Отговорност на работодател и шофьор при трудова злополука със смъртен случай

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 232
гр. София, 19 май 2025 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи март две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:РУМЕН ПЕТРОВ
ДЕНИЦА ВЪЛКОВА

при участието на секретаря Елеонора Михайлова и в присъствието на прокурора А. П. изслуша докладваното от съдия Вълкова наказателно дело № 163/2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на адвокат К. М. - защитник на подсъдимия Д. И. М. и касационна жалба от подсъдимия В. С. Р., чрез защитника адвокат М. Н., срещу решение № 148/16.12.2024г., постановено по ВНОХД № 20234000600089 по описа за 2023 г. на Апелативен съд – Велико Търново.
С жалбата на защитника на подсъдимия Д. М. са релевирани всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК, като към ВКС са отправени алтернативни искания за отмяна на атакуваното решение и оправдаване на подсъдимия, за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане или изменение на решението с индивидуализиране на наказанието към минималния предвиден в закона размер и условно осъждане по чл.66 от НК или за приложение на чл.55 от НК и замяна на наказанието лишаване от свобода с пробация.
Процесуалната незаконосъобразност на въззивният акт и неправилното приложение на материалния закон се аргументират с аналогични доводи за неустановени конкретни действия и бездействия, които да са дължими от подсъдимия Д. М. съгласно включените в обвинението правни норми, относими към осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд на пострадалия Г. Б.. Изразява се становище за бланкетно обвързване на обвинението с общи норми без конкретни правила за безопасност на труда, което не дава основание за търсене на отговорност. Сочи се липса на мотиви за приемането на превес на отегчаващите обстоятелства поради пренебрегване на положителни данни за подсъдимия Д. М.. В голямата си част мотивите на въззивното решение били препис на първоинстанционните мотиви и не съдържали собствен анализ на доказателствата, включително анализ на показанията на разпитания пред въззивния съд, чрез видеоконференция, свидетел П.. Без обсъждане в мотивите на атакуваното решение останали доводите на защитата за липса на споразумение между дружеството, което осигурявало транспорта и дружеството на подсъдимия М. въпреки, че транспортното дружество е трябвало да изпрати подходящо превозно средство и то имало ангажимент, чрез шофьора си – другият подсъдим В. Р., да следи за правилно товарене на превозното средство. Всички тези аргументи не били взети под внимание от въззивния съд. Липсвала яснота защо след като е приел, че подсъдимият М. не е разпореждал на пострадалия Б. да товари, въпреки това въззивният съд го признал за виновен и по това обвинение и същевременно, въззивният съд приел, че пострадалият товарил по разпореждане на подсъдимия М., което не било вярно. Оплакването за явна несправедливост на наказанието се свързва най-вече с недоволството, че при различна правна квалификация на деянията и помощта, която оказал на пострадалия, на подсъдимия Д. М. било наложено същото наказание като това на подсъдимия В. Р. и не били отчетени редица смекчаващи отговорността обстоятелства, както и не било обсъдено приложението на чл.55 от НК въпреки тяхната многобройност.
В касационната жалба на подсъдимия В. Р. се претендират касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК – нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила с доводи, че подсъдимият В. Р. не е извършил деянието, за което е предаден на съд, поради което се моли да бъде оправдан. Предлага се различен анализ на включените в обвинението правила за безопасност при осъществяване на товарната дейност от пострадалия, като се твърди, че подсъдимият Р. не е нарушил нито едно от тези правила. Ако бъде прието, че товаренето се е извършвало неправилно, то подсъдимият Р. нямал вина и неговото поведение не било в причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат, защото товарната дейност се организирала изцяло от дружеството на подсъдимия М. и не била в компетентността на подсъдимия В. Р.. Като съществени нарушения на процесуалните правила се сочат липса на обективно, всестранно и пълно изследване на доказателствата и неразкриване на обективната истина по делото в съответствие с чл.13, чл.14, чл.107, ал.5 от НПК, като основните изводи на съда за съпричастност на подсъдимия Р. към деянието, за което е обвинен, почивали изцяло на предположения, не се подкрепяли от доказателствата по делото и игнорирали липсата на преки годни доказателства или доказателствени средства, като въззивният съд не е анализирал в задълбоченост доводите на защитата. Твърди се нарушение на изискването в чл.305, ал.3 от НПК поради непосочване кои обстоятелства относно участието на подсъдимия В. Р. въззивният съд е приел за установени и въз основа на кои точно доказателствени източници, като е останало неизяснено защо са приети само обвинителните доказателства и отхвърлени оправдателните. Моли се за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия В. Р., алтернативно делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на съда за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимите Д. М. и В. Р. се явяват лично и със защитниците си – адвокат К. М. за първия подсъдим и адвокат М. Н. за втория подсъдим, които поддържат изложените в жалбите съображения и отправените искания. В лична защита и в последната си дума подсъдимият М. заявява, че няма какво да каже освен изложеното от защитника, а подсъдимият Р. изразява съжаление за случилото се и моли да бъде оправдан.
Представителят на ВКП подробно аргументира становище за неоснователност на касационните жалби. Счита, че мотивите на обжалваното решение в пълнота отговарят на изискванията в чл. 339, ал. 2 от НПК, като съдът е подложил на обстоен и пълен анализ приложените по делото доказателства, въз основа на които е приел фактическа обстановка, която не се отличава съществено от приетата за установена от първоинстанционния съд, поради което не дължал мотиви в този обем, в който те са необходими и задължителни за присъдата на първоинстанционния съд. Оспорва като несъстоятелни доводите на защитниците, че въззивната инстанция не е отговорила на всички техни възражения и не се съгласява с довода, че показанията на свидетеля П. П. не са анализирани, тъй като въззивният съд е изложил съображения за тяхната достоверност. Позовавайки се на качеството на подсъдимия М. на работодател на пострадалия и че подсъдимият Р. е прекият извършител на умъртвяването на последния, както и на неизпълнените от двамата подсъдими изисквания за безопасни и здравословни условия на труд при извършване на товаро-разтоварна дейност и създадената през годините порочна практика за извършване на тази дейност ръчно или чрез мотокар вместо със специализирани машини, което е в причинна връзка с настъпилия резултат, прокурорът счита, че материалният закон е приложен правилно за двамата подсъдими. Намира наложените наказания за справедливи и определени при отчитане на всички смекчаващи отговорността на подсъдимите обстоятелства, поради което предлага ВКС да остави в сила обжалваното решение.
Частните обвинители К. Г. Б., В. И. Б. и А. Г. П. и поверениците им – адвокат С. И. за първата и адвокат Е. Д. за останалите, всички редовно призовани, не се явяват пред ВКС. В писмени молби, чрез поверениците си, частните обвинители заявяват, че желаят делото да се разгледа в тяхно отсъствие и молят ВКС да остави в сила обжалваното решение.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното:
Касационните жалби са допустими – подадени са от процесуално легитимирани лица, в законоустановения срок и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК.
Разгледани по същество, касационните жалби са неоснователни.
При първото разглеждане на делото в Окръжен съд – Велико Търново е била постановена присъда № ПР-65 от 7.10.2020 г. по НОХД №109/2020 г., с която подсъдимият В. Р. е бил оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл.123, ал.1 от НК, а подсъдимият Д. М. е бил признат за виновен за същото престъпление, като му е било наложено наказание една година лишаване от свобода с отложено изпълнение на основание чл.66 от НК за изпитателен срок от три години. Частично са били уважени и предявените от частните обвинители и граждански ищци граждански искове. С въззивно решение № 84 от 22.07.2021 г. по ВНОХД № 20214000600085/2021 г. на Апелативен съд – Велико Търново присъдата е била отменена поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.
При второто разглеждане на делото от Окръжен съд – Велико Търново е отказано приемането на гражданските искове като затрудняващи наказателното производство и е постановена присъда № 23/21.12.2021г. по НОХД № 371/2021г., съгласно която:
Подсъдимият В. Р., [дата на раждане] , е признат за виновен за това, че на 23.01.2019 г., в гр. Лясковец, на ул. „Христо Ботев“ № 34, на площадка за събиране на вторични суровини, ползвана от „М. М.“ ЕООД - [населено място], при условията на независимо съпричиняване с подсъдимия Д. М., причинил по непредпазливост смъртта на Г. Б., поради незнание на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност - товарно-разтоварна дейност при товарене на алуминиев отпадък в товарен автомобил марка „С.“, модел ***, рег. [рег.номер на МПС] , собственост на „С. Т.“ АД - [населено място], тъй като в качеството си на водач на товарния автомобил допуснал нарушение на нормите по охрана на труда по чл. 33 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд (ЗЗБУТ), чл. 12, т.6 от Наредба № 12 от 30.12.2005 г. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при извършване на товарноразтоварни работи, във връзка с т. 12 от Приложение № 6 към наредбата, поради което и на основание чл. 123, ал. 1, изр. 1 и чл. 54 от НК му е наложено наказание една година лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено на основание чл.66 от НК за изпитателен срок от три години.
На основание чл. 304 от НПК подсъдимият В. Р. е оправдан по обвинението, че е извършил нарушения на чл. 34, ал. 1 от ЗЗБУТ, чл.19, ал. 2 от Наредба №12 от 30.12.2005г. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при извършване на товарноразтоварни работи и чл. 189 от Наредба №7 от 23.09.1999г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване.
Подсъдимият Д. М., [дата на раждане] , е признат за виновен в това, че по същото време и на същото място, като собственик и управител на „М. М.“ ЕООД [населено място], в качеството си на работодател, при условията на независимо съпричиняване с подсъдимия В. С. Р., причинил по непредпазливост смъртта на Г. Г. Б. поради незнание на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност - товарно-разтоварна дейност, като разпоредил товаренето на алуминиев отпадък в товарен автомобил „С.“, модел *** с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на „С. Т.“ АД [населено място], да се извърши по неправилен начин и с неподходящо работно оборудване за неговото изпълнение и не създал необходимата организация, нито взел мерки за избягване на риска от телесни увреждания на работещите лица, с което нарушил нормите по охрана на труда по чл. 275, ал.1 от Кодекса на труда, чл. 4, ал. 3, т. 1, във вр. с ал. 1 и чл.11, ал.1 от ЗЗБУТ, чл. 5, ал.1, чл.11, ал.1, чл.12, т.6, във връзка с т.12 от Приложение № 6 и чл. 14, т. 1, 2, 3, 4 и 5 от Наредба № 12 от 30.12.2005 г. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при извършване на товарноразтоварни работи и чл. 165 от Наредба № 7 от 23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване, като след деянието е направил всичко зависещо от него за спасяване на пострадалия Г. Б., поради което и на основание чл. 123, ал. 4, предл. 1, вр. ал. 1, изр.1 и чл.54 от НК му е наложено наказание една година лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено на основание чл.66 от НК за изпитателен срок от три години.
Съдът е постановил какво да стане с веществените доказателства и е осъдил подсъдимите да платят съответната част от деловодните разноски.
По въззивни жалби на подсъдимия В. Р. и защитника на подсъдимия Д. М., с главни искания за нова оправдателна присъда, в Апелативен съд – Велико Търново е било образувано ВНОХД № 20234000600089/ 2023 г. По него е постановено въззивно решение № 148/16.12.2024 г., предмет на настоящата първа по ред касационна проверка, с което първоинстанционната присъда е изцяло потвърдена.
На първо място подлежат на обсъждане релевираните доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като евентуалното наличие на такива би предопределило отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане, но между тях не попадат оплакванията в двете касационни жалби за неправилно установена фактическа обстановка от страна на въззивния съд относно съпричастността на всеки от подсъдимите към извършената от пострадалия товарна дейност. Аргументите, насочени срещу правилността на тези фактически констатации на въззивния съд, който след проведено въззивно следствие е утвърдил фактическите изводи на първостепенния съд относно основнорелевантните факти, съставляват доводи за фактическа необоснованост, която не е самостоятелен касационен повод по чл.348, ал.1 от НПК. Касационната инстанция контролира единствено юридическата правилност на обжалваното въззивно решение, без да преценява верността на изложената фактическа обстановка и да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към фактите от предмета на доказване по чл.102 от НПК по конкретното наказателно дело. Поради това няма как да бъде уважено отправеното в двете жалби искане за отмяна на решението на апелативния съд и оправдаване на подсъдимите. Такава възможност не е предвидена и в посочената в жалбата на подсъдимия Р. разпоредба на чл.24 от НК (вероятно е техническа грешка поради непроцесуалния характер на въпросната правна норма) и съществува само в чл. 24, ал.1, т. 1 от НПК, когато установените от предходните инстанции факти сочат, че деянието не е извършено или не съставлява престъпление, но случаят не е такъв. Касационната инстанция е съд по правото и не установява нови факти (с изключение на хипотезата на чл. 354, ал. 5, изр. 2 от НПК, която не е налице на този етап на развитие на наказателното производство) и при възприетата от предходните инстанция фактическа обстановка оправдаването на подсъдимите би било незаконосъобразно.
Доводите на касаторите, по които касационната проверка е допустима, позволяват общото им обсъждане. Те са били поставени на вниманието на въззивния съд, който ясно и подробно им е отговорил. Неоснователно е възражението за липса на мотиви в обжалваното решение. Апелативният съд стриктно е съблюдавал изискванията на чл. 339, ал.2 от НПК относно съдържанието на съдебния акт – изложените в него аргументи позволяват извода, че фактическите и правни изводи в тях са ясни и достатъчни, както и убедително защитени. Прецизно е проследена хронологията на събитията и подробно са отграничени задълженията на всеки от подсъдимите във връзка с конкретно реализираното от тях поведение, механизма на протичане на злополуката, като обратно на изложеното в двете касационни жалби, съвсем последователно и точно е посочено въз основа на кои доказателствени материали, преценени съвкупно и поотделно, са направени изводите по фактите. Изпълнението на това задължение въззивният съд не е осъществил формално, тъй като макар и да е споделил изводите на първоинстанционния съд, към аргументацията в мотивите на първоинстанционната присъда е добавил и своя, подкрепяща и основана на трайната съдебна практика и на събраните допълнителни доказателства в проведеното въззивно съдебно следствие. В обжалваното решение, подробно е посочено защо поведението на всеки от подсъдимите е било в разрез с изискванията в инкриминираните правила за безопасни условия на труд (освен тези, за които подсъдимият Р. е оправдан), като подробно е мотивирана каузалната връзка на деянията на подсъдимите с настъпилия тежък съставомерен резултат - смъртта на работника товарач Г. Б.. Фактическата обстановка е изведена законосъобразно от гледна точка на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съда. Доказателствените материали са оценени съобразно изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107, ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, опорочаващи вътрешното убеждение на решаващия съдебен състав.
Макар да се констатира заявеното в жалбата на подсъдимия Р. кредитиране на доказателствата, обслужващи обвинителната теза, съответно игнориране на тези, подкрепящи защитната му позиция, че нямал никакво отношение към извършваната от пострадалия товарна дейност, това е станало в съответствие с изискванията на чл.305, ал.3 от НПК. На стр. 23-32 от въззивното решение съдът е изложил убедителни съображения защо е отхвърлил защитната теза на подсъдимия Р. и се е доверил на показанията на свидетелите Р. Р. и Д. С. (двамата служители на подсъдимия М.), както и на събраните данни при проведеното със съгласие на страните съкратено съдебно следствие по реда на чл.371, т.1 от НПК, чрез прочетените показания на свидетелите В. Й., М. А., Р. Т., Г. С. и Н. Ю. и заключенията на вещите лица д-р Н. Г., М. М., инж. П. П. и инж. Е. Г.. За да приеме, че подсъдимият Р. също е съпричастен към смъртта на пострадалия, въззивният съд е акцентирал на изводимото от посочените доказателствени материали негово качество на водач на товарното МПС и свързаните с това задължения за отваря и затваря тентата на специализираното МПС като част от товарната дейност. Следва да се отбележи, че гласните доказателствени източници, въз основа на които въззивният съд е формирал изводите си по фактите относно оспорените от касаторите обстоятелства са единни и безпротиворечиви. В противовес на установеното от свидетелите, работещи на обекта, се явяват единствено обясненията на подсъдимия М., че в деня на инцидента пострадалият не е трябвало да товари. Същите правилно са оценени като изолирани и в този смисъл недостоверни. При еднопосочността на заявеното от свидетелите и установеното от писмените доказателства (трудов договор и длъжностна характеристика – л.12-13, т.4 от ДП), в контекста на обективния факт, че пострадалият е бил назначен за товарач в управляваното от подсъдимия М. търговско дружество и се е качил в камиона в работно време в това си качество, няма как да бъде споделена тезата, че той не е бил такъв и че самоволно, без знанието и съгласието на подсъдимия М., се е качил в камиона и е осъществил товарната дейност.
Въпреки подкрепеността на събраните от първостепенния съд гласни доказателства, в полза на обвинението срещу двамата подсъдими, от многобройни и разнообразни експертни заключения, включително съдебна експертиза по охрана и безопасност на труда, комплексна съдебномедицинска, инженерно-техническа и трасологична експертиза, както и от протокол за следствен експеримент и фотоалбум към него, въззивният съд е провел допълнително съдебно следствие, при което след издадена Европейска заповед за разследване, чрез видеоконференция с немски съд, е разпитал свидетеля П. П.. Последният е потвърдил показанията си от досъдебното разследване, които първоинстанционният съд е приобщил по реда на чл.281 от НПК, че и друг път с пострадалия са товарили метални отпадъци по същия начин и със същия камион т.е. не механизирано – с мотокар и щипки, както изискват правилата за безопасност съобразно конкретното специализирано МПС, а на ръка, чрез непосредствено влизане на работниците в товарната част на камиона. Нещо повече. Свидетелят П. е потвърдил пред въззивния съд, че той и пострадалият са товарили алуминиевите отпадъци не само директно в камиона, но те не били опаковани и обезопасени със съответните „бекове“. Такава и според останалите свидетели е била създадената от години организация на работа в предприятието на подсъдимия М., което не изключва съпричастността на подсъдимия Р. към настъпилия инцидент с пострадалия, защото той като водач на специализираното товарно МПС, съзнавайки спецификите за експлоатацията му, изначално е следвало да се противопостави на присъствието на работниците в каросерията му. Вместо това подсъдимият Р. е спрял камиона на позицията за товарене, отворил тентата със специалния лост и чакал работниците, между които пострадалият Б., да се качат в него и да товарят алуминиевите отпадъци саморъчно. Обстоятелството, че след като натоварили алуминия, пострадалият казал на подсъдимия Р. да затвори капака на камиона, не може да изключи изводите на въззивния съд за основанието за отговорността на този подсъдим, тъй като той е включил механизма за затваряне на капака без да се убеди къде точно се е намирал пострадалият в този момент и дали ще има време да слезе безопасно на земята. Именно затварянето на капака от страна на подсъдимия Р., без видимост към местоположението на пострадалия, е довело до притискане на главата на последния, впоследствие до смъртоносното му нараняване след падане върху натоварените остри и необезопасени алуминиеви отпадъци вътре в камиона. Предвид, че П. е очевидец на събитията, за които свидетелства, несъстоятелен е доводът в касационната жалба на подсъдимия М. за липса на преки доказателства в подкрепа на обвинението. Обратно на твърденията на защитата, неговите показания са обсъдени на стр.29 от въззивното решение, като въззивният съд е изложил споделими съображения за доверието, което им е гласувал. Несъществените противоречия в тях се дължат на големия времеви интервал между отделните разпити на свидетеля. Минали са повече от пет години между показанията му в досъдебното разследване (приобщени по реда на чл.281 от НПК) и първия му разпит в съдебната фаза на наказателния процес - едва пред въззивния съд на 25.09.2024 г. Поради това и доколкото не са съществени противоречията, те не могат да доведат до исканата от защитата оценка за превратното им тълкуване, още повече, че относно фактите от предмета на доказване по чл.102, т.1 и т.2 от НПК, показанията на свидетеля П. в досъдебното производство и пред въззивния съд съвпадат. Преценени съвкупно с останалите свидетелски показания на други служители на подсъдимия М. и подкрепящите ги експертни заключения, те са дали основание на въззивния съд да възприеме фактическите изводи на първата инстанция и да установи по несъмнен начин, че всеки от подсъдимите е нарушил съответните правила за безопасност на труда на пострадалия Г., в резултат на което се е случил фаталният инцидент.
Въз основа на изложените дотук съображения може да се обобщи, че предвид законосъобразната в процесуален план доказателствена дейност на съдилищата по фактите, ВКС не констатира процесуалните права на подсъдимите да са били нарушени в аспекта на претендираното касационно основание по чл.348, ал.3, т.1 и т.2, вр.ал.1, т.2 от НПК.Установените от въззивния съд фактически положения са изведени в резултат на процесуално издържан анализ и се подкрепят от обективно наличната по делото доказателствена съвкупност. В мотивите на атакувания съдебен акт е даден мотивиран отговор на всички доводи на касаторите, отправени с въззивните им жалби и застъпени в пледоариите на защитниците пред въззивния съд. От съдържанието на решението е видно, че отделните възражения са обсъдени внимателно в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като ясно и недвусмислено са посочени основанията, въз основа на които всяко от тях е преценено като неоснователно, включително на задълбочен анализ са подложени поотделно инкриминираните правни норми, с които е обвързано обвинението. С оглед на това касационната инстанция прие, че доказателствената дейност на въззивния съд е процесуално изрядна, а залегналата в атакувания съдебен акт аргументация в необходимата степен е съобразена със стандарта на чл.339, ал.2 от НПК.
Касационният съд не установи наличие на релевираното от жалбоподателите основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК – нарушение на материалния закон. На стр.28 до стр.38 от атакуваното въззивно решение апелативният съд е изложил верни и изчерпателни съображения относно съставомерността на поведението на всеки подсъдим, съответно по чл.123, ал.4, вр. ал.1 от НК за подсъдимия М. поради това, че направил всичко зависещо от него за спасяване на пострадалия и по чл.123, ал.1 от НК за подсъдимия Р.. Дадена е законосъобразна и аналитична правна оценка на установената специфика на дейността по осъществяване на товарната дейност на алуминиевите отпадъци в контекста на специфичните особености на товарното превозно средство, предназначено съгласно изготвеното от вещото лице инж. Е. Г. заключение на експертизата за ЗБУТ (л.13-15, т.8 от ДП) само за автоматизирано товарене, обратно на обясненията на подсъдимия М., че можело и само „с хора“ да се товари, на нейната регламентация, на вменените на подсъдимите М. и Р. задължения, които те са пренебрегнали, причинната връзка между поведението на всеки от тях и настъпилите общественоопасни последици, както и субективното им отношение към тях. Съдържанието на атакуваният съдебен акт в тази му част категорично опровергава възражението за липса на мотиви относно вменените на подсъдимите релевантни нарушения на съответните материалноправни норми, които са щателно и детайлно обсъдени, включително относно тези, за които подсъдимият Р. е бил оправдан. Въззивният съд е потвърдил и оправдателните части от първоинстанционната присъда по отношение на подсъдимия Р., но не на основание процесуалния принцип за reformatio in pejus, а след като е отговорил защо същите, за разлика от правните норми, с които е аргументирал основанията за наказателна отговорност на двамата подсъдими, касаят задължения, които не са в причинна връзка с настъпилия резултат. Юридическата част на въззивното решение е съобразена с константната съдебна практика на ВКС по трайно и еднопосочно разрешаваните въпроси на професионалната непредпазливост. На базата на правилно установените факти законът е приложен правилно по отношение на всеки от подсъдимите, като въззивната инстанция убедително е защитила изводите си по правото.
Следва да бъде споделено възражението в касационната жалба на подсъдимия М., че не всички нарушения на нормите от специалното законодателство, запълващи бланкетния състав на чл. 123 ал.1 от НК, са в пряка причинна връзка с настъпилия резултат. Например нормата на чл.275, ал.1 от Кодекса на труда действително формулира общия принцип за осигуряване на безопасни и здравословни условия на труд на работниците, без да регламентира конкретни изисквания към работодателите. Дори формалният прочит на останалите правни норми от специалното законодателство за безопасност на труда, с които е обвързано обвинението срещу подсъдимия М., води до извод, че те съдържат конкретни правила за поведение, тъй като наред с прокламираните принципи за здравословни и безопасни условия на труд, хипотезите и диспозициите им са насочени към ограничен кръг правни субекти, между които е подсъдимият М. като работодател на пострадалия и установяват конкретни задължения, които той не е изпълнил при организацията на товарната дейност в ръководеното от него търговско дружество, като е допуснал подсъдимият и друг служител на длъжността „товарач“ да товарят директно алуминиевите отпадъци в камиона, с който подсъдимият Р. следвало да ги превози и който бил специализиран само за автоматизирано, но не и за ръчно товарене. Доколкото е безспорно между страните и е категорично установено по делото, че подсъдимият М. е работодател на пострадалия и като такъв е адресат на включените в обвинението правни норми за безопасност на осъществената товарна дейност, нарушаването на предписанията им от страна на подсъдимия М. правилно е установено от въззивния съд, като е без значение дали мълчаливо или изрично е разпоредил въпросния ден на пострадалия да товари отпадъците в камиона. Важно е, че пострадалият е бил назначен на длъжността „товарач“ в търговското дружество на подсъдимия М. и е осъществил товарната дейност в работно време, при и по повод работата, за която е бил назначен от подсъдимия М., поради което е налице обективна съставомерност на деянието по чл. 123 ал.1 от НК.
Възражението, че подсъдимият Р. не е адресат на визираните правни предписания, аргументирано с това, че бил само шофьор и нямал отношение към безопасността на труда на пострадалия, е неприемливо. Съдебната практика последователно и еднопосочно е утвърдила разбирането, че решаващо значение има не длъжността, която лицето заема по силата на трудов договор на конкретния обект, а характера и обема на задълженията, които той реално и фактически е изпълнявал. В този смисъл Решение №97/2015г. по н.д.№129/2015г., ІІІ НО на ВКС, според което „определящо значение за квалификацията на деянието има характера на изпълняваната дейност и фактическото съдържание на правата и задълженията на лицето, което я осъществява, а не наименованието на заеманата от него длъжност”. В контекста на приложимото право, въззивният съд е успял да защити тезата си, че щом подсъдимият Р. е отговарял за транспорта на алуминиевите отпадъци, неминуемо е имал отношение към товарната дейност, ерго към труда на пострадалия, без който обективно не би могъл да транспортира натоварените отпадъци, най-малко, защото той е трябвало да отвори и затвори тентата на камиона в началото и края на товарната едйност. Подсъдимият Р. е бил водачът на транспортното средство и поради това е бил длъжен за знае, че е абсолютно недопустимо в него да има работници - товарачи вместо задължителното механизирано товарене с мотокар и щипки. Това е и обстоятелството, което е от решаващо значение за отговорността му. Дори да се приеме, че пострадалият не е проявил особена бдителност за своята безопасност, то бездействието на подсъдимия Р. да не допуска присъствието му върху складирани товарни единици с оглед нормативното изискване, е в пряка причинна връзка с настъпилия престъпен резултат. Това е така, тъй като, ако подсъдимият Р. беше спазил изискванията на чл. 33 от ЗЗБУТ и чл.12, т.6 от Наредба №12/30.12.2005 г., то не е трябвало да допуска пострадалият да се качи и да товари ръчно поверения на подсъдимия Р. товарен автомобил. Очевидно това не е спазено.
По отношение на подсъдимия М. е без всякакво значение за отговорността му по чл.123 от НК, че за разлика от подсъдимия Р., не е пряк причинител на смъртта на пострадалия. Известно е, че престъплението по чл.123, ал.1 от НК може да бъде осъществено „както от работници, така и от лица с отговорни функции в предприятието или организацията, поради което субекти могат да бъдат както преките изпълнители на правно регламентираното занятие или дейност, така и лицата, които имат нормативни задължения по организирането, ръководенето или контролирането на тази дейност за нейното правилно и безаварийно изпълнение” (ППВС №2/1979г., изм. ППВС №7/1987г.). Следователно, щом злополуката е настъпила вследствие на допуснати от него нарушения на правила за охрана на безопасността на труда при условие, че не е прекъсната причинната връзка между поведението му и настъпилия резултат, коментираната отговорност не може да отпадне, когато и самият пострадал не е отстранил предпоставките за настъпване на вредоносния резултат, като например не е отказал да се качи в камиона и да изиска да осъществи товара според предназначението на специализирания камион – само автоматизирано.
Липсата на изрично споразумение, включително „устна договорка“ между търговското дружество на подсъдимия М. и това, което е изпратило подсъдимия Р. да осъществи транспорта, относно кое лице конкретно е трябвало да охранява труда на работниците по време на товаренето, на която се акцентира в касационната жалба на подсъдимия Р., не изключва отговорността на когото и да е от двамата подсъдими. Всеки от тях е имал задължение на самостоятелно основание (съобразно инкриминираните правила за безопасност на товарната дейност като източник на повишена опасност и предвид спецификите за експлоатация на товарния камион, предназначен само за автоматизирани товари), да не допуска присъствие на работници в каросерията на камиона, съответно подсъдимият М. да не допуска ръчното извършване на тази дейност, а подсъдимият Р., на когото е бил поверен този камион и възложен транспорта - да не затваря капака докато лично не се убеди, че въпреки неправомерния начин на товарене, всеки от работниците е напуснал безопасно камиона, което двамата подсъдими не са направили и по този начин независимо един от друг са допринесли за настъпване на вредоносния резултат. Иначе казано. Дори пострадалият случайно да се е намирал в каросерията на камиона, което не е така предвид длъжността му - „товарач“ и осъществената в тази връзка от произтичащата от трудовото му правоотношение с търговското дружество на подсъдимия М. дейност в работно време, подсъдимият Р. като водач на специализираното МПС не е трябвало да затваря капака без лично да се убеди, че няма да застраши здравето и живота на лицата, които са били вътре. Той е изчаквал да натоварят отпадъка, за да го превози след това съгласно поставената му задача от търговското дружество превозвач, но това не е могло да стане без лично да затвори капака, което го прави пряко отговорен за безопасното приключване на товарната дейност. Твърдението в жалбата на подсъдимия Р., че „двамата товарачи са товарили без да се качват на камиона“ освен, че представлява довод за необоснованост, на който ВКС не дължи отговор и който противоречи на приетата от съдилищата фактическа обстановка, на практика се конфронтира със защитната теза на същия подсъдим, че до притискането на пострадалия се стигнало след като по негово нареждане след приключване на товарната дейност подсъдимият Р. включил механизма за затваряне на тентата на камиона, която не е било възможно да се задвижи ръчно, защото само левите четири странични канти са били отваряеми нагоре и всяка от тях е била около 200 кг (л.19 от въззивното решение). Това е наложило отварянето й, впоследствие затварянето, с което бил притиснат пострадалия, лично от подсъдимия Р., чрез лоста, разположен в задната дясна част на автомобила. Показателна е също установената причина за липса на фабрично инсталирана звукова или светлинна сигнализация при движение на капака, а именно недопустимото присъствие на хора в товарната му част, което е довело до трагичния резултат. Поради това правилно е прието, че е налице причинна връзка между поведението на всеки от подсъдимите и настъпилия вредоносен резултат, като напълно ирелевантни се явяват обстоятелствата, че камионът бил спрян и с изключен двигател по време на товарната дейност, защото както отварянето на капака, така и неговото затваряне изисквали двигателят да е запален, тъй като при изключването му хидравличната система за отваряне не можела да се задейства. Принципно причинната връзка е елемент от обективната страна на деянието, тъй като протичането на каузалния процес е обективен факт от действителността. В него могат да се включват различни фактори, които да произтичат както от действия/бездействия на дееца, така и да стоят извън неговото поведение. За отговорността на дееца е от значение неговия конкретен принос за настъпването на престъпния резултат, като причинната връзка е налице и тогава, когато деянието създава предпоставки за настъпване на резултата. В настоящия случай правилно въззивният съд е посочил конкретното поведение на всеки от двамата подсъдими, с което същите независимо един от друг са допринесли за настъпването на тежкия резултат, както и защо този резултат се явява следствие на поведението на всеки от тях. Подсъдимият М., при ясна представа, че въпросният камион и естеството на отпадъците не са позволявали ръчно товарене, го е допуснал, при това докато е бил в канцеларията си в близост до товарната площадка в деня на инцидента, както и многократно преди това. С тази недопустима организация на работа е създал явни предпоставки за застрашаване живота на работниците си, в случая на пострадалия. Отсъствието на подсъдимия М. непосредствено до или в камиона към конкретния момент на причиняване на травмите на пострадалия, не променя изводите относно развитието на причинно-следствения процес. Известно е, че съгласно ППВС №2/79 год. субекти на престъплението по чл.123 от НК могат да бъдат и лица, които по време на злополуката не са били на работа поради напускане или поради отпуск, щом като тя е настъпила вследствие на допуснати от тях нарушения на правила за охрана на безопасността на труда при условие, че не е прекъсната причинната връзка между поведението им и настъпилия резултат. Още повече, че пред въззивния съд свидетелят очевидец П. (вторият товарач), заявил, че винаги така са работили и решението как да се осъществи товарната дейност е вземал техният работодател - подсъдимият М. (л.225 от въззивното дело). Подсъдимият Р. пък, вместо да се противопостави на присъствието на работници в каросерията на камиона, за който е знаел, че е само за механизиран товар и със специален механизъм за отваряне и затваряне на хидравличната система за задвижване на тентата за откриване на товарната част на камиона, при липса на видимост към пострадалия, пуснал капака, за да транспортира натоварения алуминий, с което също е създал предпоставки за вредоносния резултат.
Въз основа на изтъкнатото правилно инстанциите по същество са заключили, че всеки от подсъдимите е субект на професионална непредпазливост по чл.123 НК, като в този смисъл не е налице твърдяното нарушение на материалния закон. Те не са спазили изискванията на правилата за безопасно осъществяване на правно-регламентираната товарна дейност, представляваща източник на повишена опасност, поради което в резултат на проявената от всеки от тях небрежност е настъпила смъртта на пострадалия работник Б..
Налице е независимо съпричиняване, тъй като крайният престъпен резултат е настъпил вследствие на поведението на всеки от двамата подсъдими. Подсъдимите не са спазили дължимите правила за безопасна товарна дейност при обективна възможност за обратното и макар да не са предвиждали настъпването на общественоопасните последици, всеки от тях е бил длъжен и е могъл да ги предвиди. Искането за оправдаване на подсъдимите поради обективна и субективна несъставомерност на деянията на всеки от тях не може да бъде удовлетворено.
И на последно място, не е налице касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК. Явна несправедливост на наложеното наказание се претендира само от подсъдимия М. главно с довода, че наложеното му наказание от една година лишаване от свобода е завишено, защото е еднакво с наложеното на прекия причинител на смъртта на работника Б. – подсъдимият Р.. Поради това съдилищата, според защитата на подсъдимия М., не са съобразили, че за разлика от подсъдимия Р., подсъдимият М. е направил всичко зависещо от него, за да помогне на пострадалия и след като деянието му е квалифицирано по чл.123, ал.4 от НК, за което се предвижда по - леко наказание, а именно до три години лишаване от свобода, то следва да му бъде наложено по-леко наказание от това на подсъдимия Р.. Действително, доколкото за последния не е установено привилегироващото обстоятелство да е оказал помощ на жертвата по смисъла на чл.123, ал.4 от НК, извършеното от него престъпление е по - тежко наказуемо (от една до шест години лишаване от свобода) спрямо предвиденото наказание за извършеното престъпление от подсъдимия М. (до три години лишаване от свобода). Това не означава, че определянето на еднакви по вид и размер наказания за двамата подсъдими априорно е явно несправедливо, както счита защитата на подсъдимия М.. Поначало преценката дали наказанието е съответно на извършеното престъпление се прави по установените в чл.54 и сл. от НК критерии поотделно за всеки подсъдим, между които не е (не)съответствието на наложеното на дееца наказание с това на друг подсъдим в същото наказателно производство независимо, че с поведението си той също е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. От значение е кой от двамата има по - голям принос за злополуката и това несъмнено е подсъдимият М., чиято неправомерна и изключително рискова организация на работата по товарене на отпадъците, при това дългогодишна, е първопричината за инцидента. Освен това подсъдимият М., за разлика от подсъдимия Р., е лице с ръководни, а не изпълнителски функции. Поради това и въпреки, че съдилищата коректно са отчели посочените в касационната жалба смекчаващи отговорността обстоятелства, включително чистото съдебно минало, трудовата ангажираност и добрите характеристични данни за подсъдимия М., не е налице основание за намаляване на наказанието, нито за замяната му с пробация на основание чл.55 от НК, както се предлага в касационната жалба. Предвид установената многобройност на допуснатите от подсъдимия М. нарушения на правилата за безопасност на труда липсва явна и очевидна диспропорция между наложеното наказание една година лишаване от свобода с приложение на института на условното осъждане и определяне на минималния изпитателен срок от три години от една страна и обществената опасност на деянието и дееца от друга, която да налага исканата от защитата корекция на обжалваното въззивно решение в тази част.
Предвид изложеното и на основание 354, ал. 1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 148 от 16.12.2024г., постановено по ВНОХД № 20234000600089/2023г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.