Допустимост на показания от частен детектив при обезщетение за трудова злополука

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 319

гр. София, 29.05.2026 година

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

БИСЕРА МАКСИМОВА

при секретаря Иванка Палашева

като разгледа докладваното от съдия Бисера Максимова гр. дело № 2289 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по подадена от „Б. 24” Е., ЕИК[ЕИК], действащо чрез адвокат К. И. А. от САК, касационна жалба срещу въззивно решение № 260134 от 22.02.2024 г. по гр. д. № 15923/2019 г. на СГС, в частта му, в която е потвърдено решение № 56918 от 05.03.2019 г., постановено по гр. дело № 54341/2017 г. на СРС, с което „Б. 24” Е. е осъдено да заплати на И. С. С. на основание чл. 200 КТ сума в размер на 20 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на трудова злополука, настъпила на 19.11.2016 г. на територията на предприятието на ответника, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 1 455,56 лева обезщетение за забава в размер на законната лихва върху вземането за обезщетение за неимуществени вреди за периода от 19.11.2016 г. до 07.08.2017 г., както и в частта му, в която след частична отмяна на решение № 56918 от 05.03.2019 г., постановено по гр. дело № 54341/2017 г. на СРС, „Б. 24” Е. е осъдено да заплати на И. С. С. на основание чл. 200, ал. 1 КТ разликата над сумата от 20 000 лв. до размера на сумата от 27 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпяни в резултат на трудова злополука, настъпила на 19.11.2016 г. на територията на предприятието на ответника, ведно със законната лихва от 08.08.2017 г. до окончателното изплащане и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД - разликата над сумата от 1 455,56 лв. до размера на сумата от 1 956,16 лв. мораторна лихва, натрупана върху вземането за обезщетение за неимуществени вреди от 27 000 лв. за периода 19.11.2016 г.-07.08.2017 г.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати от въззивната инстанция нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила; че същото е и необосновано, тъй като не съдържа убедителни мотиви за решаващия извод на съда и противоречи на събраните в хода на производството доказателства.

Твърди се, че липсва обсъждане на възраженията на ответника при определяне размера на обезщетението въз основа на събраните по делото гласни доказателства от свидетеля А. и допълнителната СМЕ. Излага се становище, че определеното в полза на ищеца обезщетение в размер на 27 000 лева не съответства на принципа за справедливост съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД; че съдът е следвало да отчете, че през периода, през който ищецът не е бил на работа, същият е получавал обезщетения от общественото осигуряване. Моли се за отмяна на въззивното съдебно решение в съответната му обжалвана част и за постановяване на ново решение по съществото на спора, с което предявеният иск да бъде отхвърлен със законните от това последици.

Постъпил е отговор на касационната жалба от насрещната страна - И. С. С., действащ чрез адвокат В. Т. П., с който касационната жалба се оспорва като неоснователна.

В проведеното по делото открито съдебно заседание касаторът се представлява от адвокат А., който поддържа касационната жалба. Изразява становище за завишен размер на присъденото от въззивния съд обезщетение за трудова злополука.

Ответната по касация страна не изпраща представител. Постъпило е писмено становище от адвокат В. Т. П. за даване ход на делото. Представени са писмени бележки, в които отговорът на касационната жалба се поддържа и се моли за оставяне в сила на обжалваното въззивно решение. Излагат се съображения, че въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди от претърпяната от ищеца трудова злополука, отчитайки всички установени по делото обстоятелства и съобразно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД.

С определение № 824 от 20.02.2025 година по настоящото гр. дело № 2289/2024 г. на ВКС е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в посочената му по-горе част. Обжалването е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по процесуалноправния въпрос дали са допустими свидетелски показания на дадено лице, което по възлагане и по занятие (частен детектив) е осъществило наблюдение на ответната страна с цел установяване на факти, относими към предмета на доказване, и следва ли и как следва да се ценят такива свидетелски показания.

По въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, намира следното:

Принципът за установяване на истината в гражданското съдопроизводство, закрепен в разпоредбата на чл. 10 ГПК, изисква всяка страна да посочи факти и доказателствата в подкрепа на своето твърдение като въвежда и задължение за съдействие от страна на съда. Посочването и допускането на доказателствени средства са част от съвкупността процесуални действия по доказването. При допускането съдът преценява дали доказателствата са допустими, относими и необходими съгласно чл. 146, ал. 4 ГПК.

Чл. 32, ал. 1 от Конституцията на Република България гарантира неприкосновеността на личния живот. Разпоредбата на ал. 2 забранява следенето, фотографирането, филмирането, записването без знание или въпреки изричното несъгласие на дадено лице, освен в предвидени от закона случаи. Това означава, че самото наблюдение на това лице не е забранено във всички случаи — забранено е неправомерното следене, което навлиза в личната сфера. Ключов момент за преценка по този въпрос е дали е налице баланс между правото на съдебна защита и правото на личен живот.

По принцип, съгласно разпоредбите на чл. 166 и сл. ГПК, свидетел може да бъде всяко лице, което има възприятия за релевантни факти. Няма правило, което да изключва частните детективи, които по занятие упражняват дейност по наблюдение, като свидетели. Следователно занятието на даден свидетел като частен детектив само по себе си не прави лицето недопустим свидетел. Ключовият въпрос е относно законността на наблюдението. Ако наблюдението има легитимна доказателствена цел, извършено е на обществено място, без използване на незаконни средства, без навлизане в личния живот, без скрити записи в частно пространство, а се касае само за визуално възприятие на движенията и поведението на наблюдаваното лице на обществено място, не е налице нарушение на чл. 32 от Конституцията и свидетелските показания са допустими.

Поради намеса в личните права на наблюдаваното лице, които са защитени от Конституцията, използването на частни детективи за наблюдение на дадено лице е оправдано само ако конкретни факти обосновават подозрението, че това лице излага неверни твърдения в хода на съдебния процес, които могат да бъдат опровергани. Свидетелските показания за възприети факти от осъществено спрямо дадено лице-участник в граждански процес наблюдение, са допустими, когато наблюдението е възложено от правен субект, който има законен интерес да докаже твърденията си във висящо или евентуално гражданско производство; когато наблюдението е необходимо за целите на преследвания законен интерес и събраната информация не се обработва по начин, който е несъвместим с тези цели; когато не е налице недопустима и прекомерна по отношение на целите намеса в личния живот на засегнатото лице като наблюдението е осъществено само на публични места.

В случаите, когато показания пред съда дава свидетел, който по възлагане от едната страна е извършил наблюдение на физическо лице в качеството му на ответна страна по спора, съдът следва да изясни доколко фактите, за които свидетелят дава показания, са възприети лично от него или са възприети от други участници в процеса на наблюдение, които са доведени до знанието му. Установяването на това обстоятелство несъмнено е необходимо, за да се прецени достоверността на свидетелските показания с оглед личното възприемане на даден факт или е налице възпроизвеждане на информация, получена от други лица.

Съдът следва да съобрази и обстоятелството, че такъв свидетел е действал по възлагане от едната страна в процеса, по принцип срещу съответно възнаграждение. В такава ситуация е обичайно изпълнението на задачите по наблюдение да са съсредоточени в установяване на факти, които са благоприятни за възложителя. Ето защо при преценка на показанията на такъв свидетел съдът следва да изхожда от възможността същият да е игнорирал неволно или поради дадените му от възложителя указания други факти, свързани с предмета на доказване, които да не са в интерес на възложителя.

Съдът следва да анализира показанията на подобен свидетел, изхождайки от неговата възможна, но не и задължителна пристрастност по отношение на фактите, които е възприел, или които са му доведени до знанието. Основното при този анализ е да се направи извод дали свидетелските показания са безпристрастни, достоверни, установяват факти от предмета на доказване и следва да бъдат кредитирани. Игнорирането на такива свидетелски показания поради съображения за нарушение на чл. 32, ал. 2 от Конституцията би могло да доведе до неправилност на съдебния акт, което не е в обществен интерес.

Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното:

С обжалваното в настоящото производство въззивно решение въззивният съд е приел, че между страните по делото няма спор, а и от събраните по делото писмени доказателства се установява, че между ищеца и ответника е съществувало трудово правоотношение, възникнало от трудов договор № 1207 от 04.11.2016 г., в рамките на което ищецът е изпълнявал длъжността „заместник управител“. Видно от разпореждане № 20057 от 07.12.2016 г. на НОИ, при подреждане на зеленчуков щанд в търговски обект на ответника, ищецът се спънал и паднал, вследствие на което е получил изкълчване на главичката на лъчевата кост на дясната ръка. Тази злополука е призната за трудова с посоченото разпореждане, тъй като е настъпила през време и по повод на извършваната от ищеца работа.

Съдът е приел, че във въззивното производство, с оглед доводите, заявени с въззивните жалби на страните, спорен е въпросът относно размера на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществените вреди, въпросът относно наличието или липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, както и относно дължимостта на претендираното обезщетение за имуществени вреди за сумата от 1 959 лв., претендирана като цена на заплатена от ищеца стойност на медицинско изделие /имплант/. По размера на обезщетението за неимуществените вреди, претърпяни от ищеца, съдът е приел, че причинените на ищеца неимуществени вреди, които са в причинно-следствена връзка с трудовата злополука, се установяват от представените по делото медицински документи /епикризи и болнични листове/, както и от приетите по делото заключения на СМЕ и показанията на разпитаните по делото свидетели, и се изразяват в претъпряни от ищеца физически и психически болки и страдания и неудобства в битов и социален план.

Съдебният състав е приел, че дължимото на ищеца обезщетение за претърпяните неимуществени вреди е в размер на 27 000 като е посочил, че изхожда от следните правно-релевантни обстоятелства: характерът, видът и тежестта на причинената травма, тежестта, интензитета и продължителността на търпяните от ищеца болки и страдания в резултат на травмата, продължителността и резултата проведеното лечение и продължителността на възстановителния процес, бъдещата прогноза за здравето на ищеца, социално-икономическата обстановка към момента на увреждането, възрастта на ищеца и отражението на претърпяната травма върху неговия битов и социален живот.

Според въззивния съд, от писмените доказателства /медицинските документи - епикризи/ и приетите по делото заключения на СМЕ се установява, че причинената на ищеца в резултат на трудовата злополука травма е свързана с изкълчване на главичката на лъчевата кост, изкълчване на дясна лакътна става с фрактура на главичката на лъчевата кост, която травма е наложила постъпване по спешност в У. „П.“ и е налагала извършване на оперативна намеса, като при операцията е извършена дезимпакция на фрактурата - възстановяване на смачканата главичка на радиуса чрез автопластика по съседство с кост от хумеруса. Съдът е констатирал, че при операцията освен автопластика е била извършена и остеосинтеза с плака и винтове, тъй като при операцията е установена пълна авулзия /отлепване/ на радиалния колатерален лигамент и авлузия на мускулите на екстензорната група от латералния епикондил, които увредени структури са възстановени като са обшити с помощта на анкер /пластмасов винт/, който не се изважда. Постоперативно е поставена гипсова шина за 30 дни. Съдът е установил и факта, че след около 6 месеца след първата операция, на 24.04.2017 г. на ищеца е извършена втора операция - за изваждане на поставената при първата операция метална остеосинтеза, като при втората операция са отстранени и срастванията между главата на радиуса и капитулума.

Съдът е посочил, че от първоначалното заключение на СМЕ се установява, че в резултат на травмата ищецът е търпял болки и страдания, наличен е бил отток и невъзможност за движение на ръката и че изпитваните от ищеца болки са били с особено силен интензитет до момента на наместване на ставата чрез операция. Констатирано е още, че за възстановяването на ищеца е била проведена рехабилитация в санаториуми в [населено място] и [населено място] баня, както и медикаментозно лечение с Ф. за 30 дни. От първоначалното заключение се установява, че от операцията на ищеца е останал траен белег с дължина около 12,5 см. по протежението на лакътната става на дясната ръка.

Съдът е отбелязал, че по експертното мнение на вещото лице по първоначалната СМЕ, възстановяването на ищеца ще отнеме около 4-5 години, предвид спецификите на увредената лакътна става, която е от една от най-сложните стави в човешкото тяло. От допълнителното заключение на СМЕ от 25.09.2018 г. е видно, че при извършено от експерта специално изследване на датата 25.09.2018 г. е установено, че при ищеца се наблюдава дефицит от 5 градуса /ограничение/ при норма 0 градуса при изправяне на лакътната става, а по отношение на свиването е констатирано също отклонение - ищецът свива ръката до 130 градуса, при норма 140 градуса. От повторното допълнително заключение на СМЕ от 26.11.2018 г. се установява, че при извършен от експерта нов личен преглед на ищеца на дата 23.11.2018 г. и проведено изследване на функцията на лакътната става на дясната ръка на ищеца е установено, че тя се сгъва до 0 гр., а при разгъване стига до 140 гр., което вещото лице отчита като много добър резултат при претърпяното от ищеца увреждане.

Съдът е приел, че с повторното допълнително заключение на СМЕ не са опровергани констатациите на първото допълнително заключение на СМЕ от 25.09.2018 г. относно установения при ищеца дефицит от 5 градуса /ограничение/ при норма 0 градуса при изправяне на лакътната става, тъй като това отклонение е в сравнение с функцията на лявата ръка на ищеца. Съдът е посочил още, че от повторното допълнително заключение се установява, че при извършения от вещото лице преглед на ищеца е констатирано наличие на развита посттравматична артроза, която клинично се проявява с болка и придърпване при вдигане на тежести с увредената ръка. В съдебно заседание вещото лице по повторната допълнителна експертиза пояснява, че тази артроза подлежи на корекция с добра прогноза при ищеца /предвид младата му възраст/ чрез артроскопска операция, от която очакваният резултат е да бъде отстранена болката и придърпването при вдигане на тежести, които ищецът изпитва в резултат на развитата посттравматична артроза.

Съдът е констатирал, че в периода от 19.11.2016 г. до 21.07.2017 г. ищецът е бил в отпуск за временна нетрудоспособност в резултат на процесната трудова злополука. Съдът е анализирал показанията на разпитаните по делото свидетели на ищеца - майка му и брат му, като е приел за установено, че след операцията ищецът не е могъл да се обслужва самостоятелно; бил е подпомаган в битовото си обслужване - къпане, бръснене, хранене от родителите си; че след свалянето на гипса ръката на ищеца е била отслабнала и не е могъл да прави движения с нея; че по време на рехабилитацията ищецът е изпитвал силни болки, за да се „отвори“ ръката му. Съдът е приел, че след травмата и операцията ищецът се е променил, чувствал се е зависим от родителите си както за физическото обслужване, така и финансово, налагало се е да се съобразява с това дали те ще могат да му помогнат или не в някакво начинание, седял си е в къщи, не е искал да излиза и е ограничил контактите с близки хора, тъй като не е могъл сам да се обслужва навън.

При съобразяване на нормата на чл. 172 от ГПК, съдът е приел, че показанията на тези свидетели са достоверни, почиващи на техни непосредствени и преки впечатления, като е отчел, че показанията им се подкрепят от събраните по делото писмени доказателства и не се опровергават от показанията на ангажирания от ответника свидетел във въззивното производство, допуснат при условията на чл. 266, ал. 3 от ГПК. Съдът е приел, че показанията на този свидетел относно твърдения факт, че ищецът е посещавал търговския обект на ответника докато е бил с гипс и е помагал на управителя на магазина, са недостоверни и противоречат на факти, установени от същия този свидетел, както и на обстоятелства, доказани с писмените доказателства и първоначалното заключение на СМЕ.

Въззивният съд е приел, че не следва да бъдат ценени като доказателство по делото показанията на ангажирания от ответника свидетел В. А., тъй като с тях се доказват факти, установени от свидетеля в нарушение на основния принцип за неприкосновеност на личния живот на гражданите, регламентиран с нормата на чл. 32 от Конституцията, доколкото не се твърди и не се установява наличието на нито едно от нормативно установените изключения. Доколкото информацията за фактите е събирана от свидетеля по възлагане на ответника, последният не би могъл да ползва това доказателствено средство, тъй като забраната на чл. 32 от Конституцията е адресирана и към ответника.

При така установените горепосочени правно-релевантни обстоятелства въззивният съд е приел, предвид характера и тежестта на увредата на ищеца, наложила извършването на две операции, /от всяка от които са търпяни физически болки и страдания/, фактът, че в продължение на почти две години ищецът се е възстановявал от травмата като в рамките на 8 месеца е бил в болнични; наличието на допълнително усложнение - посттравматичната артроза и прогнозата за ново оперативно лечение, както и наличието на медицинско изделие, което не подлежи на премахване /пластмасов винт/, че размерът на дължимото на ищеца обезщетение, който репарира претърпяните от него неимуществени вреди в цялост, следва да се определи на 27 000 лв.

Съдът е намерил за неоснователно поддържаното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, тъй като не е установено, че той е нарушил основни технологични правила за безопасност и да е проявил липса на най-елементарно внимание и грижа, които и най-небрежният би положил в случая в конкретната фактическа обстановка.

В обобщение, съдът е приел, че на ищеца се дължи пълния размер на обезщетението за неимуществени вреди от 27 000 лв., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане, както и обезщетение за имуществени вреди от 2 147,74 лв., за които от събраните по делото писмени доказателства са в пряка причинно-следствена връзка с трудовата злополука. По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД съдът е приел за основателна претенцията за мораторна лихва върху сумата от 27 000 лева за периода на забавата 19.11.2016 г.- 07.08.2016 г. в размер от 1 956,16 лв.

Настоящата касационна инстанция приема, че така постановеното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо, но е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 12 ГПК и чл. 236, ал. 2).

Съобразно отговора на правния въпрос, по повод на който е допуснато настоящото касационно обжалване, касационна инстанция приема, че въззивният съд, макар да е бил длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, в случая е нарушил това свое задължение като неправилно е игнорирал показанията на свидетеля А., както и заключението на вещото лице по допълнителната СМЕ, което от своя страна е довело до нарушаване на материалния закон. Забраната, въведена с чл. 32, ал. 2 от Конституцията не води автоматично до недопустимост на свидетелските показания на св. А., осъществяващ частна детективска дейност по занятие. Решаващо значение има дали наблюдението е извършено законосъобразно, на обществено място и без нарушаване на личния живот на ищеца.

Горната установеност налага частична отмяна на обжалваното въззивно решение. И доколкото не са необходими нови съдопроизводствени действия, делото следва да се реши по същество.

По съществото на касационната жалба:

Основателно е оплакването в касационната жалба, че съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства. Въззивният съд не е отдал нужното внимание на заключението по повторната съдебно-медицинска експертиза, извършена от д-р Р. Д. – ортопед травматолог У. „П.“ (л. 118 от първоинстанционното дело), която е установила, че към 23.11.2018 година изцяло е възстановена функцията на лакътната става. Не са съобразени показанията на свидетеля А., осъществил мобилно наблюдение на ищеца на публични места по възлагане, че в периода 30.03.2018 г. – 20.04.2018 година ищецът е работил, шофирайки автомобил, служейки си с дясната ръка за носене на стоки, макар и по-леки. Въпреки че показанията на този свидетел касаят кратък период, в който е извършено наблюдение и нямат необходимата тежест за крайния извод на съда, то същите би следвало да бъдат съобразени при преценка на цялостното здравословно състояние на ищеца след инцидента и дали, доколко и в кой момент той е преодолял изцяло или част от вредните за здравето му последици. Показанията на свидетеля А. разколебават извода по първоначалното заключение на вещото лице по СМЕ, че възстановяването на ищеца ще отнеме 4-5 години и би следвало да бъдат обсъдени в обжалвания въззивен акт.

Настоящата касационна инстанция, съобразявайки целия доказателствен материал по делото, като отчита всички релевантни обстоятелства, касаещи размера на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, а именно: вида на причинените травматични увреждания; претърпените болки, които са били особено силни в началния период на лечение, необходимостта от допълнителна операция и от интензивна рехабилитация, невъзможността ищецът да се обслужва сам в продължение на месеци и необходимостта да ползва помощта на своите родители при ежедневните дейности; продължителността на възстановителния период – около осем месеца; допълнително констатираната посттравматичната артроза на дясната лакътна става, клинично изразена с болка и придърпване при вдигане на тежести; наличието на белег с дължина 12,5 см.; младата възраст на ищеца, която е спомогнала за възстановяване на лакътната става към ноември 2018 година – т. е. две година след трудовата злополука; обществено-икономическите условия към датата на настъпване на трудовата злополука при МРЗ към него момент 214.74 € или 420 лв., приема, че съответстващо на критериите за справедливост обезщетение е в размер на 20 000 лв. (10 225.84 евро) или това са приблизително 48 МРЗ към обсъждания период.

Оплакванията в касационната жалба за намаляване на обезщетението по реда на чл. 201, ал. 2 КТ с оглед наведеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца са неоснователни.

Груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ е налице, когато работникът или служителят е съзнавал, че може да настъпят вредоносните последици, предвиждал е абстрактната възможност да бъде причинено увреждането, но е смятал, че е способен да ги предотврати. В това се изразява груба небрежност на работника, самонадеяното му поведение, неговата нереална субективна представа за обективната действителност. В този смисъл е и константната практика на ВКС /Решение № 195 от 16.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 757/2012 г., IV г. о., ГК; Решение № 348 от 11.10.2011 г. по гр. д. № 387/10 г. на IV г. о. ВКС; Решение № 62 от 24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2798/2014 г., IV ГО; Определение № 5157 от 11.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2752/2025 г., IV г. о., ГК /, в която е прието, че съпричиняване при трудовата злополука има винаги, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и правилата за безопасност.

При така установения механизъм на трудовата злополука, а именно: ищецът, като „заместник-управител“ в търговски обект на ответното дружество, при опит да помогне на свой колега, хванал касетка с ябълки, тежаща около 15 килограма, като при пристъпване назад се спънал в касетка зад него, политнал и паднал с цялата си тежест върху десния си лакът, съпричиняване от страна на ищеца не се обоосновава.

Оплакванията в касационната жалба за намаляване на обезщетението по реда на чл. 200, ал. 3 КТ с получената от ищеца сума от НОИ за временна нетрудоспособност се явява неоснователно. С ТР № 1/2023 от 05.03.2026 г. ОСГК на ВКС по тълк. дело № 1/2023 г. прие, че когато съдът присъжда обезщетение за търпени неимуществени вреди по чл. 200 КТ, не следва да приспада от неговия размер полученото от пострадалия обезщетение и/или пенсия по общественото осигуряване съгласно чл. 200, ал. 3 КТ.

При така установените факти се налага извода за частична основателност на касационната жалба. Обжалваното въззивно решение следва да се отмени частично за разликата над сумата от 20 000 лева (10 225.84 евро) обезщетение за неимуществени вреди до присъдения размер от 27 000 лева (13 804.88 евро) и по отношение размера на предявения иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над сумата от 1 455.56 лв. (744.22 евро) до размера на сумата от 1 956.16 лв. (1000.17 евро) мораторна лихва, натрупана върху вземането за обезщетение за неимуществени вреди от 27 000 лв.(13 804.88 евро) за периода 19.11.2016 г.-07.08.2017 г.

На страните следва да се присъдят направените от тях разноски съобразно крайния изход от спора.

В първоинстанционното производство разноските на страните са разпределени правилно. Във въззивното производство, тъй като и двете страни са депозирали въззивни жалби, които с оглед крайния изход по спора следва да се третират като неоснователни, разноски не се дължат на никоя от страните.

В касационното производство разноските следва да се разпределят съобразно основателността на касационната жалба (7.4%), респ. – нейната неоснователност (92.6%). Касаторът е направил разноски както следва – 30 лв. за държавна такса за допускане на решението на касационно обжалване; 579.12 лв. държавна такса за разглеждане на касационната жалба и 1 500 лв. адвокатско възнаграждение или общо 2 109.12 лв., респ. 1078.38 евро и съобразно крайния изход от спора му се дължат разноски в размер на 79.80 евро.

Ответната по касация страна е представлявана от адвокат В. Т. П. при условията на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. На същия следва да бъде определено адвокатско възнаграждение съобразно извършения обем на работа и с отчитане на материалния интерес, защитаван от него, в размер на 1 100 евро. С оглед изхода от спора ответното търговско дружество следва да бъде осъдено да му заплати възнаграждение в размер на 1018.16 евро.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на трето г.о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 260134 от 22.02.2024 г. по гр. д. № 15923/2019 г. на СГС, в частта му, в която след частична отмяна на решение № 56918 от 05.03.2019 г., постановено по гр. дело № 54341/2017 г. на СРС, „Б. 24” Е. е осъдено да заплати на И. С. С. на основание чл. 200, ал. 1 КТ разликата над сумата от 20 000 лв. (10 225.84 евро) до размера на сумата от 27 000 лв. (13 804.88 евро), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпяни в резултат на трудова злополука, настъпила на 19.11.2016 г. на територията на предприятието на ответника, ведно със законната лихва от 08.08.2017 г. до окончателното изплащане и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД разликата над сумата от 1 455,56 лв. (744.22 евро) до размера на сумата от 1 956,16 лв. (1000.17 евро) мораторна лихва, натрупана върху вземането за обезщетение за неимуществени вреди от 27 000 лв. за периода 19.11.2016 г.-07.08.2017 г., като в така отменената част ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от И. С. С., ЕГН [ЕГН], против „Б. 24” Е., ЕИК[ЕИК], искове с правно основание в чл. 200, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 20 000 лв. (10 225.84 евро) до размера на сумата от 27 000 лв. (13 804.88 евро), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпяни в резултат на трудова злополука, настъпила на 19.11.2016 г. на територията на предприятието на ответника, ведно със законната лихва от 08.08.2017 г. до окончателното изплащане и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над сумата от 1 455,56 лв. (744.22 евро) до размера на сумата от 1 956,16 лв. (1000.17 евро) мораторна лихва, натрупана върху вземането за обезщетение за неимуществени вреди от 27 000 лв. (13 804.88 евро) за периода 19.11.2016 г.- 07.08.2017 г., като неоснователни.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 260134 от 22.02.2024 г. по гр. д. № 15923/2019 г. на СГС, в частта му, в която е потвърдено решение № 56918 от 05.03.2019 г., постановено по гр. дело № 54341/2017 г. на СРС, с което „Б. 24” Е. е осъдено да заплати на И. С. С. на основание чл. 200 КТ сума в размер на 20 000 лева (10 225.84 евро), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на трудова злополука, настъпила на 19.11.2016 г. на територията на предприятието на ответника, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 1 455,56 лева (744.22 евро) обезщетение за забава в размер на законната лихва върху вземането за обезщетение за неимуществени вреди за периода от 19.11.2016 г. до 07.08.2017 г.

Отменя решение № 260134 от 22.02.2024 г. по гр. д. № 15923/2019 г. на СГС по отношение на разноските, в следените му части: - в частта, в която „Б. 24” Е. е осъдено да заплати на адвокат В. Т. П. в качеството на процесуален представител на ищеца И. С. С., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 1 463.11 лв. (748.08 евро) адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА, дължимо за въззивното производство; - в частта, в която „Б. 24” Е. е осъдено да заплати по сметка на СРС сумата от още 300.02 лв. (153.40 евро) допълнително дължима държавна такса, както и сумата от още 113.27 лв. (57.91 евро) допълнително дължим депозит за вещи лица, съразмерно на уважената част от исковете, а по сметка на СГС сумата от 150 лв. (76.69 евро) дължима държавна такса, съразмерно на уважената част от насрещната жалбата на ищеца, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК; - в частта, в която И. С. С. е осъден да заплати на „Б. 24” Е., на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 427.86 лв. (218.76) евро разноски за въззивната инстанция.

Оставя в сила решение № 260134 от 22.02.2024 г. по гр. д. № 15923/2019 г. на СГС, в частта, в която е потвърдено решение № 56918 от 05.03.2019 г., постановено по гр. дело № 54341/2017 г. на СРС, по отношение на присъдените с него разноски.

Осъжда „Б. 24” Е., ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], 1309, CO-Р. „К. п.”, [улица], да заплати на адвокат В. Т. П., личен номер по ЕРА [ЕГН], сумата от 1018.16 евро, представляващо адвокатско възнаграждение в касационното производство при условията на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Осъжда И. С. С., ЕГН [ЕГН], да заплати на „Б. 24” Е., ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], 1309, CO-Р. „К. п.”, [улица], сумата от 79.80 евро разноски в касационното производство съобразно уважената част на касационната жалба.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.