Служебна проверка за неравноправни клаузи в заповедното и изпълнителното производство

Текстът на акта

Ключови фрази

3

Р Е Ш Е Н И Е

№ 491

гр. София, 23.07.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Александра Карамфилова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1767 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото А. Д. А. срещу решение № 1232/27.06.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 12733/2021 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение № 20154428/09.07.2021 г. по гр. дело № 37013/2020 г. на Софийския районен съд (СРС) и е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „ОТП факторинг България“ ЕАД (понастоящем заличен търговец, чийто универсален правоприемник „Банка ДСК“ АД е конституиран като ответник в касационното производство) иск по чл. 439 от ГПК за признаване за установено, че касаторът-ищец не дължи на ответника следните суми: 8 117.54 лв. – главница по договор за кредит от 01.11.2006 г. и допълнителни споразумения към него от 21.04.2010 г. и от 26.08.2011 г., ведно със законната лихва от 16.03.2017 г. до окончателното изплащане; 4 085.22 лв. – законна лихва за периода 06.04.2012 г. - 15.03.2017 г.; 491.39 лв. – лихва и 549.20 лв. – съдебни разноски, за които е бил издаден изпълнителен лист от 21.04.2012 г., въз основа на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч. гр. дело № 17321/2012 г. на СРС, и които са предмет на принудително изпълнение по изп. дело № 20178480400437 по описа на частен съдебен изпълнител (ЧСИ) с рег. № 848.

В касационната жалба се излагат оплаквания и доводи за недопустимост, евентуално – за неправилност на въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Във връзка с оплакването си за недопустимост касаторът поддържа, че и двете съдебни инстанции не се произнесли по предявен от него главен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, преди да се произнесат по евентуалния му иск по чл. 439 от ГПК. Излага и съображения, че неправилно – в нарушение на чл. 414, ал. 1 и ал. 2, във вр. с чл. 418, ал. 5 (сега ал. 6) от ГПК въззивният съд приел, че заповедта за незабавно изпълнение му е била връчена с получаване на копия от документи по изпълнителното дело, без да е налице „акт на връчване“ на ЧСИ. Неправилно СГС приел и че не следва да обсъжда фактите, настъпили от издаването на заповедта на 21.04.2012 г. до приетата от него дата на влизането `и в сила – 20.08.2019 г. (7 години и 4 месеца), като се излагат и съображения, че при иск по чл. 439 от ГПК преклузията не обхващала този период, тъй като според касатора „съдебното дирене“ по смисъла на тази разпоредба приключвало с издаването на заповедта за незабавно изпълнение. Поддържа се и че при неправилно приложение на чл. 416, чл. 414, ал. 2 от ГПК и чл. 117, ал. 2, във вр. с чл. 116 от ЗЗД въззивният съд приравнява неподаването на възражение срещу заповедта за изпълнение на признание на вземането, което прекъсва давността, както и неправилно приел, че влязлата в сила заповед за незабавно изпълнение има характер на съдебно решение и след това давността е всякога 5 години. Като очевидно неправилен се сочи и изводът на въззивния съд, че специалният ред за възражение по чл. 414 от ГПК изключва възможността длъжникът да се защити по общия исков ред с отрицателен установителен иск за недължимост на вземането. В тази връзка касаторът излага подробни съображения, позовавайки се и на практика на Съда на Европейския съюз (СЕС) – решение от 18.02.2016 г. по дело С-49/14 и решение от 17.05.2022 г. по дело С-600/19, съгласно които, не следва да има ограничение, произтичащо от аргумент за „пресъдено нещо“, за служебното приложение от съда на материалноправните норми, бранещи потребителя и недопускащи той да бъде обвързан от събиране на вземания, произтичащи от неравноправни клаузи. В откритото съдебно заседание касаторът-ищец поддържа оплакванията и доводите си за неправилност на въззивното решение, като се позовава и на по-актуална практика на СЕС – решение от 18.01.2024 г. по дело С-531/22 и решение от 29.02.2024 г. по дело С-724/22. Също в откритото съдебно заседание жалбоподателят представя молба за сезиране по реда на чл. 150, ал. 2 от КРБ на Конституционния съд (КС) за установяване на противоречие на чл. 418, ал. 6 (предишна ал. 5) и чл. 422, ал. 1 от ГПК с чл. 4 и чл. 56 от КРБ, по която молба настоящият съдебен състав се произнася с нарочно определение.

Първоначалният ответник „ОТП факторинг България“ ЕАД, в отговора си на касационната жалба излага подробни съображения за неоснователност на същата. Ответната „Банка ДСК“ АД (универсален правоприемник на първоначалния ответник, конституирана на негово място с определение № 4203/20.12.2023 г.) не заявява становище по делото.

С посоченото определение № 4203/20.12.2023 г., постановено по реда на чл. 288 от ГПК, касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – с оглед преценка за съответствие на обжалваното въззивно решение с посочените от касатора решение от 18.02.2016 г. по дело С-49/14 и решение от 17.05.2022 г. по дело С-600/19 на СЕС, във връзка със задължението на съда по чл. 7, ал. 3 от ГПК – служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, както и да осигури възможност на страните да изразят становище по тези въпроси.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установени следните релевантни обстоятелства по делото: На 01.11.2006 г. между „Банка ДСК“ ЕАД (сега ответник по делото) и ищеца (сега касатор) е бил сключен договор за кредит за текущо потребление, по силата на който банката му е предоставила кредит в размер на 11 000 лв., а ищецът се задължил да го погаси чрез плащането на 89 бр. анюитетни (месечни) вноски в размер на 169.55 лв. и 7 бр. анюитетни (месечни) вноски в размер на 209.55 лв., считано от датата на неговото усвояване, ведно с лихва от 12.45 %, съобразно погасителен план. Изпълнението на задълженията на кредитополучателя-ищец е било обезпечено с договор за поръчителство, сключен между банката и две физически лица. С допълнително споразумение от 21.04.2010 г. кредитът е бил престуктуриран, като задължението е следвало да се погаси чрез плащането на 96 бр. анюитетни (месечни) вноски с крайна падежна дата 21.04.2018 г., при 14.95 % лихва, съобразно погасителен план, като е бил уговорен гратисен период за издължаване на главницата от 6 месеца, считано от 01.05.2010 г. На 26.08.2011 г. е сключено допълнително споразумение, с което страните постигнали съгласие, че към момента на подписването му остатъкът от дълга е в размер 8 410 лв., а лихвата по кредита възлиза на 14.95 %. На 21.04.2012 г. в полза на банката са издадени заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 17321/2012 г. на СРС – солидарно срещу ищеца и двамата поръчителите, за следните суми: 8 117.54 лв. – главница по договора за кредит от 01.11.2006 г. и допълнителните споразумения към него от 21.04.2010 г. и от 26.08.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 06.04.2012 г. до окончателното изплащане; 423.24 лв. – договорна лихва за периода 02.12.2011 г. - 05.04.2012 г.; 68.16 лв. – наказателна лихва за периода 06.03.2012 г. - 05.04.2012 г.; 100 лв. – заемни такси, както и за направените разноски по делото в размер на 449.20 лв. С последващи определения на съда, заповедта и изпълнителният лист – в частта им срещу двамата поръчители, са били обезсилени. На 30.01.2013 г. е сключен възмезден договор за цесия между ответната „Банка ДСК“ АД и първоначалния ответник „ОТП факторинг България“ ЕАД, с който договор са прехвърлени и процесните по делото вземания към ищеца. Въз основа на горепосочения изпълнителен лист, по молба от 17.03.2017 г. на „ОТП Факторинг България“ ЕАД е било образувано срещу ищеца изпълнително дело № 20178480400437 по описа на ЧСИ Р. А. с рег. № 848, като с молбата е било поискано налагането на запори върху вземанията по банковите сметки на длъжника-ищец. На 02.05.2017 г. са изпратени запорни съобщения до пет банки, с които са били наложени запори върху вземанията на ищеца по банковите му сметки. На 30.10.2018 г. взискателят е подал молба до ЧСИ, с която е поискал налагането на възбрани върху недвижими имоти, собственост на ищеца-длъжник, които са били наложени съответно на 07.12.2018 г. и на 10.01.2019 г. На 29.07.2019 г. ищецът-длъжник е подал молба до ЧСИ, чрез надлежно упълномощения адв. Н. Н., съдържаща искане за издаване на преписи от документи по процесното изпълнително дело, в т.ч. от заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителния лист, които са били получени от пълномощника адв. Н. на 05.08.2019 г. На 28.07.2020 г. взискателят (първоначалният ответник) е подал молба до ЧСИ, с която е поискал налагането на запор върху банковите сметки на ищеца-длъжник в „Алианц Банк България“ АД; на 30.07.2020 г. е било изпратено запорно съобщение до посочената банка, получено на 31.07.2020 г., с което запорът е бил наложен. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото, въззивният съд е установил още, че последното плащане по договора за кредит, преди съдебното му събиране, било осъществено на 27.02.2012 г., като падежиралата, но незаплатена главница била в размер на 8 117.54 лв. – само първите три анюитетни вноски били заплатени, а останалите 77 анюитетни вноски (едната частично) не били заплатени.

При така установените обстоятелства, въззивният съд е достигнал до следните правни изводи:

Приел е, че оспорването на вземания, във връзка с които е издадена заповед за изпълнение, по общия исков ред, без да е използван специалния ред, предвиден в глава ХХХVІІ „Заповедно производство” от ГПК, е недопустимо. Изложил е съображения, че този извод произтича от особения характер на заповедното производство, уредено със специални процесуални норми, установяващи специфични права и задължения, относими само към страните по вече инициирано производство по издаване на заповед за изпълнение, като поради характера си тези разпоредби изключват прилагането на общите разпоредби на ГПК. Съдът е посочил още, че това разбиране се налага с оглед логиката и духа на уредбата, приета с новия (действащия) ГПК, защото предвиденият специален ред е по-благоприятен за длъжника и осигурява пълноценна защита на интересите му – възражение по чл. 414 от ГПК, възражение по чл. 423 от ГПК или предявяване на иск по чл. 424 от ГПК. Позовавайки се на практиката на ВКС, въззивният съд е приел, че длъжникът може да предяви и отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, но само до изтичането на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 от ГПК. Приел е и че пропускането на горепосочените способи за защита води до неблагоприятни за длъжника последици, но това не дава основание на длъжника да търси защита чрез друг иск, извън предвидените. Също като се е позовал на практиката на ВКС, съдът е изложил и съображения, че прилагането на исковия ред по чл. 439 от ГПК за защита на длъжника, срещу който е издадена заповед за изпълнение, не влиза в колизия с правата му по чл. 424 от ГПК – фактическите състави за оспорване на изпълнението, съответно на вземането, са различни – в първия случай длъжникът може да се позовава на факти, които са новонастъпили – след влизане в сила на заповедта за изпълнение, докато във втория случай фактите или доказателствата следва да са новооткрити.

Въззивният съд е посочил, че в случая ищецът основава отрицателните си установителни искове на недействителност на договора за кредит и допълнителните споразумения към него, както и на изтекла съответно петгодишна давност за главницата и тригодишна давност за лихвите, която счита, че е започнала да се отброява от датата на издадения изпълнителен лист от 21.04.2012 г., като сочи, че изпълнителното дело е било образувано на 17.03.2017 г., а първото изпълнително действие е било извършено едва на 02.05.2017 г. Съдът е изтъкнал, че ищецът нито твърди, нито установява, в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, който е двуседмичен (тъй като приложимата редакция е преди изменението, обн. в ДВ, бр. 100/20.12.2019 г.), да е подал възражение срещу заповедта за изпълнение, респ. – в същия срок да е предявил отрицателни установителни искове (посочено е, че исковата молба по настоящото дело е подадена на 12.08.2020 г.), както и да е узнал за заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК в момент, предхождащ получаването на препис от същата, по негова молба – на 05.08.2019 г. С оглед правилото на чл. 60, ал. 4 от ГПК, въззивният съд е приел, че двуседмичният срок по чл. 414, ал. 2 (в посочената редакция) от ГПК е изтекъл на 19.08.2019 г. – присъствен ден, респ. – че заповедта за изпълнение е влязла в сила на 20.08.2019 г. С оглед това въззивният съд е приел, че ищецът се позовава както на факти, които са настъпили преди влизането в сила на процесната заповед за изпълнение, така и на факти, настъпили след това. Съдът отново е изтъкнал, че допустимостта на отрицателния установителен иск по чл. 439 ГПК е обусловена от надлежното излагане в исковата молба на твърдения за новонастъпили факти, чието установяване би обусловило извод за погасяване на вземанията по заповедта за изпълнение, както и че е изключена възможността изпълняемите права да се оспорват въз основа на факти, обхванати от преклудиращото действие на заповедта за изпълнение. С оглед това е приел, че относими към материалноправния спор по делото са единствено твърдените от ищеца новонастъпили факти – текла давност за времето след влизане в сила на заповедта за изпълнение, а именно – считано от 20.08.2019 г.

В тази връзка въззивният съд е изложил и съображения, че при осъществяването на принудително изпълнение въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила, която възниква в момента на изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 от ГПК, като с влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 от ГПК, се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред – извън случаите по чл. 424 и чл. 439 от ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането, поради което намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, а неподаването на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК се приравнява по правни последици на признание на вземането от длъжника по чл. 116, б. „а“ от ЗЗД – целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да се установи дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора. По така изложените съображения, въззивният съд е приел, че с оглед нормата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, считано от влизането в сила на процесната заповед за изпълнение – 20.08.2019 г., е започнала да тече нова петгодишна давност. Съдът е цитирал разпоредбата на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД и позовавайки се на задължителните разяснения, дадени с т. 10 от тълкувателно решение (ТР) № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, е приел, че в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ; че искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение; както и че в изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи).

В контекста на гореизложеното, въззивният съд е приел, че считано от 20.08.2019 г. – влизането в сила на процесната заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, до приключването на съдебното дирене във въззивната инстанция – 29.03.2022 г., не е изтекъл изискуемия петгодишен давностен срок по чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, който – отделно от това – е бил и прекъсван с предприетите по искане на взискателя валидни изпълнителни действия по налагането на запор върху вземания на ищеца по банковите му сметки и на възбрана върху негови недвижими имоти, поради което и процесните вземания не са погасени по давност. В заключение СГС е намерил, че релевираните претенции се явяват неоснователни и искът по чл. 439 от ГПК следва да се отхвърли.

При служебно извършената касационна проверка настоящият състав на ВКС намира, че така постановеното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо.

Неоснователни са и конкретните касационни оплаквания на ищеца за недопустимост на обжалваното решение. С исковата си молба касаторът е навел твърдения и доводи, че не дължи процесните по делото суми както поради нищожност на договора за банков кредит и на двете допълнителни споразумения към него, като противоречащи на императивни изисквания на ЗПК (отм.), ЗЗД и ЗЗП, включително – поради наличие на неравноправни клаузи в тях, така и поради изтекла в негова полза погасителна давност. С петитума на исковата молба са заявени искания, съдът да признае за установено, че ищецът не дължи процесните суми на ответника, на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, евентуално – на основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, като в титулната част на исковата молба също е отразено, че се предявяват главен и евентуален иск с така посочените основания. В действителност обаче (както е прието още в определението по чл. 288 от ГПК) не е налице такова съединяване на искове – при условията на евентуалност, тъй като разпоредбите на чл. 124, ал. 1 и чл. 439, ал. 1 от ГПК не са материалноправни и не могат да съставляват правно основание (квалификация) на иск, а са процесуалноправни норми, регламентиращи съдопроизводствен ред, съответно – общия исков ред (чл. 124, ал. 1 от ГПК) и особеното исково производство за защита на длъжника в изпълнителното производство – чл. 439 от ГПК, като в ал. 2 на последната разпоредба е установено особено процесуално ограничение (преклузия), което е в отклонение от общото исково производство, именно предвид спецификата на особеното производство. В случая, позовавайки се в решенията си на това процесуално ограничение (преклузия) по чл. 439, ал. 2 от ГПК, както и на преклудиращия ефект на влязлата в сила заповед за изпълнение, и двете съдебни инстанции по делото са обсъдили и са се произнесли само по доводите на ищеца за изтекла давност (като въззивният съд е разгледал само релевантните факти, настъпили след влизането в сила на процесната заповед за незабавно изпълнение), но не са разгледали и не са се произнесли по доводите за нищожност на договора за банков кредит и допълнителните споразумения към него, наведени с исковата молба. Това обаче не може да обуслови извод за недопустимост (а единствено за неправилност поради допуснато процесуално нарушение на чл. 12 и чл. 236, ал. 2 от ГПК) на съдебното решение, тъй като само обратната хипотеза – разглеждането на иск на длъжника, предявен при неспазване на процесуалното ограничение (преклузия) по чл. 439, ал. 2 от ГПК, може да обуслови извод за недопустимост на решението, като постановено по недопустим иск, но настоящият случай не е такъв.

Неоснователни са и касационните оплаквания на ищеца за неправилност на изводите на въззивния съд относно връчването на процесната заповед за незабавно изпълнение и влизането `и в сила. По делото по несъмнен начин е установено, че на 05.08.2019 г. ЧСИ А. е връчила преписи от заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист (заедно с други документи по изпълнителното дело) на надлежно упълномощения от ищеца адв. Н., което удовлетворява изискването на чл. 418, ал. 5 (в редакцията преди изменението, обн. в ДВ, бр. 11/2023 г.; сега ал. 6) от ГПК, като този извод не се променя от обстоятелството, че връчването не е осъществено по служебен почин на ЧСИ, а е инициирано с молбата на ищеца, подадена чрез пълномощника му до ЧСИ на 29.07.2019 г. В рамките на преклузивния двуседмичен срок по чл. 414, ал. 2 (в редакцията преди изменението, обн. в ДВ, бр. 100/20.12.2019 г.) от ГПК, ищецът не е подал възражение срещу заповедта за изпълнение, нито е предявил преди изтичането на този срок отрицателен установителен иск по реда на чл. 124, ал. 1 от ГПК за несъществуване на процесните вземания, поради което въззивният съд правилно – съобразно чл. 416, предл. 1 (в редакцията преди изменението, обн. в ДВ, бр. 11/2023 г.) от ГПК, е приел и, че заповедта за незабавно изпълнение е влязла в сила на 20.08.2019 г. (в този смисъл е и изрично посоченото от СГС определение № 318/09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2108/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, както и цитираната в него друга практика на ВКС).

Също правилни и в съответствие с трайно установената практика на ВКС (определение № 956/22.12.2010 г. по ч. търг. д. № 886/2010 г. на I-во търг. отд., решение № 6/21.01.2016 г. по търг. д. № 1562/2015 г. на I-во търг. отд., решение № 60172/14.04.2022 г. по търг. д. № 942/2020 г. на I-во търг. отд., решение № 118/07.07.2022 г. по гр. д. № 4063/2021 г. на III-то гр. отд. и пр.) са и правните изводи и съображения на въззивния съд, че с влизането в сила на заповедта за изпълнение се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо на влязло в сила съдебно решение, поради което, след влизането в сила на заповедта за изпълнение, на разположение на длъжника са само исковете по реда на чл. 424 и чл. 439 от ГПК, като в последния случай искът на длъжника може (процесуално допустимо е) да се основава само на факти, настъпили след влизането в сила на заповедта за изпълнение, но не и на такива, които той е могъл да релевира преди изтичането на преклузивния срок по чл. 414, ал. 2 от ГПК, както и че след влизането в сила на заповедта за изпълнение тече петгодишната погасителна давност по чл. 117, ал. 2 от ЗЗД. Също правилно, включително – и в съответствие със задължителните разяснения, дадени с т. 10 от ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел и че тази давност в случая не е изтекла. Касационните оплаквания и доводи на ищеца по отношение на тези правни изводи на въззивния съд, са неоснователни.

Неправилно обаче – в нарушение на императивната процесуалноправна норма на чл. 7, ал. 3 от ГПК, въззивният съд нито е извършил служебна проверка, нито се е произнесъл по изричните доводи в исковата молба на касатора за нищожност на процесния договор за банков кредит и на двете допълнителни споразумения към него, поради твърдяното от ищеца наличие на неравноправни клаузи в тях. Основателно в тази връзка касаторът-ищец се позовава на практиката на СЕС – решение от 18.02.2016 г. по дело С-49/14, решение от 17.05.2022 г. по дело С-600/19, решение от 18.01.2024 г. по дело С-531/22 и решение от 29.02.2024 г. по дело С-724/22. В тази практика на СЕС се изтъква необходимостта националните процесуални разпоредби, уреждащи принципа на сила на пресъдено нещо, да бъдат прилагани при съобразяване с принципа на ефективност, т.е. да не препятстват възможността за ефективна съдебна закрила на потребителите. СЕС изтъква също, че при липса на ефективен контрол върху потенциална неравноправност на клаузи от договор с потребител не би могло да се гарантира спазването на предоставените с Директива 93/13 гаранции, и с оглед на това е приел, че правото на ЕС не допуска национална правна уредба, която поради действие на силата на пресъдено нещо и на преклузивни срокове, не позволява на националния съд да провери неравноправния характер на договорни клаузи. С решението от 18.02.2016 г. по дело С-49/14 СЕС е постановил, че Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която не позволява на сезирания съд да провери служебно в производството по изпълнение на заповед за плащане неравноправния характер на клауза, съдържаща се в договор, сключен между търговец и потребител, когато сезираният със заявлението за издаване на заповед за плащане орган не е компетентен да извърши такава преценка. С решението от 17.05.2022 г. по дело С-600/19 е прието, че чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която поради действието на сила на пресъдено нещо и на преклузивния срок не позволява нито на съда в производството по принудително изпълнение да провери неравноправния характер на договорни клаузи, нито на потребителя – след изтичането на срока за подаване на възражение – да се позове на неравноправността на тези клаузи в това производство или в последващо производство по установителен иск, когато при образуването на производството за принудително изпълнение посочените клаузи вече са били проверени служебно от съда относно евентуално неравноправния им характер, но съдебното решение, с което се допуска принудителното изпълнение, не съдържа никакви мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за извършването на тази проверка, и в това решение не е посочено, че преценката на съда след посочената проверка повече не може да бъде оспорвана, тъй като не е направено възражение в посочения срок. С решението от 18.01.2024 г. по дело С-531/22 СЕС е доразвил тази своя практика, като е приел, че чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която предвижда, че национална юрисдикция не може служебно да провери евентуално неравноправния характер на договорни клаузи и да приложи произтичащите от това последици, когато упражнява контрол върху производство по принудително изпълнение, основано на решение, с което се постановява ползване със сила на пресъдено нещо заповед за плащане, ако тази правна уредба не предвижда такава проверка на стадия на издаване на заповедта за плащане, или когато такава проверка е предвидена едва на етапа на подаване на възражение срещу съответната заповед за плащане, ако съществува немалък риск засегнатият потребител да не подаде изискваното възражение било поради твърде краткия срок, предвиден за тази цел, било с оглед на разходите, до които едно съдебно производство би довело с оглед на размера на оспорваното задължение, било защото националната правна уредба не предвижда задължение за предоставяне на цялата необходима информация на този потребител, за да може той да определи обхвата на правата си. В същия смисъл и в ново доразвитие на горната практика е и решението от 29.02.2024 г. по дело С-724/22, с което СЕС е постановил следното: 1) чл. 7, § 1 от Директива 93/13 във връзка с принципа на ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която поради преклузия не позволява на съда, сезиран с изпълнението на заповед за плащане, служебно или по искане на потребителя да провери за евентуална неравноправност на клаузите, съдържащи се в договор за кредит, сключен между продавач или доставчик, и потребител, когато такава проверка вече е била извършена от съда във фазата на заповедното производство, стига въпросният съд да е упоменал в акта си клаузите, предмет на тази проверка, да е изложил, макар и в обобщен вид, причините, поради които тези клаузи не са неравноправни, и да е посочил, че при неупражняване в определения срок на предвидените в националното право способи за оспорване на този акт ще се преклудира възможността на потребителя да се позовава на евентуалната неравноправност на въпросните клаузи; и 2) чл. 7, § 1 от Директива 93/13 във връзка с принципа на ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която не позволява на съда, сезиран с изпълнението на заповед за плащане, да предприеме служебно действия по събиране на доказателства, за да установи необходимите фактически и правни обстоятелства с цел да провери за евентуална неравноправност на клаузите, съдържащи се в договор за кредит, сключен между продавач или доставчик, и потребител, когато проверката, извършена от компетентния съд във фазата на заповедното производство, не отговаря на изискванията на принципа на ефективност, що се отнася до тази директива.

В случая процесната заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК е издадена на 21.04.2012 г. – преди националният ни законодател изрично да вмени на съда с чл. 7, ал. 3 (нова – ДВ, бр. 100/2019 г.) от ГПК, респ. – на заповедния съд – с чл. 411, ал. 2, т. 3 (нова – ДВ, бр. 100/2019 г.) от ГПК, служебното задължение да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител; респ. – в текста на процесната заповед за незабавно изпълнение по никакъв начин не е обективирано извършването на такава служебна проверка. При това положение, като не е извършил тази служебна проверка по чл. 7, ал. 3 от ГПК и като не се е произнесъл с обжалваното въззивно решение и по изричните доводи в исковата молба на касатора за нищожност на процесния договор за банков кредит и на двете допълнителни споразумения към него, поради твърдяното от ищеца наличие на неравноправни клаузи в тях (което не е сторено и с първоинстанционното решение по делото), СГС е постановил решението си в противоречие с цитираната практика на СЕС, като по този начин е допуснал съществено нарушение на чл. 7, ал. 3 от ГПК. Това налага, съгласно чл. 293, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, отмяна на обжалваното въззивно решение, като неправилно, и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд (в този смисъл са и разясненията, дадени в края на мотивите към ТР № 1/2020 от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС).

Съгласно чл. 294, ал. 1 от ГПК, при повторното разглеждане на делото въззивната инстанция, ако прецени, че извършваната от нея служебна проверка за евентуална неравноправност на клаузи в процесния договор за банков кредит и на двете допълнителни споразумения към него би надхвърлила по обем изричните доводи в тази насока, наведени с исковата молба на касатора, следва да осигури възможност на страните да развият становищата си по делото и в тази насока (чл. 7, ал. 3, изр. 2 от ГПК), като им даде и възможност за ангажиране на съответни доказателства (т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС), а при необходимост – и служебно да предприеме действия по събиране на такива доказателства (цитираната по-горе т. 2 от решението от 29.02.2024 г. по дело С-724/22 на СЕС). При постановяването на новото въззивно решение СГС следва да извърши дължимата служебна проверка по чл. 7, ал. 3, изр. 1 от ГПК, както и да се произнесе по всички доводи и твърдения в исковата молба на касатора за нищожност, поради соченото от него наличие на неравноправни клаузи в процесния договор за банков кредит и на двете допълнителни споразумения към него, като в зависимост от резултата от това произнасяне и от извършената служебна проверка, съдът следва да формира и крайния си извод по същество относно основателността на предявения по делото отрицателен установителен иск за недължимост на процесните по делото парични суми. Съгласно разпоредбите на чл. 78, чл. 81 и чл. 294, ал. 2 от ГПК, съобразно крайния изход на материалноправния спор по делото, въззивният съд следва да се произнесе и по претенциите на страните относно присъждането на направените от тях разноски, включително за настоящото касационно производство.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1232/27.06.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 12733/2021 г. на Софийския градски съд.

ВРЪЩА делото на Софийския градски съд за ново разглеждане от друг негов въззивен състав.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: