Справедливост на ефективното наказание при причинена смърт с мотоциклет след алкохол

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт при управление на МПС в квалифицирани случаи * съкратено съдебно следствие * съкратено съдебно следствие при престъпления по транспорта * справедливост на наказание * определяне на наказание при съкратено съдебно следствие

Р Е Ш Е Н И Е

№ 475

гр. София, 07 октомври 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети септември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

ЧЛЕНОВЕ: КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ

НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ

при секретаря Невена Пелова

и в присъствието на прокурора Даниела Машева

като изслуша докладваното от съдия Джурковски наказателно дело № 554/2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред касационната инстанция е образувано на основание чл. 346 т.1 НПК по жалба на адвокат П. Д., защитник на подсъдимия Б. В. Б., срещу решение № 29 от 29.03.2024 г. по внохд № 9/2024 г. по описа на Апелативен съд – Бургас.

В жалбата е релевирано касационното основание по чл. 348 ал.1 т.3 НПК, като в тази връзка е заявено оплакване за неправилност и несправедливост на присъдата на първоинстанционния съд и на потвърждаващото я въззивно решение, респективно, че наложеното на подсъдимия Б. наказание три години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно ефективно, е явно несправедливо. Наличието на това касационно основание е обосновано с доводи, че наказанието лишаване от свобода е завишено по размер, тъй като предходните съдебни инстанции не са отчели в пълна степен смекчаващите вината обстоятелства. Направено е искане да бъде изменен обжалвания съдебен акт, като бъде намален размера на наложеното наказание лишаване от свобода от три години на две години, което да не бъде изтърпявано ефективно, а на основание чл. 66 ал.1 НК изпълнението му да бъде отложено за изпитателен срок от пет години.

В съдебното заседание пред ВКС защитникът на подсъдимия Б. Б. адвокат П. Д. поддържа касационната жалба и изложените в нея съображения в подкрепа на релевираното оплакване. Моли да бъде ревизирано решението на въззивния съд съобразно направените в жалбата искания.

В лична защита подсъдимият се съгласява с казаното от защитника му, а в последната си дума изразява съжаление за стореното и заявява искане да се уважи жалбата.

Представителят на Върховната прокуратура счита, че касационната жалба е неоснователна по съображения, че не е налице релевираното нарушение по чл. 348 ал.1 т.3 НПК. Моли да бъде оставено в сила решението на АС-Бургас.

Частните обвинители М. Р. К. и С. Х. И. и поверениците им не се явяват в заседанието пред ВКС, като в представена по делото писмена молба поверениците им адв. Н. Д. и адв. Б. А. молят да бъде оставена без уважение касационната жалба на подсъдимия и съответно да бъде потвърдено въззивното решение.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди изложените в касационната жалба доводи и заявените в съдебно заседание становища на страните и като извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:

С присъда № 24/09.05.2023 г., постановена по нохд № 329/2023 г. по описа на Окръжен съд-Бургас, подсъдимият Б. В. Б. е признат за виновен в това, че на 17.05.2018 г. около 03:10 часа, в к.к. /курортен комплекс/, общ. /община/, обл. /област, на главна алея пред дискотека/име/, с посока на движение към [населено място], при управление на мотоциклет марка /марка/, модел /модел/, категория /категория/, с рег. [рег.номер на МПС] , (собственост на М. Х. З. от [населено място]), без да има необходимата правоспособност - категория „А“ и след като е бил в пияно състояние – с 0.92 промила алкохол в кръвта, установен с алкотест „Дрегер 7410+“, с фабр. № /номер/, нарушил правилата за движение - чл. 20, ал. 1 и чл.137е от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Р. С. И., ЕГН [ЕГН], настъпила на 23.05.2018 г. в УМБАЛ - [населено място], поради което и на основание чл. 343, ал. 3, б. „б“, предл. първо, вр. с чл. 342, ал. 1 вр. чл. 58а, ал. 1 НК е осъден на лишаване от свобода за срок от три години, като е оправдан по обвинението за допуснато нарушение по чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП.

Със същата присъда на основание чл. 57, ал.1, т.3 ЗИНЗС е определен първоначален „общ“ режим за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода; на основание чл. 343г вр. с чл. 37, ал. 1, т. 7 НК подсъдимият Б. Б. е лишен от право да управлява МПС за срок от три години и шест месеца, считано от влизане на присъдата в сила; на основание чл. 59, ал. 4 НК е приспаднато времето, през което за същото деяние подсъдимият е бил лишен по административен ред от възможността да упражнява правото по чл. 37, ал. 1, т. 7 НК; на основание чл. 189, ал. 3 НПК подсъдимият Б. Б. е осъден да заплати в полза на държавата по сметка на ОД на МВР – Бургас сумата 1629.23 лева, представляващи направени разноски на досъдебното производство.

По постъпили срещу горната присъда въззивни жалби на адв. П. Д., защитник на подсъдимия Б. Б., и на адв. Н. Д., повереник на частните обвинители М. Р. К. и С. Х. И., пред Апелативен съд-Бургас е било образувано внохд № 9/2024 г. Същото е приключило с атакуваното пред ВКС въззивно решение № 29 от 29.03.2024 г., с което първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло и подсъдимият Б. е осъден да заплати на повереника на частните обвинители адв. Н. Д. сумата 4 500 лв., представляваща възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ и съдействие на частните обвинители във въззивното производство.

Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена от страна с право на жалба, срещу подлежащ на основание чл. 346, т. 1 НПК на касационна проверка съдебен акт на апелативен съд и в законоустановения срок.

Осъществяването на касационната проверка е обвързано с произтичащото от чл. 351, ал. 1 НПК задължение на страните при упражняване правото им на касационна жалба и/или протест да заявят както в какво се състои касационното основание, така и данните, които го подкрепят. В настоящия случай ВКС е сезиран с жалба, в която по същество е заявено наличието единствено на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. В тази връзка трябва да се отбележи, че макар в жалбата формално да се твърди и „неправилност“ на въззивното решение, на практика всички наведени доводи се отнасят единствено до справедливостта на наложеното наказание лишаване от свобода и са в подкрепа на заявеното недоволство от справедливостта на това наказание. В същата насока следва да бъдат преценявани и твърденията, че продължителността на наказателния процес не е била отчетена в достатъчна степен от предходните съдилища и че това обстоятелство следва да бъде прието като изключително смекчаващо вината на подсъдимия, обуславящо наложеното наказание да бъде определено при превес на смекчаващите обстоятелства. В случая формулировката на горните твърдения реално не обосновава оспорване на отказа на съдилищата да индивидуализират наказанието лишаване от свобода по реда на чл. 55 НК. Освен това в жалбата липсва изрична претенция за прилагане на тази разпоредба от касационната инстанция и в частност за определяне на наказанието под най-ниския предвиден в закона предел (който в случая е три години). Направеното в жалбата искане е за намаляване размера на наложеното (след редукцията по чл. 58а НК) наказание лишаване от свобода от 3 години на 2 години, което априори означава, че това искане е ограничено в рамките на приложението на чл.58а ал.1 НК, доколкото определяне на наказанието в претендирания по-кратък срок от 2 години може да се постигне при индивидуализацията му именно по този ред, а не по реда на чл.55 НК. Следователно, в жалбата не е релевирано нарушение на материалния закон при индивидуализация на наказанието, което да обосновава касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. При това положение след като в срока за атакуване на присъдата жалбоподателят е изразил недоволството си само относно справедливостта на наложеното наказание лишаване от свобода, то настоящата касационна проверка следва да бъде ограничена единствено до наличието на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.

Разгледани по същество, доводите за несправедливост на наложеното наказание лишаване от свобода са неоснователни.

Справедливо е това наказание, което съответства на тежестта на престъплението (чл. 35, т. 3 НК). Този принцип е залегнал и в разпоредбите на чл. 54 НК и чл. 348, ал. 5, т.1 НПК, съгласно които наказанието следва да съответства на обществената опасност на деянието и на дееца, както и на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства. Освен това, за да е справедливо, наказанието трябва и да е съобразено с визираните в чл. 36 НК цели, т.е. да е и целесъобразно (чл.348 ал.5 т.1 НПК), тъй като именно посредством справедливото наказание (което съответства на тежестта на престъплението) се постига крайната цел на наказателноправното въздействие - общата превенция.

В рамките на установената в диференцираната процедура по гл. 27 от НПК фактическа обстановка и възприетата от съдилищата правна квалификация на деянието на подсъдимия като престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „б“, предл. първо, вр. с чл. 342, ал. 1 НК и при оценката на обстоятелствата, включени в обхвата на чл.54 НК, определеното наказание 4 години и 6 месеца лишаване от свобода не е завишено и е напълно справедливо. Именно това наказание, редуцирано на основание чл. 58а, ал. 1 НК на три години, е санкцията, чиято справедливост подлежи на преценка, а не намаленият й размер след приложението на чл. 58а, ал. 1 НК. В този размер наложеното наказание лишаване от свобода е справедливо с оглед критериите по чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК, до каквото заключение е достигнал и АС-Бургас, произнасяйки се по идентични възражения на защитата и частното обвинение в рамките на осъществения въззивен контрол. Липсва явна и очевидна диспропорция между това наказание, от една страна, и обществената опасност на деянието и дееца, смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и целите по чл.36 НК, от друга страна. По размер то е напълно съответно на извършеното от подсъдимия престъпление по транспорта, на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 НК.

Базисните данни, относими към индивидуализацията на наказанието, са правилно установени и отчетени от решаващите съдилища и в частност от въззивния съд, поради което дейността на този съд по оценка на доказателствата и фактическите обстоятелства, имащи значение за индивидуализацията на наказанието, не е опорочена и не е довела до определяне и налагане на наказание, несъобразено с принципа за справедливост. В атакувания съдебен акт въззивната инстанция е направила задълбочен анализ на всички обстоятелства, имащи отношение към определянето на справедливо наказание на подсъдимия, и е стигнала до верния извод, че в рамките на приложението на чл. 58а, ал. 1 НК (което не е предмет на оспорване) определеното наказание четири години и шест месеца лишаване от свобода е справедливо с оглед критериите по чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК.

В решението си АС-Бургас прецизно е отчел относимите към определяне на наказанието фактори. В частност изчерпателно и коректно е изследвал и правилно е установил всички налични смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства – младата му възраст към момента на извършване на деянието (22 години), чистото му съдебно минало (предвид настъпилата пълна реабилитация по право за предходното му осъждане), трудовата му ангажираност, направеното още на местопроизшествието пред полицейските служители признание на авторството относно настъпилото ПТП, изразеното пред съдилищата искрено съжаление и дълбоко разкаяние за стореното от него, показаното критично отношение към проявата; съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалия чрез допуснатото от последния нарушение на задължението му по чл.137е от ЗДвП; както и изминалият продължителен период от време (5 години) от извършването на деянието до постановяването на осъдителния първоинстанционен съдебен акт.

Извън така описаните не се установяват други останали неотчетени смекчаващи отговорността обстоятелства. В тази връзка неоснователно е възражението на защитата, че в категорията на смекчаващите обстоятелства неправилно не са приобщени като самостоятелни такива доброто и безупречно процесуално поведение на подсъдимия в хода на цялото наказателно производство. ВКС намира, че в случая процесуалното поведение на подсъдимия не трябва да се отчита като отделно смекчаващо обстоятелство, доколкото то е резултат от изпълнението на процесуалните му задължения, които той е имал като обвиняем и подсъдим в хода на наказателното производство. Неизпълнението на процесуалните му задължения е скрепено с определени процесуални санкции и това само по себе си е достатъчен фактор да го мотивира да съблюдава законосъобразно процесуално поведение. Освен това, доколкото въззивният съд правилно не е приел с цялостното си процесуално поведение подсъдимият обективно да е спомогнал съществено в хода на досъдебното производство за разкриване на престъпното деяние и на неговия механизъм, то в съответствие с разясненията по т. 7 от ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС процесуалното му поведение във фазата на досъдебното разследване не може и не следва да се третира като самостоятелно смекчаващо отговорността обстоятелство. На тази плоскост добросъвестното му и безупречно процесуално поведение е било обусловено от обстоятелството, че инкриминираното му деяние е било разкрито и установено своевременно чрез предприетите от надлежните органи действия, поради което възпрепятстването и/или осуетяването от негова страна на извършваните от компетентните органи процесуални действия само би влошило наказателнопроцесуалното му положение. Затова оплакването в този аспект е неоснователно.

Лишено от основание е и оплакването срещу подхода на въззивния съд при индивидуализацията на наказанието да не отчете като смекчаващо обстоятелство правомерното и добросъвестно поведение на подсъдимия след произшествието, изразяващо се в изпълнение на задълженията му по чл.123 ЗДвП чрез оставането му на мястото на произшествието, в оказване на помощ на пострадалия и съдействие при качването му в линейката, както и в загриженост за състоянието му. Относно това оплакване само частично е вярно твърдението в касационната жалба, че след произшествието подсъдимият Б. е изпълнил задължението си по чл.123 ЗДвП като е останал на място до пристигането на медицинския екип и на полицейските служители. В настоящия казус признатите от подсъдимия факти, инкриминирани с обвинителния акт, дават основание да се приеме, че подсъдимият в качеството си на водач на ППС, който е участник в пътнотранспортно произшествие, е изпълнил единствено вмененото му с разпоредбата на чл. 123 ал.1 т.2 б.“б“ ЗДвП задължение – да остане на мястото на произшествието и да изчака пристигането на компетентните органи на МВР. Същевременно признатите от подсъдимия и приети за установени по делото факти недвусмислено сочат, че като водач на ППС, който е участник в пътнотранспортно произшествие, той не е изпълнил вменените му с разпоредбата на чл. 123 ал.1 т.2, букви “а“, „в“, „г“ и „д“ от ЗДвП задължения - да уведоми компетентната служба на МВР; да окаже помощ на пострадалия, ако това не представлява опасност за него; да не премества превозното средство, ако то не пречи на движението; и да вземе мерки следите от пътнотранспортното произшествие да бъдат запазени до тяхното фиксиране или описване от компетентните служби.

Във връзка с нормативното задължение за оказване помощ на пострадалите следва да се отбележи, че в противовес на признатите от подсъдимия факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, защитата претендира, че подсъдимият се е притекъл на помощ на пострадалия, че след пристигането на линейката е помогнал за качването му в нея и че непосредствено след това е посетил „Спешния център“ на МБАЛ АД – [населено място], за да се информира за състоянието му. Тезата на защитата за оказана от подсъдимия помощ на пострадалия е поддържана както в хода на първоинстанционното разглеждане на делото, така и във въззивното производство и е получила адекватен отговор в мотивите на присъдата и в решението на апелативния съд, като с основание е отхвърлена, доколкото съдилищата по фактите, след обсъждане и анализ на надлежно приобщените доказателства, не са установили такива в подкрепа на твърдението, че деецът се е притекъл на помощ и е оказал такава на пострадалия (стр. 9 от мотивите и стр. 23 от решението). Изложените от съдилищата съображения в тази насока се основават на данните по делото и няма причини да не бъдат споделени. Но по-същественото в случая е, че обсъжданата претенция не държи сметка за обстоятелството, че първоинстанционното разглеждане на делото е проведено по реда на Глава 27 от НПК в хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК – когато подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се е съгласил да не се събират доказателства за тези факти. Подсъдимият сам и по своя воля е създал условията за разглеждане на делото по този ред, отказвайки се от участие в състезателно производство за събиране и проверка на доказателствата, но получавайки за сметка на това по-благоприятно третиране при определяне на наказанието му. Първият съд надлежно е проверил доколко признанието на фактите се потвърждава от събраните по делото доказателства и след като е намерил, че то е доказателствено подкрепено, е разгледал делото по този ред. Последица от това е лишаването на подсъдимия от процесуална възможност да релевира обстоятелства, несъвместими с фактическото обвинение, респ. да оспорва фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт, вкл. по пътя на обжалването, чрез отказ от направеното самопризнание или оспорване на доказателствените източници и различна тяхна интерпретация (в този смисъл р. № 460/2011 г. на ВКС, І НО, р. № 135/2013 г. на ВКС, ІІ НО, р. № 258/2013 г. на ВКС ІІІ НО, р. № 328/2011 г. на ВКС, ІІ НО, р. № 292/2014 г. на ВКС, ІІ НО).Затова и допустимата негова защита, включително и по повод на индивидуализацията на наказанието, е ограничена в рамките на признатите фактически положения по обвинителния акт, като само в тези предели могат да се установяват и противопоставят обстоятелства, свързани с приложимия материален закон и/или с параметрите на наказателната му отговорност (в този смисъл ТР № 1/2009 г., т. 8, ОСНК на ВКС). Но в случая сред признатите факти по обвинителния акт не се съдържат претендираните от защитата, че подсъдимият се притекъл на помощ на пострадалия, че след пристигането на линейката е помогнал за качването му в нея и че непосредствено след това е посетил „Спешния център“ на МБАЛ АД – [населено място], за да се информира за състоянието му. С оглед на това поддържаната и пред касационната инстанции позиция на защитата за обсъждане на обстоятелства извън направеното от подсъдимия признание на фактите, на практика представлява оттегляне на това самопризнание и опит да се промени фактическата обстановка чрез въвеждане на нови факти - оказване на помощ на пострадалия и заинтересованост от състоянието му. Но това е недопустимо в процедура по чл. 371, т. 2 НПК, когато направеното самопризнание на подсъдимия вече е породило предвидените от закона процесуални последици и производството се е развило по правилата на съкратеното съдебно следствие (ТР № 1/2009 г. на ОСНК, т. 8).

Допълнителен аргумент за невъзможността да бъде удовлетворено искането да се приеме, че подсъдимият се е притекъл на помощ на пострадалия и че е проявил загриженост за състоянието му, се извежда и от спецификата на касационното производство и правомощията на ВКС в същото. За разлика от първата и въззивната инстанция, касационният съд е такъв единствено по правото, поради което не може да установява нови фактически положения. Той се произнася съобразно приетите от предходните съдилища фактически рамки, като единственото изключение се предвижда в чл. 354, ал. 5 НПК, но настоящият казус безспорно не попада в посочената хипотеза.

В заключение, в рамките на дейността му по определяне на фактическите обстоятелства, имащи значение за индивидуализацията на наказанието лишаване от свобода, извън вниманието на апелативния съд не са останали никакви обстоятелства, които да обуславят смекчаване на тази санкция.

Без основание е и претенцията в касационната жалба за неотчитане в достатъчна степен като смекчаващо отговорността обстоятелство изказаното от подсъдимия искрено съжаление за извършеното и за случилото се. Изразеното от нето съжаление адекватно е отчетено от първия и въззивния съд като фактор, обуславящ смекчаване на наказателноправното му положение, като на същото не може да се отдаде по-голяма относителна тежест спрямо останалите обстоятелства по чл. 54 НК, имащи значение за определянето на справедливо наказание. По тази причина това смекчаващо обстоятелство не е аргумент (основание) за намаляване размера на наложеното наказание лишаване от свобода.

Неоснователно е и възражението на защитата, че при определянето на обществената опасност на личността на подсъдимия въззивната инстанция не е отчела (оценила) в достатъчна степен обстоятелствата, че подсъдимият е с добри характеристични данни, че е неосъждан и трудово ангажиран и че е съдействал на разследващите органи на ДП. Преценката на въззивния съд, че степента на личната обществена опасност на подсъдимия не може да бъде определена като ниска, с основание е изведена от извършените от него преди деянието множество разнообразни нарушения на правилата за движение, за които е бил санкциониран по административен ред и които недвусмислено го характеризират като недисциплиниран водач, склонен към извършване на чести нарушения на правилата за движение и създаващ опасност за движението. От своя страна, липсата на поправяне и превъзпитание в резултат на налаганите му множество административни наказания за нарушения на правилата за движение сочи на трайно демонстрирано от него поведение на незачитане на правовия ред. А доколкото в настоящото производство наказателната отговорност на подсъдимия е ангажирана за извършено от него престъпление по транспорта, негативната му характеристика на водач на ППС се явява значим отегчаващ (утежняващ) фактор при индивидуализацията на наказанието. Затова, въпреки общата положителна оценка на личността на подсъдимия, изводима от добрите му характеристични данни, от чистото му съдебно минало и от трудовата му ангажираност, именно поради характера на засегнатите с деянието обществени отношения в случая тази негова характеристика не следва да бъде пренебрегвана и омаловажавана. А тъй като чрез процесуалното си поведение в хода на досъдебното производство деецът не проявява нагласите си спрямо установените от обществото правила на поведение, обстоятелството дали подсъдимият е съдействал на разследващите органи се явява неотносимо към определянето на степента на обществената му опасност, поради което същото не следва да бъде преценявано в този аспект. С оглед на изложеното ВКС намира за правилен извода на предходните съдилища, че въпреки установените положителни характеристични данни за подсъдимия личността му се характеризира със степен на обществена опасност, която не може да бъде определена като ниска.

Поставеният в касационната жалба проблем за общата продължителност на наказателното производство следва да се обсъжда от гледна точка правото на обвиняемия/подсъдимия за разглеждане на делото му в разумен срок съгласно правилото на чл.6 т.1 ЕКПЧ. В утвърдената практика на ЕСПЧ за начало на разумния срок по наказателните дела се приема моментът, в който е предявено обвинението, което, преценено спрямо националното ни законодателство и фактите по делото, означава, че в случая разумният срок е започнал да тече от момента на предявяване на постановлението за привличане на обвиняем, когато е дадена възможност на обвиняемия и защитника му да се запознаят с неговото пълно съдържание по реда на чл.219 ал.4 НПК. Както правилно е отбелязал въззивният съд, това е било сторено едва на 24.06.2021 г. и именно оттогава подсъдимият е започнал да търпи ограниченията и неблагоприятните последици от процесуалното си качество на лице, спрямо което е повдигнато наказателно обвинение, поради което именно от тази дата трябва да се изчислява релевантният период за разумния срок. И тъй като считано от посочения начален момент до днешна дата са изтекли малко повече от 3 години и 3 месеца, то предвид естеството на обвинението, обема и сложността на подлежащите на установяване във връзка с това обвинение факти и предопределената от тях правна сложност, както и обема на наложилите се като необходими процесуално-следствени действия по делото, не би могло да се приеме, че в случая е нарушен критерия за разумност на срока за разглеждане на делото и за неговото решаване по окончателен начин. Затова, след като не се касае за прекомерна и неразумна продължителност на производството, не се налага прилагане на компенсаторни мерки чрез намаляване на наказанието лишаване от свобода.

Макар и твърде лаконично, формулираното оплакване в жалбата, че „наложеното наказание в размер на 3 години лишаване от свобода, което следва да бъде изтърпяно ефективно от подсъдимия Б. Б., се явява явно несправедливо“ предпоставя обсъждането и на въпроса за приложението на института на условното осъждане. За да е налице претендираната явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 2 пр.2 вр. с ал. 1, т. 3 НПК, следва контролираният съд неправилно да е отказал приложението на чл. 66, ал. 1 НК. От изложените доводи в решението на въззивния съд и от материалите по делото не може да се направи извод за допуснато нарушение в тази насока. ВКС споделя разбирането на АС-Бургас, че независимо от липсата на формалните пречки за приложението на чл. 66, ал. 1 НК, с отлагането на изпълнението на наказанието няма да се постигнат целите му. Дръзкото и безразсъдно поведение на пътя, каквото представлява предприетата от подсъдимия високорискова каскада „движение на мотоциклета само на задно колело“, винаги носи завишена степен на опасност от непосредствено произшествие, още повече, когато на мотоциклета се вози и пътник, който при това е без защитна каска, както е в настоящия казус. Безотговорното игнориране от страна на подсъдимия на множество законови предписания, обусловени от забраната да управлява ППС след употреба на алкохол (чл.5 ал.3 т.1 ЗДвП) и без съответна правоспособност (чл.150 ЗДвП), както и от забраната да вози пътник без каска (чл.137е ЗДвП), разкрива, че той е изградил трайно отношение на пренебрегване на нормативните правила, регламентиращи безопасното движение по пътищата, и незаинтересованост за съдбата на другите участници в движението – в случая на пострадалия. В наказателния закон е заложено разбирането, че приложението на чл. 66, ал. 1 НК не е формално, макар и да зависи поначало от формални предпоставки като отсъствието на предишно осъждане за престъпление от общ характер и от размера на наложеното наказание лишаване от свобода - до три години. Третата предпоставка за приложението на този институт обаче е изцяло оценъчна. Тя е свързана с преценката на съда доколко е наложително ефективното изтърпяване на наказанието лишаване от свобода за постигане на целите на наказанието и преди всичко за поправянето и превъзпитанието на дееца, както и за предупредителното му въздействие сред обществото. В случая тези цели не биха били постигнати по отношение на подсъдимия при отлагане изтърпяването на наложеното му наказание лишаване от свобода. Подсъдимият Б. едновременно е извършил тежки нарушения на множество основни правила за безопасност на движението, две от които са в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, а други две обосновават квалифициращи признаци на престъплението. В този аспект несъобразяването с понесената отговорност по наложените му предходни санкции за извършени административни нарушения по ЗДвП е проява на трайно незачитане на тези правила. Поради тези данни ВКС намира за правилни изводите на предходните инстанции, че не е налице именно оценъчната предпоставка за прилагане на чл. 66 НК по отношение на изпълнението на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода. Затова настоящият състав приема, че с отказа за приложение на условното осъждане наказанието лишаване от свобода не е явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 2 НПК.

Изложеното дотук налага извода, че не е налице претендираното от защитата касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, поради което атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.

Воден от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 29 от 29.03.2024 г. на Апелативен съд - Бургас, постановено по внохд № 9/2024 г. по описа на същия съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: