Данъчни престъпления чрез фиктивни доставки и фактически контрол над фирма

Текстът на акта

Ключови фрази

Укриване и неплащане на данъчни задължения * неоснователност на касационна жалба * данъчно задължение * право на справедлив процес * механизъм на деяние

Р Е Ш Е Н И Е

№ 559

гр.София, 06 ноември 2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : МАЯ ЦОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ : НЕВЕНА ГРОЗЕВА

ДАНИЕЛ ЛУКОВ

при секретаря Н. Пелова,

с участието на прокурора от ВП на РБ М. Колев,

като разгледа докладваното от съдия Грозева н. д. № 769/2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното :

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на адв.П. Б. –защитник на подс. Н. Д. Х. срещу решение № 77 от 10.05.2024 г. по внохд № 82/24 г. на Пловдивския Апелативен съд.

В жалбата са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като основното оплакване в нея е за допуснато съществено процесуално нарушение, довело до ограничаване правото на защита на подсъдимия, отнасящо се до качеството на обвинителния акт, поради това че не е конкретизиран механизма, по който подсъдимият е успял да избегне установяването и плащането на данъчни задължения и на начина по който са формирани задълженията по ЗДДС. В него е следвало да се посочи кои и колко са фактическите покупки с право на данъчен кредит; колко са продажбите с начислено ДДС; колко е фактически дължимия ДДС за периода; колко е било декларирано като покупки, продажби и ДДС за внасяне/ възстановяване/ и каква е разликата с действително установеното.

Касаторът изразява несъгласие с приетите от първия и въззивния съд факти, като твърди, че от това, че е отказан данъчен кредит, не означава, че реално не е имало прехвърляне на стоки между фирмите и този факт не може да се счете за доказан от показанията на св. Т. и св. С. само от обстоятелствата, че при извършената от тях ревизия на дружеството не са установени на адрес посочените в документите транспортни фирми и доставчици; че не са намерени и установени лицата, които през процесния период са представлявали дружествата- доставчици. Неправилен е извода на съда, че след като никой от управителите на дружествата- доставчици не познава подсъдимия, реални сделки не са извършвани. Твърди се, че не се взети предвид показанията на св. А. А. Д. и св. Б. А. И., че не са разпитани част от управителите на дружествата. Оспорва се извода, че подсъдимият е автор на деянието, тъй като не са събрани доказателства за това той да е одобрявал справките- декларации по ЗДДС, да е знаел, че фактурите са нередовни и какъв е резултата от осчетоводените в декларациите данни, поради което деянието е несъставомерно от субективна страна. В жалбата се претендира явна несправедливост на наложеното наказание, за което не са изложени съображения. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен съд, алтернативно за оправдаване на подсъдимия.

В съдебно заседание пред ВКС адв. Б. поддържа касационната жалба с подробно развитите в нея съображения.

Подс. Х. моли да бъде оправдан в последната си дума.

Представителят на ВП на РБ взема становище, че касационната жалба е неоснователна и не следва да бъде уважена, тъй като не са налице претендираните с нея касационни основания.

ВКС след като обсъди доводите на страните и съобрази пределите на поискания касационен контрол, в рамките на предоставените си правомощия по чл. 347, ал. 1 от НПК , намери следното :

Жалбата на адв. Б. – защитник на подс. Х. е неоснователна.

С присъда № 1 от 16.01.2024 г. постановена по нохд № 477/21 г. Окръжен съд- Пазарджик е признал подсъдимия Н. Д. Х. за виновен в това, че през периода месец юли 2010 г. до 14.06.2011 г. в [населено място] като лице осъществяващо фактически дейността и функциите на данъчно задълженото лице /фирма/ Е. при условията на продължавано престъпление и при условията на посредствено извършителство чрез упълномощеното невинно лице Л. Х. и чрез упълномощеното невиновно лице- счетоводителя М. А. М. е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери – 502 663,16 лв., представляващи дължим данък върху ДС, като при водене на счетоводството е съставил документи с невярно съдържание – отчетни регистри-дневници за покупките на /фирма/ Е., съгласно чл. 124, ал. 1 от ЗДДС и чл. 113, ал. 1 и ал. 3 от ППЗДДС, с които е отразил 264 броя данъчни фактури по неполучени доставки с право на данъчен кредит от доставчиците /фирма/ Е., „Ф.“ Е., „М. и.“ Е., „Б.“ Е., „В.“ Е., „К.“Е., „М. М“ Е., „С.“ Е. и /фирма/ Е., като потвърдил неистина в писмени декларации, които се изискват по силата на закона и правилника и като приспаднал неследващ се данъчен кредит в размер на 504 872,68 лв., поради което и на основание чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2 , пр. 1, т. 6 , т. 7, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, във вр. чл. 54, ал. 1 и чл. 57 от НК го осъдил на три години и шест месеца лишаване от свобода, като на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС определил първоначален „общ“ режим на изтърпяването му.

На основание чл. 189, ал. 3 от НПК осъдил подс. Х. да заплати направените по делото разноски.

По жалба на подсъдимия в АС- Пловдив е образувано внохд № 82/24 г., по което с решение № 77 от 10.05.2024 г. присъдата на Окръжен съд- Пазарджик е потвърдена изцяло.

В началото ВКС следва да очертае обхвата на дължимия и възможен касационен контрол, което се налага от съдържанието на жалбата, с която касаторът релевира основания за отмяна на съдебния акт, които не са предвидени в чл. 348, ал. 1 от НПК. Въпросите, които попадат в обхвата на касационната проверка, следва да се отграничат от онези, на които не дължи отговор и това са : съображения за недоказаност на обвинението и недоволството от установените от двете инстанции фактически положения.

Отделно от това, в жалбата и в пледоарията на касатора се откроява основно оплакването касаещо качеството на обвинителния акт, и то на пръв поглед не би следвало да подлежи на проверка, тъй като чл. 248, ал. 3 от НПК предвижда, че в съдебно заседание пред първата, въззивната и касационна инстанция не могат да се правят възражения за допуснати съществени процесуални нарушения по чл. 248, ал. 1, т. 3 от НПК, които не са били поставени на обсъждане в разпоредително заседание или които са приети за несъществени.

Възможността обаче да бъде направена проверка на особено съществените нарушения не би следвало да се счита за преклудирана с провеждането на разпоредително заседание, тъй като това би означавало в да се постави под съмнение правото на справедлив процес, в случай когато такива нарушения бъдат констатирани. Такава е позицията възприета в Решение С 282/20 г. на СЕС от 21.10.2021 г. по приложението на Директива 2012/13/ЕС за правото на информация в наказателния процес на заподозрени и обвиняеми лица. С него СЕС приема, че правото на ЕС не допуска национално законодателство, в което не е предвиден процесуален ред за отстраняване след разпоредително заседание по наказателно дело на неясноти и непълноти, които опорочават съдържанието на обвинителния акт и нарушават правото на обвиняемия да получи подробна информация относно обвинението.

Последното налага ВКС да обсъди на първо място въпроса за качеството на внесения обвинителен акт, с който е инициирано съдебното производство и по който е постановена присъдата спрямо подс. Х.. Касационната инстанция не констатира нарушение на правото на Съюза или несъвместимост на националното право с правото на Съюза, с оглед предоставения обем информация в обвинителния акт, касаеща параметрите на обвинението и предмета на доказване по него. Съдържанието на внесения обвинителен акт не е „абстрактно“ и не се конфронтира с право на информация на подсъдимия по Директива 2012/13/ЕС, тъй като с него е гарантирано в достатъчна степен правото на справедлив процес в съответствие с чл. 6, пар. 3 от КЗПЧ. В обвинителния акт ясно е посочен механизмът, по който е извършено престъплението и по който са формирани задълженията по ЗДДС. Посочено е, че подс. Х. е изпълнявал фактически задълженията на търговеца /фирма/ Е., като св. Б. И. е лицето регистрирано като собственик и управител на дружеството, но само по документи. Св. И. подписал нужните документи, тъй като му било обещано, че ще престира постоянен труд като общ работник и ще получава трайно доходи. Той бил подставено лице, като от своя страна подсъдимият извършвал всички действия и функции на данъчно задълженото лице, като договарял, извършвал и приемал плащания, изготвял счетоводните документи. Действителната организация е осъществявана от подсъдимия Х., използвайки неосведомеността на съпругата му, която имала генерално пълномощно да представлява дружеството пред всички държавни, административни, финансови и данъчни органи. Тя приоритетно се занимавала с носенето на изготвените от подсъдимия фактури за осчетоводяването им при счетоводителката св. М. М., която обработвала документите на дружеството, изготвяла технически отчетните регистри- дневник за покупките и продажбите, справките декларации по ЗДДС, като в тях включвала фактурите, предоставени й от подс. Х. посредством неговата съпруга. На петдесет и четири страници в обвинителния акт са отразени фактическите действия по снабдяването и изготвянето на 264- те броя фактури, включени в справките декларации по ЗДДС и те са описани по съответния начин с всички съдържащи се в тях реквизити. Посочени са фирмите - доставчици - „В. строй“ Е., „Ф. Е., „М. и.“ Е., „Б.“ Е., В.“Е., „К.“Е., „М. М“ Е., „С.“ Е. и /фирма/ Е.. Посочено е, че доставчиците не са притежавали материален, финансов и кадрови ресурс за да извършват търговска дейност, че техните управители също са подставени лица, които не познават подсъдимия, но са издали съответни пълномощни на трети лица, които те също не познавали. За всяка фактура са посочени обстоятелства, касаещи невярното документиране и това, че въпреки тяхното включване в дневниците за продажби, отразените в тях доставки никога не са били осъществявани и дружество /фирма/ Е. не е получавало реално описаните във фактурите стоки. В обстоятелствената част са фиксирани отделните данъчни периоди по месеци от юли 2010 г. до юни 2011 г. и справките- декларации по ЗДДС, съответните данъчни фактури, дата на издаване, вид стока- арматурно желязо, перони, гвоздеи, арматурна заготовка, цимент, тяхното количество, цена и включено отделно ДДС като конкретна стойност на получените доставки и начислен ДДС по тях. В справките- декларации в „раздел Б“ е посочен размера на получените доставки и начисления ДДС с право на пълен данъчен кредит и е отразен действително установения такъв, както в „раздел В“ – е посочен декларирания ДДС за внасяне и действително установения такъв. Посочена е конкретна сума, с която е намален размера на дължимия за внасяне ДДС. Описателната част на обвинителния акт дава отговори на това колко и кои са претендираните от подсъдимия покупки с право на данъчен кредит, колко е действителния и колко дължимия ДДС за всеки период и каква е разлика между тях. Съдържащата се в обвинителния акт конкретика прави неоснователна претенцията на подсъдимия, че фактическото му описание го лишава от правото да научи в какво е обвинен, и следователно той е годен да постави началото на съдебното производство, тъй като отговаря на изискванията на чл. 248, ал. 2 от НПК и на разрешенията дадени в ТР№ 2/2002 г. на ОСНК, поради което направеното възражение не изпълва със съдържание релевираното касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.

Направената констатация за липсата на пороци в съдържанието на обвинителния акт, налага да бъдат разгледани останалите оплаквания в жалбата.

Както бе посочено по -горе съображения за недоказаност на обвинението, не могат да получат отговор на плоскостта на поддържаното от касатора недоволство за липсата на доказателства срещу подс. Х., но същите могат да бъдат отнесени до касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, ако бъдат обсъдени в контекста на изпълнение на задълженията на съда в чл. 13 от НПК за разкриване на обективната истина по делото. Съдът е постановил съдебния акт след като е направил всичко необходимо в рамките на своята компетентност за изясняване на правнозначимите обстоятелства по делото, използвайки предвидените в закона средства за събиране, проверка и оценка на доказателствения материал и след законосъобразното приобщаване на доказателствата и доказателствените средства от досъдебното производство.

Съдът се е доверил на съобщената от свидетелите И., А., Д., М., Д., Т. П. –управители на/ фирма/ Е., „Ф.“ Е., „М. и.“ Е., „Б.“ Е., „В.“ Е., „К.“Е., „М. М“ Е., „С.“ Е. и /фирма/ Е. информация за това, че всеки от тях притежава множество фирми, че за даденото от тях съгласие е получил пари, че не познава подсъдимия и дружество „Ф.“ Е., че не знае с какво се занимават дружествата, че не е договарял или продавал стоките, описани в съответните фактури. Лишено от основание е възражението, че за изясняване на обективната истина, съдът е следвало да разпита всички лица, получили пълномощни от лицата фигуриращи като управители на дружествата- доставчици. Това не се е налагало тъй като получената чрез разпита на изброените по- горе лица информация, непротиворечиво установява, че те са били подставени лица, че им липсва интелектуален и финансов ресурс за осъществяване на дейността на дружествата, че не са знаели с какво се занимават дружествата, че водещо за тях е било да получат възнаграждение и че на тяхно име са регистрирани и други при това десетки фирми за чиято дейност те нищо не знаят.

Неоснователен е упрека, че съдът не е установил нереалността на сделките, описани в инкриминираните фактури и не е дал пълноценен отговор на това възражение в съдебния акт. Фактическата констатация за недействителност на сделки се основава на цялостен и обективен прочит на доказателствената съвкупност, а не на избирателна част от него, включително и на писменото доказателствено средство -ревизионен акт срещу „Ф.“ Е.. Съдът е обсъдил с нужното внимание показанията на св. П. Т., П. В., А. Д., Б. И., Х., Г. Т., М. М., Ив. З., Д. З., Ив. М., П. Г., А. Д., Р. Д., Й. К., Цв. П., Пл. А. С. и наличната писмена документация по делото, касаеща регистрацията на дружествата – доставчици, дерегистрацията им по ЗДДС, първичните счетоводни документи, товарителници, пълномощни, договори, справки КАТ, справки от НАП и Агенция по вписванията и др., както и ССчЕ, Съдебно графологични експертизи и показанията на част от свидетелите от ДП, прочетени на основание чл. 281, ал. 4 от НПК в хода на първоинстанционното разглеждане на делото. Неоснователна е претенцията, че при изграждане на вътрешното си убеждение съдът не е взел предвид показанията на А. Д. и на св. Б. И. за това, че в някой случаи закупената стока е била закарвана директно от доставчика при купувача, без да „минава“ през склада на фирмата. Достоверността в показанията на двамата свидетели е проверена чрез приложените по делото справки от КАТ /л. 50, 51, 52 от мотивите на първия съд/, от където е установено, че описаните в товарителниците товари, надхвърлят значително максимално допустимата товароносимост на посочените в тях автомобили, както и че дружествата не са разполагали със собствени автомобили, които са вписани като осъществяващи транспорта на стоките. Съобщеното от св. Д. и св. Б. И. се конфронтира и с показанията на св. Й. К., за това че /фирма/ Е. не притежава транспортни средства, складове, активи и персонал и че не е извършвало транспортни услуги на фирмите доставчици и на /фирма/ Е. и че той не е подписвал и изготвял наличните по делото товарителници / в папка 8 от л. 239-246, 247-267, л. 263-325, и папка 5 от. л. 175-230/.

Апелативният съд е спрял вниманието си изрично на направените възраженията от подсъдимия за допуснати съществени процесуални нарушение и за неправилно приложение на материалния закон. Приел е, че заличаването на св. Б. Б. в качеството му на свидетел, не е довело до накърняване на правото на защита на подсъдимия, тъй като фактите, за които е бил призован касаят доставката и продажбата на строителните материали и са установени посредством останалите доказателствени източници по делото. Съдът подробно се е спрял на въпроса за материалната законосъобразност на присъдата и на това дали подсъдимият е годен субект на престъплението по чл. 255 от НК; обсъдил е естеството на инкриминираните фактури и обстоятелствата, че те не са били издадени от дружествата- доставчици и не са подписани от техните управители или упълномощени лица ; че /фирма/ Е. не е имало търговски отношения с тях и е обобщил, че установените факти очертават престъпния умисъл на подсъдимия- като елемент от субективната страна на деянието.

В заключение използвания аналитичен подход в доказателствената дейност на съда не дава основание за отмяна на постановеното решение, тъй като в него съдът е защитил волята си убедително, която е станала пределно ясна за страните и касационната инстанция и позволява да се разберат действителните съображения за осъждането на подс. Х., поради което не е допуснато касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.

Претенцията на касатора за наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушение на материалния закон е защитена декларативно и се извежда единствено като пряка последица от възражението за недоказаност на обвинението срещу подс. Х.. Липсата на конкретни съображения в жалбата в подкрепа на заявената претенция налага да бъде обобщено, че контролираният съд е съобразил извода си по правото с установените факти и с разрешенията дадени в трайната съдебна практика, касаещи елементите от състава на престъплението по чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1,т. 2 и т. 6 и т. 7, вр. чл. 26, ал. 1 от НК.

Подсъдимият е годен субект на престъплението с оглед осъществените от него фактически действия по управление на търговския субект, въпреки липсата на документирана материална следа за връзката му с дейността му. Налице е субективна съставомерност на деянието с оглед ясно съзнаваната от подсъдимия цел и информираност по въпроса за невярно документиране в процесните фактури, липсата на реални сделки и плащания по тях, използвани в инкриминираните справки- декларации по ЗДДС за неправомерна промяна на финансовия резултат, с оглед установяването и избягването на данъчни задължения на дружеството.

С оглед на възприетите факти в атакувания съдебен акт, искането за оправдаването на подс. Х. е неоснователно, тъй като ВКС може да оправдае подсъдими в хипотезата на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, която не е налична в конкретния случай.

Касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наказанието е поддържано бланкетно и липсата на развити от касатора доводи в тази насока възпрепятства даването на конкретни отговори от касационния съд. Определеното наказание от три години и шест месеца лишаване от свобода, не може да бъде прието за несъответно на степента на обществена опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства и позволява да бъдат изпълни целите на чл. 36 от НК. Касационна намеса и корекция на индивидуализираното от въззивната съдебна инстанция наказание, не е необходима, тъй като при неговото определяне съдът е направил балансирана преценка на всички правнозначими обстоятелства, поради което жалбата и в тази част се явява неоснователна.

С оглед изложените до тук съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК

ВКС, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 77 от 10.05.2024 г. постановено по внохд № 82/24 г. на Апелативен съд- П..

Решението е окончателно.

Председател :

Членове : 1.

2.