Намаляване на присъда за тежка катастрофа след употреба на алкохол

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 122

гр. София, 11 март 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети февруари две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ

при секретаря Невена Пелова

и в присъствието на прокурора Ивайло Симов

като изслуша докладваното от съдия Джурковски наказателно дело № 70/2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред касационната инстанция е образувано на основание чл. 346 т.1 НПК по жалба на подсъдимата Р. М. Б., подадена чрез защитника й адв. С. З., срещу решение № 235 от 02.07.2024 г. постановено по ВНОХД № 77/2024 г. по описа на АС-София.

В жалбата са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 НПК – че при постановяване на решението е нарушен законът, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила и че наложеното наказание е явно несправедливо. Прави се искане касационният съд да измени атакуваното решение като намали наложеното на подсъдимата наказание лишаване от свобода до размер от три години, независимо от това дали ще бъде определено по реда на чл. 58а ал.1 или чл.58а ал.4 НК, и да отложи изпълнението му на основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от пет години.

В срока по чл. 351 ал.4 НПК е постъпило допълнение към касационната жалба, изготвено от защитника на подсъдимата Р. Б. адв. Л. Т.. В него са изложени допълнителни съображения в подкрепа на заявените в жалбата касационни основания по чл. 348 ал.1 т.2 и т.3 НПК, като доводите в подкрепа на оплакването за явна несправедливост са насочени единствено към наказанието лишаване от свобода. В допълнението са формулирани алтернативни искания – да се отмени атакуваното решение на Апелативен съд-София и делото да се върне за ново разглеждане от тази съдебна инстанция или да се измени обжалваното решение в частта относно наложеното наказание (лишаване от свобода) чрез редуциране на размера на същото и чрез прилагане института на условното осъждане.

В съдебното заседание пред ВКС защитникът на подсъдимата Р. Б. адв. Л. Т. поддържа касационната жалба и изложените в допълнението към нея подробни съображения в подкрепа на релевираните оплаквания. Отделно от това сочи, че в решението е объркан номера на делото и че още от първата инстанция категорично е налице липса на задълбочени и пълни мотиви, което се приравнява на пълна липса на мотиви. Моли касационния съд да отмени решението на въззивната инстанция и да върне делото за ново разглеждане от друг състав или да измени въззивния съдебен акт, като редуцира размера на наложеното наказание (лишаване от свобода) и приложи института на условното осъждане.

Подсъдимата Р. Б. не се явява в заседанието пред ВКС и не взема становище.

Представителят на ВКП намира атакуваното с касационната жалба въззивно решение за правилно и законосъобразно. Счита, че извършеното от подсъдимата деяние значително надвишава като степен на обществена опасност осреднената такава на подобен вид деяния и че наложеното й наказание, определено малко под средния размер на предвиденото в закона и редуцирано съобразно съкратената процедура пред първата инстанция, адекватно съответства на обществената опасност и на деянието, и на дееца, поради което не е завишено и е справедливо. С оглед на това пледира атакуваното решение да се остави в сила.

Повереникът на частните обвинители Б. М. и Е. О. адв. К. моли настоящата инстанция да остави без уважение депозираната касационна жалба и да остави в сила атакуваното с нея въззивно решение. Счита, че то е правилно, законосъобразно и справедливо и постановено при спазване на материалния закон и на процесуалните правила.

Частните обвинители Б. М. и Е. О. не се явяват и не вземат становище.

Частният обвинител А. В. и повереникът му адвокат А. В. също не се явяват и не вземат становище.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди релевираните в касационната жалба доводи и заявените в съдебно заседание становища на страните и като извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:

С присъда № 184/22.11.2023 г., постановена по нохд № 5484/2023 г. по описа на СГС, подсъдимата Р. М. Б. е призната за виновна в това, че на 17.12.2020 г. в [населено място], около 22,50 ч. като водач на МПС-лек автомобил /марка/модел /модел/ с рег. [рег.номер на МПС], движейки се по [улица]с посока на движение от [улица]към [улица], в района на № /номер/ нарушила правилата за движение, а именно – чл.16, ал.1 от ЗДвП – на пътно платно с двупосочно движение на водача на пътно превозно средство е забранено ..т.1 – когато платното за движение има две пътни ленти – да навлиза и да се движи в лентата за насрещно движение, освен при изпреварване или заобикаляне; и чл.20, ал.1 от ЗДвП - Водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват, като при пътно платно с двупосочно движение, навлязла в лентата за насрещно движение, без да контролира непрекъснато управляваното от нея превозно средство, в резултат на което реализирала пътнотранспортно произшествие, като ударила с предната част на управлявания от нея автомобил предната част на насрещно движещия се лек автомобил марка /марка/с рег. [рег.номер на МПС] , управляван от Н. С. О. и с пътник на предната дясна седалка А. В. В. и по непредпазливост причинила смърт на едно лице и телесна повреда на едно лице, а именно смъртта на Н. С. О. и средна телесна повреда по смисъла на чл.129,ал.2 НК на А. В. В., изразяваща се в изкълчване на двете коленни стави и фрактури на капачките на колената, причинило трайно затруднение на движенията на долните крайници, както и разкъсване и скъсване на ставни връзки на двете коленни стави без възможност за спонтанно възстановяване с времето и подлежащо на хирургично лечение, причинили постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота, като деянието е извършено в пяно състояние – с концентрация на етилов алкохол в кръвта 2%о, поради което за така извършеното престъпление по чл.343, ал.4, вр. ал.3, пр.1, б.“б“, вр. ал.1, б.“в“, вр.чл.342, ал.1,пр.3, вр.чл.54 от НК й е определено наказание 8 години „лишаване от свобода“, което на основание чл.58а ал.1 от НК е намалено с една трета, като така намаленото наказание „лишаване от свобода“ в размер на 5 години и 4 месеца е постановено да се изтърпява при начален „общ режим“ на основание чл.57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС. Със същата присъда на основание чл.59,ал.1 от НК е зачетено предварителното задържане за времето, през което подсъдимата Б. е била с мярка за неотклонение „задържане под стража“ считано от 20.12.2020 г. до 19.02.2021 г. включително. С посочената присъда на основание чл.343г вр. чл.343 ал.4 вр. чл.49, ал.2, вр. чл.37, ал.1, т.7 от НК подсъдимата е лишена от право да управлява МПС за срок от седем години, като на основание чл.59, ал.4 от НК е приспаднато времето, през което по административен ред подсъдимата е била лишена от възможността да упражнява това си право считано от 17.12.2020 г. до 22.11.2023 г. включително. С присъдата подсъдимата Р. Б. е осъдена да заплати разноските по водене на наказателното производство в размер на 1978,45 лв., 5 лв. държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист по сметка на СГС, както и да заплати направените от частния обвинител А. В. В. разноски за ангажиране на повереник в размер на 5000 лв. и 5 лв. ДТ за служебно издаване на изпълнителен лист.

По въззивна жалба на защитника на подсъдимата Р. Б. адв. С. З. срещу така постановената присъда пред Апелативен съд-София е било образувано внохд № 77/2024 г. Същото е приключило с атакуваното пред ВКС въззивно решение № 235 от 02.07.2024 г., с което първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло.

Касационната жалба е подадена от лице, имащо право на жалба; срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт; и в законоустановения срок, поради което е допустима.

Заявените в жалбата процесуални нарушения по своето съдържание се свеждат до оплаквания за допуснати абсолютни процесуални нарушения по чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 от НПК (липса на мотиви на първоинстанционния съдебен акт, както и липсата на отговор от страна на въззивния съд на наведените от защитата с въззивната жалба възражения срещу дейността на първоинстанционния съд по определяне на наказанието на подсъдимата - нарушение на чл. 339 ал.2 НПК) и по чл. 348 ал.3 т.3 от НПК (незаконен състав на въззивния съд поради основателно съмнение в безпристрастността и в непредубедеността на съдията-докладчик Г. Г.), както и на допуснати относителни такива по чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК (нарушение на чл. 373, ал. 3 от НПК - че САС е коментирал и интерпретирал като негативни данни за личността на подсъдимата обстоятелства, които не се съдържат в ОА и които тя не е признала; грешното посочване на номера на първоинстанционното дело от страна на САС).

Доводите, че предходните инстанции не са отчели наличието на многобройни и изключителни смекчаващи отговорността на подсъдимата обстоятелства, че не са им обърнали никакво внимание и че това е довело до незаконосъобразен отказ за прилагане на чл. 58а ал.4 НК, очертават оплакване за неправилно приложение на разпоредбите на чл. 58а, ал. 1 и ал. 4 вр. чл. 54 или чл. 55 НК и в частност недоволство от отказа на съдилищата да приложат чл. 58а, ал. 4 НК и да определят наказанието лишаване от свобода по реда на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. Доколкото с това оплакване се претендира допусната грешка при самото определяне на наказанието (налагането му), същото се отнася към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК за правилното приложение на закона.

Възраженията за игнориране на обстоятелства, включени в обхвата на чл. 54 НК, респ. за неправилна и превратна оценка на значението и тежестта на същите и конкретно на данните за личността на подсъдимата - че е с изключително ниска степен на обществена опасност, трудово ангажирана и същевременно единствен родител, ангажиран с отглеждането и издръжката на малолетното й дете; на данните за изразеното от нея съжаление и критично отношение; на данните за здравословното й състояние; както и възраженията, че размерът на това наказание не съответства на целите по чл. 36 НК поради пренебрегването на личната превенция и че в случая данните за личността й дават основание за извод, че не е необходимо тя да бъде изолирана от обществото и от своето дете, се отнасят към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.

Извън пределите на настоящия касационен контрол следва да останат заявените в жалбата лаконични оплаквания, че е налице неправилно приложение на закона, тъй като установените факти не са довели до верни правни изводи; и че направеният анализ на доказателствата налага извода за допуснато съществено нарушение на закона. Формулирани по този начин, тези възражения се явяват декларативни и лишени от конкретно съдържание и поради това несъответстващи на изискванията на чл. 351, ал. 1 НПК. Затова, след като в тях не е ясно посочено в какво точно се изразява претендираното нарушение на закона, касационната инстанция обективно е лишена от възможност да им даде мотивиран отговор. Същото се отнася и до заявеното в съдебните прения оплакване, че още от първата инстанция е налице липса на задълбочени и пълни мотиви. И това оплакване се свежда единствено до декларативно твърдение и е лишено от конкретно съдържание. Отделен е въпросът, че това бланкетно недоволство е отправено към първоинстанционния съдебен акт, а не към въззивния, който единствено подлежи на касационна проверка. По тези съображения горните оплаквания не съставляват годно основание за касационна проверка и следва да бъдат изключени от обхвата на същата.

В рамките на допустимите за касационна проверка оплаквания приоритетно следва да бъдат обсъдени тези за допуснати процесуални нарушения, тъй като евентуалното наличие на касационно основание по чл. 348 ал. 1, т. 2 НПК би обусловило отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане, а това би препятствало обсъждането на неговата материалноправна законосъобразност и справедливост.

І. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.

1.ВКС намира за несъстоятелно възражението на защитата на подсъдимата за разглеждане на делото във въззивната инстанция от незаконен състав поради наличието на основателно съмнение в безпристрастността и непредубедеността на члена на въззивния съдебен състав и съдия-докладчик по делото Г. Г.. Това възражение е основано, от една страна, на обстоятелството, че съдия Г. Г. през 2017 г. е пострадала при тежко пътнотранспортно произшествие, което е публично известно от медийни публикации, а, от друга страна, на изложено във въззивното решение съждение, че „От години обществото страда от точно такива по характер допуснати груби нарушения на ЗДвП от недисциплинирани водачи, които често стават причина за смъртта на другите участници в движението.“, което, според защитата, предвид първото обстоятелство сочи на предубеденост на съдебния състав.

Безпристрастността на съда, като гаранция за справедливо правосъдие по смисъла на чл. 6(1) от ЕКЗПЧ, означава липса на предубеждение или пристрастие. За да бъде изпълнено това изискване, членовете на съдебния състав трябва да са субективно свободни от лична предубеденост и пристрастност (субективен критерий). Безусловно необходимо е обаче, те да са безпристрастни и от обективна гледна точка, като предоставят достатъчно гаранции, изключващи всяко основателно съмнение в това отношение (обективен критерий). При обсъждане на субективния критерий се поставя въпросът дали въз основа на фактите се установява и доказва, че член на съдебния състав „е действал с лично пристрастие“, като при този критерий личната безпристрастност се презумира до доказване на противното. За да се установи нарушение на субективния критерий, е необходимо да се докаже действително пристрастие от личен характер, изводимо от поведението на съдията по конкретното дело (като например отношението, проявено в процеса или от съдържанието на съдебното решение), което може да обоснове легитимни и обективно оправдани съмнения. Тълкуването на обективния критерий предпоставя установяване на съществуващи факти от действителността, стоящи извън личното поведение на членовете на съдебния състав, които могат да породят съмнения в тяхната безпристрастност и непредубеденост.При прилагането на обективния критерий мнението на страна по делото, която твърди пристрастие, е „важно, но не решаващо“, като от съществено значение е дали съмнението относно безпристрастността може да бъде „доказано обективно“.

Прилагайки горепосочения стандарт спрямо конкретиката на настоящия казус, ВКС не намира за основателна тезата на касатора за участие във въззивния състав на съдия, за чиято безпристрастност е имало легитимни и оправдани съмнения. Заявените от защитата като пораждащи предубеденост и пристрастност факти не обосновават нарушение нито на субективния, нито на обективния критерий за безпристрастност на участвалия във възивния съдебен състав съдия Г. Г.. На първо място, твърдението за предубеденост на съдия Г. се основава на огласена в публичното пространство и общодостъпна информация (в различни интернет сайтове) за обстоятелството, че в миналото (през 2017 г.) съдия Г. Г. е пострадала лично при тежко пътнотранспортно произшествие, причинено от друг водач на ППС. Като общоизвестно, това обстоятелство не се нуждае от изрично доказване, но разгледано в същината си то не дискредитира участието на съдия Г. в съдебния състав при разглеждането на въззивното дело и не поставя никакви съмнения относно безпристрастността й при решаването му. В случая няма никакви индиции, основани на обективни доказателства, които да установяват, че на базата на този факт съдия Г. Г. предварително е формирала становището си относно вината на подсъдимата и обема на приложената спрямо нея наказателна репресия, което да поражда „основателно съмнение“ в непредубедеността й. Т.е., не са ангажирани никакви доказателства за негативния ефект на това обстоятелство върху безпристрастието на съдията при разглеждането на настоящия казус. Следователно не е нарушен обективния критерий за безпристрастност. А що се касае до субективния критерий, както бе посочено по-горе, субективната безпристрастност се счита за съществуваща докато не се докаже противното. В случая нито поведението на съдия Г. Г. по време на въззивното производство, нито цитираната от защитата част от текста на съдебното решение сочат на проявена лична предубеденост и пристрастност, която да е обусловила изхода на делото пред въззивната инстанция. Визираното от защитата съждение на стр. 8 от мотивите на решението, макар и да е недопустимо от гледна точка на аргументацията, касаеща индивидуализацията на наказанието (за което ще бъде взето отношение по-надолу в настоящото изложение), категорично не обективира предубеденост и пристрастност при формирането на вътрешното убеждение на съдебния състав относно основанията за ангажирането на наказателната отговорност на подсъдимата и обема на приложената спрямо нея репресия. В случая цитираното от защитата съждение следва да се разглежда единствено в контекста на застъпената от въззивния съд позиция за високата степен на обществена опасност на престъпленията по транспорта, дължащи се на допуснати груби нарушения на ЗДвП от недисциплинирани водачи, с каквато (обществена опасност), според въззивния съд, се характеризира и извършеното от подсъдимата деяние. По този начин с това съждение апелативният съд е дал оценка на едно от обстоятелствата, включени в обхвата на чл.54 НК, а именно – на обществената опасност на деянието, както и на относителната тежест на това обстоятелство при определяне на наказанието. Но тази оценка по никакъв начин не сочи на личното пристрастие на членовете на въззивния състав при аргументирането на изводите относно наказанието.

Субективното възприятие на защитата за предубеденост на член на въззивния съдебен състав, което не почива на обективна основа, в случая съвсем не е достатъчно да обоснове нарушение по чл. 6 ЕКПЧ, гарантиращ разглеждане на делото от „независим и безпристрастен“ съд.

В обобщение, по делото липсват каквито и да било данни, на основата на които да се заключи, че член от състава на апелативния съд е бил предубеден или пристрастен при разглеждането и решаването на казуса във въззивната инстанция.

С оглед на това възражението на защитника на подсъдимата за допуснато съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 3 НПК е неоснователно.

2. Лишено от основание е и оплакването за допуснато нарушение на чл. 339 ал.2 НПК. Същото се базира на твърдения, че заявените във въззивната жалба възражения на защитника не са били обсъдени в обжалвания акт пълно и задълбочено, а само формално и схематично, в резултат на което предложените от въззивния съд мотиви по повод тези възражения са кратки и общи; че в частност въззивният съд не е отговорил на възраженията, че СГС е определил наказанието незаконосъобразно, прилагайки чл. 58а ал.1 НК, вместо чл. 58а ал.4 вр. чл. 55 ал.1 НК; че не е отговорил на възражението, че първостепенният съд по процесуално недопустим начин, ограничаващ правото на защита на подсъдимата, е оценил данните за изразеното от нея искрено съжаление за всеки един детайл от събитията на трагичния инцидент и за проявеното критично отношение, като не е коментирал това възражение и не е заявил позицията си дали споделя изложените в тази насока доводи от СГС или се разграничава от тях; че е отминал с мълчание възражението по повод начина, по който СГС е интерпретирал показването на рисунка на детето на подсъдимата (като особено очакване за снизходителност) и акцента в последната й дума (че иска да продължи живота си, получавайки минимална присъда).

Без да отстъпва от утвърденото в практиката на ВКС разбиране, че въззивният съд поначало дължи на страните обстоен отговор на наведените от тях конкретни доводи, настоящият състав счита, че ако въпреки лаконичността си даденият с въззивния съдебен акт изричен отговор на претенциите на жалбоподателя позволява безпрепятствено да се установи волята на решаващия орган и осигурява възможност за проверка на процесуалната законосъобразност на формирането на вътрешното му убеждение, следва да се приеме, че аргументацията на въззивния съдебен акт съответства на стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК. В случая с въззивното решение на практика са дадени отговори на всички съществени и относими оплаквания на защитата на подсъдимата срещу законосъобразността и справедливостта на присъдата, като тези отговори, макар и пестеливи - в рамките на минимално необходимия обем съображения, удовлетворяват горните изисквания. С оглед на това атакуваното решение не е постановено в нарушение на чл.339 ал.2 НПК, а това обуславя извод за неоснователност на отправените упреци спрямо съдържанието на този акт.

3. Основателно е оплакването за допуснато от въззивния съд нарушение на чл. 373, ал. 3 от НПК. Същото се обосновава с твърдение, че САС си е позволил да коментира и интерпретира като негативни данни за личността на подсъдимата обстоятелства, които не се съдържат в обвинителния акт и които тя не е признала, а именно – че е управлявала процесното МПС с изтекло свидетелство за управление. В тази връзка се сочи, че в самия обвинителен акт е отразено, че Б. е управлявала МПС със свидетелство за управление, издадено в Република Полша, което не е изтекло и е напълно валидно. Видно от съдържанието на ОА в обстоятелствената му част действително не е описан факт подсъдимата да е управлявала процесното МПС с изтекло свидетелство за управление, като такъв факт не е и установен по надлежния доказателствен ред при проведеното досъдебно разследване, поради което релевирането му в рамките на диференцираната процедура по Глава 27 от НПК като фактор при индивидуализиране на наказателната отговорност е процесуално недопустимо. По този начин формално е допуснато процесуално нарушение, което обаче не е съществено.

4.В действителност и в уводната част, и в диспозитива на въззивното решение е посочен грешен номер на делото по описа на СГС, по което е било постановена проверяваната и съответно потвърдена от въззивния съд присъда. Реално проверената с въззивното решение присъда е постановена по НОХД № 5484/2023 г. по описа на СГС, НО, 22-ри състав, а не по НОХД № №3317/2019 г. по описа на същия съд, както погрешно е изписано във въззивното решение. ВКС счита обаче, че въпреки допуснатите грешки в уводната част и в диспозитива на въззивното решение все пак достатъчно ясна се явява волята на въззивния съд относно това коя е проверяваната от него присъда и в частност по кое дело на първостепенния съд е била постановена. Затова фактическите грешки при изписването във въззивното решение на номера на първоинстанционното дело, по което е била постановена проверяваната присъда, на практика с нищо не водят до ограничаване на процесуалните права на подсъдимата Б., доколкото в кориците на делото е напълно ясно по кое точно дело е постановил присъдата си Софийски градски съд спрямо нея и коя точно присъда е потвърдил Апелативен съд - София с въззивното си решение. Затова коментираните фактически грешки, допуснати от въззивния съд при постановяване на атакуваното решение, не обосновават нарушение от категорията на съществените процесуални по смисъла на чл. 348, ал. 3 т.1 НПК (решение № 190 от 14.07.2008 г. по н.д. № 79/2009 г., ІІІ н.о. на ВКС).

ІІ. По оплакването за нарушение на материалния закон.

При първоинстанционното разглеждане на делото е проведено съкратено съдебно следствие по реда на глава ХХVІІ от НПК на основание направеното от подсъдимата признаване на фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт и на даденото от нея съгласие да не се събират доказателства за тях (чл. 371 т.2 НПК). Особените правила за определяне на наказанието на призналия фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт подсъдим в хипотезата на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 НПК не дерогират общите правила на чл. 54 и сл. от НК за неговата индивидуализация. При условията на чл.58а НК подсъдимият само получава привилегията при осъждане винаги да му бъде наложено по-леко наказание в сравнение с това, което може да му бъде определено по общия ред. Затова при определянето му, като се ръководи от разпоредбите на Общата част на НК и като съобрази смекчаващите и отегчаващите обстоятелства съобразно разпоредбите на чл. 54, ал. 2 НК и чл. 55, ал. 1-3 НК, съдът следва при наличие на многобройни или изключително/и смекчаващи да избере най-благоприятния вариант измежду получените резултати при прилагането на чл. 58а, ал. 1 НК и чл. 58а, ал. 4 вр. чл. 55 НК. За извършването на такава преценка разпоредбата на чл. 58а, ал. 4 НК изисква да са налице предпоставките по чл. 55 НК, за да може формиращите се при условията на чл. 58а, ал. 1 вр. чл. 54, ал. 1 НК и чл.58а ал.4 вр. чл. 55 НК размери на наказанието да се съпоставят. В този случай съдът следва да наложи наказанието, определено по реда на чл. 55 НК, само ако то е по-благоприятно за подсъдимия.

Тези принципни положения относно определянето на наказанието при проведено съкратено съдебно следствие в хипотезата на чл. 371 т.2 НПК налагат отговор, на първо място, на възраженията, касаещи установяването и наличието обстоятелствата, включени в обхвата на чл. 54 НК, и едва след това на възраженията за неприлагането на чл.55 НК, в каквато последователност ще бъдат разгледани.

Неоснователно предходните инстанции са отказали да ценят като смекчаващо отговорността обстоятелство изказаното от подсъдимата съжаление и разкаяние за стореното от нея. Изложените от СГС доводи в тази насока, имплицитно възприети и от САС, че за да може критичността към извършеното да е смекчаващо обстоятелство, тя следва да е заявявана през целия ход на наказателното производство, че в случая изказаното съжаление от подсъдимата в съдебната фаза е лаконично и декларативно (формално) и изразено само спрямо една от жертвите на поведението й – загиналия водач Н. О., а не и спрямо втория пострадал А. В., не съответстват на фактите по делото. Още в досъдебната фаза, в производството по чл.64 от НПК пред въззивната инстанция, въпреки че се е възползвала от правото си да не дава обяснения по обвинението, Р. Б. е изразила своето съжаление за стореното, като в съдебната фаза на процеса, и пред двете предходни съдебни инстанции, неизменно е продължила да изказва своето искрено съжаление за причиненото от нея, визирайки целия обем на причинените вреди. По делото се съдържат достатъчно данни, които сочат, че подсъдимата напълно е осъзнала неправомерността на своето поведение, като в хода на целия наказателен процес, а не само в съдебната фаза, ясно е изразила негативното си отношение към това свое поведение и към неговите последици в цялост, а не само относно причинената смърт на пострадалия О.. Като особено важна в случая е липсата на ангажирани по делото доказателства за продължаващо социално и правно неприемливо поведение на подсъдимата след извършването на престъплението. В тази връзка по делото се съдържат достатъчно данни, индикиращи на това, че подсъдимата не само е разбрала последиците от престъпното си деяние, но им дава и своята негативна морална оценка и същевременно преосмисля бъдещото си поведение именно през призмата на тази своя оценка. Затова при отсъствието на обективни факти, които да опровергаят искреността на направената от нея морална оценка на деянието си и да показват липса на мотивация у нея за положителна промяна, не може да се направи заключение, че изказаното от нея съжаление е само декларативно и формално, неосъзнато и се извършва с цел единствено да се облекчи наказателно-правното й положение. Демонстрираното от Б. съжаление е недвусмислено, като обстоятелството, че едновременно с това тя е изтъквала доводи за смекчаване на наказателната отговорност с проявено очакване за снизхождение, категорично не игнорира искреността на този неин морален акт.

Затова, след като по делото няма данни, а и такива не са отчетени от предходните инстанции, позволяващи да се внесе съмнение в искреността на изразеното от Б. съжаление, което е проява и на разкаяние за извършеното деяние и настъпилия резултат, и след като това отношение не е декларативно заявено и обслужващо единствено желание да бъде санкционирана по-леко, то първата и въззивната инстанции не са имали никакво основание при определяне на обстоятелствата, включени в обхвата на чл. 54 НК, да пренебрегват проявеното от подсъдимата съжаление и разкаяние за стореното, показващо и критичност към собственото й поведение.

Основателно е възражението на защитника адв. Т. срещу подхода на въззивния съд да съобразява като фактор при решаването на въпроса за наказанието обстоятелствата относно тежестта на престъпленията по транспорта, причинени в резултат на допуснати груби нарушения на ЗДвП от недисциплинирани водачи, и вредите, които обществото понася от тези престъпления. Наказателната отговорност за извършено престъпление е лична и се понася в зависимост от степента на обществената опасност на самото деяние и на дееца, както и от всички останали обстоятелства, включени в обхвата на чл.54 НК, като наказанието винаги трябва да е съответно на извършеното престъпление. Затова наказанието за дадено престъпление не може да бъде определяно в зависимост от тенденции относно тежестта на престъпните прояви от определен вид и ефекта им върху обществото. Обратното би означавало наказателната отговорност на извършителя на престъпление да бъде ангажирана не само за лично стореното от него, но и за други престъпни прояви, в които той няма лично участие, което е недопустимо и правно нетърпимо предвид принципа за личния характер на наказанието, прокламиран в чл. 35, ал. 1 и 2 НК. Затова горните обстоятелства неправилно са обсъждани от въззивната инстанция при индивидуализацията на наказанието като фактор, завишаващ обществената опасност на деянието на подсъдимата.

Основателно е и възражението в касационната жалба, че АС-София недопустимо е коментирал и интерпретирал като негативни данни за личността на подсъдимата обстоятелства, които не се съдържат в обвинителния акт и които тя не е признала, а именно – че е управлявала процесното МПС с изтекло свидетелство за управление. Очевидно в случая въззивният съд е визирал издаденото от българските компетентни органи свидетелство за управление на МПС №[ЕИК], валидно до 15.03.2012 г. и без данни за преиздаването му, информация за което се съдържа в мотивите на присъдата. Но в действителност такова обстоятелство (за невалидно, с изтекъл срок, свидетелство за управление на МПС) не е описано в обвинителния акт, поради което, както бе вече посочено, позоваването на него в рамките на диференцираната процедура по Глава 27 от НПК е процесуално недопустимо. Както правилно е отбелязано в жалбата, в самия обвинителен акт (на стр.1) е отразено, че Б. е управлявала въпросното МПС със свидетелство за управление, издадено в Република Полша, относно което не се твърди, а и няма ангажирани данни, да е с изтекъл срок и поради това да е невалидно. С оглед на това въззивният съд неправилно е оценил коментираното обстоятелство като негативна характеристична данна за подсъдимата.

В рамките на установените обстоятелства по чл. 54 НК, въпреки преоценката на някои от тях от касационната инстанция, първостепенният и въззивният съд правилно и законосъобразно са приели, че отсъстват условията и предпоставките за приложение на разпоредбата на чл. 55 във вр. чл. 58а, ал. 4 НК, тъй като не са налице нито многобройни, нито изключителни по своя характер смекчаващи отговорността обстоятелства, които да обосновават извод, че и най-лекото, предвидено в закона наказание за извършеното престъпление (в случая три години лишаване от свобода) се явява несъразмерно тежко за подсъдимата.

За да се счетат смекчаващите обстоятелства за многобройни, те следва не само да надвишават обичайния брой, но и в съвкупност много силно и съществено да са повлияли за извършването на престъплението, респ. да имат значителна тежест в характеризирането на престъпната дейност и/или на самия деец. В случая съвкупността от броя и относителната тежест на смекчаващите обстоятелства не ги характеризира като многобройни по смисъла на чл. 55 НК. В действителност приетите за смекчаващи обстоятелства – чистото съдебно минало на подсъдимата; трудовата и социалната й ангажираност; фактът, че сама полага грижи за малолетно си дете; добрите й характеристични данни; проблемното й здравословно състояние, пораждащо актуална и понастоящем необходимост от проследяване на статуса относно онкологичните й заболявания; изразеното искрено съжаление, дълбокото разкаяние за стореното и показаното критично отношение към проявата - чисто аритметично са не малко на брой.

Освен това сред смекчаващите обстоятелства липсва обстоятелство, което по значение да бъде оценено като изключително по своя характер.

Същевременно на смекчаващите обстоятелства се противопоставят отегчаващите такива – несъставомерното изключително грубо нарушение на правилото за движение по чл.21, ал.1 ЗДвП, доколкото се е движила със скорост близо два пъти над разрешената за населено място, и извършването на престъплението при две на брой квалифициращи обстоятелства.

В случая тези отегчаващи отговорността фактори, които значително завишават обществената опасност на деянието, обективно препятстват възможността да се направи правен извод, че и най-лекото, предвидено в закона наказание за извършеното престъпление се явява несъразмерно тежко за подсъдимата (решение № 181 от 23.06.2015 г. по н. д. № 232/2015 г., ІІ н.о. на ВКС).

С оглед на това правилна и законосъобразна е преценката на контролираните инстанции, че не са налице многобройни или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, които да обусловят приложението на чл. 55 НК, респективно на чл. 58а, ал. 4 НК. Затова с определяне на наказанието лишаване от свобода по реда на чл. 58а, ал. 1 НК, вместо по чл. 58а, ал. 4 във вр. с чл. 55 НК, не е допуснато претендираното нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК.

ІІІ. По възраженията на защитата на подсъдимата за явна несправедливост на наложеното й наказание.

Изложените в касационната жалба аргументи, относими към основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, в основната си част преповтарят заявените такива във въззивната жалба. Същите се свеждат, от една страна, до недостатъчното съобразяване на тежестта и значението на констатираните по делото смекчаващи обстоятелства относно здравословното състояние на подсъдимата, която е страдала от онкологично заболяване; и относно това, че е единственият родител, ангажиран с отглеждането, грижите и издръжката на малолетното й дете, а, от друга, до неправилното неоценяване на изразеното от нея съжаление и критично отношение към стореното и към настъпилите последици като смекчаващо обстоятелство, както и пълното пренебрегване на всички данни и характеристики, определящи подсъдимата като личност с изключително ниска степен на обществена опасност. Същевременно в допълнението към жалбата за развити и аргументи, че предходните инстанции са надценили значението на нарушението на правилата за движение и не са отчели, че извършените от Р. Б. деяния са типични за съответния вид и не съдържат обстоятелства, които да обосноват извод за завишена степен на обществена опасност на личността на подсъдимата, както и че законодателят е отчел степента на обществена опасност за конкретен вид деяния при приемането на съответните разпоредби от НК и повторното квалифициране на това обстоятелство като отегчаващо отговорността обстоятелство е незаконосъобразно.

Утвърдено в практиката на ВКС е разбирането, че за правилното определяне съдържанието и обема на наказателната отговорност винаги е необходимо индивидуалната тежест на конкретната проява, имаща различно измерение при всеки отделен случай, да бъде разгледана в комплекс с данните за личността на дееца, които определят необходимостта от повече или по-малко интензивно наказателно въздействие с оглед постигане целите на специалната и генерална превенция. В настоящия казус не е намерен в достатъчна степен и съответно не е постигнат справедливият баланс между тежестта на деянието, личността на дееца и смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, от една страна, и отмереното наказание, от друга, което изисква упражняване на касационните правомощия по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК.

Санкцията, чиято справедливост в случая подлежи на преценка, е определеното на подсъдимата преди приложението на чл. 58а, ал. 1 НК наказание осем години лишаване от свобода. В този размер така наложеното наказание лишаване от свобода не е справедливо с оглед критериите по чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК, тъй като касационната проверка установи явно и очевидно несъответствие между тежестта на така определената на подсъдимата санкция, от една страна, и степента на обществената й опасност, смекчаващите и отегчаващите отговорността й обстоятелства, както и целите по чл.36 НК, от друга страна.

Без съмнение е, че индивидуалната тежест на конкретното деяние налага по-строг поход при определяне размера на наказанието. В случая деянието на подсъдимата се отличава със значителна (завишена) степен на обществена опасност, детерминирана от извършените особено груби нарушения на правилата за безопасно движение по чл.16 ал.1 и чл. 20 ал.1 от ЗДвП, съпътствани и от сериозно несъставомерно нарушение на правилата за разрешената скорост. Предприемането на неправомерна, необмислена и твърде рискована маневра с управлявания от нея мощен автомобил; със скорост, почти двойно превишаваща максимално разрешената; с ясното съзнание, че е употребила алкохол; с единствената цел да не изчака реда си за преминаване и да изпревари намиращите се пред нея ППС; без да съобрази обстановката в населено място и възможността за наличие на други участници в движението в насрещната лента, е довело до много тежък резултат и тежко засягане на човешки съдби. С оглед на това въззивният съд правилно е утвърдил извода на първоинстанционния, че конкретното деяние се отличава с висока степен на обществена опасност. В този смисъл напълно несъстоятелен е доводът на защитата, че предходните инстанции са надценили значението на извършените от подсъдимата нарушения на правилата за движение.

И първата, и въззивната инстанция не е заявила обаче своята ясна и категорична позиция относно преценката си за личната обществена опасност на подсъдимата, игнорирайки принципното положение, че степента на обществена опасност на дееца подлежи на самостоятелна и отделна оценка от тази на извършеното деяние, каквото изискване е приел законодателят в чл. 54 ал.1 НК. Установените по делото факти, свързани с управлението на ППС от подсъдимата след употреба на алкохол, с избраната от нея скорост на движение, с механизма на ПТП и с настъпилите от последното тежки последици, са относими единствено към преценката за степента на обществена опасност на конкретното деяние, поради което не могат да бъдат отчитани отново при преценката за степента на обществената опасност на дееца.

В случая данните и фактите, касаещи личността на подсъдимата, дават пълното основание на касационната инстанция да приеме, че личността й не се характеризира като общественоопасна, респ. че тя е личност с ниска степен на обществена опасност. Разкритите в тази насока факти сочат, че Р. Б. е с чисто съдебно минало, че е трудово, обществено и социално ангажирана, вкл. и с отглеждането на малолетната си дъщеря; че е с изцяло положителни личностни характеристични данни; че в съдебната фаза на процеса изразява съжаление и разкаяние за извършеното и критичност към постъпката си; както и че не може да бъде охарактеризирана като трайно недисциплиниран и рисков водач на ППС (предвид съвсем малкия брой допуснати от нея нарушения на ЗДвП). Неоспорим е факта, че от поведението на подсъдимата са настъпили значителни неблагоприятни последици за частните обвинители, на които е акцентирано от предходните инстанции и на които се набляга и пред настоящата от страна на частното обвинение. Но същевременно следва да се отчете и съобрази, че преценката за личната обществена опасност на дееца не може да се основава единствено върху тежестта на съставомерния резултат (решение № 84 от 14.06.2022 г. по н.д. № 272/2022 г., І н.о. на ВКС).

Във връзка с оценката на смекчаващите обстоятелства, освен констатираното вече по-горе неправилно игнориране и изключване от кръга на тези обстоятелства на изразеното от подсъдимата искрено съжаление и критично отношение към стореното от нея, ВКС намира за основателно и оплакването на защитата за подценяване тежестта и значението на смекчаващите отговорността обстоятелства. От мотивите на атакувания съдебен акт е видно, че не е дадена адекватна оценка на реалното въздействие и отражение върху интензитета на прилаганата спрямо нея наказателна репресия на облекчаващите наказателната отговорност на подсъдимата фактори, касаещи най-вече проблемното й здравословно състояние заради онкологичното заболяване, за което е прието, че необходимостта от проследяването му е актуална и понастоящем; и факта, че същата е единствен родител, който полага грижи за малолетното си дете. Значението и тежестта на тези обстоятелства, наред с останалите - чистото съдебно минало, изразеното в съдебната фаза на процеса съжаление и разкаяние за извършеното, трудовата й, обществена и социална ангажираност; положителните оценки за личността й - неоснователно са били пренебрегнати и от първоинстанционния, и от въззивния съд при индивидуализацията на наказателната отговорност, довела съответно до определянето и потвърждаването на наказание в размер на 8 години лишаване от свобода, редуцирано с 1/3 до размера от 5 години и 4 месеца.

Правилната оценка на съотношението между визираните в чл. 54 НК категории обстоятелства и размера на наложеното наказание лишаване от свобода налага извода, че прилагането на толкова интензивна наказателна репресия чрез изолирането на подсъдимата за такъв дълъг период от време е прекомерна. ВКС счита, че при установените данни за личността на подсъдимата и тежестта на смекчаващите обстоятелства всички цели по чл. 36 от НК биха могли да бъдат постигнати в необходимата степен с намаляване на наложеното наказание лишаване от свобода до размер от 6 години, което съответно да бъде редуцирано с 1/3 в окончателен размер от 4 години. В тези параметри то е достатъчно строго и съответно на извършеното престъпление.

Поставеният в съдебните прения въпрос за продължителността на наказателното производство следва да се обсъжда от гледна точка правото на подсъдимата за разглеждане на делото й в разумен срок съгласно правилото на чл.6 т.1 ЕКПЧ. В случая разумният срок е започнал да тече от момента на предявяване на постановлението, с което Б. е привлечена в качеството на обвиняема – 18.12.2020 г. И тъй като считано от посочения начален момент до днешна дата са изтекли малко повече от 4 години и 2 месеца, а не близо 5 години, както твърди защитата, то предвид естеството на обвинението, обема и сложността на подлежащите на установяване във връзка с това обвинение факти и предопределената от тях правна сложност, както и обема на наложилите се като необходими процесуално-следствени действия, не би могло да се приеме, че в случая с изтичането на горния период от време е нарушен критерия за разумност на срока за разглеждане на делото и за неговото решаване по окончателен начин. Затова, след като не е налице прекомерна и неразумна продължителност на производството, не се налага прилагане на компенсаторни мерки, които да обосноват допълнително намаляване на наказанието лишаване от свобода.

След като ВКС не намери основание за намаляване на размера на наложеното на подсъдимата наказание лишаване от свобода за срок, позволяващ приложението на чл. 66 НК, и доколкото намали размера на това наказание на четири години, то отсъствието на формалната предпоставка за отлагане изпълнението му по реда на чл.66 НК прави безпредметно обсъждането на оплакването, че неправилно е било отказано прилагането на условното осъждане.

В касационната жалба не е отправено недоволство срещу допълнителното наказание лишаване от правоуправление и конкретно срещу неговия размер (определен на 7 години), като липсва и претенция за намаляването му. Но въпреки, че този факт не е пречка касационната инстанция да се произнесе относно срока на това наказание в аспект неговото намаляване, настоящият състав намира, че в случая липсва основание за смекчаване на допълнителната санкция. В тази връзка, на първо място, следва да се отбележи, че и при намаления размер на основното наказание (4 години) отново се явява изпълнено изискването на чл.49 ал.2 НК - когато лишаването от право се налага заедно с лишаване от свобода, неговият срок да надвишава срока на последното най-много с три години. На следващо място, в случая размерът на допълнителното наказание като част от комплексната санкция от кумулативни наказания се явява определен при съобразяване с разпоредбата на чл. 57, ал. 2 НК, доколкото в съвкупност намаленото по размер основно наказание (4 години) и допълнителното наказание в размер на 7 години напълно отговарят на тежестта на извършеното престъпление и на личността на подсъдимата, както и на целите по чл. 36 НК. Т.е., като елемент от наложената на подсъдимата комплексна санкция допълнителното наказание е напълно съответно на обществената опасност на деянието и на дееца, на тежестта на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, поради което не се явява несъразмерно тежка санкция за извършеното престъпление. Размерът на допълнителното наказание в пълна степен обслужва и постигането на целите по чл. 36 НК и най-вече на основната цел на наказанието - да се поправи и превъзпита подсъдимата към спазване на законите и в частност тези, регламентиращи движението по пътищата. Следователно, като съответстващо на тежестта на престъплението (чл. 35, т. 3 НК), както и на целите по чл.36 НК, наложеното допълнително наказание лишаване от право да се управлява МПС, представляващо елемент от комплексната санкция, е напълно справедливо. С оглед на това въззивното решение в частта относно наложеното наказание лишаване от право да се управлява МПС следва да бъде оставено в сила.

В сила следва да бъде оставено решението и в останалата му част, включително относно режима за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, който не подлежи на корекция.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 и ал. 1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И:

ИЗМЕНЯ въззивно решение № 235 от 02.07.2024 г. на Апелативен съд-София, постановено по ВНОХД № 77/2024 г. по описа на същия съд, като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимата Р. М. Б. наказание лишаване от свобода за престъплението по чл.343, ал.4, вр. ал.3, пр.1, б.“б“, вр.ал.1, б.“в“ вр. чл.342, ал.1, пр.3, вр. чл.54 от НК от 5 (пет) години и 4 (четири) месеца на 4 (четири) години.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част.

Решението не подлежи на обжалване и протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: