Отхвърляне на иск за разваляне на договор за издръжка и гледане

Текстът на акта

Ключови фрази

2

Р Е Ш Е Н И Е

№ 60150

София, 29.11.2021 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в открито заседание на седми юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Василка Илиева

ЧЛЕНОВЕ: Веска Райчева

Десислава Попколева

при участието на секретаря Ани Давидова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 2080 по описа за 2020 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 295 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Т. П., приподписана от адв. Т.П. против решение № 315/05.03.2020 г. по в.гр.д. № 1378/2019 г. на Пловдивски окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 2145/29.06.2017 г. по гр.д. № 764/2017 г. по описа на Районен съд Пловдив, е уважен предявения от В. К. М. и Т. К. Я. против А. Т. П.-Т. и К. И. Т., иск с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на договор за прехвърляне на право на собственост върху имот с идентификатор .......... по КР и КК на Пловдив, обективиран в нотариален акт № ...., том ....., дело № ....../....... г. срещу задължение за предоставяне на издръжка и гледане, до размер от 1/4 ид.ч. от имота за всеки един от ищците, поради неизпълнение.

Касаторката обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Доводите за нарушение на материалния закон са свързани с поддържаното становище, че с процесния договор собствеността на имота е прехвърлена срещу задължение за гледане и издръжка на две лица – В. П. и Т. П., поради което ако не е уговорено друго, се счита, че половината от прехвърленото е за гледане и издръжка на едното лице, а другата половина – за гледане и издръжка на второто лице и неизпълнението по отношение на единия от правоимащите е основание за разваляне на договора за половината от прехвърленото. Въз основа на това си становище, което не държи сметка, че само В. П. се явява прехвърлител по договора, се поддържа, че последната като кредитор и уговарящ по договора, не може да иска разваляне на целия договор след смъртта на Т. П. - трето ползващо се лице, за неизпълнение на договора спрямо нея, респективно нейните наследници имат право да искат разваляне на договора съобразно наследствените си квоти от наследството на В. П. само по отношение на нейната 1/2 ид. част от предмета на договора или до размера от 1/8 ид.ч. за всеки от ищците. На следващо място се твърди необоснованост на изводите на въззивния съд, че полаганите от ответницата – касатор грижи и издръжка не са съответствали на нуждите на майка й, най-вече след 2010 г., тъй като същите не почиват на събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства. От данните по делото не можело да се направи обоснован извод за разминаване между очакваното и полученото от прехвърлителката В. Понорска обгрижване от страна на длъжника - А. П.. Престираното от последната е било прието като достатъчно от кредитора, който е бил удовлетворен, поради което неговите наследници не могат да искат разваляне на договора. Изложени са и доводи за допуснати от съда процесуални нарушения при обсъждане и кредитиране на част от писмените доказателства, събрани по делото - дневника на В. Понорска, квитанциите, установяващи заплащане на консумативи за жилището, в което е живяла В. П. и пълномощното, дадено от последната на ищцата – нейна внучка. По отношение на направеното от ответника К. Т. признание на иска, поддържа, че ако последният има качеството на солидарен длъжник, то той може да признава само собственото си неизпълнение, но не и това на другия длъжник, а ако няма качеството длъжник по договора - не може въобще да признава неизпълнение на договора, вкл. и за себе си, защото той не е носител на задълженията по договора. И в двата случая признанието му не следва да се цени от съда. На следващо място се поддържа, че въпреки указанията на ВКС, дадени в отменителното решение, при новото разглеждане на делото въззивният съд отново не е приел представените от ответницата веществени доказателства-надписани снимки на ответниците с В. Понорска и съпругът й Т. П. в [населено място] и други места, както и запис на разговор по мобилен телефон между В. П. и ответницата А. П., както и писмото на В. П. до лицето Б., като неправилно се е позовал на разпоредбата на чл.266 ГПК. С оглед изложеното, касаторката иска да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение и вместо него Върховният касационен съд да постанови друго, с което да отхвърли исковете с правно основание чл.87, ал.3 ГПК. Претендира разноски за настоящото производство.

Ответните страни по жалбата – В. К. М. и Т. К. Я., чрез пълномощниците си поддържат, че изложените в касационната жалба доводи за неправилност и необоснованост на решението, са неоснователни.

С определение № 105/23.02.2020 г. е допуснато касационно обжалване на решението от 05.03.2020 г. по в.гр.д. № 1378/2019 г. на Пловдивския окръжен съд в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за задължението на въззивния съд при връщане на делото от ВКС, да се съобрази със задължителните указания по приложението на закона и за извършване на конкретни съдопроизводствени действия, в т.ч. да постанови решението си след съвкупна преценка на всички доводи на страните и на всички доказателства по делото, както и по въпроса длъжен ли е съдът да вземе предвид и да прецени субективното отношение на кредитора към изпълнението на длъжника, както и да съобрази обема на полаганите грижи с възрастта, физическото и здравословно състояние и възможността за самообслужване на кредитора.

Разрешение по първия въпрос - за задължителната сила на указанията на касационната инстанция по приложението на закона, е дадено в практиката на ВКС, вкл. и с посоченото от касатора решение № 193/04.07.2011 г. по гр.д. № 1649/2011 г. на ІV г.о. на ВКС, според което съгласно чл.294, ал.1, изр.2 ГПК указанията на касационната инстанция по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото за ново разглеждане и последният е длъжен да приеме правната квалификация, посочена в касационното решение – кои факти и обстоятелства са правно релевантни, кои са правно ирелевантни и какво е съдържанието на породените последици. Указанията по прилагането и тълкуването на процесуалния закон посочват на въззивния съд кои процесуални действия /на съда и на страните/ са извършени надлежно и кои са извършени ненадлежно, както и кои процесуални действия той е длъжен да извърши или да повтори и кои процесуални действие той не може да извърши.При новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да зачете процесуалните действия, посочени като надлежно извършени, както и да извърши предписаните процесуални действия. Той преценява по вътрешно убеждение кои факти са доказани и кои не са, но не може да основе вътрешното си убеждение на доказателствено средство, което няма доказателствена сила или е събрано ненадлежно, нито може да не обсъди доказателствено средство, което му е предписано да обсъди. В посочения смисъл е и трайната съдебна практика на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК – решение № 253/6.04.2010 г. по гр.д. № 4122/08 г. на IV г.о., решение № 80/8.05.2012 г. по гр.д. № 1315/2010 г. на IV г.о., решение № 217/3.07.2012 г. по гр.д. № 579/2011 г. на IV г.о., решение № 195/4.07.2012 г. по гр.д. № 632/2011 г. на I г.о. и мн.други, която практика се споделя изцяло от настоящият съдебен състав.

По втория въпрос е дадено разрешение в практиката на ВКС, обективирана в решение № 15/11.10.2010 г. по гр.д. № 46/2009 г. на ІV г.о., решение № 863/22.12.2010 г. по гр.д. № 1534/2009 г. на ІV г.о., решение № 20/22.07.2015 г. по гр.д. № 1853/2014 г. на ІV г.о. и решение № 20/13.03.2019 г. по гр.д. № 2298/2018 г. на ІV г.о. на ВКС. В първото от посочените решения се приема, че обемът и съдържанието на поетите задължения с договор за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка, следва да се определят чрез тълкуване на волята на страните, изразена в договора; обемът и характерът на грижите трябва да отговаря на конкретните нужди на кредитора. По въпроса по какви критерии се определя обема на престацията за гледане и издръжка и отчитат ли се потребностите на кредитора и неговата възможност да се справи сам, е дадено разрешение по реда на чл.290 ГПК в следващите две решения на ВКС, като обобщен отговорът е че съдържанието на насрещните права и задължения по договора се определят по съгласие на страните, които съгласно чл.9 ЗЗД могат свободно да определят това съдържание, доколкото то не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Специфичността на съдържанието на задължението за гледане, подчинено на нравствено етични изисквания, следва от постигнатото между страните съгласие с оглед конкретиката на всеки отделен случай, с оглед жизнените и битови нужди на прехвърлителя и възможностите му да се справя сам. Издръжката, ако не е уговорено нещо различно, се дължи винаги в пълния й обем и независимо дали прехвърлителя по договора има собствени средства за издръжка. Възможностите на длъжника да предостави договореното са без значение - целта на договора е нуждите на прехвърлителя да бъдат обезпечени в обичайните разумни граници, поради което длъжникът не може да се позовава на обективна невъзможност да предостави обещаното по договора. Длъжникът не може да натрапи на кредитора грижи, които той не е готов да приеме; да му наложи начин на живот, който не е готов да следва, макар и по-задоволителен в социално-битов план. Изпълнението на задължението за гледане и издръжка, когато то не е детайлно уредено, се определя от действителните нужди на кредитора и ако престираното от длъжника е било прието и кредиторът се е считал за удовлетворен, неговите наследници не могат да искат разваляне на договора. Същото разрешение е дадено и в решение № 20/13.03.2019 г. по гр.д. № 2298/2018 г. на ІV г.о. на ВКС, според което кредиторът е длъжен да приеме и грижите на наследниците на приобретателя, както и инцидентни грижи от трето лице, когато длъжникът е лично възпрепятстван, както и че ако кредиторът приеме предоставено изпълнение от трето лице, при това без значение дали то е натоварено да изпълни от длъжника, или изпълнява по своя воля, длъжникът се освобождава от задължението си. Ако кредиторът е доволен от получените издръжка и грижи, длъжникът не може да му натрапи повече, отколкото той е съгласен да приеме, поради което наследниците на кредитора не могат да претендират последиците от такова непълно изпълнение.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение, я намира за основателна поради следните съображения:

За да потвърди решението на първоинстанционния съд и при второто разглеждане на делото, въззивният съд е посочил, че след цялостен анализ на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, се налага извода, че ответниците не са установили точното изпълнение на договора, като не са доказали, че са престирали грижи и издръжка на прехвърлителката непосредствено, ежедневно и непрекъснато след смъртта на съпруга й през 2002 г. и най-вече през периода от 2010 г. до смъртта й през 2014 г., когато е била с влошено здравословно състояние след прекарани инсулти. Приел е, че през този период са полагани частични, непълни и непостоянни грижи, които с оглед възрастта и състоянието й, не са били от естество да й осигурят спокойно и нормално съществуване. За да достигне до този извод съдът е кредитирал, както показанията на свидетеля И. Т.-син на ответницата, така и показанията на доведените от ищците свидетели М. Г. - съседка на прехвърлителката и И. М. - съпруг на ищцата, като непосредствени и обективни и кореспондиращи с писмените доказателства по делото. Приел е, че от 2011 г. до смъртта на В. Понорска, именно ответницата – нейна внучка, която е имала пълномощно да тегли суми от банковата й сметка, е заплащала с тях сметките й за консумативи. Взел е предвид и направеното признание на иска от втория ответник – бивш съпруг на касаторката, данните, съдържащи се в дневника на прехвърлителката, както и обстоятелството, че процесният имот е бил отдаван под наем от ответницата на трети лица, при запазено пожизнено право на ползване за прехвърлителката и третото ползващо се лице по алеаторния договор, но няма данни получавания наем да е предоставян на прехвърлителката или да е разходван за нейната издръжка. Съдът е посочил, че действително прехвърлителката е приемала грижите на дъщеря си, като няма и данни да е искала да развали алеаторния договор, но това според съдебният състав само по себе си не обуславяло извод, че нуждите й са били задоволени в необходимия обем. При съобразяване на посочените по-горе доказателствени средства, въззивният съд е приел че е налице неизпълнение на договора, което е съществено и обуславя възможността да бъде развален до размера на наследствените права на ищците от наследството на В. П.. Изложени са съображения, че в конкретния случай неизпълнението не е незначително по смисъла на чл.87, ал.4 ЗЗД – до 2010 г. полаганите от ответницата грижи да са били адекватни на нуждите на родителите й, по през последните години от живота на майка й, последната се е нуждаела от по-нтензивни и постоянни грижи и от повече средства за издръжка и лекарства, тъй като спестяванията й са намалели, а здравословното й състояние се е влошило, търсела е помощ от внучката си – ищца по делото и от съседи.

С оглед отговорите на въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, решението на въззивния съд се явява неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при преценка на събраните по делото доказателства за твърдените от страните факти по спора.

При новото разглеждане на делото на основание чл.294 ГПК, въззивният съд не е изпълнил в цялост дадените от ВКС указания по прилагането и тълкуването на процесуалния закон и по този начин е допуснал съществено процесуално нарушение на съдопроизводствените правила. Надлежно изпълни са единствено указанията на ВКС за извършване на преценка по реда на чл.266, ал.2 и ал.3 ГПК на исканията на страните за приемане на нови доказателства във въззивната инстанция, като правилно е приел, че в конкретния случай не са налице предпоставките на чл.266, ал.2, т.1 и т.2 ГПК за допускане и приемане на част от посочените във въззивната жалба на ответницата А. Понорска доказателства /аудизапис от разговор по мобилен телефон, писмо от прехвърлителката до трето лице и снимки/, поради което е оставил същите без уважение. Въззивният съд обаче не е изпълнил указанията, дадени с отменителното решение на ВКС, да постанови решението си след съвкупна преценка на всички доводи на страните и на всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора и по този начин е нарушил разпоредбите на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК. Във въззивната жалба на ответницата се съдържат доводи за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и за необоснованост на фактическите констатации на първата инстанция, поради което въззивният съд е бил длъжен да отговори на тези оплаквания, както и да обсъди и прецени всички събрани по делото доказателства и доводи на страните по вътрешно убеждение. Въпреки, че е описал подробно в решението си събраните пред първата и въззивната инстанция писмени и гласни доказателства, въззивният съд не е обсъдил и преценил част от тях, които имат значение за установяване на релевантните за спора факти. Не са обсъдени изобщо свидетелските показания на свидетелите Н. и Ф., както и част от писмените доказателства, ангажирани от ответницата, установяващи полаганите от нея грижи за майка си, вкл. и за здравословното й състояние. Същевременно, в нарушение на чл.175 ГПК, съдът неправилно е преценил изявленията на ответника К. Т. – бивш съпруг на касаторката в отговора на исковата молба, вкл. и по отношение изпълнението на договора от негова страна, тъй като последният няма качеството на длъжник по договора, респективно не е носител на задължения по него, а и след 2005 г. той няма преки впечатления за обстоятелствата дали А. П. е изпълнявала задълженията си по договора за гледане и издръжка. Безкритично са ценени в цялост показанията на свидетеля М. – съпруг на ищцата, без да се отчита неговата възможна заинтересованост в полза на ищцата, както и че за част от фактите, за които свидетелства, последният няма непосредствени, преки впечатления. Основателни са и доводите за неправилност на изводите на въззивния съд, че щом ищцата-внучка на прехвърлителката е полагала грижи за баба си през последните години, като й пазарувала и заплащала част от битовите й сметки, то било очевидно, че баба й не е получавала достатъчно такива от ответницата, което означава и неизпълнение на договора. Така направеният извод за основателност на иска по чл.87, ал.3 ГПК е в нарушение на трайната съдебна практика на ВКС, според която прякото изпълнение на задълженията не налага лично приобретателят да извършва всички действия, които в преобладаващата си част са заместими. Ето защо, ако не е налице изрична забрана в договора приобретателят да бъде заместван, кредиторът не може да откаже предоставено изпълнение от трети лица – в случая от двама от внуците си, съответно син и племенница на приобретателката по договора, при това без значение дали те са натоварени да изпълнят от длъжника, или изпълняват по своя воля, то длъжникът се освобождава от задължението си. Решението е постановено и в противоречие на практиката на ВКС, според която ако изпълнението на задължението за гледане и издръжка не е детайлно уредено, то се определя от действителните нужди на кредитора и ако престираното от длъжника е било прието и кредиторът се е считал за удовлетворен, неговите наследници не могат да искат разваляне на договора.

Изложеното налага отмяна на обжалваното решение, а на основание чл.295, ал.1 ГПК настоящият състав е длъжен да разреши правния спор по същество.

С предявения от ищците В. М. и Т. Я. иск с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД, се иска разваляне до размер от 1/4 ид.ч. от имота за всеки един от тях на договора, обективиран в нот.акт № ....., том......, дело № ...../......... г., с който В. П. е прехвърлила на дъщеря си А. П....., по време на брака й с ответника К. Т., процесния недвижим имот – апартамент в [населено място], със застроена площ от 46 кв.м., срещу задължение на приобретателката да се грижи за издръжката, прехраната и полагането на всестранни грижи за гледане, лекуване, осигуряване на жилище и други на В. П. и Т. П. - нейни родители, до края на живота им, като последните си запазват правото на ползване заедно и поотделно върху имота, до края на живота си. Видно от процесния договор за гледане и издръжка, страните по него не са уговорили задължение за живеене в общо домакинство, като към този момент В. и Т. П. са живеели в собствено жилище в [населено място], различно от прехвърленото с договора, а А. П. заедно със семейството - на друг адрес в [населено място].

Твърденията на ищците са, че в периода от 2010 г. до 2014 г., полаганите от ответницата грижи за тяхната баба В. П. не са били ежедневни, непосредствени и непрекъснати, т.е. недостатъчни с оглед влошеното й състояние, поради което е налице неизпълнение на договора.

Ответницата е оспорила тези фактически твърдения и е изложила доводи за осъществено от нейна страна пълно изпълнение, като е била подпомагана в гледането и издръжката на майка си от сина си И. Т..

Ответникът К. Т. в отговора на исковата молба е заявил, че двамата с А. не са полагали ежедневни грижи за родителите й и не са им давали издръжка, както и че той изобщо не е осъществял дължимите по договора грижи.

Доколкото имотът е бил индивидуална собственост на В. П, то единствено тя се явява кредитор по договора за гледане и издръжка, а нейният съпруг Т. П. има качеството на трето ползващо се от договора лице, т.е. налице е хипотезата на смесен договор за гледане и издръжка. Длъжник по договора е А. П., тъй като единствено тя е поела задълженията по договора и съответно съпругът й няма качеството на съдлъжник, тъй като не е поемал задължения за гледане и издръжка по договора. По делото е установено, че по-малката дъщеря на В. и Т. П. – Д. Т. Я. е починала на 25.07.2001 г., а на 26.10.2002 г. е починал и Т. П.. Ищците са наследници на В. П. по заместване, поради което правилно въззивният съд е приел, че последните са легитимирани да искат разваляне на договора поради неизпълнение към кредитора – техен наследодател, до размера на наследствените си права, а именно до размера от ј ид.ч. от имота за всеки един от тях или общо до размера от 1/2 ид.ч. от имота.

Установява се по делото, че със саморъчно завещание от 02.06.2010 г. В. П. е завещала притежавани от нея поземлени имоти на тримата си внуци – двамата ищци и И. К. Т. – син на ответницата. Към този момент В. П. е била 85 годишна и съгласно представените медицински документи, същата е страдала от хронична исхемична болест на сърцето, с определена 92 % загубена работоспособност без потребност от чужда помощ. Безспорно установени са също и обстоятелствата, че и двамата ищци, след смъртта на майка си, са живели със своя баща в [населено място], като едва през 2009 г. В. М. се е преместила в [населено място] за да завърши висшето си образование и от този момент е започнала да посещава баба си и да се включва в грижите за нея, чрез заплащане на част от консумативите по жилището със средства на В. П., както и в извършване на други действия, за които е била помолена от нея – имала е нотариално заверено на 25.11.2011 г. генерално пълномощно да я представлява, вкл. и пред държавни и съдебни органи. От свидетелските показания на свидетелките Н. и Ф. /съседи на В. Понорска, съответно първата в [населено място], а втората на вилата в [населено място]/, които имат преки впечатления за начина на живот на В. П., се установява, че А. П. е полагала грижи за домакинството, прехраната, хигиената и за здравословното състояние на майка си. Свидетелката Ф., която се е видяла с В. П. през 2014 г. малко преди да почине, заявява че в разговора последната споделила: „Добре, че е дъщеря ми, какво ще правя без нея“. Свидетелят И. Т. – внук на В. П. установява, че от 2008 г. - 2009 г., след като започнал работа, заплащал със собствени средства част от разходите за ел.енергия на жилището, в което живеела баба му и за закупуване на нужните й лекарства. Завява, че през всичките години е помагал на майка си в грижите за баба му – пазарувал, носех храна, изпълнявал всички задачи, които му поставяла баба му. Свидетелства, че след прекараните два инсулта от В. П., майка му се срещала често с личния й лекар – доктор Ф. за изписване на предписаните й лекарства и за заверяване на рецептурната й книжа /представена по делото от ответницата/. В случаите, в които баба му ходела на прегледи в болнични заведения, тя била придружавана от майка му, а когато е била приемана за лечение – майка му ходела всеки ден на свиждане. Установява, че до 2010 г.-2011 г. майка му ходела два, три пъти седмично при баба му, а след 2012 г. – почти всеки ден за да я обгрижва, както и че баба му се възстановила от двата инсулта - изкривяването на устата и леките промени в говора отшумели. Според свидетеля Т. отношенията между майка му и баба му са били силно емоционални – „понякога са имали спорове, препирни, случвало се е да имат дразги, но бързо са се сдобрявали“. Заявява, че майка му е имала пълномощни да представлява баба му пред различни институции, като последното било от 2011 г. – за представителство пред [община]. Свидетелства, че отношенията между майка му и баща му, които са разведени отдавна, са лоши. При съобразяване на разпоредбата на чл. 172 ГПК, настоящият състав на ВКС приема, че показанията на И. Т. следва да бъдат кредитирани в цялост, тъй като не противоречат на останалите установени по делото данни. Свидетелят М.-съпруг на ищцата заявява, че В. П. е живеела сама в апартамента. От 2012 г. той и В. ходели при нея за да я видят, като от време на време й носели хранителни продукти, които закупували с пари, които тя им давала от пенсията си, а понякога и с техни лични средства. Свидетелства и за инцидент, при който съседка на В. П. им се обадила притеснена, че нещо се случва в апартамента на В. и те отишли да проверят. Наложило се да разбият вратата за да влязат в апартамента и там заварили В. паднала пред вратата на тоалетната, извикали бърза помощ и след преглед от лекар, помогнали на В. да си легне. В останалата част, показанията на свидетеля М. по отношение на това кой се е грижил за прехвърлителката през този период, не са в резултат на негови преки впечатления, поради което не следва да бъдат кредитирани. Свидетелката Г. – също съседка на В. П., установява, че в последните години В. е била болна и е имала нужда от грижи, рядко виждала А., а от споделеното от В. знае, че внучката В. „й носи много неща, обгрижва я, лекарства й купува“.

При така ангажираните от страните доказателства, настоящият състав на ВКС приема, че през процесния период ответницата А. П. е полагала грижи и е предоставяла издръжка на майка си в обема, от който тя се е нуждаела, включително и за здравословните й нужди. В грижите и издръжката през този период, освен ответницата, са участвали и трети лица-внуците на прехвърлителката – И. Т. и В. М., в полза на които през 2010 г. е извършено завещателно разпореждане от баба им. По делото е безспорно установено, че В. Понорска е приемала грижите на дъщеря си и на внуците си, като същевременно липсват данни да е имала намерение да развали приживе алеаторния договор, поради което следва да се приеме, че е била удовлетворена от получените издръжка и грижи и съответно нуждите й са били задоволени в необходимия обем.

По изложените съображения, предявеният иск за разваляне на алеаторния договор следва да бъде отхвърлен като неоснователен, а на касатора следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за първоинстанцинното производство, както и разноските за държавни такси и адвокатско възнаграждение за двете касационни производства, които са в общ размер на 3017,32 лв.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 315/05.03.2020 г., постановено по в.гр.д. № 1378/2019 г. по описа на Пловдивски окръжен съд, и вместо него постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявения от В. К. М. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], [улица], ет.6, ап.58 и Т. К. Я. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], [улица] против А. Т. П.-Т. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], [улица], ет.6, ап.15 и К. И. Т. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, иск с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на договор за прехвърляне на право на собственост върху имот с идентификатор .............. по КР и КК на Пловдив, обективиран в нотариален акт №......., том......, дело № ...../....... г. срещу задължение за предоставяне на издръжка и гледане, до размер от ј ид.ч. от имота за всеки един от ищците, поради неизпълнение.

ОСЪЖДА В. К. М. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], [улица], ет.6, ап.58 и Т. К. Я. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], [улица], да заплатят на А. Т. П.-Т. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], [улица], ет.6, ап.15, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 3017,32 лв. – разноски по делото за производството пред първа инстанция, както и за двете касационни инстанции.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: