Разграничение между опит за убийство и телесна повреда при удари с нож

Текстът на акта

Ключови фрази

Убийство по чл.115 НК * опит за убийство * необоснованост

Р Е Ш Е Н И Е
№ 60242
гр.София, 21 юли 2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на девети декември две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА

ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МАЯ ЦОНЕВА
при участието на секретаря Невена Пелова

и в присъствието на прокурора от ВКП Божидар Джамбазов

като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело № 689/2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство пред ВКС е образувано по касационна жалба от защитника на подс. В. В. Т. – адв. В. Ф., срещу присъда № 2 от 26.04.2021г., постановена по внохд № 239/2020г. на Апелативен съд – Велико Търново.

С присъда № 38 от 02.06.2020г. по нохд № 224/2019г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново подсъдимият В. В. Т. е бил признат за виновен за това, че на 11.03.2018г. в [населено място] причинил на С. Н. Г. средна телесна повреда – престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 36 и чл. 54 от НК е бил осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване на така наложеното наказание. Подс. В. Т. е бил оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1, пр. 2 от НК.

На основание чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1 от НК са били групирани определените наказания по нохд № 224/2019г. на Окръжен съд – Велико Търново и по нохд № 2207/2018г. по описа на Районен съд – Велико Търново, като е определено едно общо най – тежко наказание в размер на една година и шест месеца лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим.

На основание чл. 25, ал. 2 от НК е било зачетено времето, през което е изтърпявал наказание лишаване от свобода по присъда по нохд № 2207/2018г. по описа на Районен съд – Велико Търново.

На основание чл. 68, ал. 1 от НК е било приведено в изпълнение наказанието лишаване от свобода за срок от една година, определено на основание чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1 от НК, наложено по чнд № 2092/2016г. по описа на Районен съд – Велико Търново, при първоначален строг режим на изтърпяване.

На основание чл. 25, ал. 2 от НК са били приспаднати изтърпените наказания по отделните присъди, включени в съвкупността от определеното по чнд № 2092/2016г. по описа на Районен съд – Велико Търново общо наказание.

В. Т. е бил осъден да заплати на С. Н. Г. обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, болки и страдания, причинени от престъплението в размер на 30 000лв. и направените от частния обвинител и граждански ищец разноски по делото в размер на 2000лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането – 11.03.2018г., като гражданският иск е бил отхвърлен за разликата до пълния претендиран размер от 50 000лв. като недоказан по размер.

Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и разноските.

По протест на ОП – Велико Търново, жалба от частния обвинител и граждански ищец чрез повереник и жалба от защитника на подсъдимия е било образувано внохд № 239/2020г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново и с присъда № 2 от 26.04.2021г., е била отменена първоинстанционната присъда, като вместо това подсъдимият В. В. Т. е бил признат за виновен за това, че на 11.03.2018г. в [населено място] направил опит умишлено да умъртви С. Н. Г., поради което и на основание чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 36 и чл. 58, б. „а“ от НК му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от пет години при първоначален строг режим.

Със същата присъда на основание чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1 от НК са били групирани определените наказания по нохд № 2207/2018г. по описа на Районен съд – Велико Търново и по внохд № 239/2020г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, като е било определено едно общо най – тежко наказание в размер на пет години лишаване от свобода при първоначален строг режим. На основание чл. 25, ал. 2 от НК е било приспаднато изтърпяното от В. Т. наказание лишаване от свобода. На основание чл. 68, ал. 1 от НК е било приведено в изпълнение наказанието лишаване от свобода за срок от една година, наложено с определение по чнд № 2092/2016г. по описа на Районен съд – Велико Търново, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим.

На основание чл. 25, ал. 2 от НК са били приспаднати изтърпените наказания по присъдите, включени в определеното общо наказание по чнд № 2092/2016г. по описа на Районен съд – Велико Търново общо наказание.

В. Т. е бил осъден да заплати на С. Г. обезщетение за претърпените от него в резултат на престъплението неимуществени вреди в размер на 30 000лв., ведно със законната лихва от 11.03.2018г. до окончателното ѝ изплащане, както и направените по делото разноски в размер на 2000лв., като предявеният граждански иск е бил отхвърлен за разликата до 50 000лв., като недоказан.

Съдът се е произнесъл по веществените доказателства, разноските и държавната такса върху уважения граждански иск.

В касационната жалба от защитника на подсъдимия са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1–3 от НПК. В допълнението към нея, допуснатото съществено нарушение на процесуалните правила е обосновано с порочна аналитична дейност на съда, като се твърди, че показанията на пострадалия са кредитирани, без да са отчетени множеството им вътрешни противоречия, както и противоречията им с останалия доказателствен материал. Посочва се, че в резултат на това противоречие на показанията на пострадалия относно твърденията, че Т. е взел нож от кухненския бокс, че е отправял закана за убийство, че самият пострадал не е употребявал алкохол и др., с останалата част от доказателствената съвкупност, се е стигнало до противоречие в мотивите на въззивния съд, касателно момента, в който подсъдимият е обърнал масата. Възразява се, че Апелативен съд – Велико Търново неправилно е приел, че когато пострадалият е получил нараняванията с подсъдимия са били изправени един срещу друг, а от доказателствата се установявало, че С. Г. е съборил Т. на земята и се е намирал върху него лице в лице, което обстоятелство било важно за механизма на нанасяне на нараняванията. Оспорва се като немотивирано и неправилно приемането на обясненията на подсъдимия единствено като защитна версия, а не като доказателствено средство. По отношение на заявеното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК се акцентира върху това, че от събраните в хода на производството доказателства се установява, че В. Т. не е извършил престъпление по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК. Този довод се мотивира с обстоятелството, че съгласно заключенията на изготвените по делото СМЕ категорично се установява, че не е налице нито един от трите възможни варианта за наличие на реална опасност за живота на пострадалия. В тази връзка се оспорва квалифицирането на деянието като опит за лишаване от живот – твърди се, че е налице престъпление по чл. 129 от НК. Посочено е, че за разграничение на двете престъпления следва да се приложи комплексен подход и макар основната разлика между тях да е субективната страна, винаги трябва да бъдат изследвани и обективните действия на извършителя – като външен израз на психическото отношение към деянието и престъпния резултат. Застъпва се тезата, че разликата между опита за убийство и умишлената телесна повреда следва да се търси на плоскостта на реално причиненото увреждане и неизбежността на леталния изход без оказването на своевременна медицинска помощ. Акцентира се на обстоятелството, че в практиката на ВКС е застъпено становището, че когато деецът макар и да нанася удари в жизненоважни области, не въздейства със значителна сила – ще се касае на умишлена телесна повреда, какъвто, според защитника, е и конкретният случай. Друг изложен аргумент за съставомерността на извършеното по текста на чл. 129, ал. 1 от НК е, че, ако се касае за евентуален неопределен умисъл, то извършителят следва да отговаря за реално настъпилия престъпен резултат, а не за по-тежкия. Извършеното следва да се квалифицира като средна телесна повреда, според касатора, и поради възможността да е налице опит към престъпление единствено при пряк умисъл. Във връзка с явната несправедливост на наложеното наказание е посочено единствено, че въззивният съд не е отчел всички налични смекчаващи отговорността обстоятелства. Прави се искане за отмяна на присъдата на Апелативен съд – Велико Търново и връщане на делото за ново разглеждане от същия съд.

В съдебно заседание пред касационната инстанция упълномощеният защитник на подсъдимия – адв. В. Ф., поддържа подадената жалба с изложените в нея съображения, като акцентира на някои от тях и моли същата да бъде уважена.

Подсъдимият поддържа изложеното от адв. Ф. и моли делото да се върне за ново разглеждане.

Гражданският ищец и частен обвинител С. Н. Г. не участва в касационното производство. Представлява се от повереника си – адв. Л. Б., който счита, че не са налице визираните касационни основания, като излага аргументи за това и моли присъдата да бъде оставена в сила.

Представителят на ВКП изразява мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба, за правилност на правната квалификация с оглед на доказателствата и установената фактическа обстановка, както и за справедливост на наказанието, като пледира за оставяне в сила на присъдата на въззивния съд.

С предоставената последна дума подсъдимият моли за връщане на делото за ново разглеждане и за промяна на правната квалификация на деянието.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалваната присъда в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:

Касационната жалба допустима като подадена в срок от правно лигитимирано лице срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол. Разгледана по съществото си, същата е НЕОСНОВАТЕЛНА.

На първо място следва да бъдат обсъдени възраженията на касатора във връзка с релевираното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, тъй като констатирането на същото би довело до отмяна на въззивната присъда и обсъждането на доводите, свързани с останалите касационни основания, би било безпредметно.

Проверката на върховната инстанция на плоскостта на посоченото основание е съществено затруднена предвид на съдържанието на касационната жалба. В нея се съдържат доводи, подкрепящи възприетите от първостепенния съд фактически и правни съображения, без да се съобразява, че предмет на касационен контрол е съдебният акт на въззивния съд. Освен това доводите на касатора съдържат вътрешно противоречие, понеже, от една страна се твърди, че фактическата обстановка е безспорно установена, а от друга, се възразява срещу доказателствената дейност на контролирания съд.

Необходимо е да се обърне внимание и на обстоятелството, че част от изложението в касационната жалба представлява несъгласие с прочита на доказателствените материали от страна на Апелативен съд – Велико Търново, което сочи на необоснованост на съдебния акт, която не съставлява касационно основание. Върховният касационен съд е съд по правото и не може да променя установената от въззивния съд фактическа обстановка, нито сам да установява нови фактически положения (с изключение на хипотезата по чл. 354, ал. 5 от НПК), а се произнася единствено по съобразеността на доказателствената и оценъчната дейност на съда с правилата на процесуалния закон. В тази връзка, кои факти са приети за установени и кои доказателства са оценени като достоверни, е въпрос на суверенна преценка на проверяваната инстанция, а в рамките на правомощията си ВКС следва да се произнесе дали при постановяване на съдебния акт са съобразени принципните начала на чл. 13, чл. 14, чл. 18 и чл. 107, ал. 2, 3 и 5 от НПК. След осъществената проверка на атакувания съдебен акт не се констатираха такива нарушения. Вътрешното убеждение на съда е изградено при обективно всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като са събрани всички необходими доказателства в съответствие с изискванията на НПК и доказателствата са обсъдени при спазване на правилата на формалната логика.

За да отмени първоинстанционната присъда и да осъди подсъдимия Т. за престъпление по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК, въззивният съд, изпълнявайки задълженията си да провери изцяло правилността на невлязлата в сила присъда, е подложил на собствен внимателен анализ доказателствата и средствата за тяхното установяване, като е обективирал този анализ в присъдата си. Събраните в хода на първоинстанционното съдебно следствие доказателства – гласни, писмени, веществени и експертни заключения, както и събраните в хода на въззивното съдебно следствие доказателства, са били обсъдени поотделно и в съвкупността им. При извършване на тази собствена дейност по оценка и анализ на доказателствата, въззивният съд е достигнал до фактическа обстановка, частично различна от възприетата от първоинстанционния съд. Настоящата инстанция не намира основания да критикува въззивния съд по отношение на спазването на правилата за събиране и оценка на доказателствата, поради което счита касационните доводи за неоснователни. Въззивният съд е отчел наличие на противоречия между гласните доказателствени средства, като при спазване правилата на формалната логика, е оценил доказателствата съобразно действителното им съдържание и е изложил подробни и убедителни мотиви във връзка с кредитирането им. Назначил е и е изслушал заключението на повторна петорна комплексна съдебномедицинска експертиза, в състав от съдебни лекари и хирурзи със специалност „Гръдна хирургия“, с оглед изясняване на въпросите от значение за предмета на доказване, свързани с характеристиките, механизма на причиняване и последиците от причинените на пострадалия увреждания.

Съдът, противно на твърдението в касационната жалба, внимателно е оценил показанията на пострадалия свидетел С. Г., като макар да ги е кредитирал, е съобразил частичните им противоречия с останалия доказателствен материал. Отхвърлил ги е, например, в тази им част, в която се твърди, че подсъдимият е отишъл до кухненския бокс и е взел ножа от там, след което се е насочил към Г.. Без основание е и оплакването по отношение на оценката на обясненията на подс. Т.. Отчитайки двояката им същност, решаващият съд ги е съобразил по отношение на обстоятелствата, за които е налице подкрепеност от други доказателствени средства, като ги е игнорирал по отношение на фактите за потребността подсъдимият да се защити от поведението на пострадалия свидетел, предвид липсата но кореспонденция с други доказателствени източници. Решаващият съд не е приел като факт отправяне на закана от страна на подсъдимия спрямо пострадалия, че ще го убие, нито е приел за установено, че подс. Т. е отишъл до кухненския бокс и е взел оттам нож. За тези обстоятелства е свидетелствал единствено пострадалият, и доколкото те не са били възпроизведени от останалите двама свидетели – очевидци на този битов конфликт, съдът не ги е приел за установени. В тази връзка оспорването на доказателствената оценка в касационната жалба е без основание.

По-нататък от касатора се твърди противоречие в мотивите на съдебния акт по отношение на момента на събаряне на масата. Действително, решаващият съд в мотивите си не е бил последователен относно момента, в който подс. Т. е обърнал масата, но това противоречие не може да се приеме за съществено и то не води до неяснота на постановения съдебен акт. Моментът на обръщане на масата не е обстоятелство от първостепенно значение за установяване на фактите, принадлежащи към предмета на доказване, тъй като въпросът кога точно подсъдимият е обърнал масата не е ключов за механизма на извършване на деянието – важното в случая е, че Т. е взел нож измежду падналите след обръщането на масата предмети и с него е нанесъл удари в тялото на пострадалия.

Определеното местоположение на телата на пострадалия свид. Г. и подс. Т. към момента на нанасянето на ударите, срещу което се възразява с жалбата, е въпрос, който касае обосноваността на съдебния акт и кредитирането на едни или други доказателствени средства. Цялостният прочит на мотивите на въззивната присъда сочи, че макар очевидно неудачно да е употребил израза, че подсъдимият и пострадалият са били „изправени един срещу друг“, съдът е приел, че двамата са се намирали лице в лице при нанасяне на ударите, както и че телата им са били в динамика при сбиването, което се извежда от свидетелските показания и от данните в експертните заключения. Тази преценка на въззивния съд не е извършена в разрез с процесуалните правила за формиране на вътрешното убеждение, напротив, направена е след оценка на всички доказателствени материали, тъй като лансираната от защитника теза, че пострадалият се е намирал върху подсъдимия на земята, е залегнала единствено в обясненията на неговия подзащитен, приети в тази им част за недостоверни от проверяваната инстанция.

При тези съображения съдът намира, че при постановяване на въззивната присъда не са допуснати нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2 от НПК и не са налице основания за нейната отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от апелативни съд.

Върховният касационен съд счита за неоснователно и оплакването на защитника на подсъдимия за допуснато нарушение на материалния закон. С оглед приетите за установени факти, които не подлежат на преоценка от тази инстанция, изводът на въззивния съд за съставомерност на деянието по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК е правилен и законосъобразен. Еднопосочна и трайна е съдебната практика, че за съдържанието на умисъла следва да се съди по съвкупността от всички обстоятелства, характеризиращи извършеното престъпление, но преди всичко е необходимо да се съобрази конкретното поведение на дееца при осъществяването му. От значение са средствата, с които е извършено деянието, мястото и броя на нараняванията, посоката и силата на ударите, разстоянието, от което се посяга на жертвата и др. Апелативен съд – Велико Търново правилно и законосъобразно е преценил конкретните обстоятелства по делото и е приел, че действията на подсъдимия са насочени обективно и субективно към причиняване смъртта на пострадалия. От подс. Т. са нанесени три удара с нож, два от които са били насочени в жизнено важна част от тялото – горната част на торса, като един е от тях е проникнал в гръдната кухина, довел до засягане на белия дроб и до излив на кръв и навлизане на въздух в плевралната кухина. Второто нараняване – порезно в областта на гръдния кош, довело до временно разстройство на здравето, неопасно за живота, като на същия медикобиологичен признак отговаря и порезното нараняване в областта на дясната подбедрица. Нанесените два бързи удара в областта на лява гръдна половина, един от които проникнал в гръдната кухина, са насочени в област на човешкото тяло, в която се намират жизненоважни органи – бял дроб и сърце, както и магистрални кръвоносни съдове. Ударите са нанесени с нож – хладно оръжие, годно да причини телесни увреждания, включително такива, които да доведат до летален изход. Правилно въззивният съд е преценил, че фактът, че един от ударите е проникнал в гръдната кухина, сочи на достатъчна сила и интензитет на ударите, както и за целенасоченост на същите. Състоятелен е изводът, че в настоящия случай за силата на ударите не следва да се съди само от дълбочината на проникване на острието, тъй като телата са били в динамика, пострадалият се е отбранявал и свидетелите П. и Г. Г. са се опитвали да разтърват Т. и пострадалия, които обстоятелства в съвкупност са противодействали по отношение на силата на нанасяните от подсъдимия удари с нож. Правилно съдът е преценил, че проникването на ножа на 2-3 сантиметра по-малка дълбочина от нанасяне на доста по-сериозно нараняване, при което леталният изход би настъпил в рамките от няколко до десетки минути, не би могло да се приеме, че се дължи на предварителна преценка или изчисления от страна на подсъдимия, а по-скоро динамичната ситуация в която са нанасяни ударите, движението на пострадалия и намесата на свидетелите в опит да ги разтърват. Именно заради тези 2-3 см разлика в дълбочината на проникване на ножа вещите лица, изготвили комплексната СМЕ, назначена от апелативния съд, са определили в разпита си случая като „щастливо нараняване“, тъй като не се е стигнало до увреждане на жизненоважен орган. Не е убягнало от вниманието на проверяваната инстанция, че ненастъпването на общественоопасните последици, както и липсата на нанесен по-голям брой удари се дължи на намесата на св. Г. Г., който в момента, когато е видял ножа в ръката на подсъдимия е хванал същата и Т. е пуснал ножа. В тази връзка, не е основателно становището на защитатата, с което се стреми да се придаде най-голяма относителна тежест на реално настъпилите последици за здравето на пострадалия и липсата на неизбежност от настъпване на смъртта му, тъй като за минимализирането на щетите върху телесния му интегритет са допринесли неговите лични действия на съпротива, опитите на св. Г. и на св. П. да разтърват подсъдимия и пострадалия Г., действията на св. Г. за прекъсване на нанасяните от подсъдимия удари, притискането на раната от пострадалия, бързото придвижване до болничното заведение и навременно оказаната медицинска помощ. Всички тези обстоятелства в съвкупност са довели до благоприятно за пострадалия развитие и в тази връзка, изводите на вещите лица по назначените експертизи за това, че е била налице възможност за летален изход, а не категорично настъпване на такъв като последица от нараняванията, не могат да се използват като подкрепящи тезата на защитата за квилифициране на деянието като причиняване на телесна повреда. Като неоснователно следва да се отхвърли и възражението на защитника на подсъдимия, за невъзможност деянието да бъде квалифицирано по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК, поради факта, че подсъдимият е действал при евентуален алтернативен умисъл. Вярно е, че опит към престъпление е възможен единствено при форма на вината пряк умисъл. Всички обстоятелства, свързани с установения механизъм на деянието и проявената от подсъдимия ярост спрямо пострадалия (тук не следва да се игнорира и факта, че хронологично е имало две сбивания – първото – прекратено с действията на пострадалия, а ударите с нож са били нанесени при второто, както и причината за агресията от страна на подсъдимия), категорично обективират наличието на пряк умисъл за причиняване на смъртта на пострадалия. Както използваното оръжие, така и локализацията на ударите, тяхната сила и интензитет, въпреки опитите за противодействие на пострадалия и присъстващите свидетели, демонстрират формираната в съзнанието на подсъдимия цел да умъртви С. Г., а не да му причини телесна повреда. Поради което правилно контролираният съд не е възприел извършената от първата инстанция преквалификация на извършеното по чл. 129 от НК.

Оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание е бланкетно, тъй като не е посочено кои са игнорираните от съда смекчаващи отговорността обстоятелства. Не се установява необходимост от намеса на ВКС в посока на намаляване на наказанието. Наказанието от пет години лишаване от свобода, за престъплението по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 НК, за което деецът е признат за виновен и осъден, е определено при условията на чл. 58, б. „а”, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК и е достатъчно снизходително. Не са налице смекчаващи обстоятелства, които да не са били взети предвид, или тяхната относителна тежест да се е оказала подценена. Отчетено е, че подсъдимият е млад човек, факта, че същият има семейство, баща е на малолетно дете и със свидетелката П. полагат грижи за две деца. Оценени са и установените отегчаващи отговорността обстоятелства - обремененото му съдебно минало и лошите характеристични данни. Преценени са подобаващо високата обществена опасност на деянието и обществената опасност на дееца и всички обстоятелства имащи значение за наказателната отговорност. Поради това, евентуално последващо смекчаване на наказателната санкция би довело до нарушение на принципите за съответствие на наказанието с целите по чл. 36 от НК и за адекватността му на извършеното престъпление, съгласно чл. 35, ал. 3 от НК.

В принципен план следва да се отбележи, че цитираната материалноправна норма има диспозитивен характер, свързан с особеностите на опита като стадий на умишлена престъпна дейност. Буквалното, логическо и систематическо тълкуване на разпоредбата, във връзка с установения от чл. 18, ал. 2 от НК регламент, обосновава наказуемост на автора на престъпното деяние с предвидената за извършеното престъпление санкция, при отчитане степента на осъществяване на намерението и причините, поради които инкриминираното посегателство е останало недовършено, като се допуска лимитиране на наказанието в рамките на чл. 55 от НК, при наличие на посочените в чл.58, б. ”а” от НК, условия. Въззивният съд е преценил, че санкцията следва да се определи с приложение на разпоредбата на чл. 58, б. „а“ от НК, поради недовършеността на деянието и обсъдените смекчаващи обстоятелства. Не са обсъдени причините, поради които деянието е останало недовършено. В случая не може да става дума за доброволен отказ от опит, нито за оказана помощ на пострадалия. Реално подсъдимият е спрял нанасянето на удари, защото свидетелят Г. е хванал ръката, с която той е държал ножа, след което го е пуснал. Настоящата инстанция обаче е сезирана единствено с жалба от подсъдимия, поради което не е допустимо влошаване на неговото положение.

По тези съображения настоящата инстанция констатира, че законът е приложен правилно, не са допуснати съществени процесуални нарушения, а наложеното наказание не е явно несправедливо.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение,
Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 2 от 26.04.2021г., постановена по внохд № 239/2020г. на Апелативен съд – Велико Търново.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.