Връщане на получени от служител бонуси при валидно разпореждане от работодателя

Текстът на акта

Ключови фрази

Отговорност на членовете на управителните органи * неоснователно обогатяване * допълнително възнаграждение

17

Р Е Ш Е Н И Е

№ 68

[населено място], 07.03.2025 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, търговско отделение, в открито заседание на седемнадесети октомври, през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО МЛАДЕНОВ

АННА НЕНОВА

при участието на секретаря Ивона Мойкина, като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 68/2024 год. и за да се произнесе съобрази следното :

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на К. С. И. против решение № 534/27.07.2023г. по т.д.№ 288/2023г. на Софийски апелативен съд, в частта му с която е отменено първоинстанционното и е уважен предявеният от „Електроенергиен системен оператор„ ЕАД /“ЕСО“ ЕАД/ против него иск, с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД, за връщане на дружеството сума от 301 335, 33 лева – общ сбор на изплатени на ответника суми, в качеството на възнаграждения за процесуално представителство по дела, ведно със законната лихва от 19.11.2021 г. до окончателното й заплащане, като получена без основание. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Твърди, че в нарушение на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК съдът не е обсъдил всички доказателства по делото поотделно и в съвкупност, релевантни за спора факти е възприел с последици противоречащи на опита и логическите правила и изобщо не е изложил мотиви по въведени от ответника възражения. Несъстоятелен касаторът намира извода на съда, че с разпорежданията си за изплащане на суми / присъдени на дружеството и събрани от него, в качеството на дължими му разноски за юрисконсултско възнаграждение от осъдените насрещни страни в съдебни спорове / в полза на служители на дружеството / за положения от тях експертен труд и осъществявано процесуално представителство по водени от и срещу дружеството съдебни дела, по които са присъдени преждепосочените разноски / изпълнителният директор И. Й. е нарушил вътрешни актове на дружеството и договора за управление и контрол, сключен с дружеството, в качеството на изпълнителен член на Съвета на директорите /СД/. Този извод касаторът намира в противоречие с предходно възприетото от въззивния съд : че всяко работещо търговско предприятие само организира своята икономическа и финансова политика, според приети вътрешни актове, но няма законоустановена забрана работодателят да изплаща на юрисконсултите и служителите си целеви бонуси и парични поощрения за успешна работа в защита интересите на дружеството, при това не непременно от средствата за работна заплата, а за сметка на ефективно събрани суми от насрещни страни по спечелени дела, присъдени на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Според касатора съдът не е съобразил, че : 1/ разпорежданията на И. Й. не противоречат на разпоредби на Устава, Правилници за дейността на дружеството или на конкретни решения на колективните органи за управлението му или на едноличния му собственик – Български енергиен холдинг, няма забрани за разпореждания с такъв предмет, нито изрично установен ред за усвояване и разпределяне на получени, по спечелени от дружеството дела, суми от присъдено юрисконсултско възнаграждение; 2/ имащите отношение към усвояването на тези суми отдели - Човешки ресурси, Финанси и счетоводство, Правен - са били запознати с възприетия в периода на управление на И. Й. механизъм за разпределяне, въведен с цел да се преустанови текучеството на юристи, при наличието на многобройни и тежки съдебни и арбитражни дела в периода 2016г. - 2017г. и да се повиши събираемостта на вземанията на дружеството, като не са се противопоставяли на тази практика - за тези обстоятелства е разпитан като свидетел тогавашния директор на Дирекция „Финанси и контрол„ - М. А., но въззивният съд изобщо не е обсъдил показанията й, нито е мотивирал причини за неприемането им; 3/ водената политика на поощрения / аналогично и на работници, ангажирани с аварийни ремонти, с изплащане премии за сметка на получени от дружеството застрахователни обезщетения / е била известна и на колективните органи за управление на дружеството, както и на едноличния собственик на капитала, предвид одобряването на годишните финансови отчети на дружеството в този период; нещо повече – по искане на едноличния собственик на капитала, с решение на СД на „БЕХ“ ЕАД от 05.06.2023г. И. Й. е освободен от отговорност за дейността си като член на СД на „ЕСО“ ЕАД, за периода 2014г. – 2018 г.; 4/ тази практика не е оспорвана и от външни одитори. Несъстоятелен, в разрив с делегираната на изпълнителния член на СД компетентност, съгласно чл. 4.3 от договора за управление и контрол, касаторът намира извода на съда, че изплатените суми нямат характера на премия или поощрение / „целеви награди“, според Правилата за разпределение на средствата за премиране/санкциониране на работниците и служителите на „ЕСО“ ЕАД /, тъй като такова основание не било изрично посочено в актовете за разпореждането им. Неясно, според страната, е и в какво съдът съзира нарушение на чл. 5 от Системата за финансово управление и контрол / СФУК /, след като не е налице непълно, неясно, невярно, неточно или несвоевременно осчетоводяване на операциите по изплащане на сумите. Неотносимо към нарушение на договора за управление и контрол е и съобразеното от съда обстоятелство, че докладите до И. Й., въз основа на които са преценени и издадени разпорежданията за изплащане на възнаграждения, не са били регистрирани в деловодната система, съгласно Правилата за организация на деловодната дейност и документооборота на „ЕСО„ ЕАД.

Касаторът К. И. коментира мотивите на въззивния съд по иска срещу И. Й., доколкото съдът е основал на тях - конкретно – установено с извършените от Й. разпореждания нарушение на договора за управление и контрол и на вътрешни актове на работодателя - и основателността на иска срещу евентуалния ответник К. И., приемайки, че предвид този им порок разпорежданията не съставляват основание за получаване на сумите. Касаторът, обаче, оспорва както правилността на тези мотиви, така и тяхната относимост към произнасянето по евентуалния иск, тъй като получената от него сума е на валидно / доколкото не е прието за нищожно от съда / основание – разпореждане на изпълнителния член на СД И. Й., което не се явява опорочено до нищожност, дори да се сподели, че е издадено в нарушение на вътрешни правила на дружеството или на договора за управление и контрол, сключен от Й.. Не се оспорва и факта, че И. е осъществявал процесуално представителство по съответните дела, като несъстоятелно съдът игнорира обстоятелството, че процесуалното представителство не попада в задълженията му по договор, т.е. му е възложено допълнително, а е лишено от правна и житейска логика да се приеме, че възлагането е безвъзмездно. Следователно, не е налице никоя от хипотезите на получено при начална липса на основание, съгласно приетото в ППВС № 1/1979г.. Според касатора, съдът е обърнал доказателствената тежест по възражението за добросъвестност на К. И. , основано на чл. 271, ал. 1 КТ, като получател на сумите. Съгласно чл. 8, ал. 2 КТ, в тежест на оспорващия добросъвестното получаване на сумите, т.е. на ищеца, е било да установи недобросъвестност на И., в качеството му на юрисконсулт, т.е. знание, че получава същите без правно основание. Липсата на формално разписан ред и условия във вътрешни актове, за изплащане на присъдени разноски по дела, като награди за служителите участвали по тези дела, не е равнозначна на липса на основание за тяхното получаване, още повече при продължителна - известна и неоспорвана от компетентните органи за финансовото му управление, разходване и контрол на средствата - политика на дружеството. Въззивният съд е упражнил недопустим контрол върху автономната преценка на работодателя / цитира в подкрепа приетото в решения по гр.д.№ 4564/2019г. и гр.д.№ 36589/2017 г. на ІV г.о. на ВКС /. В евентуалност страната сочи, че нетната сума на полученото от нея, след приспадане на дължими от работодателя данъци и осигуровки, така и не е доказана, като при основателност на иска не подлежи на връщане размера на разпореденото за плащане, а на фактически полученото.

С определение № 1294/17.05.2024г. касационното обжалване е допуснато по въпроса : Налице ли е начална липса на основание по чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД за получаването на допълнителни суми от служител, извън уговореното по трудов договор възнаграждение, когато сумите са изплатени по писмено разпореждане на оправомощен орган на работодателя ? - допълнителният селективен критерий е приет за обоснован с приетото в ППВС № 1/1979 г.. Съдът не е обосновал нищожност на разпорежданията на органния представител на ищеца, за изплащане на процесните суми, като същевременно е коментирал съществуващи правоотношения между ищеца и всеки от ответниците, по повод които е настъпило имущественото разместване.

Ответната страна – „ЕСО“ ЕАД - оспорва касационната жалба и поддържа съображенията на въззивния съд за основателност на иска срещу К. И.. Предвид въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, страната счита, че даденото разрешение не е в противоречие с ППВС № 1/1979 г., тъй като развитите в него хипотези на чл. 55, ал. 1 , т. 1 ЗЗД предполагат към момента на имущественото разместване да не е съществувало не каквото и да било правоотношение, а такова, което да оправдае преминаването на конкретните блага от имуществото на едното лице в имуществото на другото. Поради това, изначална липса на основание е налице и когато между две лица съществува правоотношение, но съдържанието на това правоотношение не оправдава преминаването на конкретните блага от патримониума на едното в този на другото . Така ответната страна оспорва значимостта на съществуващото между страните трудово правоотношение, като преценимо в спора основание за получаване на сумите от ответника, защото съдържанието на това правоотношение не включва правото за тяхното получаване – дължимото му се трудово възнаграждение / работна заплата / няма нищо общо с процесната сума. Тя не е и целева награда / бонус / , тъй като не е предвидена във Вътрешните правила за работната заплата. В допълнение страната акцентира на действащите в „ЕСО „АД ясни правила относно изплащането на допълнителни възнаграждения и целеви награди, в които не е упоменат конкретния вид / очевидно квалифициран от страната като отделен, с оглед произхода на средствата /, като е доказано изплащането на такива, дори едновременно със спорните „юрисконсултски възнаграждения„. Писмените разпореждания на главния ответник – И. Й. – под изготвените от евентуалния ответник К. И. доклади, с характер на положителна резолюция за изплащане на сумите , според ответната страна не съставляват самостоятелно правно основание за предаването и са без правно значение . Не могат да бъдат разглеждани с последиците на самостоятелна правна сделка между К. И. и „ЕСО“АД, тъй като са едностранни изявления, а едностранните сделки пораждат изменят или прекратяват права и задължения само в предвидените от закона случаи. Но дори да се сподели противното – че тези разпореждания съставляват преценимо в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД основание, то тези разпореждания са нищожни / освен като едностранни сделки, непредвидени изрично от закона / и като лишени от основание, защото не съществува каквато и да било правна или фактическа причина, икономически разум за изплащането на тези суми в полза на ответника; като противоречащи на добрите нрави и противоречащи на закона – чл. 327, ал. 2 ТЗ – действията на главния ответник не са предприети с грижата на добрия търговец, в интерес на дружеството и всички акционери. Така според ответната страна, отговорът на поставения правен въпрос следва да бъде в смисъл : Съществуването на трудово правоотношение между две лица не може да бъде основание за запазване последиците на всяко настъпило меду тях имуществено разместване.

В унисон с така поддържаното ищецът намира, че развитите от въззивния съд съображения , в преобладаващата си част, нямат отношение към основанието на иска му, поради което са неотносими и оплакванията на касатора за неправилността им. Същевременно коментира правилността им “за пълнота„. Акцентира на обстоятелството, че платеното няма характер на трудово възнаграждение, нито е договорено като допълнително трудово възнаграждение, не е изплатено като целева награда / бонус, предходно уговорено по трудовото правоотношение и съгласно вътрешните правила в дружеството, а наличието на друго правоотношение, извън трудовото, като основание за получаване на сумите, ответникът не е доказал. Поради тези съображения, чл. 271, ал. 1 КТ не намира приложение – не се касае за получено трудово възнаграждение или на обезщетения по трудово правоотношение. В обобщение: отрича разпореждането на законния представител на работодателя да е валидно основание за плащането.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение, в съответствие с доводите и възраженията на страните и правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, за да се произнесе съобрази следното :

Предявени са обективно съединени искове от „ЕСО“ ЕАД против И. В. Й. и в евентуално съединение със същите - искове на дружеството срещу К. С. И.. Исковете срещу главния ответник са квалифицирани от ищеца с правно основание чл. 45 ЗЗД вр. с чл. 237, ал. 2 ТЗ, съответно чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като се настоява на деликтен характер на отговорността по чл. 45 ЗЗД. „ЕСО“ ЕАД твърди, че разпореждайки изплащане на суми в размера на главницата / присъдени като юрисконсултски възнаграждения по спечелени от дружеството дела и ефективно събрани от дружеството / в полза на юрисконсулти и други служители и експерти, за работата им по тези дела, изпълнителният член на СД и главен ответник И. Й. е нанесъл вреда на дружеството, подлежаща на обезщетяване в размера на разпореденото, ведно с обезщетение за забава. Разпорежданията са издадени въз основа на 38 доклада на юрисконсулта - евентуален ответник К. И., както и 1 доклад на лицето Росица Й. – ръководител на управление „Обществени поръчки„, които доклади / без 1 / не са били заведени в Информационната система за документооборота, съгласно изискванията на Правилата за организация на деловодната дейност и документооборота в дружеството. Ищецът счита, че същите са издадени в нарушение на сключения с И. Й. договор за управление и контрол и на вътрешни правила и актове на дружеството, уреждащи начина за определяне на работната заплата / Вътрешни правила за работната заплата / и реда за изплащане на премии и бонуси / Правила за разпределяне средствата за премиране/санкциониране на работниците и служителите /,като ответникът не е действал с грижата на добрия търговец. Ищецът се позовава и на доклад на Агенция за държавна финансова инспекция / АДФИ /, отчела изплащането на тези суми като неправомерно. Твърди, че съгласно утвърдената в дружеството Система за финансово управление и контрол /СФУК/, преждепосочените доклади са подлежали на предварителен контрол и съгласуване със съответните длъжностни лица – главен счетоводител, директор на Дирекция „Финанси и бюджет“, от юрисконсулт, различен от съставителя К. И. – както за законосъобразност, така и за целесъобразност. Липсата на подобно съгласуване, както и на надлежно завеждане на докладите в информационната система на дружеството, се сочи като противоправно поведение на И. Й., в ущърб с интересите на „ЕСО“ ЕАД, наред с неправомерност на самото разпореждане за изплащане.

Правната квалификация дадена на предявения евентуален иск срещу ответника К. И. е чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД - за връщане на получената като допълнително възнаграждение / бонус, премия / сума, като получена при начална липса на основание. В обосноваването му ищецът твърди, че полученото от И. няма характер на работна заплата, т.е. не е получено по трудов договор, доколкото получаването му не е уредено в същия, в Колективния трудов договор, Правилата за работната заплата или какъвто и да било друг вътрешен акт. Поради това намира неприложима разпоредбата на чл. 271, ал. 1 КТ, но дори да не се сподели тази теза, навежда обстоятелства в подкрепа на извод, че при получаване на сумите ответникът К. И. е бил недобросъвестен. Без да отрича правото на работодателя да присъжда бонуси и премии за стимулиране на служителите си, ищецът счита, че последното следва да е изрично разписано в КТД, във вътрешни актове на работодателя или в трудовите договори с конкретните служители. Позовава се и на непосочено в самите разпореждания основание и характеристика на изплащаното.

Ответниците са оспорили предявените искове с възраженията, наведени и с касационните доводи за неправилност на въззивното решение. Акцентират на упражнени от И. Й. правомощия, съгласно делегираната му компетентност с чл.4.3 от договора за управление и контрол. Оспорват обвързваща съда доказателствена сила на съставения от АДФИ доклад, който не е акт за начет по чл. 21 и сл. от закона, считайки го по начало тенденциозно съставен. Оспорва се квалификацията на главния иск, като основан на непозволено увреждане и се твърди, че търсената от Й. отговорност следва да се основава на договорното правоотношение между страните, тъй като не произтича от общата забрана да не се вреди другиму, а възниква по силата на учреденото с избор органно представителство на дружеството от ответника. Противопоставено е от Й. и възражение за изтекла погасителна давност.

Първоинстанционният съд е уважил исковете срещу главния ответник и оставил без разглеждане евентуалните.

Въззивният съд е променил правния резултат, като е отхвърлил исковете срещу И. Й., като погасени по давност, преквалифицирайки главния като такъв с основание чл. 240, ал. 2 вр. с чл. 237, ал. 2 ТЗ – специална имуществена отговорност на членовете на СД на АД, с договорен характер, основана на неизпълнение на договора за възлагане на управлението, поради което и за вземанията от обезщетяване на тези вреди е приложима кратката 3-годишна погасителна давност по чл. 111, б. „б“ ЗЗД. Уважен е евентуалният иск срещу К. И., на основание чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД.

За да приеме, че за главния ответник е възникнала отговорност за обезщетяване на вреди, макар погасена по давност, съдът е приел, че противоправното поведение може да се изразява както в нарушение на конкретни разпоредби на договора за управление, Устава на дружеството или закона, при изпълнение на управленски функции, така и в нарушаване общото задължение по чл. 237, ал. 2 ТЗ - членовете на СД на АД да действат с грижата на добрия търговец, в интерес на дружеството и неговите акционери. Анализирайки съдържанието на Вътрешните правила за работната заплата в „ЕСО“ЕАД, въззивният съд се е позовал на неуредена в същите хипотеза на възмездяване, като тази с атакуваните разпореждания - с получени от дружеството юрисконсултски възнаграждения по спечелени дела. От друга страна съдът приема, че в тези разпореждания не е посочено основание за изплащането им, като целеви награди, а е логично да се предположи, че това е сторено тенденциозно, тъй като упоменаването на такова основание би изискало съблюдаването на предвидените с Правилата за разпределяне на средствата за премиране / санкциониране на работниците и служителите от „ЕСО“ЕАД ред и методиката за определянето им, вкл. по размер, които ред и методика процесните разпореждания заобикалят.

В обобщение, съдът е приел, че платеното няма качеството нито на трудово възнаграждение, нито на целева награда и следователно Й. не е имал правомощието да го разпореди, на основание чл. 4.3 от договора за управление. Свободата му да определя бонуси и поощрения, макар незапретена от закона, според съда не е безгранична и безконтролна и следва да се упражнява в съответствие с регламентираната във вътрешни актове икономическа и финансова политика на дружеството, в случая – със Системата за финансово управление и контрол /СФУК/. В нарушение на същата / чл. 5, ал. 5, т. 25 /, 38-те доклада, въз основа на които е разпоредено изплащането на сумите, не са били заведени в информационната система на дружеството и това, според въззивния съд, съставлява нарушение на чл. 4.6 от договора за управление, според който изпълнителният член на СД има задължението „да обезпечава ръководството на финансите, планирането на финансовите средства, вземания и контрол върху паричните средства, счетоводство„. Цитирайки мотиви от решение по конст. дело № 3/2016г., въззивният съд е счел, че по смисъла на приетото от Конституционния съд на Република България, присъдените като юрисконсултско възнаграждение разноски, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, могат да имат само възстановителна функция – да възмездяват вече понесени разноски, вкл. от възнаграждение за юрисконсулти, осъществявали процесуално представителство по тези дела, но не и да служат за тепърва присъждани възнаграждения. Като не са останали в патримониума на дружеството, покривайки вече осъществен разход, изплатените суми се явяват вреда / претърпяна загуба / за имуществото му, пряка и непосредствена последица от поведението на И. Й. – неизпълнение на задължения по чл. 4.3 и чл. 4.6 от договора за управление и контрол, както и правни и фактически действия, осъществявани без грижата на добрия търговец.

Независимо от установеното основание за ангажиране отговорността на ответника Й., съдът е уважил възражението за погасителна давност и отхвърлил главните искове на това основание, като е счел приложим чл. 111, б.„б“ ЗЗД – тригодишна погасителна давност за вземания от обезщетения за неизпълнен договор, с начален момент вписването на новия изпълнителен член на СД на „ЕСО„АД в ТРРЮЛНЦ – 04.02.2018 г..

Евентуалните искове срещу К. И. са уважени, като е прието, че трудовата функция на ответника включва процесуално представителство, но осъщественото такова не подлежи на самостоятелно възмездяване, извън дължимото по трудовия договор възнаграждение. Независимо, че по главните искове е приел, че платеното няма характер на трудово възнаграждение, нито на целева награда, въззивният съд е коментирал приложението на чл. 271, ал. 1 КТ, но счел, че добросъвестността на ответника И. е успешно оборена, доколкото е знаел, че липсва правно основание да получи сумите. За последното съдът е изходил от заеманата от И. длъжност – ръководител на управление „Правно“, комуто е възложено да следи за законосъобразността на вътрешните заповеди, указания, правилници и пр. актове на работодателя.

По правния въпрос :

Според ППВС № 1/1979 г. първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД е приложим при дадено при начална липса на основание - без каквато и да било връзка / правоотношение / между даваща и получаваща страни, както и при дадено въз основа нищожен акт, респ. нищожна сделка, или унищожаем акт /сделка - след прогласяване на унищожаемостта. Според дадените в Постановлението примери, съобразно действаща към момента на приемането му законодателна уредба, фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД е приложим и при съществуващо между страните – даваща и получаваща – валидно правоотношение, стига даденото да не съставлява дължима по това правоотношение престация, тъй като основанието му не я предполага, както и когато вече е била изпълнена. Така в съдебната практика се приема, че в хипотеза на надплатено, спрямо договореното трудово възнаграждение, платеното в повече е при начална липса на основание / решение по гр.д. № 271/2010 г. на ІІІ г.о. ВКС препращащо към ТР № 135/01.12.1065г. на ОСГК на ВС/. Разрешението следва да е идентично за всяка една престация, която не е дължима на основанието , на което е сключен договора между страните, но не поради неговото прекратяване или разваляне / другите фактически състави на чл. 55, ал. 1 ЗЗД /.

Формулираният въпрос, обаче, визира валиден акт на разпоредилия престацията, при съществуващо между страните правоотношение, който акт, по своя предмет, е относим към основанието на това правоотношение / причината, поради която то е възникнало и съществува го допуска /. В такава хипотеза фактическият състав на дадено при начална липса на основание, съгласно ППВС № 1/1979 г., е неприложим. Това е и отговора на правния въпрос, който не би следвало да се различава в зависимост от това дали правоотношението е трудово или друго гражданскоправно:

При дадено въз основа валиден акт , когато престацията кореспондира с основанието на съществуващо между страните правоотношение, даденото не може да се претендира обратно, като дадено без основание – чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД. Единствено преустановяване правните последици на акта, при това с обратно действие, би обусловило връщане на даденото, но на основание друга хипотеза по чл. 55, ал. 1 ЗЗД.

По съществото на касационната жалба :

С оглед отговора на правния въпрос, съществено за правния резултат е, предвид съществуващото между страните трудово правоотношение, спорните разпореждания на органния представител на ищцовото дружество опорочени ли са до степен на нищожност, вкл. поради липса на основание. Ако такъв извод не би могъл да се обоснове е неоснователен иск за връщане на разпореденото, на основание чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД. Отговорност за причинени на дружеството вреди от иначе валиден акт на органния му представител, ще следва да се търси от разпоредилия средствата, поради което изначално е несъстоятелно съединяването на исковете, като главен и евентуален, при идентични фактически обстоятелства и по двата, отнасящи се до действията на органния представител. На още по-голямо основание е необосновано уважаването на евентуалния, при счетен за о снователен, но отхвърлен като погасен по давност, иск срещу главния ответник - И. Й.. В обичайната хипотеза на сключена сделка, вредите от нейната незаконосъобразност / без да е нищожна / или нерентабилност за едната страна, в причинност с нарушения на представляващия я при договарянето и сключването, не съставляват основание за връщане на даденото от насрещната, като дадено без основание, нито обосновават развалянето й и връщането му на отпаднало основание. Разрешжението следва да е идентично.

Коментирайки пороци на разпорежданията, въззивният съд не е обосновал изричен извод за нищожност. С издаването на разпорежданията от органния представител на дружеството, в нарушение на вътрешни актове на работодателя, които не предвиждат конкретния вид възмездяване, но въвеждат конкретни правила за реда и методиката за определяне на финансовите поощрения / целеви награди / за служителите, с които разпорежданията не са съобразени, съдът е обосновал извод, че разпорежданията са лишени от основание . Същият извод е обоснован и с отчитането им в нарушение на установения вътрешен ред за документооборота, вкл. поради неправилно счетоводно отразяване на плащанията на основание същите.

Вместо да изходи от предмета на разпореденото спрямо съдържанието на съществуващото трудово правоотношение между страните, въззивният съд е обосновал липса на основание за разпорежданията с неотносими към основанието за получаване на спорните суми обстоятелства, вместо с действително относимите : предоставен от ответника труд , съобразно възложената му трудова функция / изрично въззивният съд е приел, че процесуалното представителство по дела не е изключено от трудовите функции на главния юрисконсулт, каквато длъжност изпълнява ответника К. И. / и постигнат значим за работодателя резултат при изпълнението й, заслужаващ признание и стимулиране чрез допълнително заплащане , наред и независимо от договорено и получавано трудово възнаграждение, каквото законът не запретява . Няма спор относно това, че в компетентността на органния управител на дружеството, съгласно чл.4.3 от договора за управление, е вземането на решения за „определяне на целеви награди за решаване на важни и срочни задачи на дружеството„. При безспорно съществуващо между ищеца и ответника К. И. трудово правоотношение и формален акт на работодателя, за който не се твърдят други пороци на волята или на формата, водещи до нищожност, освен „липса на основание„, последното би било налице ако плащането на суми с характер на бонус, премия / допълнително материално стимулиране, съгласно терминологията на Наредба за структурата и организацията на работната заплата / е несъвместимо с основанието на трудовото правоотношение, не се следва от същото или друго съществуващо между страните правоотношение. Подобен извод не може да бъде обоснован :

Макар Кодекса на труда да не предвижда изрично „допълнителното материално стимулиране„, той не го и запретява изрично. Уредбата му в подзаконов нормативен акт не е в нарушение на императивни правни норми и се основава на конституционно гарантираната възмездност на труда. Няма изводима от закона или морала забрана конкретната резултатност от полагания труд да бъде възмездена допълнително от работодателя, с възнаградителен и стимулиращ ефект. Ако при това му договаряне органният представител е действал във вреда на дружеството, обезщетяването й е в причинност единствено с неговото поведение и предполага неговата отговорност.

Съгласно чл. 13, ал. 1 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата / НСОРЗ /, освен с Колективния трудов договор /КТД/ и Вътрешните правила за работната заплата /ВПРЗ/, допълнителни трудови възнаграждения могат да бъдат определяни и с индивидуален трудов договор : за постигнати резултати – текущо, за година или друг период / чл. 13, ал. 1, т. 1 / и „други“ / чл. 13, ал. 1, т. 4 / ,т.е. основанията им не са лимитирани от закона и са в изключителна дискреция на работодателя. Съгласно чл. 15, ал. 1 от Наредбата тези допълнителни възнаграждения не са с постоянен характер, което логично допуска и последващото им, след приемането на ВПРЗ договаряне, а и договаряне ad hoc, с оглед възникването на нови, непредвидени, но значими от гледище интереса на работодателя обстоятелства. Като такива, в случая, са заявени усилията да се намали текучеството на юрисконсулти, като се стимулират допълнително за позитивни резултати от труда им, в ситуация на значително нараснал брой съдебни спорове и значителен материален интерес, защитим по тези дела. Няма императивно правило, като вътрешен акт на работодателя по чл. 37 КТ ВПРЗ да изчерпват възможните основания за възмездяване по трудово правоотношение, вкл. основанията за допълнително материално стимулиране / ДМС /, каквото е ясното основание на процесните разпореждания, изводимо кумулативно от съдържанието на предложението в съставените доклади и позитивното му резулиране от органния представител на дружеството. Императивно изискване за ВПРЗ е единствено да не противоречат на КТД и на нормативни актове / чл. 22, ал. 2 от НСОРЗ вр. с чл. 74, ал. 1 КТ /. Поради това, липсата на уредба за ДМС / целеви награди, премии, бонуси / от конкретния вид в Кодекса на труда не обосновава извод за лишени от основание разпореждания, за изплащане на събраните като юрисконсултски възнаграждения суми, в полза на осъществилите успешно процесуално представителство по тези дела служители, респ. в полза на конкретния ответник - К. И.. Неуредеността на такъв вид ДМС във ВПРЗ и липсата на предвидена за неговото определяне и присъждане ред и методика, по преждеизложените съображения, не обосновават и извод разпорежданията да са издадени в нарушение на ВПРЗ, съответно на Правилата за разпределяне на средствата за премиране / санкциониране на работници и служители в „ЕСО“ЕАД, макар последното да не е относимо към спора, тъй като не е от естество да опорочи разпоредителните актове до степен на нищожност. Изначално неотносими към основанието на заплащането, поради липса на каквато и да било връзка с процеса на формиране волята на работодателя за това, са евентуално допуснати нарушения в отчитането на разпорежданията, съгласно Правилата за организацията на деловодната дейност и документооборота, вкл. счетоводното им отчитане, на които се позовава ищецът.

Следователно, въззивният съд е разгледал като „основание на имущественото разместване„, изначално неотносими към същото обстоятелства – нарушения / при това неустановени / при издаването и отчитането на свързани с трудовите правоотношения актове на работодателя, в причинност единствено с поведението на органния му представител. Неправилно е отрекъл автономната компетентност на органния представител на дружеството да определя политиката за финансови поощрения на служителите му, незапретени от закона.

Несъстоятелно ищецът твърди нищожност на разпорежданията на работодателя, като „едностранни изявления„, непораждащи самостоятелни права и задължения, тъй като не са предвидени изрично от закона. Вероятно това му становище е повлияно от решение по гр.д.№ 4065/2021 г. на ІІІ г.о. на ВКС, в идентичен смисъл, което е изолирано и не се споделя от настоящия състав. Разпорежданията с предмет „допълнително материално стимулиране„, каквото безспорно е основанието на присъденото в полза на ответника / изводимо и смислово от произхода на сумите, с които е разпоредено възмездяването /, са волеизявления на работодателя по съществуващо с адресата на същите трудово правоотношение, относими към възмездяването по този договор, като негов съществен елемент. С факта на получаването му от адресата се реализира двустранния характер на съществуващото между страните трудово правоотношение. Всякакви аргументи, черпени от нормата на чл. 44 ЗЗД / съгласно посоченото решение на ІІІ г.о. ВКС /, още по - малко с аргумент от чл. 226, ал. 1 ЗЗД / пак там / , са несъстоятелни, като чужди на съдържанието и правните последици на този акт на работодателя.

Доколкото чл. 271, ал. 1 КТ намира приложение не само по отношение получено при начална липса на основание възнаграждение от работник или служител / така в решения по гр.д.№ 3934/2018 г. ,гр.д.№ 312/2010 г. на ІІІ г.о. на ВКС и др./, основателни са и възраженията на ответника, че е бил добросъвестен при получаването.

Понятието за добросъвестност е изяснено с Тълкувателно решение № 79 от 1965 г. на ОСГК. Съгласно същото – за преценката за това дали работникът или служителя следва да върне сумите - определящо е субективното отношение на получателя към основанието за получаване на сумите . За да отпадне задължението му за връщане на сумите – достатъчно е той да е имал съзнанието, че за него съществува правото да ги получи. Добросъвестен е този работник или служител, който не е знаел за липсата на правно основание за получаване на съответните суми. Изхожда се от принципа, че добросъвестността е правно начало, което изисква точно и честно отношение, взаимно уважение и изпълнение на правата и задълженията, в съответствие със законовите разпоредби.

Ищецът извежда недобросъвестност от твърдение за допуснати от органния представител нарушения, за които ответникът, с оглед длъжността си на „главен юрисконсулт„, е бил или е трябвало да е в известност, но не и от обстоятелства, действително относими към основанието на престираното - допълнително възнаграждение за постигнати резултати при упражняване на възложена от работодателя трудова функция, при това въз основа формален акт на работодателя за тяхното изплащане, съответстващ и на установената в дружеството – в периода 2014г. – 2018г. – политика за финансови поощрения на служители.

Като е уважил евентуалния иск срещу ответника К. И., въззивният съд се е произнесъл в противоречие с материалния закон – чл. 55, ал.1, пр. първо ЗЗД и решението му, като неправилно, следва да се отмени, а искът – да се отхвърли.

Предвид това, съдът дължи произнасяне по отговорността за понесени от ответника разноски във всички инстанции. Съгласно списъците за разноски, ответникът е направил следните : 15 000 лева - заплатено адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС, за защита в първоинстанционното производство ; 8 704 лева – заплатени държавни такси и 21 600 лева с вкл. ДДС – заплатено адвокатско възнаграждение за защита във въззивна инстанция и 6 057 лева – платена държавна такса за касационна инстанция, като защитата му в същата е осъществена на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв.. Възражение за прекомерност ищецът е направил само срещу размера на заплатеното адвокатско възнаграждение във въззивна инстанция – 18 000 лева или 21 600 лева с вкл. ДДС. Изхождайки от размера на заплатеното за първа инстанция , неоспорено за прекомерност възнаграждение от 15 000 лева с вкл. ДДС , който размер настоящият състав намира съответен на фактическата и правна страна на спора и защитавания материален интересв съответната инстанция, до този размер съдът намира оправдано възмездяване на разноски от платено адвокатско възнаграждение и за следващите две инстанции. Така дължимите суми, за понесени разноски от заплатени държавни такси и адвокатско възнаграждение, възлизат на : 15 000 лева – за първа, 23 704 лева - за въззивна и 21 057 лева – за касационна инстанция или в общ размер от 59 761 лева

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА решение № 534/27.07.2023г. по т.д.№ 288/2023г. на Софийски апелативен съд, в частта му с която, след отмяна на решение № 64/12.01.2023г. по т.д.№ 2297/2021г. на Софийски градски съд, е уважен предявеният от „Електроенергиен системен оператор„ ЕАД против К. С. И. иск, с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД, за осъждане К. С. И. да върне на „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД сумата от 301 335, 33 лева – сбор от заплатени му възнаграждения за процесуално представителство по дела на дружеството, ведно със законната лихва върху сумата от 19.11.2021г. до окончателното й заплащане , както и в частта му , с която К. С. И. е осъден да заплати на „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД сумата от 9 204 лева – понесени разноски във въззивна инстанция, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Електроенергиен системен оператор “ ЕАД против К. С. И. иск, с правно основание чл. 55, ал.1, пр първо ЗЗД, за осъждането му да върне на дружеството, като получена без основание, сумата от 301 335,33 лева – сбор от заплатени му възнаграждения за процесуално представителство по дела на дружеството, с качеството на целева награда / допънително материално стимулиране /.

ОСЪЖДА „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД, на основание чл. 81 вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на К. С. И. разноски, както следва : 15 000 лева – за първа, 23 704 лева - за въззивна и 21 057 лева – за касационна инстанция или обща сума в размер на 59 761 лева.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

В съответствие с ТР № 1/10.02.2012 г. по тълк.дело № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС :

Председателят на състава удостоверява обстоятелството,че съдебният акт не носи подпис на член- съдия Ивайло Младенов, поради продължителнтото му отсъствие по болест .

ПРЕДСЕДАТЕЛ: