.1, т.1 от НК при преценката какъв размер наказание да се наложи на подсъдимия. Извън посоченото по – горе обстоятелство и приетото от съдилищата, че подсъдимият е допуснал три нарушения на правилата за движение по пътищата, другите отегчаващи отговорността обстоятелства са за факти относно последиците от деянието над изискуемите от обективна страна в състава на престъплението. Освен това, както бе отбелязано по-горе водачът не следва да носи отговорност за нарушението по чл. 25, ал. 1 от ЗДвП поради общия характер на разпоредбата и дерогирането й от специалната норма на чл. 50, ал.1 от ЗДвП. В противоположна посока – броят на смекчаващите отговорността на дееца не само значително превишава отегчаващите, като по същество са многобройни, но и по съдържание и последици несъмнено указват на това, че по-благоприятен за подсъдимия е текстът на чл.55, ал.1, т.1 от НК. Подсъдимият е с чисто съдебно минало, безупречна семейна и социална биография, баща на две деца, с изрядно процесуално поведение, трудово ангажиран, с данни за две предходни нарушения на правилата за движение по пътищата, едно от които за неправилно паркиране. В съответствие с Тълкувателно решение № 2 от 22.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 2/2016 г., ОСНК, двете инстанции са акцентирали, че със значителна тежест при преценката на смекчаващите отговорността обстоятелства е фактът на съпричиняването от страна на другия водач – починалия С. С., управлявал буса „*****“ в драстични нарушения ( чл. 16, ал.1, т.1 от ЗДвП и чл. 20, ал.1 от ЗДвП) на правилата за движение по пътищата. Изяснено е по делото несъмнено, че той е предприел изпреварване на друг влекач с прикачено полу-ремарке, на забранен за това участък, превишавайки разрешената скорост от 90 км/ч., със скорост към момента на удара 108, 4 км. /ч., без да прави опит за спиране. За сериозната степен на противоправното му поведение като съпричинител на тежкия резултат е достатъчно да се посочи, че ако пострадалият водач С. е избрал разрешената за пътния участък скорост на движение от 90 км/ч. и е задействал своевременно спирачната уредба, не би се стигнало до настъпването на вредоносния резултат.

С оглед посоченото, съдилищата не са допуснали нарушение на материалния закон, определяйки наказанието на подсъдимия при условията на чл. 58а, ал. 4 във връзка с чл. 55, ал.1, т.1 от НК.

На последно място, не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т. 3 от НПК - „явна несправедливост на наказанието“.

Оплакването е застъпено както в касационната жалба на подсъдимия, поради отказа на съдилищата да приложат чл. 66, ал.1 от НК, така и в касационната жалба на частните обвинители - поради твърдения за заниженост на размера на наказанието. Намаленото от въззивния съд наказание лишаване от свобода на 2 години и 6 месеца и кумулативно наказание - лишаване от право да се управлява МПС за срок от 3 години и 2 месеца отговаря на критериите за справедливост, като не се констатират предпоставки за неговата корекция – нито чрез намаляване на размера на наказанията, нито чрез тяхното увеличаване. Касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК е налице, когато наложеното наказание не отговаря на някое или на двете посочени изисквания по чл. 348, ал. 5 от НПК – 1) очевидно да не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК и 2) неправилно е приложено или неправилно е отказано прилагането на условното осъждане. Не е необходимо подробно да се пояснява, че само „очевидното” несъответствие на наказанието с обстоятелствата по чл. 348, ал. 5, т.1 от НПК се явява основание за коригиране на наказанието, чрез предприемане на действия по намаляването му или връщане на делото на въззивния съд за увеличаване размера му. В конкретния случай, коментираното очевидно несъответствие отсъства, а и не се установява съдът да е нарушил законовия регламент за определяне на вида и размера му. В окончателния си вид наказанието, включващо двата вида – лишаване от свобода и лишаване от право да се управлява МПС, в отмерения от въззивния съд размер, е достатъчно, така че от една страна да представлява възмездие за извършеното от подсъдимия, порицание за противоправното му деяние, а от друга - средство за постигане на законовите цели по чл. 36 от НК. Съобразени са всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, според действителната им тежест, като с основание е поставен акцент на обстоятелството, че основната вина за настъпилото произшествие е на починалия С., като водач на превозното средство, с което е настъпил сблъсъка и в който са пътували останалите пострадали при произшествието. Така, при отчитане и на данните за личността на дееца в личен и професионален план, н е се констатират допълнителни основания, които да водят до извод, че отмерено в посочените по-горе параметри наказание е в явен и сериозен дисонанс с категориите обстоятелства и фактори, посочени в разпоредбата на чл. 348, ал. 5, т.1 от НПК. Аргументите в касационната жалба на частните обвинители за необходимостта от налагане на по - тежки наказания за транспортни злополуки поради обществените очаквания предвид „войната по пътищата“ по същество не представляват довод в подкрепа на направеното оплакване, тъй като се основават на обстоятелства, извън конкретиката на настоящия случай. Принципът за инидивидуализация на наказанието означава, че наложеното от съда наказание „трябва да бъде съобразено от своя страна с тежестта на конкретното престъпление и личността на дееца“ (Н., Ив., Наказателно право, Обща част, с. 439, Наука и изкуство, 1963г.). Обществената опасност на деянието е висока и тя е отчетена от законодателя, предвидил в санкцията на състава по чл. 343, ал. 4 от НК наказание от 5 (пет) до 15 (петнадесет) години лишаване от свобода. Постигането на генералната превенция за сметка на пълното игнориране на специалната превенция също не би допринесло за постигане на справедливост и на самостоятелно основание би представлявало нарушение на закона. С оглед на посоченото и при отчитане на конкретната специфика на случая, личността на подсъдимия и при правилен анализ на смекчаващите и отегчаващите отговорността му обстоятелства, правилно съдът е отмерил наказание „лишаване от свобода” в размер на 2 години и 6 месеца лишаване от свобода, както и 3 години и 2 месеца лишаване от право да се управлява МПС. В този размер наказанието се явява съответно на извършеното и достатъчно за комплексното постигане на целите по чл. 36 от НК.

На последно място, не е налице явна несправедливост на наказанието и поради отказа на въззивния съд да приложи условното осъждане. Извън съмнение, както чистото съдебно минало на дееца, така и размерът на наказанието лишаване от свобода позволяват възможността за приложението на чл. 66, ал. 1 от НК. С основание обаче, въззивният съд е отказал на отложи изпълнението на наложеното наказание с подходящ изпитателен срок, като е обосновал, че целите на наказателната репресия не могат да се постигнат с условното осъждане. В мотивите на съдебния акт се съдържа аргументация по въпроса, насочена основно към постигане на генералната превенция. Наред с това, макар и обосновано да е изведено, че подсъдимият е личност с ниска обществена опасност, с оглед отсъствието на предишни осъждания и системни наказания за нарушения на правилата за движение по пътищата, не следва да се подминава обстоятелството, че същият именно в качеството си на професионален шофьор е допуснал груби нарушения, свързани с отнемане на предимство, които са съпричина за настъпването на тежкото транспортно произшествие, довело в крайна сметка до смъртта на три лица и причиняването на средни телесни повреди на още едно лице. С оглед на това и настоящият състав на ВКС намира, че условното осъждане в конкретния случай не би постигнало целите на наказанието, посочени в чл. 36 от НК.

Предвид изложеното касационната инстанция намира, че проверяваният съдебен акт не е засегнат от недостатъците, претендирани от частното обвинение и защитата и тъй като не са налице основания, изводими от материалите по делото, да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 – 5 от НПК, решението на Варненския апелативен съд следва да бъде оставено в сила.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 64/10.06.2025г. на Варненския апелативен съд, постановено по внохд № 3/25г. по описа на същия съд.

На осн. чл. 395а от НПК препис от настоящото решение в превод на румънски език да се изпрати на подсъдимия.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: