Изискуемост на банкови вноски при нищожни клаузи и анатоцизъм

Текстът на акта

Ключови фрази

2
Р Е Ш Е Н И Е

№ 50260/ 2022 г .

гр. София, 29.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и втората година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
при участието на секретаря Даниела Цветкова, като разгледа гр.д. № 4004 по описа за 2021 г., докладвано от съдия Фурнаджиева, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на „Юробанк България“ АД, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявана от адв. Д. Д., и по касационната жалба на Н. Ц. Н., с адрес в [населено място], представлявана от адв. В. В., против решение 10429 от 18 юни 2021 г., постановено по в.гр.д. № 3836/2017 г. по описа на Апелативен съд София. Касаторът „Юробанк България“ АД обжалва въззивното решение в частта му за потвърждаване на решение № 3477 от 19 май 2017 г., постановено по гр.д. № 14051/2013 г. по описа на Софийски градски съд, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от банката против Н. Ц. Н. иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване дължимостта на главница по сключен между тях договор за кредит за покупка на недвижим имот №........../........... г. и допълнително споразумение към него от ................. г. Касаторът Н. Ц. Н. обжалва въззивното решение в частта му, с която първоинстанционното решение е отменено и е признато за установено в отношенията между страните, че Н. дължи на „Юробанк България“ АД на основание договор за кредит за покупка на недвижим имот №......../.......... г., неплатени падежирали вноски за главница в размер на 42604,90 швейцарски франка, както и неплатени падежирали вноски за договорна възнаградителна лихва в размер на 6216,81 швейцарски франка за периода 10.05.2012 г.-06.03.2013 г., по приложимия в отношенията между страните курс „купува“ на швейцарския франк към лева, определен от „Юробанк България“АД в деня на усвояването на кредита 25.07.2008 г., в размер на 1.180400, съгласно подписаното между страните приложение № 1/25.07.2008 г., за които вземания в полза на банката е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 ГПК, както и в частта, с която са присъдени разноски съобразно уважената част от исковете.

Касационното обжалване е допуснато и по двете жалби с определение № 546 от 29 юни 2022 г., постановено по настоящото дело, по въпросите: следва ли съдът да вземе предвид настъпването на последиците на предсрочната изискуемост, когато предпоставките за настъпване на същата са настъпили в хода на съдебното дирене, като в исковата молба и с оглед изложените в хода на исковия процес твърдения (включително начина, по който претендираните суми са индивидуализирани), ищецът изразява недвусмисленото си желание да счита кредита за предсрочно изискуем, и има ли значението на покана за обявяване на задълженията по договор за банков кредит за предсрочно изискуеми съдържащото се в исковата молба изявление на кредитора, че претендираните суми са именно предсрочно изискуеми, като същите не се претендират и не са индивидуализирани като отделни погасителни вноски, а като глобална сума.

При отговора на въпросите следва да се има предвид разрешението, дадено от ВКС в решение № 10 по т.д. № 16/2019 г., II т.о. В него се приема, че когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми. В същия смисъл са и мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 8/2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които преценката на съда за основателността на иска следва да бъде направена с оглед материалноправното положение в деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция (първа или въззивна), а не в деня на предявяване на иска. Поради това съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, както го задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК.

Касационните жалби са неоснователни. Тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови процесуални действия, касационният съд постановява решение по съществото на спора.

По делото е установено, че между страните е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот № H./22.07.2008 г., по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 107000 лева по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита. Кредитът е обезпечен с ипотека върху недвижим имот на ответницата. Крайният срок за погасяването е 28.07.2038 г., с първоначален размер на месечната погасителна вноска от 583,93 швейцарски франка. Кредитът е усвоен на 25.07.2008 г., като приложимият курс „купува“ на швейцарския франк към лева на датата на усвояване на кредита е бил 1,180400. С допълнително споразумение от 11.10.2011 г. страните са се споразумели да преструктурират отпуснатия кредит, като съгласно чл. 3 от споразумението сумата на съществуващото просрочие е преоформена чрез натрупването ѝ към редовната главница по кредита и е въведен тримесечен срок за облекчено погасяване на кредита, като е подписан нов погасителен план. Установено е още, че ответницата е престанала да плаща дължимите месечни вноски за договорни лихви и главници на 10.05.2012 г.

За да се прецени има ли неплатени вноски с настъпил падеж към датата на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция и в какъв размер, следва на първо място да се обсъдят доводите на Н. за нищожност на клаузи от сключения договор и допълнителното споразумение, тъй като съдържанието на тези клаузи е определящо за изчисляване размера на дълга.

В тази връзка е необходимо да се съобрази влязлото в сила решение № 6001 по в.гр.д. № 11316/2017 г. по описа на СГС, с което със сила на пресъдено нещо е признато за установено между страните по настоящото дело, че част от клаузите на процесния договор за кредит, а именно чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 13, ал. 1, чл. 24, ал. 1 и ал. 2, са нищожни поради неравноправния им характер. По отношение на довода на Н. за недопустима уговорка за анатоцизъм в сключеното допълнително споразумение от 16.10.2011 г., следва да се има предвид постановеното решение № 66 по т.д. № 1504/2018 г. на ВКС, ІІ т.о., съгласно което уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ. В случая, с подписаното между страните на 11.10.2011 г. допълнително споразумение към договора за кредит, кредитополучателят се съгласява, че задълженията му по кредита към датата на сключване на споразумението са в размер на 87849,41 швейцарски франка, като тази сума включва всички дължими към датата на сключване на споразумението плащания във връзка с кредита, включително едностранно начислените от банката увеличени размери на месечните анюитетни вноски и едностранно увеличените размери на договорните лихви (които са определени въз основа на нищожните клаузи от първоначалния договор). Посочената сума включва и сумата на просрочените лихви, която „се преоформя служебно от банката на датата на допълнителното споразумение чрез натрупване към редовната усвоена и непогасена част от главницата по първоначално предоставения кредит“. Тази нова главница, която включва и просрочените лихви, подлежи на последващо олихвяване. В чл. 4 от споразумението се предвижда период на облекчено погасяване, през който се начислява фиксирана годишна лихва в размер на 2,65 %, която начислена, но неплащана през периода на облекчено погасяване лихва, след изтичането му се натрупва върху дълга. Така получената обща сума, съгласно уговореното в чл. 6, подлежи на последващо олихвяване. При тази формулировка на чл. 2, ал. 2, чл. 5 и чл. 6 от допълнителното споразумение, като се съобрази приетото в цитираното по-горе решение на ВКС, се стига до извода, че допълнителното споразумение между страните съдържа недействителна уговорка за анатоцизъм. В същия смисъл е и решение № 60160 от 08.06.2021 г. по т.д. № 2751/2019 г. на ВКС, І т.о., в което се приема, че договор за спогодба или допълнително споразумение, в които са установени правата и задълженията на страните, произтичащи от неравноправна клауза в първоначалния договор, биха представлявали предварителен отказ от потребителска защита, който е недопустим. Едностранно определеният от търговеца размер на дълга в резултат от прилагането на неравноправна клауза и сключването впоследствие на спогодба, зачитаща този размер на дълга, представлява спогодба върху непозволен договор по смисъла на чл. 366 ЗЗД, независимо от обстоятелството, че основният договор не е обявен за нищожен в неговата цялост. Следователно цитираните клаузи, съгласно които натрупаната сума от главница и лихва се олихвява с нова лихва, са недействителни.

За установяване размера на дължимите вноски по кредита по делото са приети първоначална и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза и в първата, и във въззивната инстанция. С оглед направените изводи за нищожност на клаузи от договора за кредит и от допълнителното споразумение, за пресмятане на извършените плащания и падежиралите вноски по кредита настоящият съдебен състав взема предвид констатациите на допълнителната експертиза във въззивната инстанция, тъй като при тях не са приложени нищожните уговорки между страните. Вещото лице е изготвило погасителен план за погасяване на кредит с уговорените параметри в процесния договор от 22.07.2008 г., който кредит е в размер на 90648 швейцарски франка, с левова равностойност 107000 лева, с 6,7 % договорна лихва и срок за погасяване 360 месеца, с месечни анюитетни вноски в размер на по 690,45 лева месечно. Размерът на месечната анюитетна вноска представлява левовата равностойност на първоначално уговорената между страните месечна анюитетна вноска в размер на 584,93 швейцарски франка по курса на банката „купува“ на швейцарския франк към лева в деня на усвояването на кредита (съгласно подписаното между страните приложение № 1/25.07.2008 г.) в размер на 1.180400, без да се прилагат едностранните увеличения на лихвения процент от страна на банката (на основание обявената за нищожна клауза на чл. 3, ал. 5 от договора), едностранните промени на размера на месечната анюитетна вноска (на основание обявената за нищожна клауза на чл. 6, ал. 3 от договора), едностранните промени на дължимите такси по кредита (на основание обявената за нищожна клауза на чл. 13, ал. 1 от договора), и без да се прехвърля изцяло върху длъжника валутният риск от промяната на курса на швейцарския франк към лева (на основание обявените за нищожни клаузи на чл. 24, ал. 1 и ал. 2 от договора). От изготвения от вещото лице погасителен план се установява, че със заплатените от Н. на банката суми за погасяване на задълженията по кредита в периода от 28.08.2008 г. до датата на последното плащане 10.04.2012 г., които са в общ размер на 38590,42 лева, се погасяват общо 55 месечни анюитетни вноски – за периода до 22.02.2013 г. включително. При това положение към датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение (07.03.2013 г.) Н. не е имала непогасени просрочени задължения с настъпил падеж на 10.05.2012 г., 10.06.2012 г. и 10.07.2012 г. Първата неплатена анюитетна вноска е с падеж на 22.03.2013 г., а тази дата е след образуването на заповедното производство. Следователно към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение не са били налице условията за обявяване на предсрочната изискуемост на остатъка от кредита.

Независимо от горния извод, както се посочи в отговора на правния въпрос, настъпилият към датата на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция падеж на останалите вноски по кредита следва да се вземе предвид при преценката на съда за основателността на предявения иск по чл. 422 ГПК. В случая датата, към която съдебното дирене във въззивната инстанция е приключило, е 18.03.2021 г., когато е проведено последното по делото открито съдебно заседание. Следователно е необходимо да се съобразят дължимите вноски по кредита с настъпил падеж до 22.02.2021 г. включително. Тъй като съгласно заключението на допълнителната съдебна експертиза Н. е погасила 55 месечни анюитетни вноски за периода 28.08.2008 г.-22.02.2013 г., е необходимо да се изследва размерът на падежиралите месечни анюитетни вноски в периода 22.03.2013 г.-22.02.2021 г., който според вещото лице се равнява на 66283,20 лева, от които 50290,82 лева главница и 15992,38 лева договорни лихви, равняващи се общо на 56153,17 швейцарски франка, до която сума искът е основателен, до какъвто извод е достигнал и въззивният съд. Върху съответните вноски се дължи законна лихва върху всяка падежирана главница, считано от датата на настъпване на конкретния падеж до окончателното плащане. От посочената общо дължима сума не следва да се приспада преведената на 11.02.2015 г. по служебна сметка на „Юробанк България“ АД сума в размер на 64753,38 лева от ЧСИ Н. К., получена от продаден имот на длъжника Н. по изп.д. № 161/2013 г. – сравни разясненията, дадени от ВКС в т. 9 на ТР № 4/2013 г., ОСГТК. Претенцията на банката за заплащането на дължима и неплатена договорна възнаградителна лихва, установена по делото в размер на 13548,27 швейцарски франка, правилно е била преценена от въззивния съд като дължима в размера според исковата молба от 6216,81 швейцарски франка.

По отношение на претендираните суми за неплатени такси и застраховки по договора въззивният съд правилно е приел, че не се установява съществуването им. Таксите, посочени в подписания между страните погасителен план към допълнителното споразумение от 10.11.2011 г., са начислени на основание, признато за нищожно. От друга страна, в същия погасителен план в графа „застраховка“ не е посочено задължение за заплащане на застраховка, а и по делото не са събрани доказателства, от които да се установява основанието и размерът на такова вземане. Затова за тези суми предявеният иск е неоснователен.

По изложените съображения обжалваното решение следва да се потвърди.

С оглед изхода на спора за касационното производство на банката трябва да се присъдят деловодни разноски съобразно защитавания интерес в размер на 878,88 лева. На ответника следва да се присъдят разноски съобразно защитавания интерес в размер на 2291,25 лева.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 10429 от 18 юни 2021 г., постановено по в.гр.д. № 3836/2017 г. по описа на Апелативен съд София.

ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД да заплати на Н. Ц. Н. сумата от 2291,25 лева разноски за касационното производство.

ОСЪЖДА Н. Ц. Н. да заплати на „Юробанк България“ АД сумата от 878,88 лева разноски касационното производство.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: