Легитимация при цесия и отговорност на поръчители при предсрочна изискуемост

Текстът на акта

Ключови фрази

Иск за съществуване на вземането * солидарност * възнаградителна лихва * обезщетение за забава * заповед за изпълнение

Р Е Ш Е Н И Е

№ 150

Гр. София, 10.06.2026 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О ДА

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, II-ро отделение, в публично съдебно заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА

ИВАНКА АНГЕЛОВА

При участието на секретаря Силвиана Шишкова

Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова

т. д. № 119/2025 год.,

за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Първа инвестиционна банка“ АД, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 148 от 15.03.2024 г. по в. гр. д. № 900/2023 г. на Великотърновския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 50 от 12.04.2023 г., постановено по гр. д. № 238/2021 г. на Свищовския районен съд. С последното са отхвърлени предявените от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу А. Г. Е., А. И. Е., В. К. А. и Й. Г. Е. искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответниците дължат солидарно на банката следните суми: 11 197.46 евро – главница, 12 467.23 евро – непогасена възнаградителна лихва от 25.06.2011 г. до 8.06.2020 г., 8 640.26 евро – обезщетение за забава от 26.01.2012 г. до 12.03.2020 г., 292.65 евро – договорна лихва от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г., 202.85 евро –обезщетение за забава за просрочени плащания от 14.05.2020 г. до 08.06.2020 г., 324 лв. – разноски по връчване на покани чрез ЧСИ, ведно със законната лихва върху главницата от 23.06.2020 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК № 377 от 25.06.2020 г. по ч. гр. д. № 598/2020 г. по описа на Свищовския районен съд.

В касационната жалба се излага, че обжалваното решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът оспорва като незаконосъобразен извода на съда, че му липсва активна материалноправна легитимация. Счита, че при частно правоприемство (прехвърляне на вземането чрез договор за цесия), настъпило в периода след издаване на заповедта за изпълнение до предявяване на иска по реда на чл. 422 ГПК, легитимиран да предяви иска е праводателят (цедентът) – заявител в заповедното производство, на когото съдът е дал указанията по чл. 415, ал. 1 ГПК, като приложение намира нормата на чл. 226 ГПК и исковият процес продължава между заявителя/ищец и ответника. Излага доводи за това, че спорните вземания са валидно възникнали, установени са по основание и размер и не са погасени по давност и тъй като касаторът е техен носител към момента на съдебното им предявяване, то установителният иск е следвало да бъде уважен. Освен горното оспорва и изводите на съда за отпадане на отговорността на поръчителите поради обявената предсрочна изискуемост, като поддържа, че отговорността им не се погасява, щом към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК не е изтекъл 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Моли за отмяна на въззивното решение и за уважаване на иска по чл. 422 ГПК в цялост, с присъждане на сторените разноски за всички инстанции.

Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1/. Относно активната легитимация на заявителя в производство по чл. 422 ГПК при настъпило частно правоприемство след издаване на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК, респективно след предявяване на исковата молба; и 2/. Отговорят ли поръчителите за вземанията по договор за банков кредит след обявена предсрочна изискуемост вследствие на неизпълнение.

Ответниците по касация – А. Г. Е., А. И. Е., В. К. А. и Й. Г. Е., съответно чрез назначените на първите двама особени представители, а последните двама – чрез процесуалния си пълномощник, с писмени отговори в срока по чл. 287 ГПК изразяват становища за неоснователност на касационната жалба, като от името на В. К. А. и Й. Г. Е. са депозирани подробни писмени бележки. Третото лице – помагач на страната на касатора „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД не изразява становище.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните и на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел за безспорна следната фактическа обстановка: на 20.01.2011 г. „Първа инвестиционна банка“ АД и ответницата А. Е. сключили договор за кредит, по силата на който банката предоставила сумата от 11 200 евро със задължение на кредитополучателя за връщането ѝ по погасителен план с крайна дата 25.01.2021 г., ведно с лихва в размер на базовия лихвен процент на банката в евро – 7.99 % годишно, с надбавка от 10.01 пункта; страните по договора подписали погасителен план в табличен вид, съдържащ уговорките за начална и крайна дата, дължима главница в началото на периода, размер на вноската по главницата, на вноската по лихвата и на дължимата главница в края на периода – приложение № 1 към договора за кредит; сумата по предоставения кредит била изцяло усвоена; с останалите трима ответници (А. Е., В. А. и Й. Е.) ищецът „Първа инвестиционна банка“ АД е сключил на 20.01.2011 г. договори за поръчителство, по силата на които последните са се задължили да отговарят за изпълнението на задълженията на А. Е. по договора за кредит за главница, лихви, такси, комисионни и разноски; на адреса, посочен в договора за кредит, ищецът е изпратил до ответницата А. Е. покана за изпълнение с изявление, че след изтичане на седемдневен срок от получаването ѝ, ще счита кредита за предсрочно изискуем, като поканата е връчена от съдебен изпълнител по реда на чл. 47 ГПК; вземанията по кредитното отношение са прехвърлени от ищеца на третото лице - помагач „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД с договор за цесия от 08.06.2021 г.

При тези данни въззивният съд е намерил, че с прехвърлянето на вземанията на третото лице - помагач ищецът е престанал да бъде техен титуляр, поради което исковете подлежат на отхвърляне само на основание липсваща активна материалноправна легитимация. Въпреки това е посочил, че на обсъждане подлежат и доводите на страните относно валидността на договора за кредит и договорите за поръчителство, предвид правата на подпомагащата страна в отношенията ѝ с подпомаганата и спрямо насрещната по делото страна, съгласно чл. 223 ГПК.

В тази връзка окръжният съд е приел, че исковете са доказани по основание и размер, като вземанията са валидно възникнали и не са погасени, но неоснователността на исковата претенция произтича от обстоятелството, че в хода на процеса вземанията по кредитното отношение са прехвърлени на третото лице - помагач. Посочил е, че с Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, т. 10б, е прието, че в решението по чл. 422 ГПК съдът следва да отрази настъпилото правоприемство в страните по издадената заповед за изпълнение, но не е посочено по кой ред трябва да стане това „отразяване“, като тълкувателното решение не се занимава с два важни за това отразяване въпроса: как да се спази изискването на чл. 6, ал. 2 ГПК съдът да даде правна защита в рамките на поисканото – спрямо посочените от ищеца страни, основание и петитум, и как следва да бъде преодоляно изискването на чл. 235, ал. 3 ГПК, когато прехвърлянето на спорното право, както е в настоящия казус, е станало след предявяване на исковата молба. По тези въпроси са изложени мотиви, че доколкото ищецът не е изменил искането си за титуляр на вземанията да бъде признат не той, а правоприемникът му, съдът остава сезиран с претенция да се произнесе дали ищецът е титуляр на вземанията или не, като произнасянето, че правоприемникът е титуляр на спорното право, би било в отклонение от уреденото с чл. 6, ал. 2 ГПК диспозитивно начало. Наред с въпроса съществува ли спорното право, какво е неговото съдържание и от какви факти произтича, съдебното решение в исковия процес следва да даде отговор и на въпроса кой е титуляр на това право – чл. 298, ал. 1 ГПК, и това прави титулярството на правото незаобиколим параметър на произнасяне, а цедирането на вземанията по кредитния договор – новонастъпил факт по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК, със съобразяване на който съдът е изрично ангажиран. Съдът е приел, че тълкувателното решение мълчи по тези въпроси, поради което техен отговор следва да се търси в нормата на чл. 226, ал. 1 ГПК: за да бъде уважен искът и приобретателят на спорното право – признат за негов титуляр, е нужно ищецът да измени иска си по реда на чл. 214, ал. 1, изр. второ ГПК, като претендира за титуляр на вземанията, предмет на спора, да бъде признато третото лице - помагач по делото, а доколкото това не е сторено, искът не може да бъде уважен.

По отношение на поръчителите съставът на Великотърновския окръжен съд е приел, че исковете са неоснователни поради прекратяване на договорите за поръчителство. Изложил е съображения, че поръчителите са поели задължение да отговарят за изпълнение на задълженията на кредитополучателя и за последиците от неизпълнението по договора за кредит, но възникващите от обявената предсрочна изискуемост вземания не са задължения по кредитното правоотношение – то се прекратява, нито имат за юридически факт самото неизпълнение на кредитополучателя. При предсрочна изискуемост кредитополучателят дължи всичко, което е получил, ведно с обезщетенията за търпените от кредитора вреди по правилата за реституиране на даденото по развален договор – чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД. Тъй като при иск за реално изпълнение обезщетенията могат да бъдат само мораторни – кредитното отношение е запазено и върху банката тежи задължението да изчака датите по погасителния план, а за кредитополучателя важи привилегията на срока и задължението за договорна лихва – обезщетенията след обявяване на предсрочната изискуемост могат да бъдат само компенсаторни и се дължат на извъндоговорно основание – чл. 88, ал. 1, изр. второ ЗЗД, поради което исковата претенция не се покрива от задълженията по договорите за поръчителство. Според въззивния съд разлика се наблюдава в правопораждащия фактически състав – основанието да се търсят исковите суми вече не е договорът за кредит, а обявената предсрочна изискуемост; отговорността на поръчителите не може да бъде ангажирана, защото те не са поели задължение да гарантират извъндоговорните задължения на кредитополучателя – чл. 140 ЗЗД, а прекратяването на договора за кредит има за последица и прекратяване на поръчителството, щом страните не са уговорили, че поръчителите ще отговарят и за вземанията, последица от обявената предсрочна изискуемост.

Отговорите на значимите за предмета на касационното производство правни въпроси произтичат от задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 5 от 21.01.2022 г. по тълк. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС.

Съгласно първото тълкувателно решение, прилагането на процесуалните правила за приемство в процеса по чл. 227 ГПК и за прехвърляне на спорното право по чл. 226 ГПК – релевантно в случая, се съобразяват със специалните процесуални предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК.

При настъпило частно правоприемство легитимиран да предяви иска е праводателят - заявител в заповедното производство, на когото съдът е дал указанията по чл. 415, ал.1 ГПК. Исковият процес продължава между заявителя и ответника по правилото на чл. 226 ГПК със съответно приложение и на нормите на чл. 226, ал. 2 и ал. 3 ГПК. В хипотезата на частно правоприемство по договор за цесия, цесионерът няма качеството на заявител и указанията по чл. 415, ал.1 ГПК се дават от съда на цедента, който е легитимиран да предяви иска. С предявяването на иска е създадена висящност на исковия процес от момента на подаване на заявлението, към който момент цедентът е носител на спорното право, поради което същият не предявява чужди права пред съд. В течение на делото той е праводател на прехвърленото спорно право и първоначална страна по смисъла на чл. 226, ал. 1 ГПК. По тези съображения искът би могъл да се предяви и от цесионера при спазване на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, който и по отношение на него тече от датата на връчване на указанията на съда на цедента. В диспозитива на съдебното решение по установителния иск съдът следва да отрази настъпилото правоприемство в страните по издадената заповед за изпълнение (горното обаче не важи в случаите, когато ищецът по установителния иск по чл. 422 ГПК съвпада със заявителя в заповедното производство и няма промяна в главните страни по делото).

Съгласно второто тълкувателно решение отговорността на поръчителя е солидарна с тази на главния длъжник; При липса на уговорени по-леки условия или на поръчителстване за част от дълга, поръчителят дължи каквото, колкото и когато дължи главният длъжник; Отговорността на поръчителя обхваща всички последици от неизпълнението, вкл. лихви, неустойки и разноски. Поръчителството се прекратява, както при погасяване на главния дълг, така и с настъпване на останалите общи или специални основания за прекратяване отговорността на поръчителя, едно от които е уредено в чл. 147, ал. 1 ЗЗД - ако кредиторът не предяви иск срещу длъжника в шестмесечен срок от падежа на главното задължение. Преклудирането на отговорността на поръчителя при условията на цитираната разпоредба представлява законово уредено изключение от акцесорния характер на поръчителството, което не може да се прилага разширително. Ето защо при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, както е при договорите за банков кредит, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, без значение, дали същата е била предсрочно обявена или не.

С оглед задължителната практика, цитирана по-горе, на обуславящите изхода на спора във въззивната инстанция правни въпроси следва да се отговори, че кредиторът – заявител в производството по чл. 417 ГПК не губи активната си легитимация по иска по чл. 422 ГПК при последващо прехвърляне на спорното право; както и че поръчителите отговарят за вземанията по договор за банков кредит и след обявената предсрочна изискуемост на кредита, съгласно условията на чл. 147, ал. 1 ЗЗД.

Предвид изложеното въззивното решение, с което са дадени обратни на горните разрешения, се преценява като неправилно – постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Същото следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на Великотърновския окръжен съд, доколкото в обжалваното решение не са изложени мотиви по съществото на спора, така, както е очертан от оплакванията във въззивната жалба и подадените срещу нея отговори, с оглед своевременно направените от ответниците възражения срещу основателността на иска. Тези възражения са останали необсъдени от фактическа и правна страна, частично изложените съображения са бланкетни и/или несъответни на спорния предмет, като касационната инстанция е лишена от възможността да прецени правилността на липсващите в решението изводи, вкл. по възраженията за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. т. 9 и 10 ЗПК; съответно за последиците от тази недействителност, ако такава бъде установена, съгласно разпоредбата на чл. 23 ГПК и практиката на ВКС по приложението й; евентуално за нищожност на отделни уговорки в договора за кредит с оглед тяхната неравноправност по чл. 143 ЗЗП, както и с оглед чл. 21 ЗПК, което би се отразило върху размера на претендираното от банката вземане (при съобразяване, че за наличието на недействителност на посочените основания съдът е задължен да следи и служебно); как биха се приложили правилата за погасителната давност в зависимост от предходно формираните изводи и пр.

При новото разглеждане на делото от етапа по чл. 268, ал. 1 ГПК въззивният съд следва да прецени и дали назначените по делото експертизи дават отговор на всички въпроси, по които дължи произнасяне с оглед предмета на спора във въззивното производство, и при необходимост да назначи допълнителна такава, както и да се произнесе за разноските за водене на настоящото касационно производство, съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Търговска колегия, Второ отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 148 от 15.03.2024 г. по в. гр. д. № 900/2023 г. на Великотърновски окръжен съд И ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: