Действителност на потребителски кредит и предаване на екземпляр на кредитополучателя

Текстът на акта

Ключови фрази

РЕШЕНИЕ

№ 183/16.07.2026 г .

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Второ Търговско отделение, Четвърти състав, в открито заседание на седемнадесети февруари две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 1162 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК .

Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“ АД срещу решение № 3/09.01.2025 г. , постановено по в. гр. д. № 416/2024 г. по описа на ОС-Шумен, 1 с-в, в частта, в която след отмяна на решение № 565/17.07.2024 г., постановено по гр. д. № 1315/2023 г. по описа на РС-Шумен, са отхвърлени предявените от „Банка ДСК“ АД срещу М. М. М. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на следните парични притезания: 1) за сумата над 6731,07 лв. до присъдения размер от 9142,09 лв. (остатъчна главница по договор за кредит № 321034644050/09.11.2016 г.), ведно със законната мораторна лихва от 07.11.2022 г. до окончателното ѝ заплащане и 2) за сумата от 1297,79 лв. - възнаградителна лихва, изтекла за периода от 01.06.2019 г. до 08.09.2022 г., за които вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК № 1114/09.11.2022 г. по ч. гр. д. № 2393/2022 г. по описа на РС-Шумен. Съобразно този изход на въззивното производство първоинстанцинното решение е отменено и в частта, в която са присъдени сторените съдебни разноски в заповедното и първоинстанционното производство – над сумата от 1168,32 лв. до размера от 1790,97 лв. Като необжалвано въззивното решение е влязло в сила в частта, в която е уважен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ за установяване съществуването на вземане в размер на 6731,07 лв. (остатъчна главница по договор за кредит № 321034644050/09.11.2016 г.), ведно със законната мораторна лихва от 07.11.2022 г. до окончателното ѝ заплащане, а първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 430, ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на следните парични вземания: 1) 698,63 лв. – възнаградителна лихва, изтекла за периода от 01.06.2019 г. до 08.09.2022 г.; 2) 538,36 лв. - обезщетение за забава за периода от 01.07.2019 г. до 08.09.2022 г. и 3) 142,21 лв. - обезщетение за забава за периода от 09.09.2022 г. до 04.11.2022 г.

Касаторът поддържа, че в обжалваната от него част въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е необосновано – в противоречие с правилата на логическото мислене при анализиране на действителната воля на страните, изразена в релевантния договор за потребителски кредит, окръжният съд е достигнал до неправилния фактически извод, че екземпляр от това писмено съглашение не е бил предоставен на кредитополучателя, вследствие на което е нарушил материалния закон – чл. 10, ал. 1 ЗПК, достигайки до правното съждение, че процесният договор за банков кредит е нищожен (арг. чл. 22, предл. 1 ЗПК). Счита, че страните по това кредитно правоотношение изрично са уговорили в клаузата на стр. 14, ред 7 от договора, че той е подписан в два еднообразни екземпляра – по един за всяка от страните, като поради необсъждане в съвкупност на всички събрани по делото доказателствени средства това правнорелевантно обстоятелство не е взето предвид при формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд.

В писмения отговор ответникът М. М. М. - чрез назначения от съда на основание чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. Ж. Д.-Д. от ШАК, оспорва основателността на касационната жалба, като поддържа правно становище, че въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото, като е достигнал до правилни фактически и правни изводи.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на събраните по делото доказателства и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че на 09.11.2016 г. между „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД-Варна, чийто правоприемник е „Банка ДСК“ АД (кредитодател), и М. М. М. (кредитополучател) е сключен договор за потребителски кредит, като в изпълнение на породеното от него задължение банката е предоставила на кредитополучателя уговорения кредит, а той е поел задължение да го върне, ведно с възнаградителната лихва - на месечни анюитетни вноски съгласно погасителния план. От приетата ССЕ се изяснявало, че към момента на предявяване на исковата молба е настъпила изискуемостта на всички изплатени месечни погасителни вноски – от 29 до 85 (последната). Разглеждайки релевираните от въззивника правни доводи за нищожност на договора, въззивният съд е обосновал правното съждение, че договорът за банков кредит отговаря на нормативните изисквания, уредени в чл. 10, ал. 1 ЗПК, относно минимално допустимия шрифт на писмения документ, в който оспорената кредитна сделка е била материализирана. Съгласно заключението на приетите от окръжния съд основна и допълнителна СТЕ се изяснявало, че при изготвяне на договора за потребителски кредит, вкл. част I, част ІІ и Приложение № 1 е използван серифен шрифт с големина 12,5 pt, поради което не е нарушено изискването за използване на шрифт, по-малък от 12.

Въззивният съд обаче е счел за основателно правното твърдение на въззивника, че банката не е установила второто нормативно изискване, уредено в чл. 10, ал. 1 ЗПК, а именно че договорът за потребителски кредит да е бил съставен в два екземпляра - по един за всяка от страните по него. Изяснил е, че съгласно клаузата на чл. 22, ал. 2, от част II от процесното кредитно съглашение на кредитополучателя следва да бъде предаден екземпляр от договора при първото му посещение в банката след установената в т. 18.2 дата – момента на подписване от банката (09.11.2016 г.). По делото не били представени доказателства, че на кредитополучателя е бил предаден екземпляр от договора както при сключването му на 09.11.2016 г., така и впоследствие. Окръжният съд не е приел, че този факт се установява от обстоятелството, че кредитополучателят е подписал договора и приложенията към него, респ. че първоначално е погасявал вноските, като на 02.07.2018 г. е била подадена молба и за предоговаряне на гратисен период. Счел е, че изискването за предаване на екземпляр от договора на потребителя е от императивен порядък, като то гарантира, че информацията относно уговорките в договора и правните му последици ще бъде предоставена на потребителя при сключването на договора за потребителски кредит - в четлив, пълен, точен и максимално ясен вид, за да може той да направи информиран и икономически обоснован избор, дали да го сключи.

При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи въззивният съд е обосновал правното съждение, че банката не е доказала спазването на императивното изискване, предписано в правната норма на чл. 10, ал. 1 ЗПК, поради което процесният договор за банков кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. С оглед на това е приложил разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която при недействителност на договора за потребителски кредит потребителят следва да възстанови само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Прието е, че в настоящия случай чистата стойност по кредита възлиза на 12500 лв., като от нея трябва да се приспадне заплатената от кредитополучателя на банката сума общо от 5768,93 лв., поради което дължима остава само главница в размер на 6731,07 лв., ведно със законната мораторна лихва върху нея от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение - 07.11.2022 г., до окончателното ѝ заплащане.

С определение № 3385/02.12.2025 по т. д. № 1162/2025 г. на ВКС, II т. о. е допуснато на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване на въззивното решението по следния материалноправен въпрос: „Следва ли при тълкуване на съдържанието на един договор да бъде съобразена действителната, а не предполагаема воля на страните, както и следва ли договорните разпоредби да се тълкуват във връзка една с друга, както и в смисъла, който произтича от целия договор (арг. чл. 20 ЗЗД)?“.

Правен отговор на този материалноправен въпрос е даден в множество решения на ВКС (цитираните от касатора решения, както и служебно известните на съдебния състав решение № 214/24.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1883/2023 г., II т. о.; решение № 502/26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 38/27.02.2012 г. по гр. д. № 1227/2011 г. на ВКС, II г. о.; решение № 46/07.03.2018 г. по гр. д. № 2489/2017 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 60169/28.01.2022 г. по т. д. № 2012/2020 г. на ВКС, ТК, I т. о.). В тях е изяснено, че според критериите на чл. 20 ЗЗД на тълкуване подлежат неясните, непълни и неточни клаузи в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици. Тълкуването се извършва съобразно изискванията на чл. 20 ЗЗД , за да се разкрие действителната, а не предполагаемата обща воля на страните по съглашението. При прилагане на нормативните изисквания, уредени в чл. 20 ЗЗД , отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора (систематически), като се изхожда от целта на договора (телеологически), обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и материализирана в съдържанието му воля на страните (логически). За изясняване на действителната обща воля на страните може да се изследват обстоятелствата, при които договорът е сключен, поведението на страните преди и след сключването му, разменената кореспонденция във връзка с изпълнението на договора и други обстоятелства. Договорът не подлежи на тълкуване, когато съдържащите се в него клаузи са точни, ясни и разкриват недвусмислено действителната воля на страните да поемат определени права и задължения, за да постигнат желан от тях и позволен от закона правен резултат.

Настоящият съдебен състав възприема изцяло правното разрешение по този материалноправен въпрос.

По основателността на касационната жалба:

Съгласно чл. 10, § 1 от Директива 2008/48/ЕО относно договорите за потребителски кредити, която е транспонирана с действащия ЗПК (§ 2 от ДР на този закон), договорите за кредит трябва да се изготвят на хартиен или друг траен носител, като всяка от страните по договора следва да получи екземпляр от договора за кредит. Но както е изяснено в мотивите по т. 36 от решение на СЕС по дело C-42/15, чл. 10, § 1, първа алинея от Директива 2008/48 изобщо не препраща към националното право и че съответно понятията „хартиен носител“ и „траен носител“ в тази разпоредба имат самостоятелен смисъл, като значението им не би могло да се определя от националните разпоредби относно формата, в която договорите за кредит трябва да бъдат сключени. В този смисъл е разпоредбата на чл. 10, § 2, изр. 2 от Директивата, която предписва, че настоящият член не засяга националните правила, отнасящи се до действителността на сключването на договорите за кредит, които са в съответствие с правото на Общността. Следователно, националният законодател на всяка държава членка може да уреди с императивни правила на закона формата за действителност на договора за потребителски кредит.

Съобразно тези правила на съюзното право българският законодател е уредил в чл. 10, ал. 1 ЗПК по повелителен начин формата за действителност на договора за потребителски кредит – освен че той трябва да бъде сключен в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, като всички клаузи, уговорени в него, следва да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт (не по-малък от 12). В тази правна норма е уредено и като изискване за действителност на договора за потребителски кредит насрещните волеизявления на страните по него задължително да бъдат материализирани в два екземпляра на договора - по един за всяка от тях.

Обжалваното решение е неправилно, тъй като в противоречие с материалния закон (касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК) въззивният съд, неприлагайки уредените в чл. 20 ЗЗД тълкувателни способи, не е достигнал до действителната обща воля на страните, съгласно която е постигнато съгласие изразените от тях насрещни волеизявления да бъдат материализирани на хартиен носител в два еднообразни екземпляра – за всяка една от тях.

В клаузата на чл. 18 към Част І от договора за потребителски кредит страните са уговорили момента на пораждане на действието на процесното кредитно правоотношение – по-късната дата измежду: 1) датата на подписване на договора от кредитополучателя и 2) датата на подписване на договора от банката. И двете удостоверени в тази клаузи дати са 09.11.2016 г. Следователно, релевантният кредитен договор е подписан от страните на 09.11.2016 г., от който момент са породени правните задължение по него (тъй като в чл. 2, ал. 1, изр. 2 от Част ІІ от договора е уговорено, че кредитът се предоставя по разплащателната сметка на потребителя в срок до 3 работни дни след дата на подписване на договора, той е консенсуален – арг. чл. 9, ал. 1, предл. 2 ЗПК, във вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ, т.е. предоставяне на сумата по кредита не е част от фактическия състав на договора, а е в изпълнение на поето от кредитодателя договорно задължение).

Понеже процесният договор за потребителски кредит е подписан от двете страни в един и същ ден – на 09.11.2016 г., необоснован – в противоречие с правилата на логическото мислене, се явява фактическият извод на въззивния съд, че съобразно уговорката по чл. 22, ал. 2 от Част ІІ от кредитния договор („На кредитополучателя се предава екземпляр от настоящия договор при първото му посещение в банката след датата по Част І, т. 18.2“) на потребителя не е предаден екземпляр от договора при сключването му на 09.11.2016 г., като по делото лисвали и доказателства за предаването му и в последствие. Клаузата на чл. 22, ал. 2 от Част ІІ е приложима само при последователно подписване на договора – първо от представител на банката (по Част І, т. 18.2), а едва при посещение в банката и от потребителя, когато физически ще му бъде предаден екземпляр от сключения в писмена форма договор за потребителски кредит. Именно с последната клауза на Част ІІ от договора (стр. 14, ред 7) е удостоверено признанието на страните, че договорът е подписан в два еднообразни екземпляра – по един за всеки от тях. По този начин е изпълнено уреденото в чл. 10, ал. 1, предл. последно ЗПК нормативно изискване за действителност на договора за потребителски кредит. С молба от 02.07.2018 г. (почти две години след сключване на кредитния договор) потребителят е поискал на основание на „сключения между мен“ и банката договор за потребителски кредит от 09.11.2016 г. да ползва гратисен период за втората година от срока на договора. С това изявление той е признал, че един от екземплярите на подписания договор за потребителски кредит е в негово държане, като е запознат с неговото предметно съдържание и упражнява породени от него субективни права. При съвкупната преценка на така приетите за установени обстоятелства - подписването на договора за потребителския кредит в два екземпляра в един и същи ден и позоваване от потребителя на права по договора с молбата до банката, касационният съд достига до категоричния извод, че един от двата екземпляра от договора е предаден на потребителя.

Следователно, при неправилно приложение на материалноправните правила, уредени в чл. 20 ЗЗД, въззивният съд е обосновал незаконосъобразното правно съждение, че процесният договор е нищожен на основание чл. 22 ЗПК поради противоречие с императивното изискване по чл. 10, ал. 1 ЗПК (договорът за потребителски кредит да бъде сключен в два екземпляра – по един за всяка от страните по него).

От приетата от окръжния съд като компетентно изготвена и неоспорена от страните СПЕ се установява и правнорелевантният факт, че релевантният кредитен договор – в неговата цялост (Част І, Част ІІ и Приложение 1, съдържащо погасителния план), е съставен на шрифт Times New Roman с размери не по-малък от 12 pt, поради което е спазено и второто нормативно изискване за формата за действителност, уредено в разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК - всички елементи на договора за потребителски кредит да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, не по-малък от 12.

Но вследствие на неправилното приложение на материалния закон (чл. 20 ЗЗД), което е довело до формиране на необоснования фактически извод, че процесният договор за потребителски кредит не е сключен в два екземпляра – по един за всяка от страните по него, въззивният съд нито е извършил служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи в процесния кредитен договор (чл. 7, ал. 3 ГПК), нито се е произнесъл по релевираните от особения представител на ответника правни доводи за нищожност на договора за потребителски кредит поради неравноправност на част от неговите клаузи: 1) неясно разписана методика при формиране на годишния процент на разходите – чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, във вр. с чл. 22 ЗПК и 2) такса за одобрение на кредита в размер на 245 лв., уговорена в чл. 14, Част І от договора - противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Касационната инстанция не може за първи път да разгледа тези въпроси, поради което, след отмяна на въззивното решение, делото трябва да се върне на ОС-Шумен за преценка дали определени клаузи на договора за потребителски кредит са нищожни поради тяхната неравноправност, което обстоятелство би обусловило и неговата недействителност – в цялост.

Съгласно формираната по реда на чл. 290 ГПК практика с решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, ТК, I отд. и решение № 232/05.01.2017 г. на ВКС, ТК, ІІ отд. по т. д. № 2416/2015 г., и съобразно процесуалния закон – чл. 7, ал. 3 ГПК, първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор. Когато констатира наличие на такива обстоятелства, съдът, разглеждащ делото по същество, е длъжен, с оглед принципа на състезателност, да уведоми страните, че ще се произнесе по неравноправния характер на клаузата/те, като им даде възможност да изразят становище и да ангажират доказателства. Съдът не се произнася по неравноправния характер на клаузата, ако потребителят, след като е бил уведомен, се противопостави на това. Уведомяването на страните и даването на възможност за становище и доказателства се извършва от първата инстанция с доклада по делото, а при пропуск - по всяко време на висящността на производството пред първата или втората инстанция, като включително при необходимост се отменя определението за даване ход на устните състезания. Възражението на потребителя за неравноправния характер на договорна клауза не се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131 или чл. 367 ГПК и може да бъде наведено за първи път и във въззивното производство, като ограниченията на чл. 266 ГПК не се прилагат. Във връзка с възражението следва да се предостави възможност за становище на насрещната страна и за ангажиране на доказателства от всяка от страните.

В този смисъл, след връщане делото на въззивния съд ОС-Шумен трябва да изясни на страните относно неравноправността на кои клаузи ще се произнесе с решението, като им предостави възможност да изразят становище по тях, давайки им съответни указания за изясняване на определени правнозначими факти, от които произтичат техните правни и фактически твърдения за не/равноправност на съответните клаузи, и за процесуалното задължение (доказателствената тежест) на всяка една от тях да ги установи. Въззивният съд трябва да се ръководи и от тълкувателните разяснения, дадени в ТР № 1/2022 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК на ВКС.

При произнасяне по релевирания от ответника довод за нищожност на клаузата, уговорена в чл. 14, Част І, за заплащане на такса за одобрение в размер на 245 лв. - поради нейното противоречие с императивни правила на закона (чл. 10а, ал. 2 ЗПК), респ. поради нейната неравноправност, въззивният съд трябва да съобрази дали чрез нея не се заобикаля или пряко се нарушава нормативната забрана за заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, които са присъща част от дейността на банката – по отпускане на потребителски кредит (в този смисъл са разясненията в мотивите към проекта на ЗИДЗПК (№ 454-01-8/30.01.2014 г., 42-то НС). В случай че достигне до правния извод, че тази клауза е нищожна, въззивният съд трябва да вземе предвид, че тя не е част от основния предмет на договора, тъй като чрез нея не се определят основните престации по договора и които сами по себе си го характеризират. Тази клауза е от акцесорен характер спрямо уговорките, определящи самата същност на договорното отношение. Това правно естество на тези клаузи е изяснено в практиката на СЕС, формирана по преюдициални запитвани относно правилно тълкуване и прилагане на съюзното право – в т. 61 и т. 62 от мотивите на решение на СЕС по дело С-714/22 г. е разяснено, че основните престации по договор за кредит се състоят в това, че кредитодателят се задължава основно да предостави на разположение на кредитополучателя определена парична сума, а последният от своя страна основно се задължава да възстанови същата, поначало с лихви, съгласно предвидения за целта график. С оглед на задължението за стриктно тълкуване на чл. 4, § 2 от Директива 93/13 задължението за заплащане на възнаграждение за услугите по проучването, одобряването и разглеждането на искане за заем или за други подобни услуги, присъщи на дейността на кредитодателя по отпускането на заема, не може да се счита за попадащо в обхвата на основните престации по договор за кредит (в същия смисъл и решение по дело C-565/21, т. 22 и т. 23). В този смисъл, дори и въззивният съд да обоснове правното съждение за нищожност на клаузата по чл. 14, Част І от договора за потребителски кредит, това обстоятелство не би обусловила недействителността на цялото кредитно съглашение - с прилагане на последиците по чл. 23 ЗПК.

Ако тази такса е включена при формиране на общия разход по кредита (§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК), респ. на годишния процент на разходите (чл. 19, ал. 1 ЗПК) и те са определени съобразно нормативните изисквания, дори и клаузата на чл. 14, Част І да е нищожна, тази нищожност не би обусловила недействителност на целия договор - в този случай формирането както на структурата на общия дълг, така и на годишния процент на разходите би било изразено по ясен, прозрачен и разбираем начин за средния потребител на кредитни услуги, като таксата по чл. 14, Част І ще представлява част от насрещната парична престация на кредитополучателя. В този смисъл, при недействителност на тази уговорка въззивният съд следва да изключи размера на тази такса (245 лв.) от общия разход по кредита, респ. от годишния процент на разходите, като извърши и преизчисляване на съответните месечни погасителни вноски, вкл. и на остатъчния кредит и възнаградителната лихва - при съобразяване на действително заплатените суми от кредитополучателя при действието на процесния договор за потребителски кредит.

Окръжният съд трябва да се произнесе и по релевирания от особения представител довод за нищожност поради накърняване на добрите нрави, респ. поради неравноправност на клаузата за заплащане на застрахователна премия по договор за застраховка „Живот“. В случай че при обсъждане на това оспорване достигне до извода, че то е неоснователно, като общият разход по кредита, респ. годишният процент на разходите са формирани съобразно нормативните изисквания (при съобразяване и на задължителните за националните юрисдикции разяснения на СЕС по правилното тълкуване и прилагане на Правото на Европейския съюз - решение от 21.03.2024 г. по С-714/22 и цитираната в него практика на СЕС, от т. 47 до т. 56 от мотивите на това решение), въззивният съд следва да разгледа и доводите на ответника: 1) че такъв застрахователен договор не е сключван от банката – за сметка на кредитополучателя, като даде на ищеца съответни указания за установяване на това правнорелевантно обстоятелство и 2) че ако е сключен такъв договор за застраховка, той е прекратен съобразно клаузата, уговорена в чл. 10, ал. 3, Част ІІ от договора за потребителски кредит – при неплащане на шест застрахователни премии, поради което „ищецът няма правно основание да търси възстановяване на суми по вече несъществуваща правна обвързаност на страните“. В случай че приеме това оспорване за основателно, въззивният съд трябва да преизчисли съответните месечни погасителни вноски, вкл. и на остатъчния кредит и възнаградителната лихва - при съобразяване на действително заплатените суми от кредитополучателя при действието на процесния договор за потребителски кредит.

При новото разглеждане на делото на основание чл. 294, ал. 2 ГПК окръжният съд следва да се произнесе и по направените съдебни разноски в настоящото производство.

Воден от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 3/09.01.2025 г. , постановено по в. гр. д. № 416/2024 г. по описа на ОС-Шумен, 1 с-в, в частта , в която след частична отмяна на решение № 565/17.07.2024 г., постановено по гр. д. № 1315/2023 г. по описа на РС-Шумен, са отхвърлени предявените от „БАНКА ДСК“ АД срещу М. М. М. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на следните парични притезания: 1) за сумата над 6731,07 лв. до размера от 9142,09 лв. (остатъчна главница по договор за кредит № 321034644050/09.11.2016 г.), ведно със законната мораторна лихва от 07.11.2022 г. до окончателното ѝ заплащане и 2) за сумата от 1297,79 лв. - възнаградителна лихва, изтекла за периода от 01.06.2019 г. до 08.09.2022 г., за които вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК № 1114/09.11.2022 г. по ч. гр. д. № 2393/2022 г. по описа на РС-Шумен; в частта , в която решението на РС-Шумен е отменено в частта му за разноските – над сумата от 1168,32 лв. до присъдения размер от 1790,97 лв., както и в частта , в която „БАНКА ДСК“ АД е осъдено да заплати по сметка на ОС-Шумен държавна такса в размер на 74,18 лв. и съдебни разноски в размер на 88,81 лв.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд-Шумен, при съобразяване на дадените указания в обстоятелствената част на настоящото решение.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.