Установяване собствеността върху земеделски имот към момента на образуване на ТКЗС

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 499

гр. София, 20.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в открито съдебно заседание на десети юни две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладваното от съдия Гергана Никова гр.дело № 3213 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С постановеното по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК Определение № 670 от 15.02.2024 г. подадената от С. В. Г. чрез адвокат Х. С. от САК касационна жалба е преценена като процесуално допустима и е допуснато касационното обжалване на въззивно Решение № 753 от 16.02.2023 г., постановено по в.гр.д.№ 13740/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІ „г” въззивен състав.

С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторката моли да бъде отменено, като се постанови ново по съществото на спора, с което да бъде уважен предявеният от нея иск. Претендира разноски за трите инстанции.

Ответникът по касация Д. Е. К. е депозирал отговор на касационната жалба чрез особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК адвокат З. Н. – К. от САК.

Ответникът по касация Б. Б. Б. е депозирал отговор чрез адвокат М. К. от САК.

С отговорите са развити доводи срещу основателността на касационната жалба. Претендирани са разноски.

Останалите ответници по касация - Р. Б. К., Г. Т. И., Б. В. Ц. и Е. В. П. не са депозирали отговори на касационната жалба.

Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290 - чл. 293 ГПК, намира следното:

С обжалваното решение, приемайки, че действа в правомощията по чл. 196 - чл. 211 от ГПК (отм.) във връзка с § 2, ал. 2 от ГПК (в сила от 01.03.2008 г.), СГС е потвърдил Решение № 20144631 от 23.06.2021 г., постановено по гр.д.№ 37518/2011 г. на СРС, 178 състав, с което е отхвърлен предявеният от С. В. Г. срещу Б. Б. Б., Р. Б. К., Д. Е. К., Г. Т. И., Б. В. Ц. и Е. В. П. иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за признаване за установено спрямо ответниците, че към момента на образуване на ТКЗС в с. Железница през 1958 г. правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор № ***, съгласно влязлата в сила кадастрална карта на землището на [населено място], С о, район „П.”, целият с площ от 839 кв.м., начин на трайно ползване – изоставено трайно насаждение, при граници: поземлени имоти с идентификатори №№ ***, ***, *** и ***, е принадлежало на наследодателя на ищцата – В. И. К..

За да постанови този резултат, въззивният съд на първо място е приел, че с първоинстанционното решение е разгледан процесуално допустим иск.

По съществото на спора е изложено, че от събраните по делото писмени доказателства (преписките по заявленията на наследодателя на ищеца и общия наследодател на ответниците, образувани пред ОСЗ - Панчарево) се установява, че в качеството на наследник на В. И. К. ищцовата страна е заявила за възстановяване нива от 2 дка, десета категория, находяща се в землището на [населено място] в местността „Р. д.”, пореден № 12 от заявлението и установена с Молба-декларация за членство в ТКЗС от 1958 г. в с. Железница. Ищцата С. В. Г. е наследник по закон на В. И. К., починал на 07.02.1978 г., а последният е наследил Г. С. К., която пък от своя страна е наследила баща си С. Б. К.. С Решение № 9981 от 13.05.1993 г. на ОСЗ - Панчарево е признато правото на собственост на наследниците на В. И. К. върху 34 имота в стари реални граници, включително поземлен имот, представляващ нива от 2 дка, десета категория, находяща се в [населено място], в местност „Р. д.” (№ 12 от заявлението).

От друга страна, ОСЗ – Панчарево е постановила Решение № 673 от 28.02.2011 г., с което на ответниците, в качеството им на наследници на Е. К. П., е възстановена собствеността върху 7 имота, включително (под № 1) собствеността върху изоставени трайни насаждения от 0,839 дка, десета категория, местност „С.”, имот № * по картата на землището, при граници (съседи): № * - Полски път на кметство Железница, София, № * - Полски път на кметство Железница, София, № * - Ливада на Р. Д. Л. и № * - Друга селищна територия на Г. Д. Д. и други.

Като основен и единствен спорен въпрос по делото е изведен този относно идентичността на имотите, притежавани от наследодателите на страните, и процесния поземлен имот с № * по картата на землището на [населено място], заснет в КККР като ПИ с идентификатор № ***.

Посочено е, че в тази връзка са събрани гласни доказателства и са приети експертни заключения по основна и допълнителни съдебно-технически експертизи. Въззивният съд е посочил, че съгласно СТЕ на вещото лице доц. д-р инж. К., от представените писмени доказателства пред първата инстанция (Нотариален акт № 164, т. 11, д. № 2549 от 31.10.1921 г. на Първи нотариус при СОкрС, Записка за вписване на договор за продажба с № 247, т. 29 от 25.06.1943 г. на Нотариус при СОкрС, Договор за продажба на недвижим имот от 16.08.1938 г., сключен между братя С. и И. М. Н., като продавачи, и С. Б. К., като купувач и Записка за вписването му № 240, т. 36 от 02.07.1943 г. на нотариус при СОблС) не е възможно да се установи идентичност между имотите, описани в посочените документи за собственост и Поземлен имот № * по Карта на възстановената собственост (КВС) на землището [населено място]. Експертът е обърнал внимание, че в списъка на заявените от ищцовата страна за реституиране имоти има задрасквания и преномериране (л. 240 и 241 от делото пред СРС), като на поправен номер 15 е заявена нива с площ от 2 дка в местността „Р. д.”. ПИ с № *, с площ от 1,147 дка, е частично идентичен с ПИ – нива, с площ 2 в местността „Р. д.”, тъй като е с по-малка площ и има минимални различия в контурите, дадени с точков пунктир. Отделно, вещото лице е констатирало, че имот № * не е идентичен с имот, представляващ изоставени трайни насаждения, с площ от 0,839 дка в местността „С.”, възстановен на наследниците на Е. К. П.. Изводът на вещото лице почива на направения лично от него оглед на първия поземлен имот, на който не се установяват изоставени трайни насаждения, а същият представлява горичка от самонастанила се растителност на възраст от около 50-60 години. Освен това от 24 поземлени имота, които се намират близо до ПИ с идентификатор *** (процесният, при който се установява цялостно съвпадане на идентифициращи белези – граници, площ и вписан предходен номер) не се удостоверява нито един от тях да се намира в местността „С.”. Вещото лице е посочило освен това, че поземлен имот с № * по КВС за землището на [населено място], се намира в местността „Р. д.”, както и че имоти с номера *, *, * и * (с идентификатори по КК №№ ***, ***, *** и *** също се намират в тази местност. Прието е, че от допълнителна СТЕ се установява, че съвпадение между местностите „Р. д.”, „А.” и „С.” в землището на [населено място] не е налице. Съгласно допълнително заключение на СТЕ на в.л. инж. П. местността „Р. д.” и местността „С.” или са една и съща местност, или са в непосредствена близост.

От показанията на свидетеля Д. И. Б., чичо на ищцата, е изведено, че през 1951 г. всички общи семейни имоти в [населено място] били поделени чрез пожизнено извършена делба, при която той и тримата му братя – Д., Д. и В. К., получили (освен всеки къщата, в която живеел и дворното място, в която всяка къща е построена) имот от около 20 дка - ливада в местност „Р. д.”. Последният имот бил поравно разделен. Така на В. К. се паднала част от ливадата, която на север граничела с път, а на запад – с ливадата на Д., на югоизток – с ливадата на самия свидетел и на югозапад – с ливадата на Д.. Ливадата по-късно била внесена в ТКЗС. Свидетелят не знае в същата местност Е. К. П. да е имал имот.

Въззивният съд е приел, че от съвкупната преценка на експертните заключения и събраните гласни доказателства не може да се направи извод за наличието на твърдяната от ищцата идентичност между притежавания от наследодателя й имот в местността „Р. д.” и процесния имот № * по картата на землището на [населено място], съответно - не може да се приеме, че наследодателят на ищцата се легитимира като титуляр на правото на собственост върху процесния имот към релевантния момент - включването на имот в ТКЗС. Прието е, че вещите лица дават заключение за липса на идентичност, както по площ, така и по съседи, а и по местонахождение на самите имоти с оглед събраните по делото доказателства. При тази хипотеза съдът е взел под внимание, че доказателствената тежест за установяване на идентичността между имота, притежаван от наследодателя на ищцата и процесния имот № *, лежи върху ищцата съгласно правилото на чл. 127, ал. 1 от ГПК (отм.) и че от нея не са ангажирани категорични и безспорни доказателства за наличие на такава. Приел е, че исковата претенция следва да бъде отхвърлена като недоказана и неоснователна. Въззивният съд е приел, че не може да кредитира като доказателство в посока за наличието на твърдяната идентичност първоначалното експертно становище на инж. К. в една конкретна негова част, а именно в частта, в която вещото лице отбелязва, че заявеният от ищеца за възстановяване недвижим имот № 12, по-късно поправен на № 15 в заявлението по преписка с вх. № 1325 от 24.02.1992 г. и представляващ нива с площ от 2 дка в местността „Р. д.” е частично идентичен с ПИ № *, тъй като последният имот е по-малък. На първо място се говори за едва частично съвпадение по причини, че Поземлен имот № * е по-малък, без обаче да се установяват съвпадения на останалите граници на имотите. Що се отнася до свидетелските показания на свидетеля Д. Б., чийто разпит е бил по искане на ищцата, то е прието, че и от изложеното от него не е изводимо двата имота - възстановеният на ищеца и този, възстановен на ответниците, да са идентични, респективно - да се касае за един и същи поземлен имот. Дори да се приеме, че е налице съвпадение, то както е посочено при обсъждане на основното експертно заключение на инж. К. е само частично, а това категорично не е достатъчно, за да се направи извод за пълна идентичност.

Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички направени от въззивника във въззивната жалба оплаквания, доводи и възражения ?” – предвид констатацията, че въззивният съд се е произнесъл в отклонение от практиката на ВКС, обективирана в Решение № 123 от 28.05.2014 г. по гр.д.№ 7750/2013 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 187 от 07.07.2016 г. по гр.д.№ 1332/2015 г. на ВКС, І г.о.

Съгласно цитираната практика на ВКС, въззивният съд, като инстанция по съществото на спора и в очертаните от въззивната жалба предели, е длъжен да изложи своите съображения за основателността на предявения иск с оглед наведените от жалбоподателя оплаквания, доводи и възражения. Мотивите към въззивното решение трябва да съдържат изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Те трябва да са ясни, убедителни и безпротиворечиви, като отразяват решаваща, а не проверяваща дейност, тъй като въззивният съд е втора по ред инстанция по съществото на спора и е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, като ги изрази в мотивите.

Настоящият състав на съда споделя тази практика, която е приложима и към настоящия казус, като въззивният акт е постановен в противоречие с отговора на значимия правен въпрос.

На първо място касационната инстанция констатира допуснато нарушение на процесуалния закон при постановяване на въззивния акт, доколкото неправилно е прието, че приложими към производството са правилата на отменения ГПК. В случая исковата молба е депозирана на 31.08.2011 г., поради което разглеждането на спора пред първата и въззивната инстанции не попада в приложното поле на § 2, ал. 1 от ПЗР на действащия ГПК, а изцяло е подчинено на правилата на ГПК (Обн., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г., в сила от 01.03.2008 г.).

На следващо място, констатациите на касационната инстанция, направени в контекста на заявените с касационната жалба оплаквания, обосновават извод за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила - на чл. 12 и чл. 236, ал. 2 ГПК, които са се отразили на крайния резултат. Като съд по съществото на правния спор, въззивният съд е длъжен както да даде отговор на въпросите, относими към предмета на делото, които са повдигнати с жалбата, така и да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, касаещите очертаните като спорни въпроси по делото. В случая тези задължения са изпълнени само формално, без да е направен анализ и съпоставка на всички събрани доказателства и без да са отчетени обстоятелствата, които са от значение за преценката им. Въззивният съд се е ограничил да пресъздаде извадени от контекста им части от констатациите, съдържащи се в приобщените по делото заключения на съдебно-техническите експертизи, без да подложи на каквото и да е обсъждане представени по делото писмени доказателства от съществено значение за релевантните факти, както и се е произнесъл по съществото на спора при отсъствие на съвкупен анализ на доказателствата.

Изложеното налага въззивното решение да бъде отменено и (тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия) вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ да бъде уважен по следните съображения:

Съгласно формираната практика по приложението на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ (така: Решение № 18 от 02.02.2016 г. по гр.д.№ 4592/2015 г. на ВКС, ІІ г.о.), когато се претендира възстановяване на един и същ имот в лицето на различни лица, всяка от страните следва да докаже претендираното право на собственост към момента на обобществяването, а когато спорът за материално право касае местоположението на претендираните за възстановяване различни имоти, предмет на доказване е не правото на собственост, а старите реални граници към момента на обобществяване на притежаваните от всяка от страните имоти и в този случай за установяване на собствеността е достатъчен всеки от документите, посочени в чл. 12 ЗСПЗЗ .

Настоящият спор попада във втората от тези хипотези, защото съпоставката между съдържанието на подадените от насрещните страни заявления по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ налага извод, че ищцовата страна (за наследниците на В. И. К.) е претендирала реституция по отношение на нива с площ 2 дка в м. „Р. д.“ в землището на [населено място] (позиция № 15 от заявлението с вх.№ 199 от 24.02.1992 г., л.л. 240 и 241 от делото на СРС), а ответната страна (за наследниците на Е. К. П.) - нива с площ 1 дка в м. „С.“ в землището на [населено място] (позиция № 13 от заявлението с вх.№ 115 от 14.02.1992 г., л. 142 от делото на СРС).

При така подадените заявления ОСЗ – с. Панчарево се е произнесла с Решение № 673 от 28.02.2011 г., с което под № 1 на наследниците на Е. К. П. е възстановена собствеността върху „изоставени трайни насаждения от 0,839 дка, десета категория, местност „С .”, имот № * по картата на землището, при граници (съседи): № * - Полски път на кметство Железница, София, № * - Полски път на кметство Железница, София, № * - Ливада на Р. Д. Л. и № * - Друга селищна територия на Г. Д. Д. и други“.

Съгласно т. 2 от основното заключение на СТЕ на в.л. доц. д-р инж. В. К. ПИ с № * по Картата на възстановената собственост за землището на [населено място] (върху чиято територия попада настоящият ПИ № *** по действащата кадастрална карта за землището на [населено място] – т. 3 от заключението) се намира в местността „Р. д.”, като по делото няма данни за наличието на друг, дублиращ номер ПИ с № * по КВС за землището на [населено място]. Направено е уточнение, че дублиране на номера в едно землище е и недопустимо, тъй като съгласно ЗКИР всеки имот в едно землище се означава с уникален номер, независимо от местността, в която е разположен. Съгласно т. 4 от същото заключение съседните имоти на ПИ с № *, т.е. ПИ с №№ *, *, * и * (с идентификатори №№ ***, ***, *** и *** по КК) също се намират в местността „Р. д.”. Съгласно т. 5 от обсъжданото заключение наименованието „Р. д.” – на шопски диалект „Р. д.“ или „Р. д.“, е възникнало по географски признак на релефа. При огледа в.л. е установило, че релефът на терена, част от който е процесният имот, представлява равно място, едностранно оградено със стръмен склон с голяма денивелация (разлика в котите), определена окомерно на 7-8 м и стигащо до полски път. Местността „Р. д.“ се намира северно от [населено място], по-нататък в северна посока е м. „Ч.“, а на североизток се намират м. „К. к.“ и м. „М. к.“. Съгласно същата т. 5 от основното заключение СТЕ не е установила данни за географското разположение нито на м. „С .” (посочена в Решение № 673 от 28.02.2011 г. на ОСЗ – с. Панчарево), нито на м. „А.“ (която е вписана в скица № 22835 от 09.04.2012 г. за ПИ № *** по КККР – л. 44 от делото на СРС). След допълнителни проучвания в.л. К. е констатирала, че има местност „С.” (източно от [населено място]), но за местност „С .” няма данни в „Списък на местностите в землищата на населените места в България“, в който 4 657 бр. местности са изведени от карти на възстановената собственост. Въз основа на проучванията в.л. К. обобщава, че няма съвпадение между местностите „Р. д.“, „А.“ и „С.” в землището на [населено място].

Преценявайки заключението при условията на чл. 202 ГПК, касационната инстанция на първо място намира, че изводите му не се опровергават от изслушаното заключение на в.л. инж. Д. П.. Последното не обективира аргументация, която да постави под съмнение компетентността, задълбочеността и обективността на заключенията на в.л. К..

Съставът на ВКС намира, че изводите на в.л. К. са обосновани, тъй като те кореспондират със събраните по делото писмени доказателства и информацията, съдържаща се в Приложения №№ 6-31 към основното заключение. Посочените приложения онагледяват извода, че не само пряко граничещите с процесния терен имоти, но и имотите в значително по-широк териториален обхват са разположени или в местността „Р. д.“, или в частично припокриващата се с нея местност „К. к.“. Тези факти изключват възможността да се приеме за логично обосновано приетото от ОСЗ – с. Панчарево в Решение № 673 от 28.02.2011 г., че ПИ № *** с площ под 1 дка, който отвсякъде граничи с имоти, формиращи местността „Р. д.“, се явява част от м. „С .”. Наред с това, по делото е представено Решение № 1325 от 22.06.2012 г. на ОСЗ – с. Панчарево (СРС, л. 149), с което на основание чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ и след направени измервания на земята съгласно чл. 18ж, ал. 4 ППЗСПЗЗ е възстановена собствеността в доказани реално съществуващи граници върху ливада от 0,681 дка в м. „Р. д.“ върху имот с проектен идентификатор № *** по КККР. Този имот (видно от скицата-проект от л. 152, СРС) практически е съседен на процесния ПИ № *** - отделя ги разположения помежду им ПИ № *** по КККР (идентичен на ПИ № * по КВС – полски път на кметство с. Железница). За нуждите на реституционното производство е проведено и заснемане по реда на Наредба № 49 от 05.11.2004 г. за поддържане на картата на възстановената собственост, издадена от министъра на земеделието и горите (обн., ДВ, бр. 102 от 19.11.2004 г.), в резултат от което процесният имот е индивидуализиран като намиращ се върху част от ПИ № * по КВС за землището на [населено място], отразен като част от м. „Р. д.“, което е обосновало вземането на решение по т. 2 от Протокол № 14 от 19.08.2010 г. за постановяването на решение по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ за този имот в м. „Р. д.“ в полза на наследниците на В. И. К.. Така съставеният протокол обективира резултатът от извършената комплексна преценка на компетентния административен орган в реституционното производство за наличието на необходимата идентичност между заявения под № 15 от заявлението с вх.№ 199 от 24.02.1992 г. имот и ПИ № * по КВС за землището на [населено място], респ. идентичност с настоящия ПИ № *** по КККР.

От своя страна ответниците не са ангажирали доказателства, които да разколебаят извода, че настоящият ПИ № *** по КККР е разположен в м. „Р. д.“, респ. – да аргументират извод, че имотът е част от претендирана от тях местност с наименование „С .”, „С.” или „С .”.

Същевременно, доказателства за придобиването на имоти в местността „Р. (Р., Р.) д.“ в землището на [населено място] са ангажирани единствено от ищцовата страна – представените по делото н.а. от 31.10.1921 г. (СРС, л.л. 29-31), договор за продажба на недвижим имот от 16.08.1938 г. (СРС, л. 73), записка за вписване на договор за продажба на недвижим имот № 247, т. 29 от 25.06.1943 г. (СРС, л. 33), записка за вписване на договор за продажба на недвижим имот № 240, т. 36 от 27.07.1943 г. (СРС, л. 32), Решение от 15.11.1973 г. по гр.д.№ 3476/1973 г. на СРС, ІV район (СРС, л. 328) и предварителен договор от 23.11.1967 г. (СРС, л. 329), които, обсъдени съвместно с декларацията с нотариална заверка на подписите на двамата наследници на В. И. К., рег.№ 10811 от 10.06.2010 г. по описа на нотариус с рег.№ * на НК, обосновават извод, че са налице необходимите доказателства по смисъла на чл. 12 ЗСПЗЗ, за да се признае за установено, че собственик на процесния имот ПИ № *** по КККР към момента на образуване на ТКЗС в с. Железница през 1958 г. е бил наследодателят на ищцата – В. И. К..

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответниците следва да бъдат възложени разноските, направени от касаторката пред трите инстанции и заявени със списъци на разноските, а именно сумата 1 310 лв., включваща сумите 1 140 лв. за защитата пред СРС и 170 лв. за защитата пред ВКС.

Ответниците нямат право на разноски.

Воден от изложеното и съобразно чл. 293, ал. 2 и ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА ИЗЦЯЛО въззивно Решение № 753 от 16.02.2023 г., постановено по в.гр.д.№ 13740/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІ „г” въззивен състав,

като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответниците Б. Б. Б. с ЕГН [ЕГН], Р. Б. К. с ЕГН [ЕГН], Д. Е. К. с ЕГН [ЕГН], Г. Т. И. с ЕГН [ЕГН], Б. В. Ц. с ЕГН [ЕГН] и Е. В. П. с ЕГН [ЕГН], по предявения от С. В. Г. с ЕГН [ЕГН] иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, че към момента на образуване на ТКЗС в с. Железница през 1958 г. правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор № *** съгласно влязлата в сила кадастрална карта на землището на [населено място], С. о., район „П.”, целият с площ от 839 кв.м., начин на трайно ползване – изоставено трайно насаждение, при граници: поземлени имоти с идентификатори №№ ***, ***, *** и ***, е принадлежало на наследодателя на ищцата – В. И. К..

ОСЪЖДА Б. Б. Б., Р. Б. К., Д. Е. К., Г. Т. И., Б. В. Ц. и Е. В. П. ДА ЗАПЛАТЯТ на С. В. Г. сумата 1 310 (хиляда триста и десет) лева – разноски за защитата пред ВКС и СРС.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: