Отказ от изтекла погасителна давност чрез споразумение за разсрочване на дълг

Текстът на акта

Ключови фрази

РЕШЕНИЕ
№ 630
гр. София 28.10.2024 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 21.02.2024 (двадесет и първи февруари две хиляди двадесет и четвърта) година в състав:

Председател: Владимир Йорданов
Членове : Димитър Димитров
Яна Вълдобрева

при участието на секретаря ДИАНА АНАЧКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4704 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като с постановеното по делото определение № 2452/14.06.2023 година е допуснато касационно обжалване на решение № 160/21.06.2022 година на Окръжен съд Монтана, постановено по гр. д. № 141/2022 година по подадената против него от „Електрохолд Продажби“ АД гр. София касационна жалба с вх. № 3138/29.08.2022 година.

С постановеното от него решение съставът на Окръжен съд Монтана е отменил частично и частично е потвърдил първоинстанционното решение № 260 424/16.12.2021 година на Районен съд Лом, гражданска колегия, трети състав, постановено по гр. д. № 767/2021 година, при което е признал за установено на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, че Н. Ф. Х. не дължи на „Електрохолд Продажби“ АД гр. София сумата от 14 496.03 лева по споразумителен протокол от 08.04.2021 година по заявление 001033866828/05.04.2021 година, съставляващо задължение за клиентски № 300244680417, за периода 30.04.2010 година-10.10.2016 година като погасено по давност съгласно чл. 111, б. „в“ от ЗЗД и е отхвърлил иска на Н. Ф. Х. за признаване за установено по отношение на „Електрохолд Продажби“ АД гр. София, че не дължи сумата от 18 4584.26 лева по споразумителен протокол от 08.04.2021 година по заявление № 001033866828/05.04.2021 година, съставляващо задължение за клиентски номер 300244680417 за периода 30.06.2001 година-11.07.2011 година.

В подадената от „Електрохолд Продажби“ АД гр. София касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в частта му, с която искът на Н. Ф. Х. е уважен, е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от Н. Ф. Х. против дружеството отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК за недължимост на горепосочената сума да бъде отхвърлен.

Ответникът по касационната жалба Н. Ф. Х. е подал отговор с вх. № 3677/13.10.2022 година, с който жалбата се оспорва като неоснователна като е направено искане за оставянето й без уважение и за потвърждаване на оспорваното с нея решение.

„Електрохолд Продажби“ АД гр. София е било уведомено за обжалваното решение на 26.07.2022 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 3138/29.08.2022 година, като е подадена по пощата на 26.08.2022 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 2452/14.08.2023 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правните въпроси за това каква е минимално необходимата/достатъчна форма за признание на вземане на кредитора от длъжника, за да се приеме, че същото е породило правното си действие по отношение на дължимостта, давността и другите факти и във връзка с това по какъв начин следва да се преценява изходящо от страната по спора признание на факт и следва ли то да бъде кредитирано от съда? и за това длъжен ли е въззивния съд да обсъди заключението на вещото лице по делото, дори да не възприема изцяло констатациите му, но в съвкупност с останалите доказателства и може ли констатация за липсата на съдебно - счетоводна експертиза да е основание за отхвърляне на иск, или ако е считал така съдът е следвало да прояви активност?

По отношение на първия въпрос отговорът следва да бъде даден като се има предвид предмета на конкретния спор по делото, а именно като се държи връзка между признаването на спорното задължение и последиците от това признаване по отношение на изтеклата погасителна давност и отказът от същата. страните по спора споразумение. В този смисъл трябва да се има предвид посоченото в решение № 186/19.06.2013 година, постановено по гр. д. № 927/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., че възражение за изтекла погасителна давност може да бъде направено в случай, че кредиторът по вземането претендира изпълнението му. По аргумент на противното от чл. 113 от ЗЗД отказ от погасителна давност може да бъде направен само след изтичането й. Същият означава, че длъжникът не желае да се ползва от правните й последици и не противопоставя възражение на кредитора за такава. Както е посочено в цитираното решение няма форма за действителност на едностранното волеизявление за отказ от субективното право на погасителна давност. Отказът може да бъде изричен и мълчалив, но от съдържанието му трябва да може по несъмнен начин да се направи извод, че длъжникът не желае да се ползва от последиците на погасителната давност, било относно цялото парично задължение, било само за част от него. За разлика от неупражняването на субективното право на погасителна давност във висящ процес, което може да е със знание или без знание за правните последици (резултатът и в двата случая е един и същ), отказът преди или по време на висящия процес е винаги съзнавано волеизявление. Длъжникът като знае същността на правото си трябва и да иска настъпването на правните последици от непозоваването на погасителна давност. Ако отказът като волеизявление е недействителен, то от него не произтичат правни последици. Наред с това задължението, по отношение на което се прави отказа следва да бъде индивидуализирано. Паричното задължение може да бъде определено по най-различни начини, но не може да бъде индивидуализирано без посочване на размера му като стойност. По тези причини не може да има валиден отказ от погасителна давност при неиндивидуализирани по размер чрез тяхната стойност парични задължения. Това е така, защото без такава определеност не може да има валидно изразена воля за самото съдържание на задължението, за което е изтекла погасителната давност. Във всички случаи отказът от правото на погасителна давност, както и признанието на вземането трябва да бъдат насочени към кредитора-ТР № 4/14.10.2022 година, постановено по тълк. д. № 4/2019 година на ОСГТК на ВКС. Отказът от давност, заявен пред трети на правоотношението лица, няма правно действие, тъй като те не могат да претендират изпълнение на задължението.

Както е посочено по-горе отказът може да бъде изричен или мълчалив. Във всички случаи обаче трябва да бъде възможно задължението, по отношение, на което той се прави да може да бъде индивидуализирано. Когато се касае за мълчалив отказ, то вземането се индивидуализира чрез предявената от кредитора срещу длъжника претенция за изпълнение на същото. Такъв ще е случаят и когато се касае до изричен отказ, в който случай към претенцията на кредитора се прибавя и изявлението на длъжника, че не желае да се ползва от последиците на давността по отношение на това му задължение. Отказът от изтекла погасителна давност може да бъде оформен и в писмена форма. В този случай документът съдържа признание от страна на длъжника за съществуване на претендираното от кредитора вземане. Само по себе си обаче това признание не може да породи последиците на отказ от последиците на изтеклата давност, а трябва да бъде направено и изявление за такъв отказ, било чрез изричното му посочване, било чрез поемането на задължение за изпълнение при определени условия.

Във всички случаи отказът от изтекла давност съдържа в себе си и признание на длъжника за съществуване на задължението му. За да поради това признание действие вземането, за което същото се отнася трябва да бъда индивидуализирано. За да е направено това не е необходимо да бъдат посочени всичките му индивидуализиращи признаци, а само основните му такива. Задължението трябва да бъде посочено по такъв начин, че да е ясно кое точно задължение се признава, като пропускането на някой или на част от индивидуализиращите го елементи е без значение, ако останалите посочени такива са достатъчни за индивидуализиране на задължението, а останалите могат да бъдат установени при наличието на спор между страните. В случаите когато се касае за парични задължения е необходимо, както се посочи по-горе, да се посочи размера на същите, а когато отказът е за част от задължението трябва да става ясно каква е тази част. Когато отказът е документиран в нарочен документ, то точната индивидуализация на вземането е възможно да бъде установена и чрез тълкуването му при спазване на правилата на чл. 20 от ЗЗД. При наличието на спор разрешаването на въпросите за това извършен ли е отказ от изтекла погасителна давност и настъпили ли са правните последици от него се разрешават от съда. В този случай съдът преценява дали признанието на длъжника на задължението, за което е извършен отказа е достатъчно индивидуализирано с оглед на събраните по делото доказателства, като за определянето на размера му и за ограничаването му от други вземания между същите страни може да бъде използвано и заключение на вещо лице.

По отношение на втория въпрос е формирана съдебна практика, съгласно която в случаите когато за разрешаването на спорен в съответното производство въпрос се изискват специални знания съдът може служебно да назначи вещо лице и без направено от страните или някоя от тях искане в тази насока. При наличие на такова правомощие съдът не може да уважи или отхвърли иска поради това, че този въпрос не е бил разрешен по делото защото заинтересованата от това страна не била поискала назначаването на вещо лице да разрешаването му, поради което твърдението й било останало недоказано. Съгласно чл. 202 от ГПК съдът не е обвързан от заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с всички други доказателства по делото. В случай, че същото е неясно съдът може да назначи повторна експертиза, а ако е непълно-допълнителна такава. При сложност на въпросите може да разшири състава на допусната по делото експертиза. Съдът може да възприеме изцяло или частично заключението на вещото лице, като и в двата случая дължи излагането на мотиви-защо възприема заключението или защо възприема част от него, а друга част не. Също така съдът може да не възприеме заключението на вещото лице в цялост, като сам даде отговори на поставените въпроси, но в този случай в мотивите на решението му трябва да се съдържа ясно, точно, логично и изчерпателно посочване на начина, по който съдът е стигнал до заключението си. Съдебното решение не може да бъде основано само и единствено на заключението на вещото лице, като бъдат игнорирани останалите събрани по делото доказателства. Възможно е част от тези доказателства да не бъдат възприети от съда, доколкото противоречат на заключението на изслушаната и приета по делото експертиза, но това трябва да бъде изрично посочено в мотивите към съдебното решение, като се посочат конкретните причини даденото доказателство да не бъде възприето от съда.

С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Окръжен съд Монтана е неправилно в обжалваната му част по следните съображения:

При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Монтана е посочил, че за да постанови решението си първоинстанционният съд бил приел, че в подписаните два споразумителни протоколи било обективирано изрично и недвусмислено признанието на Н. Ф. Х. на вземанията на „Електрохолд Продажби“ АД гр. София (с предишно наименование („Чез Електро България“ АД гр. София , предмет на предявения отрицателен установителен иск и те по същността си представлявали договор за спогодба по смисъла на чл. 365 от ЗЗД, като Х. бил признал съществуването и размера на дълга, а дружеството било приело неговото разсрочено плащане. На основание чл. 116, б. „а“ от ЗЗД направеното от длъжника изявление за признание на дълга, което било с конкретен адресат-кредитора, било произвело действието си с факта на достигането му до него, като било прекъснало давността и от този момент, на основание чл. 117 от ЗЗД била започнала да тече нова давност. Затова първоинстанционният съд приемал, че с подписване на тези споразумения и признавайки задълженията си за процесния период, Н. Ф. Х. се бил отказал от изтеклата давност. Въззивната инстанция приемала като правилен този извод на първоинстанционния съд по отношение на споразумителен протокол (условно наречен № 1) за сумата 18 584.26 лева. За прекъсването на давността било необходимо тя да не била все още изтекла, докато за признаването на вземането законът не поставял такова изискване. Едно вземане винаги можело да бъде признато, включително след изтичането на давностния срок. Нещо повече-по аргумент за по-силното основание от чл. 118 от ЗЗД, щом длъжникът можел да изпълни и след изтичането на давността и това да доведе до погасяване на вземането на кредитора, той би могъл да стори и по-малкото-да признае вземането, т. е. своето задължение. Това признание представлявало всъщност отказ от позоваване на вече изтекла давност. След като по аргумент от чл. 113 от ЗЗД бил валиден само отказът от вече изтекла давност, то нямало пречка признанието да бъде направено след изтичане на давностния срок. Всъщност ако длъжникът признаел вземане, като знаел или е могъл да узнае, че за него вече било възникнало правото да възрази за изтекла давност, но не се е позовал на нея, той бил направил пълен отказ от цялата вече изтекла давност, за което не съществувало срок да бъде сторено. Според разпоредбата на чл. 113 от ЗЗД валиден отказ от правото на погасителна давност можел да се направи само след изтичането й. Относно формата на едностранното волеизявление за отказ от субективното право на погасителна давност било прието, че няма форма за действителност, но длъжникът, като знаел същността на правото си, трябвало и да иска настъпването на правните последици от непозоваването на погасителна давност. Прието било още, че отказът можел да бъде изричен или мълчалив, но от съдържанието му трябвало да може по несъмнен начин да се направи извод, че длъжникът не желаел да се ползва от последиците на погасителната давност-относно цялото парично задължение или част от него, а също и че паричното задължение следвало да бъде индивидуализирано. Това давало основание да се приеме, че процесното споразумение по протокол № 1 (за сумата от 18 584.26 лева) имало характер на признание на дълга и на отказ от изтекла погасителна давност. Това било така, защото от самото волеизявление, тълкувайки го, можело да се стигне до извод, че направилата го страна, била признала задължението и се била отказала от изтеклия в нейна полза давностен срок. Споразумението индивидуализирало в достатъчна степен паричното задължение-посочена била като общ размер главницата от 18 584.26 лева за консумирана електрическа енергия, като в табличния вид падежите на фактурите били за период 30.06.2001 година-11.07.2011 година, последователно описани по дати. Можело да се приеме, че паричното задължение било индивидуализирано, тъй като от посочените падежни дати на всяка фактура с конкретен посочен номер на фактура, било видно задълженията за какъв период били натрупани и било ясно, че са твърде отдалечени във времето от датата на сключването на споразумителния протокол. Тези обстоятелства обуславяли наличие на достатъчна индивидуализация на вземането и обуславяли възможността споразумителният протокол да бъде ценен като отказ от правото на погасителна давност. Макар да липсвал изричен отказ, обективиран в споразумителния протокол № 1 (за сумата от 17 864.26 лева), можело по несъмнен начин да се направи извод относно кои конкретни парични задължения, а именно за главница по конкретни фактури, с конкретизиран падеж, с посочени суми за всяко едно вземане, длъжникът не желаел да се ползва от последиците на погасителната давност. Признанието на вземането като основание за прекъсване на давността можело да бъде направено само до изтичане на давностния срок. В разглеждания случай този срок за задълженията за доставена електрическа енергия бил изтекъл към датата на сключване на споразумението, така че в случая не ставало въпрос за прекъсване на давността, а за отказ от вече изтекла погасителна давност, както било вече обосновано. Или в обобщение в споразумителния протокол № 1 достатъчно детайлно били описани вземанията, от които се формирала общата сума от 11 711.05 лева–с конкретни номера на фактури, посочени падежни дати и суми и по този начин от съдържанието му ставало ясно за кои точно вземания Н. Ф. Х. се бил съгласил да се откаже от изгодната нему изтекла погасителна давност. Този извод се подкрепял и от действията на Х.. От заключението на изслушаната по делото експертиза се установявало, че след сключването на споразумението Н. Ф. Х. бил започнал да започнал да изпълнява същото, като за периода 08.04.21 година-25.07.21 година бил внесъл сумата от 686.46 лева. Предвид това въззивният съд намирал първоинстанционното решение в тази част за правилно, поради което и следвало да бъде потвърдено. Не било такова положението обаче при сключения протокол № 2 (по отношение на сумата 14 496.03 лева). В протокол № 2 дължимата сума също била именувана като „главница“ и „лихва“ . По този начин се получавало, че и в двата протокола ставало дума за главница и лихва по издадени фактури, като от прочита на самите протоколи не ставало ясно, че единият от тях касае главници, а другият-лихви. В протокола не било посочено за какъв период била начислена тази сума, никъде не бил посочен номера на фактурите, а са били отразени такива с една и съща дата на издаване и на падеж . Без заключение на вещо лице не можело да се добие никаква детайлна представа за дълга, който се „признава“. Затова не можело да се направи извод за наличие на индивидуализация на вземанията и за ясна воля на Н. Ф. Х. кои задължения съзнателно признавал, сключвайки протокол № 2, поради което и следвало да се приеме че няма валиден отказ от изтекла погасителна давност. Поради това предявеният отрицателният установителен иск досежно претендираната на основание протокол № 2 сума в размер на 14 496.03 лева бил основателен и следвало да бъде уважен. Затова първоинстанционното решение в тази му част следвало да бъде отменено и постановено ново в посочения смисъл.

Двата споразумителни протокола, предмет на производството, са изготвени на 08.04.2021 година, въз основа на заявление № 001033866828/05.04.2021 година, като в първият от тях е посочено, че потребителят Н. Ф. Х. признава задълженията по посочените в споразумението фактури за консумирана в периода от 17.04.2010 година до 14.06.2011 година и незаплатена електрическа енергия по клиентски номер 300244680417, в размер на 18 584.26 лева-главница и дължимата върху тази сума лихва за периода от падежа на всяко вземане до датата на плащане. Във вторият споразумителен протокол е посочено, че потребителят Н. Ф. Х. признава задължението си по посочените в споразумението фактури за консумирана в периода, който обаче не е посочен конкретно, и незаплатена електрическа енергия по клиентски номер 300244680417, в размер на 14 496.03 лева главница и дължимата върху тази сума лихва за периода от падежа на всяко вземане до датата на плащане. С протоколите Х. е поел задължението да погаси посочените в тях суми на дванадесет месечни вноски, така както са конкретизирани в двата документа, като по двата последната вноска е трябвало да бъде направена на 15.03.2022 година.

В първия от протоколите, този за сумата от 18 584.26 лева, е посочено, че същият се отнася по фактури за задължения по фактури с падеж от 30.06.2001 година до 11.07.2011 година, а във втория е отбелязано, че е за задължения по фактури с падежи от 30.04.2010 година до 25.03.2021 година, като за разлика от първия протокол не са посочени номера на фактури. Същевременно от заключението на изслушаната по делото съдебно-икономическа експертиза с вещо лице И. Б. А. се установява, че след подписването на двата протокола Н. Ф. Х. е извършвал плащания, които са отнесени към задълженията по протокола за по-голямата от сумите. Стойностите на задълженията по споразумителните протоколи са формирани като сбор от главниците и лихвите по всички фактури за клиентски номер 300244680417 за периода от 31.05.2001 година до 23.06.2011 година, като след приспадане на извършените плащания общия размер на задължението на Н. Ф. Х. е 32 059.29 лева. От посоченото заключение е видно, че сумата от 18 584.26 лева е формирана като сбор от главниците по фактури, първата от които е била издадена на 31.05.2001 година и е била с падеж на 30.06.2001 година, а последната е била издадена на 23.06.2011 година и е била с падеж на 11.07.2011 година. Сумата от 14 496.03 лева, представлява лихви за забавено плащане върху неизпълнени задължения по издадени от „Електрохолд Продажби“ АД гр. София за клиентски номер 300244680417 фактури. От това следва, че задълженията по двата споразумителни протокола са различи по вид и размер като не се припокриват. При преценката за индивидуализация на вземанията не трябва да се изхожда само от титулната част на протоколите, доколкото и в двата се сочи, че вземанията са за главница и лихви, а ще трябва да се преценяват всички посочени в тях елементи на задълженията, въз основа на които последните могат да бъдат индивидуализирани. Общото задължение за сумата от 14 496.03 лева е индивидуализирано чрез посочването на размера на включените в общата сума отделни задължения, както и чрез посочване на дата на издаване и дата на падеж на фактурите, по които се дължат сумите. Наистина срещу много от сумите е отбелязано една и съща дата на издаване и на падеж, без да се сочат номера на фактурите, но от това не следва непременно, че вземането е неиндивидуализирано. Във връзка с индивидуализацията следва да се има предвид и това, че протоколът за тази сума е подписан едновременно с този за сумата от 18 584.26 лева (по отношение на който е признато наличието на задължение), като и двата са по повод на едно и също заявление № 001033866828/05.04.2021 година. Със същото Н. Ф. Х. е поискал да му бъде разрешено разсрочено плащане на дължимите от него суми за консумирана електроенергия за клиентски номер 300244680417, като в заявлението има и текст, че сумите се признават. От това може да бъде направен извод, че с двата протокола се уреждат отношенията между „Електрохолд Продажби“ АД гр. София и Н. Ф. Х. по повод на всички задължения на последния за ползвана, но незаплатена електроенергия, включително главница и изтекли лихви за забава, към момента на подаване на заявлението. Същевременно посочените в споразумителния протокол данни позволяват при справка да бъдат установени всички индивидуализиращи вземането елементи и да бъде извършена надлежна проверка за съществуването му, което е направено със заключението на изслушаната по делото съдебно-икономическа експертиза с вещо лице И. Б. А..

Освен горепосоченото трябва да се има предвид, че споразумителните протоколи съдържат признание на Н. Ф. Х., че дължи посочените в тях суми на „Електрохолд Продажби“ АД гр. София, като същевременно поема задължението да заплати същите при определените в документите условия, като са посочени и последици от неизпълнението на поетото задължение. С оглед на това в първата си част протоколите имат характера на договори, с които страните по тях установяват съдържанието на отношенията си по съществуващата между тях правна връзка, а във втората си част уговорят правата и задълженията на всяка от тях във връзка с уреждането им. Поради това страните са обвързани от тях по силата на чл. 20а от ЗЗД, освен ако се касае до нищожни договори, или пък ако същите впоследствие бъдат унищожени, развалени или прекратени. Това се отнася както за частта от протоколите уреждаща отношенията между страните, по повод на дължимите суми, така и за частта им, с която се установяват съдържанието на тези отношения към момента на подписването им. Поради това по силата на чл. 20а от ЗЗД Н. Ф. Х. е обвързан от установеното в протокола, че дължи сумата от 14 496.03 лева на „Електрохолд Продажби“ АД гр. София. Доколкото протоколът има характера на договор клаузите му подлежат на тълкуване при спазване на изискванията на чл. 20 от ЗЗД. В този смисъл от съвместната преценка на съдържанието протокола и действията на страните по него при и по повод сключването му следва, че Н. Ф. Х. е бил в известност и е съзнавал, че посочената в него сума от 14 496.03 лева е част от общото му задължение към „Електрохолд Продажби“ АД гр. София, като останалата част от него в размер на 18 584.26 лева е обхваната от другия споразумителен протокол. Предвид на това Х. е знаел за това как е формирано и от какво произтича признатото от него задължение от 14 496.03 лева. С оглед начина си на оформяне това признание обвързва Н. Ф. Х. в отношенията му с „Електрохолд Продажби“ АД гр. София по силата на чл. 20а от ЗЗД, като установява, че дължи сумата към датата на подписването на протокола. Обвързващата сила на това признание може да отпадне ако волята на Х. е страдала от порок, водещ до нищожност на протокола, или пък при евентуалното му унищожаване, разваляне, прекратяване или при евентуалното погасяване на задължението чрез някой от установените в закона способи за това. В конкретния случай Н. Ф. Х. е твърдял, че не дължи посочените в протоколите суми, тъй като към момента на подписването на двата протокола за тях била изтекла предвидената в чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, като направеното с тях признание не можело да доведе до прекъсване на тази давност по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, без да са наведени други твърдения за недължимост на сумата. Действително, видно от посоченото в самите протоколи относно датите на издаване и падежа на всяка една от фактурите, формиращи общия размер на задълженията на Х. неговото твърдение може да бъде прието за доказано. Съгласно чл. 113 от ЗЗД обаче недействителен е отказът от погасителна давност, преди тя да е изтекла. По аргумент на противното е допустим отказ от вече изтекла погасителна давност, за който законът не е предвидел форма за действителност. Затова той може да бъде направен както изрично, така и мълчаливо, чрез предприемането на конклудентни действия или чрез поемане на писмени задължения, от които може да се направи недвусмислен извод за такъв отказ. В конкретният случай действията на Н. Ф. Х., а именно признаване на задълженията към „Електрохолд Продажби“ АД гр. София и поемане на задължения за последващото им плащане, сочат на именно такъв отказ от изтекла погасителна давност. В случай, че Х. не е знаел за това, че погасителната давност за задължението посочено в протокола за сумата от 14 496.03 лева е изтекла или пък не е знаел точно, за кое задължение се отнася споразумението ще е налице порок във волята му, която ще се отрази до договореното в зависимост от това, какви за причините за порока. В исковата си молба Н. Ф. Х. обаче не е навел твърдения и доводи в тази насока, както и не е посочил други основания сочещи на нищожност на протокола. Поради това изводът на въззивния съд, че този протокол не е породил действие е неправилен.

С оглед на това предявеният от Н. Ф. Х. срещу „Електрохолд Продажби“ АД гр. София отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, че не дължи сумата от 14 496.03 лева по споразумителен протокол от 08.04.2021 година по заявление 001033866828/05.04.2021 година, съставляващо задължение за клиентски № 300244680417, за периода 30.04.2010 година-10.10.2016 година като погасено по давност съгласно чл. 111, б. „в“ от ЗЗД е неоснователен и трябва да бъде отхвърлен. Това налага обжалваното въззивно решение на Окръжен съд Монтана да бъде отменено в тази му част и да се постанови друго, с което искът да бъде отхвърлен.

Предвид изхода на делото Н. Ф. Х. ще трябва да заплати на „Електрохолд Продажби“ АД гр. София сумата от 620.00 лева, представляваща направени по делото разноски за всички съдебни инстанции.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 160/21.06.2022 година на Окръжен съд Монтана, постановено по гр. д. № 141/2022 година в частта му, с която по предявен от Н. Ф. Х. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат Р. В. Б. от АК Монтана срещу „ЕЛЕКТРОХОЛД ПРОДАЖБИ“ АД [населено място], район „М.“, [улица], Б. М. Бизнес Център отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК е признато за установено, че Н. Ф. Х. не дължи на „ЕЛЕКТРОХОЛД ПРОДАЖБИ“ АД [населено място] сумата от 14 496.03 лева по споразумителен протокол от 08.04.2021 година по заявление 001033866828/05.04.2021 година, съставляващо задължение за клиентски № 300244680417, за периода 30.04.2010 година-10.10.2016 година, като погасено по давност съгласно чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, а също така и в частта му, с която „ЕЛЕКТРОХОЛД ПРОДАЖБИ“ АД [населено място] е осъдено да заплати на адвокат Р. В. Б. от АК Монтана- [населено място], [улица] сумата от 1927.00 лева адвокатско възнаграждение, а по сметка на Окръжен съд Монтана сумата от 970.00 лева разноски по делото, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. Ф. Х. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат Р. В. Б. от АК Монтана против „ЕЛЕКТРОХОЛД ПРОДАЖБИ“ АД [населено място], район „М.“, [улица], Б. М. Б. Ц. иск, с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, за признаване за установено, че Н. Ф. Х. не дължи на „ЕЛЕКТРОХОЛД ПРОДАЖБИ“ АД [населено място] сумата от 14 496.03 лева по споразумителен протокол от 08.04.2021 година по заявление 001033866828/05.04.2021 година, съставляващо задължение за клиентски № 300244680417, за периода 30.04.2010 година-10.10.2016 година, като погасено по давност съгласно чл. 111, б. „в“ от ЗЗД.

ОСЪЖДА Н. Ф. Х. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат Р. В. Б. от АК Монтана да заплати на ЕЛЕКТРОХОЛД ПРОДАЖБИ“ АД [населено място], район „М.“, [улица], Б. М. Б. Ц. сумата от 620.00 лева, представляваща направени по делото разноски за всички съдебни инстанции.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:
Членове: 1.
2.