Отмяна на оправдателна присъда за закана с убийство и телесна повреда

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 71

гр. София, 03 февруари 2026 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ

ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА

ХРИСТИНА МИХОВА

при участието на секретаря Елеонора Михайлова и в присъствието на прокурора Р. С. изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 987/2025г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по касационен протест на прокурор при ОП – Велико Търново и по касационни жалби на частния обвинител и граждански ищец И. И. К. и поверениците му срещу присъда № 16/24.04.2025г., постановена по внохд № 96/25г. по описа на Окръжен съд- Велико Търново.

В протеста и допълнението към него са заявени касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Изразено е несъгласие с аналитичната дейност на въззивната инстанция като се поддържа, че не са спазени изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Посочва се, че показанията на св. Д. И. и на пострадалия не са обсъдени в съвкупност и след съпоставянето им, а вместо това част от тях са игнорирани, а друга са интерпретирани превратно. Поддържа се, че вследствие на тези пороци при анализа и оценката на доказателствената съвкупност, окръжният съд е приложил неправилно и материалния закон. Направено е искане за отмяна на присъдата и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В касационните жалби на частния обвинител и поверениците му, както и в допълненията към тях се сочат касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 - т. 3 от НПК, като се обжалва и гражданско осъдителната част на съдебния акт и справедливостта на наложените на подсъдимите наказания. Претендира се липса на мотиви, както и нарушение на изискванията по чл.13,14 и чл.107, ал.5 от НПК. Изтъкват се подробни съображения за неправилното приложение на материалния закон. Моли се за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на окръжния съд с искане за осъждане на подсъдимите по повдигнатите им обвинения по чл. 325, ал. 2 във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, по чл. 131, ал.1, т. 9 връзка с чл.130, ал.1 във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК; с искане за осъждане на подсъдимия М. И. по обвинението да е извършил престъпление по чл. 144, ал.3 във връзка с ал.1 от НК, както и за уважаване на приетите за съвместно разглеждане граждански искове в пълния им предявен размер.

Срещу касационния протест и жалбите на частния обвинител и поверениците му са постъпили възражения от защитниците на подс. А. М. И. и подс. М. А. И., в които се изтъкват съображения за тяхната недопустимост в частта относно обвинението по чл. 325 от НК и се взема отношение по същество в останалата част, като се моли въззивната присъда да бъде оставена в сила.

В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа протеста по изложените в него съображения. Намира, че поради недостатъците в аналитичната дейност на въззивния съд изведената от него фактическа обстановка е противоречива, непълна и неясна. Пледира за отмяна на атакуваната присъда и за връщане на делото за ново разглеждане.

Частният обвинител и граждански ищец И. И. К., редовно призован, не се явява. В писмено становище, поверениците му заявяват, че поддържат касационните жалби и молят за уважаването им.

Подсъдимите М. А. И. и А. М. И., редовно призовани, не се явяват.

Защитниците им оспорват касационните протест и жалби и молят за оставяне в сила на въззивната присъда.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

С първоинстанционната присъда № 44/14.11.24г., постановена по нохд № 1814/23г., Великотърновският районен съд признал подсъдимите, както следва:

1.подсъдимият М. А. И.:

- за виновен в извършване на престъпление по чл. 144, ал. 3, пр. 1, вр. ал 1 от НК, като при условията на чл.54 от НК му наложил наказание 1 (една) година лишаване от свобода;

- за невиновен в извършване на престъпление по чл. 325, ал. 2, пр. 2, алт. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, поради което го оправдал по това обвинение;

- за виновен в извършване на престъпление по чл.131, ал. 1, т. 9, вр. с чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, като при условията на чл. 54 му наложил наказание 1 (една) година и 6 (шест) месеца лишаване от свобода.

На осн. чл. 23, ал. 1 от НК съдът определил общо най-тежко наказание на подсъдимия М. И. в размер на 1 (една) година и 6 (шест) месеца лишаване от свобода, чието изпълнение на осн. чл.66, ал.1 от НК отложил с изпитателен срок от 3 (три ) години.

2. подсъдимият А. М. И.:

-за невиновен в извършване на престъпление по чл. 325, ал. 2, пр. 2, алт. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, поради което го оправдал по това обвинение;

-за невиновен в това, че на 02.05.2022 г. в землището на с. Миндя, общ. Велико Търново, като нанесъл множество удари с палка в областта на главата на И. И. К., умишлено да му е причинил средна телесна повреда, изразяваща се в постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота, поради получения посткомоционен церебрастенен синдром в резултат на причинената черепно - мозъчна травма, поради което го оправдал по обвинението да е извършил престъпление по чл. 129, ал. 2, пр. 5, алт. 1, вр. ал. 1 от НК;

- за виновен в това, че на 02.05.2022 г., в землището на с. Миндя, в съучастие, като извършител с М. А. И., с особена жестокост, причинил на И. И. К., лека телесна повреда – временно разстройство на здравето, неопасно за живота, поради което на осн. чл. 131, ал. 1, т. 9, вр. с чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и чл.78 а от НК го освободил от наказателна отговорност и му наложил административно наказание ГЛОБА в размер на 3000 ( три хиляди лева).

С първоинстанционната присъда съдът се произнесъл по предявените от гражданския ищец И. К. граждански искове, като:

-осъдил подсъдимия М. И. да заплати на гражданския ищец сумата от 5000 (пет хиляди) лева, обезщетение за причинените от деянието по чл. 144, ал. 3 от НК неимуществени вреди, ведно със законната лихва от момента на увреждането - 02.05.2022 г., до окончателното изплащане, като отхвърлил иска до пълния му предявен размер от 10 000 (десет хиляди) лева;

-осъдил подсъдимите М. И. и А. И. да заплатят солидарно на гражданския ищец сумата от 10 000 (десет хиляди) лева, обезщетение за причинените от деянието по чл. 131, ал. 1, т. 9, вр. с чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК неимуществени вреди, ведно със законната лихва от момента на увреждането - 02.05.2022 г., до окончателното й изплащане;

-отхвърлил предявения от И. И. К. граждански иск, срещу подсъдимия А. И. за сумата от 30000(тридесет хиляди) лева, претендирано обезщетение за претърпени неимуществени вреди от престъплението по чл. 129, ал. 2, пр. 5, алт. 1, вр. ал. 1 от НК;

С първоинстанционната присъда РС- Велико Търново се произнесъл по разноските и по веществените доказателства по делото.

Така постановеният съдебен акт е проверен по протест на прокурора с искане за осъждане на двамата подсъдими по обвинението по чл. 325, ал.2 във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, по жалба на частния обвинител и гражданския ищец срещу оправдателната част на присъдата, касаеща обвинението по чл. 325, ал.2 от НК и срещу гражданската част на присъдата, както и по жалби на двамата подсъдими срещу осъдителната част на съдебния акт.

С въззивна присъда № 16/24.04.25г., постановена по в. н. о. х. д. № 96/25г., Великотърновският окръжен съд отменил акта на първата инстанция в осъдителната му част по отношение на подс. М. И., в гражданско-осъдителната част и в частта относно разноските, като:

-оправдал подсъдимия М. И. по обвинението по чл.144, ал.3 във връзка с ал.1 от НК и по чл.131, ал.1, т.9 връзка с чл.130, ал.1 във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК;

-отменил първоинстанционната присъда в частите, с които подс. М. И. е бил осъден да заплати на гражданския ищец обезщетение за причинени от деянията по чл.144, ал.3 от НК и по чл.131, ал.1, т.9 от НК неимуществени вреди, както и в частта, с която е бил осъден да плати разноски по делото и държавна такса върху уважените части на гражданските искове;

-изменил първоинстанционната присъда в осъдителната й част по отношение на подс. А. И., като го оправдал по обвинението да е извършил престъпление по чл.131, ал.1, т.9 във връзка с чл.130, ал.1 във връзка с чл.20, ал.2 от НК, като вместо това признал подсъдимия за виновен в извършване на престъпление по чл.130, ал.1 от НК, като на осн. чл.78а от НК го освободил от наказателна отговорност и му наложил наказание глоба в размер на 2000(две хиляди) лева;

-осъдил подс. А. И. да заплати на гражданския ищец И. К. сумата от 3000 (три хиляди ) лева, представляваща обезщетение за причинени от деянието по чл.130, ал.1 от НК неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на деянието, като до пълния предявен размер от 10 000(десет хиляди) лева отхъврил предявения граждански иск;

- осъдил подс. А. И. да заплати направени разноски по делото, възнаграждение за повереника на гражданския ищец и сума върху уважената част на гражданския иск.

- потвърдил присъдата в останалата част.

І. На първо място е необходимо да се очертаят пределите на касационната проверка.

Новата въззивна присъда, постановена от Великотърновският окръжен съд, подлежи на касационна проверка само в частта, с която е отменена първоинстанционната присъда и е постановено оправдаване на подс. М. А. И. за престъпленията, за които е бил признат за виновен и осъден, съответно за престъпленията по чл. 144,, ал.3, пр.1, връзка с ал.1 от НК и по чл. 131, ал.1, т.9 връзка с чл. 130, ал.1 във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК и е приложен чл. 23 от НК, както и в частта относно разноските, дължими от този подсъдим, както и в частта, с която присъдата е била отменена в гражданско - осъдителната й част по отношение на него.

В останалата част, засягаща въпросите за отговорността на подсъдимия А. И., тя е с потвърдителен (относно оправдаването по чл.129, ал. 2 от НК и по чл.325) и изменителен (с прилагане за закон за по-леко наказуемо престъпление, поради преквалификацията на деянието от чл.131, ал.1, т. 9 във връзка с чл.130, ал.1 от НК в чл. 130, ал.1 от НК и налагане на административно наказание глоба по реда на чл.78 а от НК) характер, поради което се касае за съдебен акт, представляващ по естеството си решение, постановено в хипотезите на чл. 338, вр. чл. 334, т. 6 и чл. 337, ал.1, т.2 и т.4 от НПК.

С характер на решение по смисъла на чл. 338 във връзка с чл.334,т.6 от НПК е присъдата и по отношение на подс. М. И. за обвинението по чл. 325, ал. 2 от НК, доколкото въззивният окръжен съд е потвърдил първоинстанционната присъда в тази част.

Следователно, съгласно очертания в чл. 346 от НПК предмет на касационна проверка, актът, с който окръжният съд се е произнесъл по обвинението срещу подс. А. И. по чл. 325, ал.2 от НК, по чл. 129, ал.2 от НК и по чл.131, ал.1, т. 9 във връзка с чл.130, ал.1 от НК и по обвинението по чл.325, ал.2 от НК срещу подс. М. И., не подлежи на касационен контрол.

Ето защо проверката, която следва да бъде извършена в настоящото производство, се отнася единствено до онази част, с която въззивната инстанция е отменила присъдата на Великотърновския районен съд и е оправдала подсъдимия М. И., пререшавайки въпроса за виновността му по обвинението по чл.144, ал.1 и чл.131, ал.1, т.9 от НК.

ІІ. Разгледани по същество в допустимите им части, касационният протест и касационните жалби на частния обвинител и граждански ищец са основателни. Прегледът на процесуалната дейност на контролирания съд дава основание за извод, че при постановяване на въззивната присъда, са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение по фактите и приложимото право.

Окръжният съд е признал подсъдимия М. И. за невиновен в извършване на престъплението по чл. 144, ал.3, пр.1 вр. ал.1 от НК, като е приел, че инкриминираните реплики „ей, сега ще видиш какво искам? И „..ще избия теб и цялото ти семейство“ се съдържат единствено в показанията на пострадалия К., като към първоначалния си разпит (13.05.22г.) „..никъде самия пострадал не е заявил, че след изречените реплики дори и действията които е описал, той да се е почувствал заплашен за живота за да се обективира извършено престъпление по чл.144, ал.3 от НК“. Освен това е посочил, че за да е съставомерно деянието закана с убийство по чл.144, ал.3 от НК е необходимо от обективна страна „…лицето да е възприело същата“ и от нея да би могъл да се възбуди основателен страх за осъществяването й, като този основателен страх „…следва да бъде налице към момента на извършване на деянието а не на един по-късен етап“(вж.л. 85 от внохд № 96/25г. по описа на ВтОС). Доколкото по делото свидетелите са били разпитани няколко месеца по-късно, а писмените документи удостоверявали психичното състояние на пострадалия в по-късен момент, то не било установено „..да е съществувал такъв страх у пострадалия“.

Посочените съображения не могат да се възприемат, защото са неясни и са основани на превратно интерпретиране на доказателствените материали, както и на неправилно разбиране за обективната съставомерност на деянието по чл.144, ал.3 от НК.

Крайният извод за това, че подс. М. И. не е осъществил от обективна страна посоченото престъпление, поради което следва да бъде оправдан е неправилен, тъй като при достигането му съдът е допуснал както нарушения на правилата за оценка, проверка и анализ на доказателствените материали, така и нарушение на материалния закон.

Преди всичко, съдът въобще не е извършил собствен анализ на съдържащите се по делото многобройни гласни и писмени материали, за което е бил длъжен по силата на разпоредбата на чл. 339, ал.3 във връзка с чл. 305, ал.3 от НПК, предвид съдържащите се в тях съществени противоречия относно фактите, значими за правилното разрешаване на въпросите за деянието, неговия автор и съставомерността му. С още по-голямо значение за стриктното спазване на посоченото задължение е и фактът, че въззивният съд не само не е утвърдил приетата от първия съд фактическа обстановка, но е отрекъл въобще деянието да е било извършено. Поради какви съображения е сторено това и каква по съдържание въззивна проверка е осъществена, е неясно, тъй като съдът не е отграничил ясно какво приема за установено и какво не, както не е защитил с логически последователни доводи на каква доказателствена основа се изграждат фактическите му изводи. Достатъчно е само да се посочи, че в мотивите на ВтОС отсъства категорично заключение по наличието, респ. липсата на основния факт казал ли е подс. М. И. инкриминираните реплики - „..ще избия теб и цялото ти семейство“ на пострадалия. Освен това, съдът се е позовал на показанията на св. К. на досъдебното производство (л.27, т.1 от ДП) и по – скоро на липсващата в тях позиция на свидетеля дали е изпитал страх или не, напълно подминавайки обстоятелството, че посочените показания не са приобщени по реда на чл. 281 от НПК, т.е. че не представляват част от доказателствената съвкупност. Следователно – съдът е черпел аргументация въз основа на източник, който не е бил събран при условията на НПК. Съпоставката на показанията на пострадалия К. с „показанията на свидетелите“ също се отличава с повърхност, която практически се приравнява на отсъствието й. Такава не е направена дори и в контекста на подкрепящото ги заключение на съдебно-психиатричната експертиза (л.120-126, т. 2 от ДП), която е била приета и изслушана от първоинстанционния съд (вж. л.178, т. 1 от нохд № 1814/23г. на Великотърновския районен съд). Напълно са игнорирани разясненията на експерта В. В., че „..за да се разгърне разстройство в адаптацията“ при пострадалия „..неговият живот категорично е бил заплашен“, както и отразеното в самото експертно заключение, че възприетите закани са предизвикали основателен страх за живота му, а също така възникнали притеснения за семейството му. Той станал тревожен, бил постоянно напрегнат, не можел да спи, а по данни на личния лекар при прегледа самото му държане показваше, че е уплашен, стреснат беше…беше съвсем различен от друг път“. По идентичен начин, съдът въобще не е намерил за необходимо да коментира експертното заключение, че при пострадалия е констатирано емоционално разстройство, което се диагностицира като разстройство в адаптацията и че това разстройство е получено във връзка с преживяното по време на инкриминирания инцидент. Като несъществуващи в кориците на делото са били подминати и показанията на личния лекар на пострадалия – св. Д., която е била разпитана пред районния съд (л. 139 и сл., т.1 от нохд № 1814/23г. по описа на Великотърновския районен съд), както и това, че показанията й са били значително по-ясни и подробни на досъдебното производство, но нито първия съд, нито въззивният са предприели активност да ги приобщят по реда на чл. 281 от НПК, така че в пълнота фактите да бъдат изяснени и проверени. Ако въззивният съд е имал съмнение в достоверността и пълнотата на нечии показания, което не става ясно, поради схематичността на мотивите му, е бил длъжен да предприеме както действия по проверка на тези показания, включително и ползвайки се от правомощието се да проведе въззивно съдебно следствие с провеждане на допълнителни разпити и отстраняване на противоречията и непълнотите в показанията на свидетелите, така и да проведе допълнителен разпит на експерта по съдебно-психиатричната експертиза, каквото не е сторено от него. Това е било от особено значение за защита на извода му, че липсват доказателства „основателния страх“ да е бил възникнал в пострадалия към момента на деянието, тъй като при съдържащите се понастоящем доказателствени материали, този извод се явява необоснован. На последно място, показанията на пострадалия не са получили оценка за достоверност от гледна точка на покрепящите ги (и в този смисъл допустими) производни показания на св.Й., В., Х., както и на останалите подкрепящи ги преки гласни доказателствени средства - показанията на св. К. и кореспондиращите им писмени доказателства, съдържащи информация от медицинско естество. Изложеното налага извода, че въззивната инстанция не е изпълнила задълженията за задълбочено, обективно и всестранно изследване на всички обстоятелства от значение за правилното решаване на делото, превратно е тълкувала съдържанието на доказателствените материали и изцяло е игнорирала други доказателствени източници, пряко относими към предмета на доказване, което като резултат е довело сериозни пороци при формиране на вътрешното убеждение относно тези факти, както и до незаконосъобразното оправдаване на подсъдимия М. И. по обвинението по чл. 144, ал.3 от НК.

Наред с това, ВКС категорично не се съгласява с дадената от въззивния съд материално-правна интерпретация на престъпния състав на чл.144, ал.3 от НК, според който за да е налице обективна съставомерност на деянието е необходимо основателния страх да е налице „към момента на извършване на деянието, а не на един по-късен етап“. Преди всичко, ясно следва да се подчертае, че престъплението по чл.144, ал.3 от НК е довършено с отправянето на заканата и нейното възприемане от лицето, към което е насочена, т.е. настъпването на някакъв резултат, включително и настъпването на „основателния страх“ не е необходим. От обективна страна заканването трябва да е такова, „…че да може да възбуди основателен страх за осъществяването му. Не се касае до възбуждане страх у заплашвания, а до съществуване на основание за опасение, че то може да бъде осъществено“(Ненов, Ив. „Наказателно право на НРБ, Особена част, т.І, Наука и изкуство,1956, с.425). Следователно, съдът е защитил обективната несъставомерност на деянието по чл.144, ал.3 от НК с липсата на доказателства за елемент, който не е част от фактическия състав, поради което е налице и нарушение на материалния закон.

Нарушението на процесуалните правила при изготвяне на мотивите и изискуемото им съдържание относно доказателствената и аналитична дейност, се наблюдава и при обосноваване на изводите за оправдаване на подс. М. И. за деянието по чл.131, ал.1, т. 9 във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, по което обвинение е бил осъден от първоинстанционния съд. Основателно се възразява в касационните жалби на частния обвинител и граждански ищец, че контролираният съд не е изяснил механизма на причинените на пострадалия увреждания, като не само е игнорирал показанията на св. К., но се е основавал и на предположения. Вярно е заявеното оплакване, че от мотивите на съда не става ясно на каква доказателствена основа се е позовал съда, за да приеме, че „..К. не стоял безучастен и също отговорил на М. И., макар и не с такъв интензитет на обидни реплики“. Наред с това, съдът за пореден път не е отграничил ясно какви факти приема, поради какви причини те се различават от тези на първата инстанция и на основата на каква доказателствена дейност е защитен съответния фактически извод. Илюстративно за колебанията на съда по отношение на заявеното от пострадалия е обективираното на л. 85 на гърба от въззивното производство мнение на окръжният съд, което ВКС дословно цитира, без редактиране, че „Вярно е че е имало контакт между двамата, възможно е и пострадалия да казва истината относно удара или ударите, които са му били нанесени от М. в торса и най-вероятно това е било така….“, т.е. съдът не е изпълнил две от основните си задължения в наказателното производство - да извърши преценка за достоверност на гласно доказателствено средство и впоследствие като посочи кое поведение на дееца е установено, респ. кое не е да прецени дали то отговаря на дефиницията по чл. 9, ал.1 от НК. Действително, право на инстанцията по фактите е да кредитира или не за достоверност дадено доказателствено средство, но във всички случаи следва да обоснове убедително този свой извод, а в конкретния случай такова липсва (вж. Р. Решение № 196 от 24.01.2019 г. на ВКС по н. д. № 773/2018 г., I н. о.). На последно място, в настоящия случай основен доказателствен източник за обстоятелствата, предмет на обвинението, са единствено показанията на пострадалия, който е заинтересован от изхода на делото. Поради това съдът е следвало особено внимателно да ги анализира, чрез изследване на тяхната последователност, подробност и логичност, както и да ги съпостави с останалите събрани по делото доказателства, за да се прецени доколко и в каква степен се потвърждават от тях. В тази връзка, изтъкнатите по-горе съображения относно отсъствието на доказателствен анализ в мотивите за престъплението по чл.144, ал.3 от НК, изцяло важат и за мотивировката на съда и по отношение оправдаването на подс. М. И. и по чл.131, ал.1, т.9 от НК. Съвкупна проверка, съпоставка и анализ на доказателствените материали на практика отсъства, като не е съобразено и фактическото усложнение, че се касае до различни прояви, но все по повод на един инцидент, т.е. че част от фактите по последвалия побой биха могли да послужат и за проверка на заявеното от пострадалия във връзка с твърдението му за отправената към него закана по чл.144, ал.3 от НК. В обощение може да се посочи, че щом отсъства надлежна аналитична доказателствена дейност и такава по проверка на доказателствените източници, съдът съществено се е отклонил от процесуалните правила, гарантиращи разкриването на обективната истина.

Допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила за анализ и оценка на доказателствата са довели до неправилно приложение на материалния закон и оправдаването на подсъдимия М. И. по чл. 144, ал.3 от НК и по чл.131, ал.1, т.9 от НК, което налага отмяната на въззивната присъда в посочените части и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Като последица от отмяната на присъдата в наказателно-оправдателните й части по отношение на подс. М. И. е отмяната на присъдата и в частите, с които въззивният съд е отменил приложението на чл. 23 от НК, както и в частта относно разноските, дължими от този подсъдим, както и в частта, с която присъдата е била отменена в гражданско - осъдителната й част по отношение на него. Делото следва да се върне за ново разглеждане от въззивната инстанция, при което да бъде извършен пълноценен анализ на доказателствената съвкупност, като се изложат ясни аргументи в подкрепа на взетото решение, а при необходимост и да се извърши въззивно съдебно следствие за проверка на вече събраните доказателства.

Поради изтъкнатото и на основание чл. 354, ал. 1, т. 5 вр. ал. 3, т. 2, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ присъда № 16/24.04.25г., постановена по внохд № 96/25г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново в частите, с които:

-подсъдимият М. А. И. е признат за невиновен и оправдан да е извършил престъпления по чл.144, ал.3, пр.1 във вр. ал.1 от НК и по чл.131, ал.1,т.9 във връзка с чл.130, ал.1 във връзка с чл.20, ал.2 от НК;

-е отменено приложението на чл.23 от НК по отношение на подс. М. А. И.;

-е отменена първоинстанционната присъда по нохд № 1814/23 на РС- Велико Търново, с които подс. М. А. И. е бил осъден да заплати на гражданския ищец И. И. К. обезщетение за причинените от деянията по чл.144, ал.3 от НК и по чл.131, ал.1, т.9 от НК неимуществени вреди;

-е отменена първоинстанционната присъда по нохд № 1814/23г. на РС- Велико Търново относно разноските, възложени на подсъдимия М. А. И..

ВРЪЩА делото на Великотърновския окръжен съд в отменените му части за ново разглеждане от друг съдебен състав от стадия на допускане на доказателства.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: