Справедливост на наказанията при причинена смърт на пешеходна пътека

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт при управление на МПС в квалифицирани случаи * ПТП на пешеходна пътека * справедливост на наказание * смекчаващи и отегчаващи обстоятелства

Р Е Ш Е Н И Е

№ 3

София, 08 януари 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети ноември две хиляди двадесет и четвърта година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

ЧЛЕНОВЕ:ДЕНИЦА ВЪЛКОВА

ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА

при секретар: Марияна Петрова

и в присъствието на прокурора Божидар Джамбазов

изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова

н. дело № 872/2024 година

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба, подадена от защитника на подсъдимия М. Х. Н., против въззивно решение № 107/26.07.2024 г., постановено по ВНОХД № 174/2024 г. от Апелативен съд – Велико Търново.

В жалбата е оспорена справедливостта на наложените на подсъдимия наказания, свързани с лишаване от свобода и с лишаване от право да се управлява моторно превозно средство. Възразява се, че въззивният съд е пренебрегнал многобройността на смекчаващите отговорността обстоятелства и това е довело до неправилен отказ да се приложи чл. 58а, ал. 4 във вр. с чл. 55, ал. 1 от НК. Изтъкват се доводи, че е надценена тежестта на допуснатото от подсъдимия нарушение на правилата за движение, тъй като съдът не е съобразил изтритата маркировка на пешеходната пътека. Срокът на лишаването от правоуправление е оспорен и с аргумент, че подсъдимият Н. е единствения водач на МПС в семейството и това ще създаде затруднение и направата на допълнителни разходи за осигуряването на шофьор при необходимост той да пътува, вкл. до болнични заведения. Направено е искане за приложение на чл. 58а, ал. 4 във вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК по отношение на наказанието лишаване от свобода и намаляване размера на наказанието по чл. 37, ал.1, т. 7 от НК.

В съдебното заседание подсъдимият М. Н. и неговият защитник поддържат жалбата по изложените възражения и искания.

Частните обвинители Е. М. Н. и Н. М. Н., редовно призовани, не се явяват. Представляват се от повереник, който оспорва касационната жалба. Отправя искане за присъждане в полза на частните обвинители сумата по направените от тях разноски в касационното производство, като представя договор за правна защита и съдействие. Представителят на Върховната прокуратура поддържа становище за неоснователност на жалбата и пледира за оставяне в сила на атакувания съдебен акт.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

Окръжният съд – Плевен с присъда № 8/19.03.2024 г., постановена по НОХД № 124/2024 г., признал подсъдимия М. Х. Н. за виновен в това, че на 26.12.2022 г., в гр. Плевен, при управление на моторно превозно средство – лек автомобил марка „***“ нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 2 и чл. 119, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на С. Н. К., като деянието е извършено на пешеходна пътека, поради което и на основание чл. 343, ал. 3, б. „б“ във вр. с ал.1, б. „в“ във вр. с чл. 342, ал. 1 във вр. с чл. 2 от НК и при условията на чл. 58а, ал. 1 във вр. с чл. 54 от НК го осъдил на три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок от пет години на основание чл. 66, ал.1 от НК.

На основание чл. 343г от НК лишил подсъдимия Н. от правото да управлява моторно превозно средство за срок от пет години.

Постановената присъда е била предмет на въззивен контрол, осъществен по жалба на подсъдимия. С оспореното по касационен ред въззивно решение присъдата е изменена частично, като подсъдимият Н. е бил оправдан по обвинението за нарушение на чл. 20, ал.2 от ЗДвП, и потвърдена в останалата й част.

Касационната жалба е неоснователна.

Производството пред първата инстанция протекло по реда на глава двадесет и седма, след като подсъдимият Н. на основание чл. 371, т. 2 от НПК признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се съгласил да не се събират доказателства за тях. Окръжният съд констатирал, че самопризнанието се подкрепя от събраните в досъдебната фаза доказателства и постановил осъдителна присъда, с която определил наказание при условията на чл. 58а във вр. с чл. 54 от НК.

Апелативният съд не е споделил тезата на защитата за наличието на двете предпоставки, предвидени в чл. 55, ал. 1 от НК, за определяне на наказанието лишаване от свобода под законоустановения минимум от три години, предвиден в действащата към момента на деянието норма на чл. 343, ал. 3, б. „б“ от НК, но това не е сторено произволно, а мотивирано с позоваване на установените по делото факти. При проверка на дейността на първата инстанция по индивидуализация на санкциите въззивният съд е подложил на обсъждане относителната тежест на всички обстоятелства, които имат значение за определяне на обема на наказателната принуда. Съдът е констатирал смекчаващия характер на изтъкваните и сега с жалбата обстоятелства за недоброто здравословно състояние на подсъдимия, чистото съдебно минало, положителните данни за личността му, изразеното от него съжаление и депозираните в хода на досъдебното производство обяснения, но правилно е заключил, че те не формират „многобройност“ съобразно критерия по чл. 55, ал.1 от НК. Никое сред тях не е изключително по характера си, за да се обсъжда втората възможна хипотеза за прилагане правилата на обсъжданата разпоредба. Убедително е аргументирано становището, че смекчаващите отговорността обстоятелства, оценени във връзка със завишената степен на обществена опасност на конкретното деяние, не предпоставят хипотеза за редукция на границите на наказателната отговорност по реда на чл. 55 от НК. Изводът не търпи упрек, тъй като смекченият режим на санкционирането е приложим само тогава, когато е констатирана обществена опасност, значително по - ниска от типичната за този вид престъпления. При преценката на индивидуалната тежест на инкриминираната престъпна дейност апелативният съдебен състав правилно се е позовал на механизма на нейното извършване. Подсъдимият е имал възможност да възприеме от голямо разстояние пострадалата, пресичаща правомерно пътното платно по обозначената пешеходна пътека, но не е намалил скоростта на движение и не е направил опит да спре, за да избегне пътно-транспортното произшествие. Съдът е обърнал внимание и на факта, че подсъдимият е управлявал автомобила, макар и с малко, но с превишена скорост, която е следвало да бъде значително редуцирана при приближаването на пешеходната пътека. Тези особености на конкретния случай, наред с тежестта на допуснатото нарушение на правилата за движение, завишават степента на обществена опасност на деянието, а и на подсъдимия като водач на МПС, както правилно е изтъкнато от втората инстанция. В този смисъл тезата на защитата за значително по-ниска степен на обществена опасност на престъпния акт, аргументирана изцяло върху обстоятелства, които имат отношение към положителното характеризиране на личността на подсъдимия, но извън престъпното му поведение, е неприемлива.

Втората инстанция не е имала основание да пренебрегне и данните, информиращи за допусканите преди деянието от подсъдимия нарушения на правилата за движение, но не е преекспонирала тяхното значение за справедливото отмерване на основното наказание лишаване от свобода, каквито намеци се съдържат в жалбата.

Неоснователно е поддържаното възражение за неотчетен от съда факт, че маркировката на пешеходната пътека е била изтрита, което според касатора снижава тежестта на нарушението по чл. 119, ал.1 от ЗДвП. Доводът е бил предмет на обсъждане, а отхвърлянето му е обосновано надлежно с материалите по делото - констатациите в протокола за оглед и изготвения към него фотоалбум, съдържащи данни за вида и състоянието на пешеходната пътека. Несподелимо е и настояването, че дадените от подсъдимия обяснения, в които той е споделил обстоятелствата, при които е реализиран пътният инцидент, не са получили заслужена оценка. Както се посочи по-горе, съдът е включил в кръга от облекчаващите отговорността обстоятелства и депозираните в хода на досъдебното производство обяснения. В отговор на поддържаното възражение трябва да се отбележи и това, че информацията, съдържаща се в тях, не може да бъде определена като такава със съществена роля за установяване на фактологията на инкриминирания пътен инцидент, доколкото в процеса са били привлечени и други доказателствени източници. Разгледани като съдействие за разкриване на истината, обясненията на подсъдимия са получили дължимата се оценка на смекчаващ фактор, съобразно значението им в доказателствения процес.

Съпоставяйки приетите смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, апелативният съд правилно е утвърдил наложеното на подсъдимия наказание при условията на чл. 54 от НК в размер на четири години и шест месеца лишаване от свобода, редуцирано по силата на чл. 58а, ал.1 от НК на три години. Именно облекчаващите обстоятелства са дали възможност санкцията да се наложи при техен съществен превес при предвидени параметри (лишаване от свобода от три до петнадесет години) в нормата на чл. 343, ал.3, б. „б“, пр. 1 от НК, действаща към момента на деянието. Липсва основание да се приеме, че така наложеното наказание лишаване от свобода е явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК.

Неоснователна е претенцията за смекчаване на наложеното наказание лишаване от право да се управлява МПС. Въззивният съд е изложил конкретни съображения за липсата на необходимост от намаляване на кумулативното наказание по чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК. В тази връзка се е спрял на наложените на подсъдимия санкции по административен ред за нарушаване на правилата за пътна безопасност. Значението им за справедливото отмерване на приложимите наказания е преценявано не само по количествен критерий, но и при изследване на тяхната давност, характеристика и тежест. Коректно е отчетено, че допусканите от него нарушения, близки във времево отношение до инкриминираното деяние, преобладаващо са за несъобразяване с пътните знаци, с пътната маркировка, със сигналите на длъжностните лица и светлинните сигнали, включително и за нарушение на задължението по чл. 120, ал. 1, т. 2 от ЗДвП, предвиждащо, че водачът на ППС е длъжен след подаване на сигнал, който разрешава преминаването – да пропусне пешеходците, които все още се намират на пешеходната пътека. Обмисляйки характеристиката на тези нарушения, съдът е приел, че те са сходни с това, което се намира в причинно-следствена връзка с настъпилото автопроизшествие и съставомерен резултат, доколкото подсъдимият отново не е съобразил своето поведение с пътна маркировка, обозначаваща пешеходна пътека, както и задълженията за осигуряване предимството на пешеходците. Предвид изтъкнатите аргументи с основание е заключено, че спрямо подсъдимия следва да се окаже по-интензивно въздействие чрез лишаването му от право да управлява моторно превозно средство за период, надвишаващ отмереното наказание лишаване от свобода, но в рамките на ограничението по чл. 49, ал. 2 от НК.

Настоящият съдебен състав не споделя аргументите на защитата за смекчаване на това наказание, с налагането на което щели да възникнат затруднения за Н. при необходимост от пътуване, както и направата на допълнителни финансови разходи като описаните в жалбата. Напротив, така поддържаните ограничения за подсъдимия е трябвало да формират у него по-високи критерии за спазване на правилата за движение предвид заявената важност той да използва автомобила за придвижване.

Обобщено, касационният съд намира, че не е налице претендираното с жалбата касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Определената санкция е съответна на тежестта на извършеното престъпление и на личността на дееца, като в своята съвкупност отговаря на целите на чл. 36 от НК, поради което не подлежи на корекция в исканата от касатора насока.

Повереникът на частните обвинители Е. Н. и Н. Н. е отправил искане за присъждане на направените от доверителите му разноски пред касационната инстанция. Видно от представения договор за правна защита те възлизат на 2 250 лева –адвокатско възнаграждение. Искането е основателно, поради което настоящият съд на основание чл. 189, ал. 3 от НПК го уважава изцяло.

Водим от изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 107/26.07.2024 г., постановено по ВНОХД № 174/2024 г. от Апелативен съд – Велико Търново.

ОСЪЖДА подсъдимия М. Х. Н. да заплати на частните обвинители Е. М. Н. и Н. М. Н. сумата от 2 250 (две хиляди двеста и петдесет)

лева, представляваща направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение пред Върховния касационен съд.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.