Отмяна на осъдително решение за катастрофа поради непълни мотиви и процесуални пороци

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт при управление на МПС в квалифицирани случаи * процесуален порок на въззивното решение * обяснения на подсъдим * отегчаващи вината обстоятелства * отмяна на въззивно решение * неправоспособен водач на МПС * независимо съпричиняване

Р Е Ш Е Н И Е

№ 370

София, 28 юли 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми април две хиляди двадесет и пета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ

СВЕТЛА БУКОВА

при секретар: Марияна Петрова

и в присъствието на прокурора С. М.

изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова

н. дело № 326/2025 година

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби, подадени от защитните на подсъдимите А. С. Е. и С. С. Е., и по жалба на частния обвинител Ц. В. Д. чрез нейния повереник, срещу въззивно решение № 50/03.02.2025 г., постановено по ВНОХД № 481/2024 г. от Апелативен съд – София.

В първата жалба, подадена от името на подсъдимите А. и С. Е., и представените към нея писмени бележки са заявени и трите касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Пространно, с позоваване на принципните норми на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК се изтъква, че апелативният съд е формирал вътрешното си убеждение в нарушение на процесуалните изисквания, извършвайки превратен и непълен анализ на доказателствата, изопачавайки тяхното действително съдържание. Поддържат се аргументи, че съдът не е дал отговор на конкретните доводи за допуснати нарушения в доказателствената и оценъчна дейност на първата инстанция и на повдигнатите възражения по приложимото право, свързано с нормите от специалното законодателство, и за противоречивост в съдебната мотивировка по тези въпроси. Според касатора не е взето отношение по съществения въпрос, разгледан в особеното мнение на член от съдебния състав. Наложените наказания на двамата подсъдими са счетени за явно несправедливи, тъй като при определянето им са пренебрегнати съществени факти, имащи отношение към обществената опасност на деянието и дейците. Отправени са алтернативни искания за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд, за оправдаване на двамата подсъдими или за намаляване на наложените им наказания, като по отношение на Е. се претендира и прилагане на чл. 66, ал. 1 от НК.

В жалбата, подадена от другия защитник на подсъдимите Е., са ангажирани доводи, относими и към трите касационни поводи по чл. 348, ал. 1 от НПК. Твърди се, че съдът е формирал вътрешното си убеждение в отклонение от процесуалните изисквания, като е игнорирал част от свидетелските показания, фаворизирайки значението на други. Излагат се съображения за неправилно третиране на подсъдимия Е. като извършител на престъплението по чл. 343, ал. 4 от НК, тоест, като водач на моторно превозно средство (МПС) в разрез с предписаното в закона, който изисква противоправният резултат да е настъпил „при управление“. В този аспект се счита, че схващането на съда да приеме като съставомерно деяние и нарушението по чл. 102, ал.1 т.1 от ЗДвП (предоставянето на процесния автомобил от Е. на неговата дъщеря, което по принцип касаторът счита за недоказано) представлява недопустимо прилагане на закона по аналогия. Неправилно приложение на закона е видяно и при определяне на наказанието на подсъдимия Е. във връзка с конкретния размер на лишаването от свобода и отказа да се приложи чл. 66 от НК. Изтъква се, че в нарушение на чл. 56 от НК като отегчаващи обстоятелства съдът е отчитал такива, които вече са били взети предвид при определяне на престъплението. Касаторът се противопоставя на мнението на апелативния съд да третира като отегчаващо обстоятелство заетата от подсъдимия защитна позиция в процеса. По отношение на подсъдимата Е. нарушението на материалния закон е свързано с отказа на съдилищата да приложат разпоредбата на чл. 55 от НК. В контекста на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК се заявява, че подсъдимият Е. е личност с ниска степен на обществена опасност, поведението му в обществото е безукорно, не е осъждан, поради което и наказанието от шест години лишаване от свобода е явно несправедливо. Отправеното искане с тази жалба е за отмяна на постановеното решение като незаконосъобразно и постановено в нарушение на процесуалните правила.

С касационната жалба на частния обвинител Ц. Д., подадена от повереника й, е оспорена единствено справедливостта на наложените на подсъдимия С. Е. наказания лишаване от свобода и лишаване от право да управлява МПС. Изтъква се, че съдът неправилно е приел наличие на относителен баланс на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства. Наказанието е следвало да бъде определено при превес на вторите в по-висок размер на наказанието лишаване от свобода и на лишаването от права. Отправеното искане е ВКС да осъди подсъдимия С. Е. да изтърпи наказание лишаване от свобода около средния и над него размер, предвиден в закона. На основание чл. 343г от НК да му бъде наложено наказание лишаване от право да управлява МПС, съобразено с лишаването от свобода, след което да бъде увеличено с три години, като бъде приложена разпоредбата на чл. 49, ал.2 от НК.

В съдебното заседание подсъдимата А. Е., редовно призована, не се явява, а подсъдимият С. Е. се явява лично. Жалбите се поддържат от техните защитници по изложените в тях доводи и искания.

Касационният жалбоподател Ц. Д. не взема участие в касационното производство. Представлява се от повереник, който поддържа жалбата с направените в нея искания и пледира за оставяне без уважение на противоположните жалби на подсъдимите.

Частните обвинители Ю. А., Р. А. и В. А. се явяват лично. Техният повереник изразява становище, че те не са подали касационна жалба, тъй като считат, че въззивното решение е правилно. Изтъква аргументи срещу заявените претенции от подсъдимите и от частния обвинител Д..

Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на подадените жалби от подсъдимите и от частния обвинител и пледира за оставяне в сила на атакувания съдебен акт.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

Окръжният съд – Благоевград с присъда №1/05.01.2024 г., постановена по НОХД № 1125/2022 г., признал подсъдимата А. С. Е. за виновна в това, че на 17.07.2021 г., като непълнолетна, но разбираща свойството и значението на извършеното и можеща да ръководи постъпките си при управление на автомобил марка „***“, модел „**“, като неправоспособен водач нарушила правилата за движение по чл. 20, ал. 1, чл. 21, ал. 1 и чл. 104а от ЗДвП и по непредпазливост причинила смъртта на Н. Ю. А. и средни телесни повреди на Ц. В. Д. и на Е. М. М., поради което и на основание чл. 343, ал. 4 във вр. с ал. 3, б. „б“ във вр. с ал. 1, б.“в“ във вр. с чл. 342, ал. 1 във вр. с чл. 63, ал. 2, т. 2 от НК й наложил наказание от три години лишаване от свобода. На основание чл. 69 във вр. с чл. 66 от НК отложил изтърпяването на така определеното наказание с изпитателен срок от три години.

Със същата присъда подсъдимият С. С. Е. е бил признат за виновен в това, че на същата дата нарушил забраната по чл. 102, ал. 1, т. 1 от ЗДвП – като водач и собственик на лек автомобил марка „***“, модел „**“, предоставил моторното превозно средство на лице, което е неправоспособен водач- непълнолетната А. С. Е., и като независим съпричинител с нея по непредпазливост причинил смъртта на Н. Ю. А. и средни телесни повреди на Ц. В. Д. и на Е. М. М., поради което и на основание чл. 343, ал. 4 във вр. с ал. 3, б. „б“ във вр. с ал. 1, б.“в“ във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК го осъдил да изтърпи наказание от шест години лишаване от свобода при първоначален „ общ“ режим. На основание чл. 343г от НК подсъдимият е бил лишен от правото да управлява моторно превозно средство за срок от шест години.

С атакуваното сега въззивно решение присъдата е потвърдена.

Жалбите на подсъдимите А. и С. Е. срещу въззивния съдебен акт с позоваване на съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК са основателни, макар не всички от изложените в тяхна подкрепа твърдения да намират опора в закона и материалите по делото.

Оплакванията за допуснати процесуални нарушения, относими към качеството на извършената въззивна проверка, са аргументирани с отсъствие на обективно, всеобхватно и пълно изследване на доказателствените материали (вкл. и със съображения, тангиращи с необоснованост, която не е касационно основание), за игнориране на част от тях, които доводи с позоваване на чл. 14 от НПК са обобщени като пороци, допуснати при формиране на вътрешносъдийското убеждение на решаващия второинстанционен съдебен състав. Отправен е упрек към съдържанието на атакувания съдебен акт, в която връзка се изтъкват доводи за противоречивост на съдебната мотивировка, както и че апелативният съд не е обсъдил изложените от защитата доводи срещу атакуваната първоинстанционна присъда.

Така разтълкувани възраженията са споделими. Апелативният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 , пр. 1 от НПК, относимо към абсолютните предпоставки за отмяна на обжалваното решение. Атакуваният съдебен акт не отговаря на правилата, заложени в разпоредбата на чл. 314 и чл. 339, ал.2 от НПК. От една страна, апелативният съд не е направил пълен въззивен преглед на доказателствата и средствата за тяхното установяване в контекста на предмета на доказване, а от друга, предложеният в решението коментар на възраженията на защитата не съдържа пълноценен отговор на съществени въпроси от доказателствено и правно естество.

В проведения наказателен процес срещу подсъдимия С. Е. показанията на свидетелката А. К. са основен елемент от доказателствения материал, въз основа на които са изведени фактическите изводи на предходните инстанции. Обяснимо показанията й са били сериозно оспорвани от защитата на подсъдимите. В мотивите на въззивното решение може да се открият обобщаващи заключения за обективност на показанията на свидетелката, поради това че тя не е заинтересована от изхода на делото, тъй като не се е конституирала като страна в процеса и нееднократното повторение, че и преди деянието подсъдимата Е. е виждана да управлява автомобила, но не и конкретен разбор на съдържащата се доказателствена информация в разпитите на свидетелката.

К. е била разпитвана в хода на досъдебното производство два пъти – на 19.07. 2021 г. от орган на разследването и на 22.07. 2021 г. пред съдия по реда на чл. 223 от НПК. Окръжният съд е приобщил показанията от двата разпита на основание чл. 281, ал. 4 във вр. с ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК, съответно тези пред съдия на основание чл. 281, ал. 1, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, поради липса на спомен за всички възприети от свидетелката обстоятелства, както и при направена констатация за противоречивост относно някои от тях. След прочитането им тя е заявила, че поддържа показанията си, като е уточнявала, че в разпита си пред съдия е била по-спокойна, тъй като е присъствала нейната майка. Прегледът на мотивите на въззивното решение разкрива възпроизвеждане на кратки цитати от съдържанието на посочените показания, които по същината си съдържат разнородна информация - че Е. предал на дъщеря си ключовете от автомобила, съответно, че той пред къщата им в [населено място] слязъл от автомобила, оставил го работещ, а А. се е качила на шофьорското място и потеглили за с. Кочан. Това разминаване в споделените от свидетелката нейни възприятия е следвало да получи съдебно внимание, защото предоставянето на МПС на друго лице, извършено от дееца в нарушение на забраната, визирана по чл. 102, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, може да се осъществи по различен начин- с фактически действия, с вербално изявление, с непротивопоставянето му на действията на другото лице, поело управление на МПС, обективирайки така съгласие с това и прочие. По - нататък и за пълнота трябва да се отбележи, че в приетата от съда фактология не присъства споменатият от К. акт, извършен от подсъдимия Е., по предаване на ключа от автомобила. Може само да се предполага какви са били съображенията на съда да не възприеме за налично такова фактическо действие, а липсата на обсъждане в тази насока създава неяснота по въпроса защо показанията, съдържащи това изявление, са били цитирани в мотивите именно като обосноваващи предоставянето на автомобила. Напълно необяснимо е и заключението, че за установяването на това обстоятелство било без значение дали слизайки от автомобила, подсъдимият го е оставил в работещ режим, факт заявяван еднопосочно от К. в разпитите й от досъдебното производство. Това твърдение на свидетелката носи определена информация, способна да ориентира изводите на съда, като се прецени значението му в общия доказателствен контекст.

Не е лишено от основание и възражението за необсъдени от апелативния съд аргументи, че показанията на К. съдържат нейни собствени съждения и оценки, а не представляват възпроизвеждане на факти, свързани с предоставянето на автомобила от Е. на подсъдимата, оспорвайки така изводите на основния съд. Независимо, че доводът е бил подкрепен с изолиран от защитата фрагмент, съдържащ се в разпита на свидетелката пред съдия, той е изисквал отговор и съдебна преценка от гледна точка на критериите по чл. 117 от НПК. Вместо това, дължимите доказателствени и оценъчни разсъждения са заместени и ограничени до пресъздаване на извадки от свидетелските показания на К., впрочем такъв е подхода и към останалите гласни доказателствени средства, което не би могло да се свърже с изискуемия се анализ и оценка за тяхната убедителност, относимост и достатъчност, която законът очертава като задължение на съда във връзка със съдържанието на съдебния акт.

Тук е мястото да се вземе отношение по поддържания и сега довод, че подсъдимите Е. са били лишени от правото на справедлив процес по смисъла на чл. 6, § 3, б. d от ЕКЗПЧОС, тъй като не са участвали в разпита на К., проведен по чл. 223 от НПК. В проверявания съдебен акт по повод идентично възражение е отбелязано, че разпитът на свидетелката пред съдия е проведен преди двамата подсъдими да бъдат конституирани като обвиняеми на 26.07.2021 г., когато са били предявени постановленията за привличането им в това качество. Макар и пестеливи, с изложените съображения съдът очевидно е споделил изразяваното в съдебната практика подобно становище (напр. Р 238-2016- ІІ). Доколкото в жалбата има и позоваване на аргументация от конкретен съдебен акт на касационната инстанция и цитираното там решение на ЕСПЧ (Unterpertinger v. Austria), трябва да се отбележи, че това е напълно допустимо, но все пак трябва да се държи сметка за това дали коментираната в тях проблематика е относима към обстоятелствата по настоящето производство. В посочените източници е разгледана ситуация, при която на обвиненото лице не е била предоставена реална възможност да оспори уличаващите го показания на свидетел - или по време на самия разпит в досъдебното производство, или на по късен етап на процеса. В разглеждания сега казус такъв проблем няма, тъй като свидетелката К. е разпитвана в съдебната фаза на процеса, като подсъдимите и защитата са имали реална възможност да я разпитат по прочетените на основание чл. 281 от НПК показания от досъдебното производство и да оспорят пред съда тяхната надеждност. Тоест, не би могло да се приеме, че в случая подсъдимите са лишени изцяло от правото да участват в разпита на свидетел на обвинението.

На следващо място, във въззивното решение може да се открие коментар на тезата на защитата във връзка с оспорения факт, приет за доказан от първата инстанция, че Е. непосредствено преди катастрофата е използвала мобилния си телефон, но това обсъждане не съдържа пълноценен отговор на поставените съществени въпроси от доказателствено естество. От изложението представено в мотивите на решението става ясно, че съдът е приел този факт за установен от показанията на К. и Д., последната заявила, че подсъдимата Е. преди катастрофата си е писала със свидетеля К. Т.. Съдът се е ограничил съвсем схематично, подобно на отразеното и в мотивите на първата инстанция , да отрази проследената комуникация с посочения свидетел, очевидно извлечена от неговия разпит в хода на досъдебното производство. Свидетелят след прочитане на показанията на основание чл. 281 от НПК е обяснил, че конкретизирането на времевите параметри, в рамките на които той е разговарял с подсъдимата, е станало възможно, тъй като при разпита му от разследващия орган е ползвана запазена информация в мобилния телефон. В този разпит от предходната фаза освен това той е заявил и друго – че не е получавал съобщения от Е.. Тези негови изявления не са били предмет на нарочен коментар от съда, а именно въз основа на тях защитата е оспорвала доказателствената оценка и процедурния начин на разбор на депозираните от Д. и К. показания относно този факт. Трябва да се отбележи и това, че в мотивите на решението използването на мобилното устройство от Е. е описвано по различен начин – гледала в телефона, правила нещо с ръцете, опитвала се да пише. Така изложеното съдържа и известна неяснота. Съдът е възпроизвел заявеното от Д., че подсъдимата си е „писала“ със свидетеля Т., привеждайки като потвърждаващ аргумент, че и свидетелката М. е разказала за такива действия пред свидетелката Т.. Прегледът на показанията на Т. от двете фази на процеса не разкрива в тях да се съдържат данни за възприето от нея изявление на свидетелката М. в разискваната насока. Тази неточност в идентифициране на лицето, свидетелствало за подобни изявления, вероятно е пренесена от мотивите на първоинстанционната присъда. Там е отразено, че показанията на свидетелката Р. Т. (в действителност малкото име на свидетелката е Ф., бел. ВКС) също подкрепяли факта за държан в ръка от подсъдимата телефон, като е уточнено и това, че на „свидетелката А. (малкото име на свидетелката е Р., бел. ВКС) това й било съобщено от Е. М.“ – виж стр. 627- гръб от НОХД, л. 32 от мотиви. Последно посочения недостатък на въззивното решение се коментира само в общия контекст за отклонение от изискванията на чл. 314 от НПК, допуснато от апелативния съд.

При посочената по-горе редакция на решението относно описанието на коментираните действия на подсъдимата, непознаваемо е и становището на въззивната инстанция относно възражението на защитата, че инкриминираното нарушение на чл. 104а от ЗДвП изисква установяване на „използване“ на мобилното устройство съобразно неговите функции, какъвто отговор съдът е дължал, независимо дали го счита за основателно, или не, а неяснотата в съдебната мотивация засяга съществен въпрос, доколкото иде реч за нарушение, попълващо бланкета на нормата на чл. 343 от НК.

Все в тази връзка въззивният съд е следвало да даде отговор и на поставения на вниманието му довод, съдържащ твърдението, че нарушенията по чл. 20, ал. 1 и чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, а и на чл. 104а от същия закон, взаимно се изключват при приетата по делото фактология, претендирайки противоречивост в правния анализ, извършен от първостепенния съд. В решението е заявена подкрепа на изводите на окръжния съд, като собственият на втората инстанция коментар е лаконично поднесен, обвързвайки самостоятелното значение на нарушението по чл. 21 от ЗДвП с „ноторно известното, че високата скорост води като закономерен резултат до значително по-високи увреждания и намалява до минимум шанса за преживяемост при катастрофа“.

Не могат да бъдат пренебрегнати и други недостатъци в подхода на решаващия второинстанционен състав, защото някои от изложените разсъждения са неприемливи. Така при обсъждане обясненията на двамата подсъдими (стр. 37 от решението) съдът е подчертал, че първите им показания, които те са дали като свидетели и напълно са признали своето противоправно поведение, нямат стойност и не могат да се ползват като доказателство, но изложените от тях обяснения, които са дали като обвиняеми били оборени и опровергани. Така практически съдът е конфронтирал изявленията им от иначе признато за недопустимо доказателствено средство, на годните за ценене обяснения, създавайки внушение, намек, принципно неприемливо за всеки съдебен акт. Категорично не може да се сподели и разбирането на въззивния съд, че отговорността на подсъдимия Е. се отегчавала от поведението му, в което не се констатирало никакво осъзнаване на вината, дори съжаление. Поведението на подсъдимия в процеса дефинитивно не е основание за утежняване на наказателноправното му положение, становище, неотменно поддържано в съдебната практика. Непризнаването на вината, лансирането на защитни версии, отказът да депозира обяснения и пр. са все прояви на правото на защита на подсъдимия, гарантирано от Конституцията и процесуалния закон, поради което е недопустимо да бъдат отчитани от съда в негова вреда.

Всичко изложено дотук сочи за липса на решаващи мотиви в съдебния акт на въззивната инстанция както по отношение на разбора на доказателствените източници, така и по отношение на правната преценка на фактическите обстоятелства в контекста на допуснатите нарушения на транспортното законодателство, като посочените противоречия и неясноти осуетяват и инстанционния контрол върху него. Това разбира се не предпоставя уважаване на искането на защитата за оправдаване на двамата подсъдими по повдигнатите им обвинения. Същото се явява неоснователно, защото не държи сметка, че при първо по ред касационно производство настоящата инстанция не може да установява нови факти и в резултат на собствен доказателствен разбор да достигне до извод за недоказаност на обвинението.

За пълнота, несподелима е и застъпената теза в една от жалбите и изразеното мнение в съдебното заседание от защитата за необходимост от игнориране на указанията по т. 4, б. „г“ от Постановление №1/1983 г. на Пленума на ВС, аргументирана с факта, че то е издадено преди четиридесет години. В постановлението е посочено, че деецът носи наказателна отговорност и когато не той лично управлява моторно превозно средство, а го е предоставил на друго неправоспособно лице. Що се отнася до времето на издаването на цитираната задължителна съдебна практика се припомня и ТР № 1/24.01.2022 г. на ВКС, издадено по повод необходимостта от обявяване на загубили сила изцяло или отчасти постановления на Пленума на Върховния съд. В мотивите на посочения тълкувателен акт, т. 39, е прието, че дадените с постановление № 1 от 17.01.1983 г. на Пленума на ВС указания са актуални и не са загубили сила, тъй като тълкуваните норми на чл. 342, чл. 343 , чл. 343а от НК не са променени.

Доколкото в жалбата на подсъдимите има и позоваване на особеното мнение на член от състава на решаващия съд се отбелязва, че в него е направено позоваване на Конвенцията за движение по пътищата, съставена във Виена и ратифицирана от нашата държава, както и отсъствието на данни САЩ да е страна по тази конвенция. Същевременно е избегнат коментар на друг международен договор, по който САЩ и Р България са страни – Конвенцията за движение по пътищата, съставена в Женева, чиято приложимост или неприложимост също е подлежала на обсъждане - конкретно чл. 24 и приложение № 8 към него, въвеждащи изискване за минимална възраст на водачите на МПС. Затова генералният извод, направен в особеното мнение, че българската държава не разглежда възрастта под 18 години като абсолютно препятствие за управление на МПС при налично издадено чуждестранно свидетелство за управление, е останал неубедителен. Вярно е, както се настоява в жалбата, че и в решението не е обсъждана очертаната в особеното мнение проблематика, което вероятно се дължи на отсъствие на изрични доводи, поддържани от защитата в тази насока, но това разбира се не изключва задължението на съда да провери изцяло правилността на невлязлата в сила присъда, независимо от основанията, посочени от страните – чл. 314 от НПК.

В заключение, при изложеното може да се обобщи, че мотивите на проверявания съдебен акт са непълни и в известна степен противоречиви. Като краен резултат въззивното решение не убеждава, че е осъществена пълноценна въззивна проверка, като се констатира и отсъствие на дължими аргументи, поради които съдът не е приел за основателни поддържаните от страните значими възражения във въззивната процедура, отдалечаващо неговото съдържание от стандарта, заложен в чл. 339, ал. 2 от НПК. Налице са процесуални нарушения от категорията на съществените по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 и т. 2 от НПК. Това налага отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд, който да извърши цялостно и законосъобразно обсъждане на доказателствения материал и да изложи мотиви, съобразени с изискванията на чл. 339 от НПК.

С оглед изхода от касационната проверка на този етап са изключени окончателни изводи за правната квалификация на инкриминираната дейност и справедливостта на наложените на подсъдимите наказания. Поддържаните възражения в жалбата на частния обвинител за занижен размер на наложената комплексна санкция на подсъдимия Е., както и тези поддържани от защитата, но с обратен знак, не могат да получат сега отговор. Изложените доводи подлежат на преценка и осмисляне от решаващия въззивен съдебен състав при новото разглеждане на делото.

С оглед на изложените съображения и на основание чл. чл. 354, ал.3, т. 2 във вр. ал. 1, т. 5 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 50/03.02.2025 г., постановено по ВНОХД № 481/2024 г. от Софийския апелативен съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

Настоящето решение не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.