Справедливост на наказанието и неналагане на лишаване от право при катастрофа

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт по непредпазливост в транспорта * предели на касационната проверка * бланкетно оплакване * бланкетен протест * намаляване на наказание * индивидуализация на наказание * кумулативно наказание * обществена опасност на деец * многобройни смекчаващи вината обстоятелства * неналагане на кумулативно предвидено наказание * нарушаване на правилата за движение по пътищата

Р Е Ш Е Н И Е

№ 224

гр. С., 16 май 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети април две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛ ЛУКОВ

НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ

при секретаря Илияна Петкова

и в присъствието на прокурора Ася Петрова

като изслуша докладваното от съдия Джурковски наказателно дело № 288/2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационен протест на прокурор при АП - София и по касационна жалба на частните обвинители А. С. И., И. С. Н. и Ц. И. Б., подадена чрез упълномощения им повереник адвокат М. Д., срещу решение № 9 от 09.01.2025 г. на Апелативен съд – С., постановено по ВНОХД № 1327/2023 г. по описа на същия съд.

В протеста са заявени всички касационни основания – че атакуваното решение е неправилно и незаконосъобразно, тъй като е постановено в нарушение на закона и при съществено нарушение на процесуалните правила, както и че наложеното наказание е явно несправедливо. Твърди се, че превратното тълкуване на доказателствата по делото при установяване на правно релевантните факти и отклонението от принципите за изграждане на вътрешното убеждение върху обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото (чл. 14 НПК) са довели до неправилно приложение на закона (чл.348 ал.1 т.1 от НПК), в резултат на което съдът е оправдал частично подсъдимия за извършено нарушение на разпоредбата на чл. 20 ал. 1 от ЗДвП. Поддържа се становище, че установеното по делото поведение на подсъдимия е в разрез с разпоредбата на чл. 20 ал.1 от ЗДвП. Претендира се, че въззивният съд е допуснал и съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл. 348 ал.3 т.2 от НПК, тъй като не са изложени мотиви на какво процесуално основание е отменил присъдата в частта й относно наложеното с нея кумулативно наказание по чл. 343г вр. чл. 343, вр. чл. 37, ал.1, т. 7 от НК и тъй като липсват мотиви по въпроса за приложението на разпоредбата на чл. 55 ал.1 т.1 от НК, и по-конкретно по каква причина смята, че и най-лекото, предвидено в закона наказание се явява несъразмерно. Излагат се аргументи, че разпоредбата на чл. 343г от НК е императивна и че задължава съда във всички случаи на чл. 343 от НК да постанови лишаване от право по чл. 37 ал.1 т.7 от НК. Оспорвайки отдаденото от въззивния съд значение на тежестта на допуснатото нарушение на правилата за движение по пътищата, на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия и на тежестта на предходните извършени от подсъдимия административни нарушения по ЗДвП, прокурорът счита, че в случая липсват каквито и да било основания за отмяна на присъдата в частта й относно наложеното с нея кумулативно наказание по чл. 343г вр. чл.343 вр. чл. 37 ал.1 т.7 от НК. Настоява се, че с намаляването на размера на наказанието „лишаване от свобода“ на основание чл. 55 ал.1 т. 1 от НК и с отмяната на присъдата в частта за приложението на чл. 343г от НК не биха могли да се постигнат целите на наказанието по чл. 36 от НК и по-конкретно индивидуалната и генералната превенция. Сочи се, че е наложено явно несправедливо наказание, което очевидно не съответства на обществената опасност на деянието, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите на чл.36 от НК — касационно основание по чл. 348 ал.5 т. 1 от НПК. Твърди се, че наличието на заявените касационни основания налага отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. По тези съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 5, вр. ал. 3, т.1, т. 2 и т. 3 от НПК се предлага касационната инстанция да отмени решение № 9/09.01.2025 г. на Софийски апелативен съд по ВНОХД № 1327/2023 г. и върне делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В жалбата на частните обвинители, подадена чрез упълномощения им повереник адв. М. Д., също са заявени всички касационни основания. В тяхна подкрепа са изложени твърдения, че въззивната инстанция е постановила неправилен, необоснован и противоречащ на закона съдебен акт, а наложеното наказание е явно несправедливо и е в противоречие с фундаменталния принцип „наказанието е съответно на престъплението“; че обжалваното решение е постановено в противоречие на материалноправната норма на чл. 54 от НК в контекста на изискванията за съответност на наложените санкции на конкретната тежест на инкриминираното деяние и личната опасност на дееца; че с отмененото кумулативно наказание по чл. 343г, във вр. с чл. 37, ал.1, т. 7 НК въззивната инстанция е проявила прекомерна снизходителност и несправедливост при индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия; че несъблюдаването на процесуалния и материалния закон при определяне наказанието и отмяната на наложеното с първоинстанционната присъда кумулативно наказание по чл. 343г във вр. с чл. 37, ал.1, т. 7 НК е довело до явна несправедливост на санкцията. Развити са и доводи, че АС-София не е оценил обективно, всестранно и пълно, съгласно императивните предписания на чл. 14 от НПК, всички релевантни за наказателната отговорност обстоятелства в аспекта на предявените от нормите на чл. 36 и чл. 55, ал. 1, т.1 от НК изисквания, с което е допуснал съществено процесуално нарушение с произтичащите от това неправилно приложение на чл.54 и чл. 55, ал. 1, т.1 НК и явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание. Излагат се и аргументи, че при преценката, обосновала налагане на наказание лишаване от свобода под определения от закона минимум и отмяна на наложеното с първоинстанционната присъда кумулативно наказание по чл. 343г във вр. с чл. 37, ал.1, т. 7 НК, въззивната инстанция е подценила и пренебрегнала изключително високата степен на обществена опасност на инкриминираното престъпно поведение с оглед тежкия вредоносен резултат - загубата на човешки живот, зачестилите проявления на подобни отклонения от правилата за движение по пътищата, стоящи в основата на множество пътни-транспортни произшествия и зачестилата смърт на невинни участници, както и генералната превенция, обуславяща необходимостта от възпитателно и предупредително въздействие на санкцията спрямо останалите членове на обществото. В тази връзка се изтъква, че е демонстрирано грубо нарушение на правилата за движение по пътищата. Сочи се също, че при определяне размера на наказанието „лишаване от свобода” въззивният съд неправилно е възприел като смекчаващи вината обстоятелства управлението на автомобила в рамките на разрешената скорост в конкретния пътен участък и изразеното от подсъдимия съжаление. Застъпва се тезата, че определяне на наказанието под минимума и неналагането на кумулативното наказание лишаване от право да управлява МПС при актуалния облик и динамика на извършените деяния по чл. 343 от НК от водачи, управляващи МПС с превишена скорост, индицира на опасност този подход да бъде възприет като безнаказаност. Оспорва се преценката на апелативния съд за наличието на законови предпоставки за определяне на наказанието лишаване от свобода под определения от законодателя минимум и за отказ да бъде приложено наказание лишаване от права. Изтъква се, че въззивният съд е следвало да съобрази високата степен на обществена опасност на деянието и на подсъдимия; както и че неправилно не е съобразил цялостното поведение на подсъдимия като водач на МПС по време на инцидента и след това. Заявява се становище, че тежестта на конкретно извършеното деяние, отнемането на един човешки живот, неговото социално отражение и очакванията на гражданите като насоченост на генералната превенция и получено възмездие за престъпния акт формират извод, че за постигане целите на наказанието е необходимо подсъдимият да бъде наказан с посоченото в закона наказание, а не под неговия минимум. С оглед така изложеното и на основание чл. 354, ал. 1 т. 4 от НПК се отправя молба към касационната инстанция да измени обжалваното решение като постанови друго, с което да бъде увеличено наложеното на подсъдимия Д. Й. наказание в размер, предвиден в закона, както и да му бъде наложено кумулативно наказание по чл. 343г, вр. е чл. 37 ал.1 т. 7 от НК отнемане на право да управлява МПС за определен от закона период.

В съдебното заседание пред ВКС представителят на ВКП поддържа касационния протест само в частта относно неналагането от апелативния съд на наказанието лишаване от правоуправление, като не поддържа протеста в частта, в която се претендира нарушение на материалния закон при постановеното частично оправдаване на подсъдимия относно нарушението на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП. Счита за основателно оплакването в протеста за допуснато съществено процесуално нарушение от страна на апелативния съд поради неизлагането на мотиви защо не е наложил наказанието лишаване от правоуправление. Изтъква, че видно от мотивите на въззивния съдебен акт съдът не се е позовал на разпоредбата на чл. 55, ал. 3 от НК, но счита за процесуално нарушение не толкова този пропуск на въззивния съд, колкото липсата на мотиви и аргументи защо е счел, че с неналагането му ще се постигнат целите на наказанието. Заявява, че в материалите по делото не се съдържат доказателства, които да сочат за наличието на условия за прилагането на тази разпоредба. Счита касационната жалба на частните обвинители за неоснователна, тъй като механизмът на осъществяване на процесното деяние не разкрива по-висока степен на обществена опасност от коментираната от съда. Намира, че при определяне на наказанието „лишаване от свобода“ съдът е съобразил всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Предлага да се остави без уважение касационната жалба на частните обвинители, а с оглед депозирания протест да се отмени въззивния съдебен акт и делото да се върне за ново разглеждане.

Защитникът на подсъдимия Д. Й. адв. П. заявява, че касационната жалба на частното обвинение е неправилна и необоснована, като подкрепя становището на представителя на ВКП, че не е нарушен материалния закон с оправдаването на подсъдимия за нарушението на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП. Намира, че апелативният съд се е мотивирал защо не налага наказанието лишаване от право по чл. 37 ал.1 т. 7 НК. Заявява, че макар в мотивите на решението да не е посочено като правно основание чл. 55, ал. 3 НК описаното в тях е красноречиво и подсказва именно за това. Моли да се потвърди решението на въззивния съд.

В лична защита подсъдимият Д. Й. заявява съгласие с казаното от защитника му, а в последната си дума моли да се потвърди решението на апелативната инстанция.

Частните обвинители А. С. И., И. С. Н. и Ц. И. Б. не се явяват и не вземат становище. Не се явява и повереникът им адв. Д.. От последната е постъпила писмена молба, в която поддържа касационната жалба и намира за основателен депозираният протест. Моли да бъде уважена подадената от нея касационна жалба и на основание чл. 354 ал.1 т.4 от НПК да се измени обжалваното решение като бъде постановено друго, с което да бъде увеличен размера на наложеното на подсъдимия Д. Й. наказание поне до минималния размер, предвиден от закона, както и да му бъде наложено кумулативно наказание по чл. 343г вр. с чл. 37 ал.1 т.7 от НК - отнемане на право да управлява МПС за определен от закона период.

ВКС, след като обсъди изложените в протеста и в жалбата доводи в подкрепа на релевираните оплаквания, както и заявените в съдебно заседание становища на страните и като извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:

С присъда № 124/20.07.2023 г., постановена по нохд № 518/2023 г. по описа на СГС, подсъдимият Д. Г. Й. е признат за виновен в това, че на 28.11.2021 г. около 17:22 часа в [населено място], при управление на моторно превозно средство - лек автомобил марка /марка/, модел /модел/ с peг. [рег.номер на МПС] , по платното за движение на /улица/, в посока от [улица]към /улица/ и в района на № /номер/ нарушил правилата за движение по пътищата визирани в ЗДвП:

чл.20 ал.1 от ЗДвП: „Водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, кoито управляват”;

чл.20 ал.2 изр.2 от ЗДвП: Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението”, като не се съобразил с намиращия се на платното пешеходец С. И. И., ЕГН [ЕГН], който пресичал [улица]в посока отляво надясно спрямо посоката на движение на автомобила, реализирал пътно-транспортно произшествие с него и по непредпазливост причинил смъртта на С. И., поради което и на основание чл. 343 ал. 1 б. “в” вр. чл. 342 ал.1 пр.3 вр. чл.54 ал.1 НК е осъден на наказание лишаване от свобода в размер на две години, като е оправдан за това да е нарушил разпоредбите на чл.116 и чл.20 ал.2 изр.1 от ЗДвП. С посочената присъда на основание чл.66 ал.1 от НК изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода е отложено за изпитателен срок от три години считано от влизането й в сила. Със същата присъда на основание чл.343г вр. чл.343 ал.1 б.”в” вр. чл.342 ал.1 пр.3 вр. чл.37, ал.1, т.7 НК подсъдимият Д. Г. Й. е лишен от право да управлява МПС за срок от две години. С присъдата на основание чл.189 ал.3 от НПК подсъдимият Д. Г. Й. е осъден да заплати направените по делото разноски.

По въззивна жалба на защитника на подсъдимия Д. Й. адв. Х. Б. срещу така постановената присъда пред Апелативен съд-С. е било образувано ВНОХД № 1327/2023 г. Същото е приключило с атакуваното пред ВКС въззивно решение № 9/09.01.2025 г., с което първоинстанционната присъда е изменена, като: - подсъдимият Д. Г. Й. е оправдан частично за това при извършване на престъплението по чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1 НК да е нарушил и правилото за движение по чл. 20, ал.1 ЗДвП; - е намалено на една година наложеното му наказание лишаване от свобода; - присъдата е отменена в частта й относно наложеното с нея кумулативно наказание по чл. 343г, вр. чл. 343, вр. чл. 37, ал.1, т. 7 от НК, а в останалите й части присъдата е потвърдена. С въззивното решение подсъдимият Д. Г. Й. е осъден да заплати по сметка на Апелативен съд – С. направените по въззивното дело разноски общо в размер на 15 829.59 лв.

Касационният протест и касационната жалба са допустими от формална гледна точка - подадени са от процесуално легитимирани страни; в законоустановения срок; и срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1 от НПК.

Доколкото ВКС следва да се произнесе единствено по надлежно релевирани основания, се налага да бъдат направени следните предварителни уточнения, очертаващи пределите на настоящата касационна проверка:

Заявеното в протеста недоволство, че при оценката на доказателствената маса въззивният съд е нарушил правилата на обективната логика на изследваните факти и обстоятелства, не следва да бъде обсъждано, тъй като е неясно и неразбираемо в съдържателно отношение и като такова поставя касационният съд в невъзможност да му даде конкретен мотивиран отговор.

Оплакванията за превратно тълкуване на доказателствата по делото при установяване на правно релевантните факти и за отклонение от принципите за изграждане на вътрешното убеждение върху обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото (чл. 14 НПК), насочващи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, са декларативни и неконкретизирани и се свеждат единствено до общи твърдения. Известно е, че касационната проверка се ограничава до конкретно заявени нарушения (пороци), посочени в протеста или в жалбата, поради което касационният съд не извършва всеобхватен служебен преглед на обжалвания съдебен акт, а съгласно чл. 347, ал. 1 от НПК се произнася единствено по наведените оплаквания, които трябва да са ясни и недвусмислени по съдържание. Заявените общи и декларативни твърдения не съставляват годно основание за касационна проверка, защото не са надлежно уточнени и мотивирани съгласно изискванията на чл. 351, ал. 1 от НПК. За да може да изпълни процесуалната си функция, протестът следва да е аргументиран в достатъчна степен – в случая да конкретизира в какво точно се изразяват претендираните процесуални нарушения и в частност кои доказателства/доказателствени средства са превратно тълкувани; в какво се изразява твърдяното отклонение от принципа за изграждане на вътрешното убеждение върху обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото и кои точно обстоятелства не са изследвани обективно, всестранно и пълно. И след като самият касатор не е уточнил в какво точно се състои недоволството му от съдебния акт от гледна точка на така твърдяните за допуснати съществени процесуални нарушения (по чл.14 от НПК) и не е изтъкнал конкретни доводи, които да обосновават претенцията му в тази насока, ВКС няма правомощия по свой почин и по собствено усмотрение да замести тази непълнота на сезиращия документ. Изключения от това правило са процесуално допустими само в интерес на правосъдието, когато се касае до невъзведени особено съществени нарушения, които накърняват базисни конституционно защитени човешки права, каквито нарушения в разглеждания случай не се констатират. С оглед на това и след като касационната проверка не може да надхвърля рамките на изложените доводи в сезиращия документ, коментираните възражения за допуснати нарушения на процесуалните правила следва да останат извън пределите на настоящия касационен контрол.

Не следва да бъдат разглеждани и изложените в жалбата на частните обвинители възражения за необоснованост и фактическа неправилност на въззивното решение, тъй като фактическата необоснованост на атакувания съдебен акт не съставлява самостоятелно касационно основание и затова поначало не може да бъдат предмет на проверка от ВКС в производство по Глава 23 от НПК.

Доводите в жалбата на частните обвинители, че при постановяване на атакуваното решение АС-С. не е оценил обективно, всестранно и пълно, съгласно императивните предписания на чл. 14 от НПК, всички релевантни за наказателната отговорност обстоятелства в аспекта на предявените от нормите на чл. 36 и чл. 55, ал. 1, т.1 от НК изисквания, макар да са послужили за обосноваване на оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение, възпрепятстващо изпълнението на задължението за формиране на безпристрастна убеденост, не следва да бъдат обсъждани на плоскостта на касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 НПК. По същество те касаят налагането на наказанието и неговата справедливост, поради което, от една страна, следва да бъдат преценявани от гледна точка на правилното приложение на материалния закон при налагането на наказанието (чл.55 от НК), и, от друга страна, от гледна точка на „явната несправедливост на наложеното наказание“ (в хипотезата на чл.348 ал.5 т.1 НПК). По тази причина ВКС намира, че релевираното в жалбата на частните обвинители твърдение за допуснато съществено нарушение на процесуални правила на практика не следва да бъде разглеждано в обхвата на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т.2 НПК.

Съобразно изложеното по-горе контролът по заявеното в сезиращите документи касационно основание по чл. 348, ал. 1. т. 2 от НПК се свежда единствено до обсъждане на възраженията в протеста за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл. 348 ал.3 т.2 от НПК поради неизлагане на мотиви на какво процесуално основание е отменил присъдата в частта й относно наложеното с нея кумулативно наказание по чл. 343г вр. чл. 343, вр. чл. 37, ал.1, т. 7 от НК и поради липсата на мотиви по въпроса за приложението на разпоредбата на чл. 55 ал.1 т.1 от НК, и по-конкретно по каква причина смята, че и най-лекото, предвидено в закона наказание се явява несъразмерно. Разгледани по същество, тези възражения са неоснователни.

Макар и твърде лаконични, във въззивното решение (стр.21-22) се съдържат мотиви за наличието на предпоставките за приложението на чл. 55 ал.1 т.1 НК. Същите се свеждат до извършването на преценката, че в конкретния случай установените многобройни и значително преобладаващи смекчаващи обстоятелства обуславят възможността за определяне на наказанието под минимума, предвиден в разпоредбата на чл. 343, ал. 1, б. “в“ НК, като в тази преценка имплицитно се съдържа и положителен отговор на въпроса дали най-лекото предвидено в закона наказание се оказва несъразмерно тежко за дееца. С оглед на това оплакването в тази насока е неоснователно.

Доколкото отмяната на наложено от първата инстанция допълнително наказание, включено в комплексна санкция, по естеството си е форма на намаляване обема на прилаганата наказателна репресия, т.е. на намаляване на наказанието, процесуалното основание за отмяна на първоинстанционната присъда в частта й относно наложено с нея кумулативно наказание по чл. 343 г, вр. чл. 343, вр. чл. 37, ал.1, т. 7 от НК се намира в разпоредбата на чл. 337 ал.1 т.1 от НПК, която регламентира правомощието на въззивната инстанция да намали наказанието. В случая в атакуваното решение изрично е посочено, че правомощието по изменение на присъдата чрез намаляване на наказанията е упражнено на основание чл. 337 ал.1 т.1 от НПК, поради което твърдението за неизлагане на мотиви на какво процесуално основание е отменена присъдата в частта й относно наложеното кумулативно наказание по чл. 343г вр. чл. 343, вр. чл. 37, ал.1, т. 7 от НК е несъстоятелно.

Що се отнася до направената от прокурора от ВКП констатация за непосочване в мотивите на атакуваното решение на съответната разпоредба от НК – чл. 55 ал.3, регламентираща материално-правното основание за неналагане на допълнителното по-леко наказание, самият прокурор не счита толкова този пропуск на съда (да посочи цитираната правна норма) за процесуално нарушение. В действителност, мотивирайки решението си да не наложи допълнителното по-леко наказание лишаване от право да се управлява МПС като отмени присъдата в частта й относно налагането на тази санкция, въззивният съд не се е позовал изрично на разпоредбата на чл. 55 ал.3 от НК, респ. не е посочил, че прилага тази разпоредба. Но в случая този пропуск е от техническо естество и по никакъв начин не засяга и не компрометира яснотата на формираната от въззивната инстанция воля в тази насока, а именно - че решаващият й извод да не наложи допълнителното по-леко наказание се основава тъкмо на приложението на чл. 55 от НК относно основното наказание. В този смисъл са изложените на стр. 21 от въззивното решение съображения, че в конкретния случай са налице предпоставките за приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК при отмерването на основното наказание. С оглед на това няма никакво съмнение, че отмяната на присъдата в частта й относно наложеното кумулативно наказание „лишаване от право“ по чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК е сторено от въззивния съд в резултат на приложението на чл. 55, ал. 3 от НК.

Неоснователен е и отправеният от представителя на ВКП упрек към въззивния съд, че в решението му не са изложени мотиви и аргументи защо е счел, че с неналагането на предвиденото по-леко допълнително наказание ще се постигнат целите по чл. 36 НК. В решението си (на стр.21-22) апелативният съд е изложил конкретни съображения, които са го мотивирали да стигне до решаващия извод да не налага на подсъдимия предвиденото допълнително по-леко наказание, като в обосновка на това свое решение е заявил и ясната си позиция, че намира индивидуализираното по този начин наказание за справедливо, гарантиращо постигането на индивидуалната и генерална превенция и съответно на обществената опасност на деянието и дееца (стр.22).

В обобщение ВКС счита, че в атакуваното решение отсъстват съществени пропуски и непълноти в мотивировката му относно индивидуализацията на наказанието. Съдържанието му обезпечава възможността касационната инстанция безпрепятствено да установи действителната воля на въззивния съд при определянето на обема и интензитета на приложената спрямо подсъдимия наказателна принуда. Същевременно то гарантира в достатъчна степен правото на страните ясно да разберат съображенията на въззивната инстанция, въз основа на които е изменена присъдата в санкционната й част, като им осигурява и възможността пълноценно да аргументират възраженията си срещу въззивното решение пред касационната инстанция. С оглед на това ВКС счита, че процесуалните характеристики на атакувания съдебен акт отговарят на изискванията на чл. 339 ал.2 НПК, поради което обуславят неоснователност на отправените от прокурора упреци спрямо съдържанието му, а с това и извод, че не е налице релевираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК.

Касационната инстанция не установи и твърдяното в протеста нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, основано на оплакването, че подсъдимият неправилно е оправдан да е нарушил разпоредбата на чл. 20 ал.1 от ЗДвП. За да оневини и оправдае подсъдимия по обвинението да е извършил деянието и чрез нарушение на правилото по чл. 20 ал.1 ЗДвП, апелативният съд е приел, че видно от кредитираното заключение на повторната комплексна автотехническа, медицинска и видеотехническа експертиза и най-вече от устните разяснения на експертите в съдебно заседание подсъдимият Й. е контролирал непрекъснато превозното средство и не е губил контрол върху него, поради което в случая не би могла да бъде ангажирана наказателната му отговорност за това нарушение. Тази преценка на въззивния съд е правилна. Тя не е произволна, а е основана на данните по делото, съдържащи се в заключението на цитираната комплексна експертиза и в разясненията на вещото лице У. (че водачът през цялото време на управление – преди удара, по време на удара и след удара е контролирал поведението на автомобила), почива на вярно разбиране на закона (ЗДвП) и изцяло се споделя от настоящия състав. В тази връзка несъстоятелна е заявената в протеста теза, че понеже въпросът дали е извършено нарушение на правилата за движение по чл. 20 ал.1 от ЗДвП е правен съдът не може при преценка на това обстоятелство да се позове на обясненията на вещите лица. В действителност въпросът дали е извършено нарушение на това правило за движение е правен, но не е правен въпросът дали са осъществени конкретните факти, изпълващи фактическия състав на това правило. Този въпрос е фактически и за отговора му напълно законосъобразно са използвани предвидените в НПК способи на доказване, чрез които в настоящия случай е установено, че през цялото време подсъдимият е контролирал управляваното от него МПС. По повод изложените в протеста доводи в подкрепа на оспорваното оправдаване на подсъдимия за нарушението по чл. 20 ал.1 ЗДвП следва също да се отбележи, че в обвинителния акт извън самото твърдение за извършено такова нарушение на практика не са описани никакви конкретни факти по извършването му, респ. които да го обосновават. С оглед на това коментираните в протеста фактически обстоятелства, въз основа на които прокурорът обосновава наличие на нарушение на правилото за движение по чл. 20 ал.1 ЗДвП – водачът да не е следил непрекъснато пътната обстановка и в резултат на това да не е видял намиращия се на пътното платно пешеходец, респ. да го е видял в последния момент, като неинкриминирани и невключени в обстоятелствената част на обвинението се явяват ирелевантни относно преценката дали е извършено такова нарушение.

Изложените в протеста доводи, че разпоредбата на чл. 343г от НК е императивна и че като такава задължава съда във всички случаи на чл. 343 от НК да постанови лишаване от право по чл. 37 ал.1 т.7 от НК, относими към касационното основание по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК, също не могат да бъдат споделени. Те са в противоречие с даденото в ТР № 1 от 13.04.2023 г. по тълк. д. № 1/2022 г. на ОСНК на ВКС задължително тълкуване, че разпоредбата на чл. 343г от НК по отношение на кумулативно предвиденото наказание „лишаване от право“ по чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК не изключва приложението на чл. 55, ал. 3 от НК в случаите, в които основното наказание за извършено престъпление по чл. 343 от НК е определено при условията на чл. 55 от НК, както е в настоящия казус. Следователно и в този аспект не е допуснато нарушение на материалния закон.

ВКС намира за неоснователни изложените в протеста и в жалбата възражения, касаещи установяването и наличието на включените в обхвата на чл. 54 НК обстоятелства.

Несъстоятелен е доводът в жалбата на частните обвинители, че инкриминираното престъпно поведение се отличава с изключително висока степен на обществена опасност, изводима от тежкия вредоносен резултат – загубата на човешки живот. В случая причиненият вредоносен резултат не надхвърля законовия съставомерен минимум „смърт на едно лице“, отчетен от законодателя при формулирането на диспозицията на наказателноправната норма, поради което от гледна точка на обективното отрицателно въздействие, което деянието е оказало върху обекта на посегателството и въобще върху охраняваните обществени отношения, този престъпен резултат не се отличава с прекомерна или значителна тежест. Отделно от това в случая нито един от останалите относими към преценката за степента на обществена опасност на конкретното деяние факти (тежестта на допуснатото нарушение; величината на скоростта на движение; механизмът на ПТП и др.) не сочи на изключително висока, респ. на висока степен на обществена опасност на деянието. Дори напротив, по делото са установени неправомерно поведение на пострадалия, довело в голяма степен до съпричиняване на съставомерния резултат, и сравнително ниска скорост на движение на управляваното от подсъдимия ППС, които обстоятелства обосновават занижена степен на обществена опасност на деянието. В тази връзка несъстоятелни са твърденията на частното обвинение за демонстрирано грубо нарушение на правилата за движение по пътищата при извършването на престъплението и че ППС е управлявано от подсъдимия с превишена скорост. Прието е по делото и това на практика не се оспорва от частното обвинение, че подсъдимият се е движил с разрешена скорост от 38 км/ч, чиято величина е значително под максимално разрешената от 50 км/ч, и че е допуснал само едно единствено нарушение на правилата за движение, което е довело до настъпването на произшествието. Същевременно не е установено при извършването на деянието подсъдимият да е проявил крайно безотговорно отношение към правилата за безопасност, сериозно да е подценил и неглижирал пътната обстановка, да е проявил дръзко и безразсъдно поведение на пътя, което да е довело до демонстративно незачитане на правата на останалите участници в движението, респ. да е поставил в опасност живота и здравето на други лица извън пострадалия. Т.е., не се установяват никакви други фактори, които да отличават процесното произшествие от типичните случаи на ПТП, възникнали в резултат на допуснато нарушение на чл. 20 ал.2 изр.2 от ЗДвП. С оглед на това при наличните по делото данни липсва фактическо основание за изводи подсъдимият да е управлявал МПС с превишена скорост и да е демонстрирал грубо нарушение на правилата за движение по пътищата.

Несподеляеми са и доводите на частните обвинители, че е налице висока степен на обществена опасност на подсъдимия и че в тази връзка въззивният съд не е съобразил цялостното му поведение като водач на МПС по време на инцидента и след това и в частност действията/бездействията му, предизвикали процесното ПТП – че е могъл да възприеме намиращия се пред него пешеходец и в случай, че е следил пътната обстановка и е реагирал своевременно е щял да предотврати настъпването на ПТП, но не го е сторил. Коментираните по-горе обстоятелства относно характеристиките на поведението на подсъдимия преди и по време на произшествието категорично не сочат на завишена степен на обществена опасност на личността му. Обществената опасност на поведението му, респ. съставомерността на същото, се изчерпва с допуснатото от него нарушение на правилото за движение по чл. 20 ал.2 изр.2 от ЗДвП, което не се отличава от обичайните случаи на такова нарушение. Поради тази причина начинът на извършване на деянието не обосновава по-висока степен на обществена опасност на дееца, като същевременно не са установени други обстоятелства, чрез които да се проявяват съществени отрицателни черти и характеристики на личността му.

Несъстоятелни са и аргументите, с които частните обвинители оспорват преценката на въззивния съд да цени като смекчаващо обстоятелство изразеното от подсъдимия съжаление за извършеното от него деяние и за настъпилия тежък резултат. Заявеното в жалбата становище за изначално отсъствие на съжаление и на критично отношение е обосновано с доводи, че изразеното от подсъдимия съжаление е направено единствено и само с цел намаляване размера на наказанието; че до настоящия момент той не се е обърнал лично към частните обвинители, за да им изрази своето съжаление и съболезнования; и че това е сторено само в съда с оглед изхода на процеса. Коментираното оплакване очевидно се основава на тезата, че за да е действително и искрено проявеното съжаление, то трябва да е обективирано в лично извинение към роднините на пострадалия, и то извън рамките на процеса. Това виждане не може да бъде споделено, тъй като не е съобразено със спецификата на този морално-емоционален акт. За изпълването му с присъщото му съдържание (проявяване на чувство на жал, на жалост и на състрадание към някого) е без значение дали деецът лично се е срещнал с близките на пострадалия, за да им заяви извиненията си и състраданието си, както и къде е сторено това – дали в съдебната зала или на друго място. По този повод в практиката си ВКС дори приема, че са възможни „причини от различен характер, които да са препятствали подсъдимия да адресира извиненията си и съжалението си директно към близките … – напр. срам, неудобство, липса на достатъчно смелост да се изправи пред тях и пр., а не непременно отсъствие на съчувствие и състрадание към тях“ (решение № 184/20.01.2021 г. по н.д. № 820/2020 г. на трето н.о. на ВКС). В случая от данните по делото е видно, че в хода на въззивното производство подсъдимият е изразил своето дълбоко съжаление за случилото се и за настъпилия трагичен резултат, заявявайки, че е имал възможността да се извини и да изкаже своите съболезнования на близките на пострадалия. Освен това по делото се съдържат достатъчно данни, които сочат, че подсъдимият е осъзнал неправомерността на своето поведение. В тази връзка показателна е и липсата на доказателства за продължаващо социално и правно неприемливо поведение на подсъдимия след извършването на престъплението. Затова при отсъствието на обективни факти, които да опровергават искреността на направената от него морална оценка на деянието му и да показват липса на мотивация у него за положителна промяна, не може да се направи заключение, че изказаното от подсъдимия съжаление е само декларативно, формално и неискрено и че се извършва с цел единствено да се облекчи наказателноправното му положение. Демонстрираното от Д. Й. съжаление е недвусмислено, като обстоятелството, че едновременно с това той е изтъквал доводи за оправдаване и за смекчаване на наказателната му отговорност чрез намаляване на наказанията, упражнявайки правото си на въззивна жалба, категорично не игнорира искреността на този негов морален акт (решение № 84 от 14.06.2022 г. по н. д. № 272/2022 г., І н.о. на ВКС). При това положение въззивната инстанции с основание е включила проявеното от подсъдимия съжаление в кръга на обстоятелствата по чл. 54 НК.

Неоснователни са и възраженията на държавното и частното обвинение срещу приложението на чл. 55 от НК и в частност срещу определянето на наказанието лишаване от свобода по реда на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. За да бъде приложена визираната разпоредба, съдът трябва да констатира наличието на многобройни или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства и същевременно въз основа на тях да направи положителен извод, че в конкретния случай и най-лекото предвидено в закона наказание се явява несъразмерно тежко за извършеното от дееца престъпление. Това кумулативно условие е изпълнено ако чрез конкретните (многобройни или изключителни) смекчаващи обстоятелства се проявява значително по-ниска степен на обществена опасност на деянието от типичната за този вид престъпления, както и на самия деец, което в случая е налице. В мотивите на атакувания съдебен акт внимателно са разгледани и откроени смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства, като към обсъдените от първоинстанционния съд (чистото му съдебно минало, добрите му личностни характеристични данни на семеен и трудещ се човек и съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия) с основание са добавени изразеното от него съжаление за стореното, както и желанието му веднага след произшествието да окаже помощ на пострадалия и предприетите от него действия в тази насока, преустановени и нереализирани единствено заради призив от присъстващите на местопроизшествието да не мести пострадалия. В кръга на смекчаващите обстоятелства въззивният съд неправилно е включил управлението на автомобила от подсъдимия в рамките на разрешената за пътния участък скорост и оправдаването му да е нарушил разпоредбата на чл. 20, ал. 1 ЗДвП. Спазването на правилата относно разрешената скорост и контролирането на ППС е нормативно задължение за водачите, с което те са длъжни да се съобразяват, поради което фактът на спазването им не може да бъде отчитан като самостоятелен фактор, облекчаващ наказателната отговорност на дееца за извършени от него други нарушения на правилата за движение. Изключването на тези обстоятелства от кръга на смекчаващите не се отразява обаче на правилността на крайния решаващ извод на въззивния съд за многобройността на последните. За да се счетат смекчаващите обстоятелства за многобройни, те следва не само да надвишават обичайния брой, но и в съвкупност много силно и съществено да са повлияли за извършването на престъплението или да имат значителна тежест в характеризирането на престъпната дейност и на самия деец. В случая съвкупността от броя, както и тежестта и значението на смекчаващите обстоятелства ги характеризира като многобройни по смисъла на чл. 55 НК, тъй като те не само надвишават обичайното количество, но и в своята съвкупност имат съществена тежест в характеризирането на престъпната дейност и на самия деец като такива със занижена степен на обществена опасност. Разгледани във взаимовръзка с обстоятелствата на самото престъпление и механизма на извършването му (вкл. и това, че ПТП е причинено поради неспазването на едно единствено правило за движение, което категорично не носи белезите на грубо и тежко нарушение, съществено засягащо и компрометиращо пътната безопасност), смекчаващите обстоятелства показват една значително по-ниска степен на обществена опасност на деянието от типичната за този вид престъпления, както и такава (по-ниска степен на обществена опасност) на самия деец. Последната не се опровергава от данните за предходно извършените от подсъдимия административни нарушения по ЗДвП. Тези нарушения са оценени от въззивния съд съобразно конкретната им тежест и давност при немалкия стаж на подсъдимия като правоспособен водач на МПС и в резултат на това правилно е прието, че предвид техния характер и естество не може да им се придаде сериозно значение и въз основа на тях да се изведе актуална характеристика на подсъдимия като рисков и недисциплиниран водач. Установената значително по-ниска степен на обществена опасност на престъпния акт и на дееца обосновава преценката, че и най-лекото, предвидено в закона наказание се явява несъразмерно тежко за подсъдимия за извършеното от него престъпление. В случая именно несъразмерността на най-лекото, предвидено в закона наказание, е обусловила наличието на реализираната от въззивния съд правна възможност за определяне на наказанието по реда на чл. 55, ал. 1 от НК, поради което решението му да приложи тази разпоредба е напълно правилно и законосъобразно и като такова се споделя от касационната инстанция. Затова чрез индивидуализацията на наказанията на подсъдимия по реда на чл. 55 НК вместо по реда на чл. 54 НК не е допуснато нарушение на материалния закон.

Преценявайки комплексно степента на обществена опасност на деянието и на подсъдимия във взаимовръзка с останалите обстоятелства по чл. 54 от НК, както и с целите на наказанието, настоящият касационен състав намира, че санкционната част на атакуваното решение е в параметри, които не сочат на явна несправедливост.

Определеното от въззивния съд наказание лишаване от свобода за срок от 1 година е справедливо с оглед критериите по чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК. Липсва явна и очевидна диспропорция между това наказание, от една страна, и обществената опасност на деянието и дееца, смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и целите по чл.36 НК, от друга страна.

Явната несправедливост на санкцията поради определянето й в по-малък размер предполага същият да е очевидно занижен в сравнение с обществената опасност на деянието и дееца и спрямо съвкупната оценка на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства. В тази хипотеза очевидното несъответствие следва да се изразява в отчетлива и ясно изразена непропорционалност между ниския размер на наложената санкция и данните за степента на обществената опасност на деянието и дееца и смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, при което да е извън всякакво съмнение, че размерът на наказанието е напълно неоправдан, поради това, че е драстично намален. Настоящият казус не разкрива такава характеристика на наказанието лишаване от свобода. То се явява съразмерно изражение на упражнената спрямо подсъдимия държавна принуда, съобразена с личността му и със степента на обществената опасност на извършеното от него.

Определянето на наказанието е логически процес на цялостна оценка на обстоятелствата, при които е извършено престъплението, поради което преценката за индивидуализацията му не следва да е резултат на аритметично сравнение на отделните противопоставими фактори. Дейността на предходната инстанция по индивидуализация на наказанието лишаване от свобода е била съобразена с това принципно положение, поради което неоснователни са оплакванията на държавното и частното обвинение за несправедливост на това наказание заради неправилна оценка на тежестта на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства. Затова не може да бъде направен извод, че спрямо съвкупността от смекчаващи и отегчаващи обстоятелства е налице занижаване на тази санкция.

Наказанието лишаване от свобода е съответно и на целите по чл. 36 НК, тъй като размерът му е от естество да способства за поправителното и превъзпитателно въздействие спрямо подсъдимия и за постигне в цялост на целите по чл. 36 НК. Установените по делото обстоятелства в своята пълнота обосновават извод, че извършеното от подсъдимия престъпление, явяващо се изолирана проява в неговия живот, не изисква упражняването на по-сериозна наказателна репресия, доколкото същият е с чисто съдебно минало, без предходни противообществени прояви и с положителни социални нагласи. Приложената спрямо него наказателна принуда е в необходимата мяра за поправянето и превъзпитаването му и същевременно изключва възможността за създаване както в него, така и в останалите членове на обществото на чувство за безнаказаност. В настоящия казус по-строга наказателноправна репресия спрямо подсъдимия Й. би била неоправдана с оглед личностния му профил и с нищо не би допринесла за постигане целите по чл. 36 НК, които при непредпазливите престъпления са с насока преди всичко „да се създадат условия за утвърждаване на вътрешните задръжки и за надлежно насочване и центриране на вниманието, за да се избегне поведение, което може да предизвика нежеланите от дееца престъпни последици“ (проф. И. Н., Наказателно право на НРБ, Обща част, книга втора, С.-Р, С.,1992 г., стр.241-242).

Поведението на подсъдимия след инцидента (желанието му да окаже помощ на пострадалия и предприетите от него действия в тази насока, преустановени единствено поради призива на присъстващите да не мести пострадалия); незначителната тежест и давността на предходните нарушения по ЗДвП при немалкия му стаж като правоспособен водач на МПС; добросъвестното му процесуално поведение през цялото време на процеса и дадените обяснения в хода на съдебната фаза, в които признава, че не е видял навреме пресичащия пред управлявания от него автомобил пешеходец; голямата степен на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия пешеходец вследствие на предприетото от него неправомерно (на неразрешено за това място) пресичане на натоварен столичен булевард, наред с останалите смекчаващи обстоятелства, дават пълно основание да се приеме, че специалната превенция в насока предотвратяване на бъдещи нарушения на правилата за движение от подсъдимия при управление на МПС не изисква същият да бъде лишаван от това право. Наложеното му наказание лишаване от свобода е достатъчно за постигане на генералната и специална превенции. Ето защо, касационната инстанция намира, че с оглед възможността, предвидена в разпоредбата на чл. 55, ал. 3 от НК, въззивният съд законосъобразно не е наложил по-лекото наказание, което законът предвижда като кумулативно наред с лишаването от свобода, а именно лишаване от правоуправление.

По повод оплакването на частните обвинители за явна несправедливост на наказанието неоснователен е укорът им към въззивния съд, че при определяне на наказанието не е отдал необходимото значение на зачестилите проявления на подобни отклонения от правилата за движение по пътищата, стоящи в основата на множество пътни-транспортни произшествия и зачестилата смърт на невинни участници, както и на генералната превенция. В основата на това оплакване е залегнало разбирането, че случилото се с пострадалия е част от общата картина на множеството пътно-транспортни произшествия в нашата страна, с които обществото полага усилия да се справи, и че това само по себе си налага по-сериозно наказателно санкциониране на подсъдимия. То обаче не държи сметка, че наказателната отговорност за извършено престъпление е лична и се понася в зависимост от степента на обществената опасност на самото деяние и на дееца, както и от всички останали обстоятелства, включени в обхвата на чл.54 НК, като наказанието трябва да е съответно на извършеното престъпление. Затова наказанието за дадено престъпление не може да бъде определяно в зависимост от налагащи се тенденции на завишаване броя и тежестта на престъпните прояви от определен вид и ефекта им върху обществото. Обратното би означавало наказателната отговорност на извършителя на престъпление да бъде ангажирана не само за лично стореното от него, но и за други престъпни прояви, в които той няма участие, което е правно нетърпимо предвид прокламирания в чл. 35, ал. 1 и 2 НК принцип за личния характер на наказанието. Високият статистически ръст на транспортните престъпления, значителната обществена опасност на някои от тях и особената чувствителност на обществото към тях заради трагичните им последици в чисто човешки и личен план са безспорни обстоятелства, но за постигане на целите на чл. 36 НК отговорността следва да съответства на степента на обществена опасност на конкретното деяние и на конкретния деец, като съдът е длъжен да отчете особеностите на всеки отделен случай от гледна точка индивидуализацията на санкцията. Т.е., високият статистически ръстът на тези престъпления и засиленият им обществен отзвук не биха могли сами по себе си да бъдат фактори, обуславящи увеличаване размера на наказанието, като се игнорират всички останали обстоятелства, имащи значение за отмерване на наказателната принуда, която следва да се приложи спрямо конкретния подсъдим. В дейността по индивидуализацията на наказанието съдът отчита не обществената опасност на престъпленията от определен вид, а специфичната обществена опасност на разглежданото деяние и на дееца. В случая обществената опасност на инкриминираното деяние е намерила израз при определянето на санкцията за престъпленията по чл. 343 НК. Преценката за размера на наказанието не може да се основава единствено върху тежестта на съставомерния резултат, а на комплексната оценка на всички значими за индивидуализацията на наказанието обстоятелства, включени в обхвата на чл.54 НК. Освен това при разрешаването на въпроса за размера на наказанието съдът трябва да постигне баланс между посочените в чл. 36 НК цели - поправянето и превъзпитанието на осъдения и общопревантивната функция на наказанието, което априори означава, че по-строгото санкциониране на дееца не може да се следва само по съображения за постигане на генералната превенция. Нейните цели винаги се постигат чрез индивидуалната превенция, а не чрез несъобразена с конкретното деяние и с конкретния деец строгост и тежест на наказанието.

По тези съображения не е налице и претендираното от държавното и частното обвинение касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК.

Изложеното дотук мотивира касационната инстанция да приеме, че след като не се установяват заявените в протеста и в жалбата касационни основания, атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.

Воден от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 9 от 09.01.2025 г. на Апелативен съд – С., постановено по ВНОХД № 1327/2023 г. по описа на същия съд.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: