Недопустимост на иск от държавно предприятие срещу дарение на язовир

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 488

[населено място] 23.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в съдебно заседание на шести юни две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

при участието на секретар Албена Рибарска

разгледа докладваното от съдия Декова

гр.дело № 2718 по описа за 2023 год.

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Община Хайредин, представлявана от кмета Т. Т., чрез процесуалния представител адв. С., против въззивно решение №236 от 27.10.2022 г., постановено по в. гр. д. № 347/2022 г. по описа на Окръжен съд - Враца, с което е потвърдено решение от 14.04.2022 г. по гр. д. № 294/2021 г. по описа на Районен съд - Козлодуй, с което по иск на Държавно предприятие „Управление и стопанисване на язовири" /ДПУСЯ/, е прогласена на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – противоречие със закона, нищожността на договор за дарение от 13.09.2019 г., вписан в Службата по вписванията [населено място] с акт №10, том VI, вх. peг. №2472 от 09.10.2019 г., сключен между община Хайредин и държавата, чрез областния управител на област В., в частта му, в която се прехвърля правото собственост от общината на държавата на имот - публична общинска собственост - язовир „Бързина", актуван с АПОС № 13 от 20.04.2006 г., находящ се в поземлен имот №500007 по КВС в землището на [населено място], община Хайредин, област В., с площ от 287,148 дка /двеста осемдесет и седем дка и сто четиридесет и осем кв.м./, начин на трайно ползване язовир, съседи: № 018001 Дървопроизв. пл. наел. на братя Д.; № 500114 дървопроизв. пл. наел. на С. и В. С., № 500115 дървопроизв. пл. наел. П. В. Д.; № 500116 дървопроизв. пл. наел. на К. Т. Т..; № 500117 дървопроизв. пл. наел. на В. С. С.; № 500118 дървопроизв. пл. наел. на МЗГ - ДЛ/ДДС; № 017005 Пасище мера на кметство Бързина; № 017008 Пасище мера на [населено място]; № 500023 населено място на [населено място]; № 017006 Пасище мера на кметство Бързина; № 500070 Канал на МЗГ - ХМС; № 500069 Водостоп. съор. на община Хайредин; №500211 дървопроизв. пл. на МЗГ - ДЛ/ДДС.

Касационното обжалване е допуснато с определение №1490 от 28.03.2024г. на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: „За процесуалната легитимация на Държавно предприятие „Управление и стопанисване на язовири" /държавно предприятие по чл.62, ал.3 ТЗ с предоставено право на управление върху язовирите, чиято собственост общините са прехвърлили безвъзмездно на държавата/ да предяви иск за нищожност на договора – придобивното основание за правото на публична държавна собственост, от което право произтича предоставеното на ДПУСЯ право на управление“, доколкото по този въпрос съдебната практика не е достатъчна и следва да бъде развита.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради съществено нарушение на процесуалния закон, нарушение на материалния закон, и необоснованост.

Ответната страна по жалбата Държавно предприятие „Управление и стопанисване на язовири" /ДПУСЯ/, в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез процесуален представител гл.юрисконсулт Я., изразява становище за неоснователност на жалбата. Представя писмена защита. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Министърът на регионалното развитие и благоустройството, представляващ Държавата по делото на основание чл.31, ал.2 ГПК, не взема становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК намира:

Язовир „Бързина“, находящ се в Община Хайредин, Област В., е предоставен по силата на чл.139а, ал.6, вр. с чл.19б, ал.3 от Закона за водите /ЗВ/ за управление на Държавно предприятие "Управление и стопанисване на язовири"/ДПСУЯ/, което съгласно чл.139д ЗВ упражнява по отношение на предоставения му за управление язовир правата и задълженията на собственик на язовир.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което по иск на Държавно предприятие „Управление и стопанисване на язовири" /ДПУСЯ/, е прогласена на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – противоречие със закона, нищожността на договор за дарение от 13.09.2019 г., вписан в Службата по вписванията [населено място] с акт №10, том VI, вх. peг. №2472 от 09.10.2019 г., сключен между община Хайредин и държавата, чрез областния управител на област В., в частта му, в която се прехвърля правото собственост от общината на държавата на имот - публична общинска собственост - язовир „Бързина", актуван с АПОС № 13 от 20.04.2006 г., находящ се в поземлен имот №500007 по КВС в землището на [населено място], община Хайредин, област В., с площ от 287,148 дка /двеста осемдесет и седем дка и сто четиридесет и осем кв.м./, начин на трайно ползване язовир, с описани съседи. С оглед този изход на спора по главният иск не е разгледан съединения заедно с него евентуален иска за нищожност на същия договор, но на основание чл.26, ал.2 ЗЗД - поради невъзможен предмет – тъй като имотът, който е прехвърлен от общината на държавата, а именно поземлен имот № 500007 по КВС, [населено място], с площ 287.148 дка, не съответства на легалната дефиниция за язовир, респективно законът не позволява извършване на сделка с него и той е изваден от гражданския оборот.

В обжалваното решение въззивният съд е посочил, че не споделя направените оплаквания за недопустимост на атакувания съдебен акт поради липса на правен интерес за ищеца от завеждането на исковете за недействителност на част от договор за дарение от 13.09.2019 г, вписан в Службата по вписванията [населено място] с акт №10, том VI, вх. peг. №2472 от 09.10.2019 г. Посочил е, че е константна съдебната практика, че, за да е налице правен интерес от предявяване на установителен иск за нищожност на договор, решението по него следва да се отрази на правното положение на ищеца и с уважаването му да се постигне определен правен резултат /решение по гр. дело № 1331/2010 г., второ г. о., ВКС/; че практиката приема за допустим предявен отрицателен установителен иск за нищожност на договор от лице, което не е страна по оспорените сделки /решение по гр. дело № 425/2011г., трето г. о., ВКС/, при наличието на такъв интерес. Въззивният съд е приел, че обжалваното решение е съобразено със същността и функцията на установителния иск, като средство за защита на всяко конкретно възникнало гражданско правоотношение, което се твърди или отрича. Поради многообразието на гражданските правоотношения /вещни, облигационни, семейни, наследствени, трудови/, които могат да бъдат предмет на установителния иск, законът е въвел изискването за интерес от предявяването на такъв иск, като процесуалната предпоставка за неговата допустимост. Посочил е, че нуждата от защита чрез установителен иск предполага сделката да смущава правното положение на ищеца, да е настъпило смущение в нормалното упражняване на правата на ищеца, респ. правото на ищеца да е засегнато от правен спор, което обуславя правния интерес от иска. Въззивният съд е посочил, че изложените принципни разбирания дават основание да се приеме, че за ищеца е налице правен интерес от завеждане на исковете за недействителност на договора за дарение, сключен между Държавата и Община Хайредин. По силата на този договор /чл. 3 и 4 от него/, а също се извежда от законовата разпоредби на чл. 139а, ал. 6 ЗВ, че язовирите, чиято собственост общините са прехвърлили безвъзмездно на държавата, се управляват от Държавно предприятие "Управление и стопанисване на язовири". По силата на препращата норма на чл. 139д ЗВ досежно язовирите, чиято собственост общината е прехвърлила безвъзмездно на държавата /чл. 139а, ал. 6 ЗВ/ при осъществяването на своята дейност ДПУСЯ има правата и задълженията на собственик на язовирните стени и съоръженията към тях. Прието е, че именно правата и задълженията на ДПУСЯ по осъществяването на комплексно стопанисване и управление на язовир „Бързина“ са засегнати от атакуваната сделка, защото дейността на държавното предприятие се осъществява върху „язовирите“ /в случая въз основа на чл. 139д във връзка с чл. 139а, ал. 6 ЗВ/ като под това понятие самия специален закон е изяснил обхвата му в текста на пар. 1, т. 94 ДР на ЗВ. При твърдения в исковата молба, че предметът на разпоредителната сделка не представлява язовир по смисъла на специалния закон и това препятства държавното предприятие да осъществява като собственик в пълен обем възложените му по закон права и задължения, то според въззивния съд е налице правен интерес от предявяване на установителен иск. Посредством търсената защита се цели обезпечаване изпълнението на законовите задължения за стопанисване и управление на язовирите от страна на държавното предприятие, а от там производството, респ. съдебното решение по него, несъмнено ще постигне целеният резултат.

По поставения правен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, Върховният касационен съд , състав на ІІІг.о., намира следното:

Процесуалната легитимация е абсолютна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск, за която съдът следи служебно. Легитимирана страна е лицето, което твърди, че е носител на спорното материално право. Легитимирана страна е и лицето, което отрича наличието на материално право у другата страна в защита на свое материално право. В определени от закона случаи, едно лице може да предявява от свое име чужди права пред съд / чл. 26, ал. 2 ГПК/ - процесуална субституция. Процесуалният субституент е главна страна в процеса и притежава самостоятелно право на иск.

Язовирите, чиято собственост общините са прехвърлили безвъзмездно на държавата, се управляват от Държавно предприятие "Управление и стопанисване на язовири" /ДПУСЯ/ - чл. 139а, ал. 6 ЗВ. За язовир, безвъзмездно прехвърлен на държавата, областният управител съставя акт за публична държавна собственост с предоставени права за управление на Държавно предприятие „Управление и стопанисване на язовири“ /ДПУСЯ/. При осъществяването на своята дейност ДПУСЯ има правата и задълженията на собственик на язовирните стени и съоръженията към тях - чл. 139д ЗВ. ДУПСЯ е юридическо лице по чл.62, ал.3 ТЗ, образувано на основание нова разпоредба /ДВ, бр.55 от 2018г./ на чл.139а, ал.1 ЗВ.

Възложеното със закон управление на язовира обуславя възможността предприятието на разполага с възможността да води искове за защита на правото на собственост на държавата. Предприятието, на което е предоставен язовира публична държавна собственост за управление, не получава правото на собственост. То не става негов носител, а упражнява това право от името на държавата, която е собственик. Съдебната практика приема, че публичното тяло, което упражнява правото на държавна собственост се явява процесуален субституент на държавата, който може да брани чрез иск това право и да претендира от свое име последиците, които законът свързва с неговото съществуване. Предоставеното право на управление, включващо в себе си правомощието да се владее и ползва имота, е иманентно свързано, произтича пряко от правото на собственост на държавата и обуславя легитимацията на субституента. Безпротиворечиво ВКС е приемал, че с предоставянето на държавните имоти и вещи за управление на държавни учреждения и на държавни предприятия, които не са преобразувани в търговски дружества след приемането на ТЗ или са създадени като държавни предприятия на основание чл. 62, ал. 3 ТЗ, същите са легитимирани да предявяват и да отговарят по искове за собственост и други вещни права и по облигационни искове за обезщетение за лишаване от право на ползване върху вещи, чийто собственик е държавата. Процесуалният субституент може да защитава както своето право на ползване, така и собствеността на държавата /независимо дали публична или частна/. След като по силата на закона държавата предоставя за нуждите на определени субекти вещи – публична или частна държавна собственост, то е несъмнено правото им да упражняват и защитават правото на собственост, респ. като процесуални субституенти активно и пасивно да са страни по дела по искове за собственост, за неоснователно обогатяване и др., както и да правят всякакви възражения във връзка със защитата на правото на държавна собственост (в т. см. – решение №27 от 19.07.2021г. по гр.д.№ 2719/2020г. на ВКС, ІІІг.о. и посочената в него съдебна практика/. Предоставеното имущество и право на управление върху язовирите, чиято собственост общините са прехвърлили безвъзмездно на държавата не дава основание на Държавно предприятие „Управление и стопанисване на язовири“ /по-нататък наричано ДПУСЯ или предприятието/ да придобие качеството на негов процесуален субституент, доколкото съгласно чл.26 ал.2 ГПК, уреждащ института на процесуалната субституция, освен в предвидените от закона случаи, никой не може да предяви чужди права пред съд, и по така предявеният иск за нищожност на договора – придобивното основание за правото на публична държавна собственост, от което право произтича предоставеното на ДПУСЯ право на управление, ДПУСЯ не е процесуално легитимирано като субституент на държавата.

Предприятието не е процесуално легитимирано и като трето лице, което не е страна по договора, да иска прогласяване нищожността на договора.

Както е посочено в мотивите на Тълкувателно решение №7/2020 от 13.01.2023г. по тълк.д.№7/2020г. на ОСГТК на ВКС макар да не поражда действие по отношение на трети лица, договорът може да намери отражение и в тяхната правна сфера, ако засяга права, които тези лица имат по отношение на една от страните по договора и прави упражняването им невъзможно или значително неудобно. В този случай третото лице може да се позове на нищожност на договора, а оттам и на липса на правни последици от същия, които правят невъзможно упражняването на правото му /кредитор на една от страните по договора може да иска прогласяване на нищожност на договор, с който длъжникът отчуждава свое имущество; купувач-ищец по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД може да иска прогласяване на нищожност на договор за продажба, който обещателят е сключил с трето лице преди вписване на исковата молба; кредитор може да иска прогласяване на нищожност на договор, с който длъжникът му е поел задължение в значителен размер, което се ползва с привилегия пред вземането на първия кредитор/. Твърдението на третото лице за нищожност може да бъде оспорено от която и да е от страните по договора, в който случай е налице правен спор по отношение на нищожността. Нищожният договор не е правно нищо, тъй като макар и да не поражда правни последици, създава привидност за тяхното съществуване. Затова правният спор следва да бъде разрешен по исков ред, чрез предявяване на отрицателен установителен иск от третото лице. Правоотношението между това лице и една от страните по договора не е предмет на този иск, а само обосновава интереса от предявяването му.

Приема се, че искът за нищожност на договор от лице, което не е страна по него, е допустим, а легитимацията на ищеца е надлежна, когато той има правен интерес от прогласяване на нищожността /напр. решение № 207/24.07.2012 г. по гр. д. № 914/2011 г., ІV-то ГО, решение № 90/16.06.2015 г. по гр. д. № 4406/2014 г., III-то ГО и мн. др./. Правен интерес има, когато чрез прогласената нищожност ще бъде решен в пълна степен друг съществуващ правен спор между ищеца и ответниците/страните по договора/. Решението по установителният иск трябва да способства за признаване или удовлетворяване на субективно материално право на ищеца, което сключеният договор засяга. Съответно правен интерес няма, когато решението в установяването или отричането на нищожност на договора не би се отразило върху правната сфера на ищеца. Правният интерес, а с това – и надлежната процесуална легитимация, е абсолютна положителна процесуална предпоставка, респ. пречка за допустимост на предявения иск. За нея съдът следи служебно. В случая, искът за прогласяване нищожността

договора – придобивното основание за правото на публична държавна собственост, от което право произтича предоставеното на ДПУСЯ право на управление, не засяга правната сфера на ищеца, продаи което няма правен интерес от установяването. Атакуваната сделка не смущава правното положение на ищеца, тъй като не е изпълнено изискването сделката да засяга права, които ищецът има по отношение на една от страните по договора и да прави упражняването им невъзможно или значително неудобно. Не обосновават наличие на правен интерес от прогласяване на нищожността на договора доводите, че решението по иска би внесло яснота за предприятието относно това дали язовирът му е предоставен за управление в неговата технологична цялост, за да може да осъществява управлението и стопанисването му.

Въззивното решение е недопустимо с оглед дадения отговор на поставения правен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване и следва да бъде обезсилено ведно с потвърденото с него първоинстанционно решение и производството по делото бъде прекратено.

Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение №236 от 27.10.2022 г., постановено по в. гр. д. № 347/2022 г. по описа на Окръжен съд – Враца и потвърденото с него решение от 14.04.2022 г. по гр. д. № 294/2021 г. по описа на Районен съд - Козлодуй, и ПРЕКРАТЯВА производството по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: