Практика · Върховен касационен съд · 05 Май 2025
ВКС потвърди присъда за блудство с малолетно дете при опасен рецидив
Резюме, съставено автоматично от текста на акта. Меродавен е самият акт по-долу.
Подсъдимият обжалва наложеното му наказание от 10 години лишаване от свобода за блудство с 6-годишно дете при условията на опасен рецидив. Върховният касационен съд намери жалбата за неоснователна, потвърди правилността на събраните доказателства и разпита на детето и остави в сила въззивното решение.
Какво приема съдът
Показанията на малолетно лице са годни да послужат за осъдителна присъда, когато експертизата потвърждава способността му правилно да възприема и пресъздава фактите, а обвинението за деяние в определен период от време не нарушава правото на защита, ако е подкрепено от убедителни доказателства.
Приложени разпоредби
- чл. 54 НК
- чл. 59, ал. 1 НК
- чл. 149 НК
- чл. 189, ал. 3 НПК
- чл. 346, т. 1 НПК
- чл. 347, ал. 1 НПК
- чл. 348, ал. 1 НПК
- чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК
Всяка посочена разпоредба е проверена да се среща в текста на акта.
блудствоопасен рецидивмалолетен свидетелсъдебно-психологична експертизалишаване от свобода
Текстът на акта
Ключови фрази Блудство с лице, ненавършило 14 г. * разпит на малолетен/непълнолетен * комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза * кредитиране на експертно заключение * необоснованост Р Е Ш Е Н И Е № 238 гр. София, 20.05. 2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и пета година, в следния състав: Председател: Милена Панева Членове : 1 . Петя Колева 2. Иван Стойчев в присъствието на секретаря Иванова и прокурора Славова, като разгледа докладваното от съдия Стойчев КНОХД № 161 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по повод на касационна жалба от подсъдимия Я. А. Р., чрез защитника му адвокат Е. Е. срещу Решение № 147 от 17.12.2024 г., постановено по ВНОХД № 209/24 г. по описа на АС – Варна, с което съдът потвърдил изцяло присъда на ОС – Варна по НОХД№ 1499/2023г., с която подсъдимият бил признат за виновен в това че: На неустановена дата в периода 01.06.2023 г. - 01.07.2023 г. в [населено място], извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление - опипване в областта на гениталиите, по отношение на М. Д. М., [дата на раждане] , ненавършила 14-годишна възраст, като деянието представлява опасен рецидив и е било извършено по отношение на лице, което не разбира свойството и значението на извършеното, поради което и на основание чл.149 ал.5 т.3 вр. ал.4 т.2 вр. ал.1 и чл.54 от НК му наложил наказание ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА за срок от ДЕСЕТ ГОДИНИ, което следва да се изтърпи при първоначален строг режим. На основание чл.189 ал.3 от НПК ОСЪДИЛ подсъдимия Р. да заплати в полза на Държавата направените по делото разноски в размер на 1380,60 лева /хиляда триста и осемдесет лева и 60 ст./ по сметка на ОД на МВР – Варна и в размер на 500 лева /петстотин/ по сметка на ОС – Варна. На основание чл.59, ал. 1 от НК ЗАЧЕЛ времето, през което подсъдимият е бил задържан и с мярка за неотклонение „Задържане под стража“, считано от 04.07.2023 г. ПОСТАНОВИЛ вещественото доказателство - 1 брой компакт диск със запис от разпит пред съдия в синя стая да остане по делото В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият не се признава за виновен. Иска да бъде оправдан. Защитникът му адвокат А., също пледира за оправдателно касационно решение. Прокурорът пледира въззивното решение да бъде потвърдено.. Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните, и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери жалбата за неоснователна.. Касаторът посочва в жалбата си и трите касационни основания предвидени в чл. 348 ал.1 т.1 до 3 от НПК, но по същество развива доводи само в подкрепа на основанията по т. 2 на цитираната разпоредба – съществено нарушение на процесуалните правила. Това е така, защото като нарушение на материалния закон се сочи обстоятелството, че е приложен чл. 149 от НК, без да е доказано, че подсъдимият е извършил действията описани в обвинителния акт и квалифицирани като блудство по смисъла на материалния наказателен закон. Несправедливостта на наказанието се обосновава в жалбата не с прекомерната му строгост като вид или размер, а от факта, че въобще е наложено наказание на невинен човек. Всъщност описаното дотук съдържание на касационната жалба съдържа оплакване за необоснованост на присъдата, което не може да бъде разгледано в касационното производство. В касационната жалба се твърди, че съдилищата по фактите са игнорирали и не са обсъдили противоречията в показанията на родителите на пострадалото дете относно фактите, как са научили за деянието, на коя дата е било деянието , какво точно им е разказала малолетната М.. Обратно на твърдяното от защитата още първият съд приема, а въззивния потвърждава, че показанията на св. М. и Н. не само са еднопосочни помежду си, но също така са и вътрешно непротиворечиви, последователни и логични. Настоящият касационен състав при собствен преглед на доказателствената съвкупност също не намира сочените от защитата противоречия. Следва да се отбележи, че касаторът не конкретизира самите противоречиви твърдения, а само посочва фактите, които касаят, което допълнително затруднява по - конкретния касационен отговор на този му довод. Вярно е че съдилищата по фактите не са отделили специално внимание на факта, че братът на пострадалата не е забелязал промяна в поведението и в инкриминирания период. Този факт само по себе си обаче, нито доказва, нито опровергава обвинението, поради което включването му в доказателствения анализ не би довело до промяна в изхода на делото. Същото се отнася и до факта кога пострадалият е разбрал, че подсъдимият е осъждан за блудство, които на практика няма отношение към главния факт в процеса. Като съществено нарушение на процесуалните правила касаторът изтъква и превратното според него тълкуване на заключението на СППЕ на основния и единствен пряк свидетел на обвинението малолетната, към инкриминирания период 6 годишна, М. М.. Твърди, че според научни авторитети като Зигмунд Фройд и Ханс Маркович деца под 6 години не могат да формират устойчив спомен за събитията, но за сметка на това са силно внушаеми и могат лесно да бъдат убедени, че нещо се е случило с тях, след като така твърдят авторитетни за тях трети лица. Настоящият касационен състав намира, че въззивният съд коректно е интерпретирал заключението на СППЕ по отношение на пострадалата М. и го е ползвал в доказателствения си анализ не превратно, а според действителния му смисъл. Решаващ за изхода на делото е изводът на експертите, че детето може правилно да възприеме, запомни и разкаже фактическите действия на извършителя, но не може да ги осмисли и тълкува например като „неприлични“ или „срамни“. Според експертите доколкото такива елементи присъстват в показанията и те са привнесени от родителите, с които случилото се несъмнено е било обсъждано. Това обаче само по себе си е нормално и противно на доводите на защитата не е причина да бъдат дискредитирани показанията на М. относно обективните факти, а именно била ли е опипана от подсъдимия и в кои части на тялото. Обосновано е отхвърлена и защитната теза на подсъдимия, че бил набеден от родителите на малолетната М., които му дължали пари за положен от него труд в строителството и не желаели да се издължат. Наличието на подобен факт не само не се потвърждава от нито едно доказателство извън обясненията на подсъдимия, но и напълно контрастира с доказаното поведение на св. М. и Н., които приели Р. в дома си, купували му дрехи и храна и въобще имали добро и дори покровителствено отношение към него до момента, в който узнали за случилото се с М.. Вярно е, че формулирането на обвинение, че деянието е извършено на неустановена дата, в рамките на фиксиран като начало и край близо месечен период, обективно ограничава някои от възможностите за защита на обвиняемия, например възможността му да гради алиби за определен ден и час. Само че при наличието на достатъчно убедителни положителни доказателства, че деянието е извършено, такова обективно ограничение, при това наложено не от произволно и недобросъвестно поведение на държавното обвинение, а от особеностите на самия случай, не е пречка за постановяване на осъдителна присъда. Що се отнася до индивидуализацията на наказанието, въпреки доста неясно формулираното оплакване на касатора, настоящият касационен състав намира за нужно да отбележи, че тя е извършена законосъобразно и справедливо. При правилно установен относителен баланс на отегчаващите и смекчаващите вината обстоятелства наказанието Лишаване от свобода е определено в размер под средния, предвиден в закона. В заключение, не е налице никое от релевираните с жалбата касационни основания, поради което атакуваното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 147 от 17.12.2024 г., постановено по ВНОХД № 209/24 г. на Апелативен съд - Варна. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
Съдебните актове са публични; имената на физическите лица в тях са заличени от съда. Резюмето не е правен съвет. Имате подобен случай? Попитайте законите.