Оправдаване за грабеж поради недоказано авторство на деянието

Текстът на акта

Ключови фрази

Грабеж * недоказаност на авторството на деяние * недоказаност на обвинението * оценка на гласни доказателствени източници

Р Е Ш Е Н И Е

№ 338

Гр. София, 07 юли 2025 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в публичното заседание на двадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЯ РУШАНОВА

ЧЛЕНОВЕ:КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ

ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА

с участието на секретаря Елеонора Михайлова и в присъствието на прокурора П. М., като разгледа докладваното от съдия Магдалинчева н.д. № 495/2025 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 346, т. 2 от НПК.

Образувано е по касационен протест на прокурор от Софийска градска прокуратура против нова въззивна присъда от 02.04.2025 г., постановена по в.н.о.х.д. № 818/2025 г. на СГС, НО, 8. въззивен състав.

В касационния протест и в допълнението към него се излагат доводи за нарушение на материалния закон и за съществено нарушение на процесуалните правила – касационни поводи по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Твърди се, че въззивният съд не е оценил обективно, всестранно и пълно, съгласно императивните предписания на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 НПК, всички релевантни за главния факт обстоятелства, вследствие на което неправилно е приел, че подсъдимият Т. С. не е извършил грабежа, за който е предаден на съд. Според прокурора чрез неоснователното игнориране на обвинителните доказателства, съдържащи се в показанията на свидетелите Е. М., Е. М., В. С., К. В. и М. А., в заключенията по техническата и психолого-психиатричната експертиза на пострадалата, както и в протокола за разпознаване, се е стигнало до формиране на неправилни заключения за фактите по делото, а оттам и за недоказано авторство на деянието. Като опорочена се определя доказателствената дейност на въззивния съд, пропуснал да обследва задълбочено видеотехническата и лицево-идентификационната експертиза, която е установила, че минути преди грабежа в район извън ежедневната му рутина подсъдимият С. е следвал пострадалата около 300 метра. Отправено е искане касационният съд да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 5 НПК, да отмени протестираната присъда и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на градския съд с указания за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения и нарушенията на материалния закон.

В писмено възражение защитникът адв. П. П. оспорва протеста. Смята, че доводите в него представляват такива за необоснованост, която не е касационно основание. Твърди, че протестът съдържа субективната интерпретация на прокурора за фактите по делото и не държи сметка за наличните доказателства. Акцентира върху логичните и съдържателни мотиви на въззивния съд и върху това, че в досъдебното производство по време на разпознаването, както и в съдебната фаза при двата си разпита, пострадалата е изразила съмнение, че подсъдимият е извършител на грабежа. Отбелязва противоречието между даденото от пострадалата описание на извършителя и външния вид на подсъдимия. Поддържа, че назначената от въззивния съд видео-техническа и лицево-идентификационна експертиза не е достатъчна да обоснове обвинителната теза, тъй като видеозаписът не е заснел района преди и в двора на къщата на пострадалата, където грабежът е извършен. По тези съображения смята, че протестът следва да бъде оставен без уважение.

В съдебното заседание пред ВКС представителят на прокуратурата поддържа протеста по изложените в него съображения.

Защитникът адв. П. пледира за потвърждаване на въззивната присъда. Релевираните пред касационния съд доводи съвпадат с тези по писменото възражение срещу протеста.

Подсъдимият Т. Н. С. в лична защита моли протестът да бъде оставен без уважение. В последната си дума заявява, че иска оправдателната присъда на СГС да се потвърди.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

С присъда от 02.12.2024 г. по н.о.х.д. № 13553/2024 г. СРС е признал подсъдимия Т. Н. С. за виновен в извършване на престъпление по чл. 198, ал. 1 НК: за това, че на 15.09.2023 г., около 08:50 ч., в къща на [улица], отнел чужди движими вещи – два златни синджира на обща стойност 990 лева, от владението на Е. М. М., без нейно съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила – издърпал с ръка синджирите от врата на пострадалата.

С присъдата на подсъдимия е наложено търпимо при строг режим наказание от четири години лишаване от свобода, приспаднато е времето, през което С. е бил задържан по реда на ЗМВР и НПК, като е направено и произнасяне по разноските по делото.

По жалба на защитата след проведено въззивно следствие с присъда от 02.04.2025г. по в.н.о.х.д. №818/2025г. на СГС, НО, 8. състав първоинстанционната присъда е отменена и подсъдимият С. е признат за невиновен и оправдан за престъплението, за което е бил предаден на съд.

Новата въззивна присъда е предмет на касационен контрол – първи по своя ред.

Касационният протест е подаден от процесуално легитимирана страна, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 НПК срок и срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 2 от НПК. Несъстоятелно е твърдението на защитата, че в протеста не са изложени касационни поводи за отмяна, а доводи за необоснованост, по които касационният съд не може да се произнася. Внимателният прочит на сезиращия съда документ показва, че с него се атакува не съдържателната страна на вътрешното убеждение на съда, а спазването на процесуалните правила и правилата на формалната логика при оценка на доказателствения материал, при нарушението на които касационният съд може да се намеси чрез отмяна на съдебния акт. Отделно от това, на база твърденията за процесуални нарушения и като последица от тях, е въведено и твърдението за нарушение на материалния закон, което е самостоятелен касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. По тези съображения касационният протест се приема за процесуално допустим.

По същество протестът е неоснователен.

1. По доводите за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила

Въззивната инстанция е изпълнила задължението си за разкриване на обективната истина, както и задължението си за всестранно, обективно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Нарушенията на чл. 13 и чл. 14 НПК не са налични, тъй като проведеното по настоящото дело съдебно следствие удовлетворява изискванията за ефективност и всеобхватност, а обективната страна на съдийското убеждение е основана на обективното, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото.

В мотивите към въззивната присъда градският съд подробно е отговорил на оплакванията на защитата против правилността на първоинстанционния акт, анализирал е всяко едно от събраните доказателства и е изложил убедителни съображения за причината, поради която е отхвърлил някои от тях или е кредитирал други.

Въззивният съд е положил сериозни доказателствени усилия и в изпълнение на задължението си да установи обективната истина е събрал непосредствено доказателствени материали, като е допуснал събиране на гласни доказателства чрез разпит на пострадалата М., нейната дъщеря Е. М. и поемните лица, присъствали на разпознаването по фотоснимки на подсъдимия, назначил е техническа експертиза на записа от спешен номер 112 и видео-техническа и лицево-идентификационна експертиза, която е обследвала маршрута и движението на подсъдимия непосредствено преди грабежа, като предвид напредналата възраст на пострадалата /на 88 г. към момента на изследването/ е изслушал и комплексна експертиза, която да реши въпроса с базисната свидетелска годност на това лице.

Положените от съда процесуални усилия и надлежно проведената оценка на събраните доказателства са намерили място в мотивите на поставената присъда, в която е извършен обстоен и качествен доказателствен анализ.

Не е нарушена обективната страна на вътрешното съдийско убеждение с приетото от въззивния съд, че основните обвинителни доказателства - показанията на пострадалата М., протоколът за разпознаване на подсъдимия и видео-техническата и лицево-идентификационната експертиза, не са достатъчни за обосноваване на обвинителната теза.

Въззивният съд не е подценил протокола за разпознаване на подсъдимия, както в касационният протест твърди прокурорът. Действието по чл. 171, ал. 4 НПК е извършено на досъдебното производство и е било обективирано в протокол от 16.05.2024 г. с формална външна валидност. Без нарушаване на правилата на процеса обаче, въззивният съд е приел, че този протокол не е достатъчен за утвърждаване на обвинителната теза. Както всяко друго доказателство в наказателния процес, протоколът за разпознаване няма предустановена доказателствена сила и подлежи на проверка в съвкупност с останалите доказателства. За да бъде в основата на един осъдителен акт, този протокол трябва да бъде подкрепен от недвусмислените, ясни и категорични показания на разпознаващия, които да бъдат негово логично и съответно потвърждение. В процесния случай обаче това не е било така.

Въззивният съд е разгледал показанията на пострадалата М. старателно и задълбочено, в контекста на вътрешната им непротиворечивост и при съпоставката им с другите доказателствени данни. Преценил е, че въпреки напредналата възраст, жената е със запазена свидетелска годност и с високо ниво на наблюдателност и интелект. Констатацията, че пострадалата не е била категорична в това, че подсъдимият е лицето, което е издърпало двата синджира от врата й, е основана на показанията на М. от предсъдебната и съдебната фаза. Още на досъдебното производство в приобщените по реда на чл. 281, ал. 4 НПК показания свидетелката е обявила, че извършителят е бил с шапка с козирка, „нахлупена до веждите“, и с ковидна черна маска, която е закривала устата и носа му. При това положение единствените белези, по които тя е могла да го разпознае, са били форма и цвят на очите, а частично и овал на лицето. И пред първия, но най-вече пред въззивния съд, където разпитът е бил проведен значително по-задълбочено, свидетелката е посочила, че от лицето на нападателя практически „не е възприела нищо“, а съмненията си дали може да го идентифицира е изразила пред разследващите органи преди и по време на разпознаването.

Не е убягнало от вниманието на въззивния съд обстоятелството, че колебанията на пострадалата относно лицевата идентификация на подсъдимия са били потвърдени от разказа на присъствалата на разпознаването нейна дъщеря Е. М. и от показанията на поемните лица К. В. и М. А.. Под страх от наказателна отговорност и тримата свидетели са били категорични в колебливостта на пострадалата и в липсата на сигурни идентификационни изводи от нейна страна по време на провеждане на действието по чл. 171, ал. 4 НПК. При разпита пред въззивния съд св. М. е твърдяла, че разпознаването е протекло „трудно“, защото майка й много се е колебаела и не е могла да посочи никаква снимка, а двете поемни лица, описвайки състоянието на пострадалата, я определят като „притеснена“ и „несигурна“ в идентификационните изводи. Не се твърди и не се установява по делото някое от тези лица поради заинтересованост или други причини целенасочено да излага сведения в ущърб на обвинителната теза. И тримата свидетели освен това демонстрират ясен и съхранен спомен за момента на провеждане на следственото действие. При това положение и предвид синхронността в показанията им с основание въззивният съд е преценил, че те изцяло потвърждават казаното от пострадалата за несигурността в идентификационните й изводи.

С отлична аргументация въззивният съд е отделил място в мотивите си на онази част от показанията на пострадалата, в която тя описва кожата на ръката на извършителя като „много бяла“, а видимата част от крайника – до лакътя – като лишена от татуировки. Това описание е било подложено на задълбочен анализ в контекста на данните, установени при проведеното в съдебното заседание на 02.12.2024 г. освидетелстване на подсъдимия С.. При тази процесуална дейност е било отразено в протокола, че цветът на кожата на подсъдимия е тъмен, а по вътрешната страна на двете му ръце се намират видими татуировки. Като е отчел високото ниво на наблюдателност на пострадалата, експертно потвърдено в хода на процеса, въззивният съд е направил обоснован извод, че ако действително подсъдимият е бил извършител на деянието, то посочените физически белези – трайни по своя характер и с установена давност, според неопроверганите обяснения на С. – биха били възприети от пострадалата и възпроизведени от нея още в досъдебната фаза, както и в последвалите ѝ показания пред съда. Отсъствието на такова възприятие логично е прието, че не може да обоснове тезата на прокурора.

Не е подценено от въззивния съд, като твърди прокурорът в касационния протест, значението на видео-техническата и лицево-идентификационната експертиза по делото. Назначеното по служебен почин на въззивния съд експертно заключение е изследвало записите от камера на автобус № 111 и записи от три броя охранителни камери, разположени в обекти по пътя, по който се е движила пострадалата в процесната сутрин. Обсегът на камерите не се е застъпвал и е позволил направата на експертен извод, че на процесната дата от спирка № 0390 на масовия градски транспрот обект 2, идентифициран като подсъдимия - облечен със сив гащеризон, черна връхна дреха с дълъг ръкав и под нея сива блуза с голяма по размер щампа върху лицевата част - се е движил около 7-8 минути зад пострадалата, която се е прибирала към дома си на [улица]. Видеозаснемането обаче е било достъпно до определен момент, като последните десет метра преди входа на къщата на пострадалата /където грабежът е извършен/ са били неохраняеми от видеонаблюдение. В този смисъл, макар и с важно в доказателствен план значение, с основание тази експертиза е преценена като недостатъчна за обосноваване на сигурен обвинителен извод, защото извън обсега на камерите е останало твърдяното от прокуратурата влизане на подсъдимия в двора на къщата на жената, където е било извършено нападението над жертвата.

От вниманието на въззивния съд не е убягнало и описанието на облеклото, с което пострадалата е възприела извършителя на инкриминираното деяние. Според показанията й от двете фази на производството, потвърдени от съдържанието на разговора със спешен номер 112, той е бил облечен с черна тениска с къс ръкав, без наличие на връхна дреха. В това описание липсват и данни за наличие на щампа или друг отличителен елемент върху въпросната тениска. Последното обстоятелство въззивният съд е разгледал в съпоставка със заключението на изготвената по делото видео-техническа и лицево-идентификационна експертиза, съгласно която лицето, идентифицирано като подсъдимия и заснето от охранителни камери в непосредствена близост до маршрута на пострадалата, е било облечено с черна връхна дреха с дълъг ръкав, а под нея – сива блуза със значителна по площ щампа, обхващаща лицевата ѝ част. При така установеното несъответствие между обективно възприетото от пострадалата облекло на извършителя и фиксираното чрез експертиза облекло на подсъдимия към релевантния момент, въззивният съд не е направил превратния извод, че идентификацията, основана на белег „облекло“, също не може да бъде възприета като самостоятелно значим елемент в подкрепа на обвинителната теза.

По изложените съображения настоящата инстанция намира, че са неоснователни твърденията в протеста за допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, откъдето не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на СГС.

2. По доводите за нарушение на материалния закон

Прокурорът релевира това оплакване, смятайки че при изтъкнатата от него порочна процесуална дейност въззивният съд е направил погрешни изводи за недоказано авторство на деянието. Касационната инстанция вече изложи съображенията си за неоснователността на критиката в протеста относно начина, по който въззивният съд е формирал вътрешно убеждение за правнорелевантните факти, включени в предмета на доказване по чл. 102 НПК. Предвид гореизложеното, в пределите на очертаната и доказана конкретика по казуса, предмет на разглеждане, въззивният съд правилно е приложил и материалният закон.

С оглед всички тези съображения съставът на първо наказателно отделение прие, че не са налице визираните в жалбата касационни основания и не се налага да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2-5 от НПК, поради което въззивната присъда следва да бъде оставена в сила.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА присъда от 02.04.2025 г., постановена по в.н.о.х.д. № 818/2025 г. на СГС, НО, 8. въззивен състав .

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.