Собственост върху сграда при прехвърляне на дворно място при развод

Текстът на акта

Ключови фрази

решение по гр.д.№ 229 от 2024 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение

Р Е Ш Е Н И Е

№ 41
гр.София, 30.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в открито закрито съдебно заседание на двадесет и втори януари две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

МИЛЕНА ДАСКАЛОВА

при участието на секретаря Цветелина Пецева, като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 229 по описа за 2024 г. приема следното:

Производството е по реда на чл.290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. П. П. срещу решение № 184 от 30.10.2023 г. по в.гр.д.№ 369 от 2023 г. на Варненския апелативен съд, I състав, с което е потвърдено решение № 672 от 05.06.2023 г. по гр.д.№ 1501 от 2022 г. на Варненския окръжен съд, IX състав, с което са отхвърлени исковете по чл.124, ал.1 ГПК, предявени от А. П. П. срещу А. А. П. и П. А. П., за признаване за установено, че ответниците не са собственици на по 1/4 ид.ч. за всеки от тях от жилищна сграда, находяща се в [населено място],[жк], ул.„Д-р Л. П.“ № 28Б, построена по документ за собственост в УПИ ***, в квартал ***, *** микрорайон по плана на [населено място], а по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-92 от 14.10.2008 г., представляваща две сгради:

1. сграда с идентификатор № ***, със застроена площ от 144 кв. м., на два етажа, с предназначение- друг вид за обитаване, с разгърната застроена площ от 288 кв.м. и с принадлежащото й мазе с площ от 70 кв.м. и

2. сграда с идентификатор № ***, със застроена площ от 58 кв. м., на един етаж, с предназначение - жилищна сграда- еднофамилна, ведно с правото на строеж върху поземления имот с идентификатор № ***.

С определение № 5013 от 05.11.2024 г. настоящият състав на ВКС, ГК е допуснал касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК /поради противоречие с практиката на ВКС- решение № 125 от 29.10.2019 г. по гр.д.№ 616 от 2019 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 60008 от 06.07.2021 г. по гр.д.№ 3876 от 2020 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 50130 от 20.01.2023 г. по гр.д.№ 1207 от 2022 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 1 от 24.07.2012 г. по гр.д.№ 777 от 2010 г. на ВКС, ГК, І г.о. и решение № 529 от 09.07.2010 г. по гр.д.№ 1129 от 2009 г. на ВКС, ГК, І г.о./ по следните правни въпроси:

1. Придобива ли съпругът сградите върху земята, за която е уговорено, че остава в негова собственост, щом тези сгради не са изключени изрично от предмета на споразумението по чл.101 СК /отм./ ? и

2. Подлежи ли на тълкуване волята на страните по текста на сключеното споразумение по чл.101 СК /отм./ във връзка с уговореното в него, че земята ще остане собственост на единия съпруг и във връзка с прилагането на принципа на приращението по чл.92 ЗС като придобивен способ спрямо неупоменатите постройки в него? Имат ли значение обстоятелствата, изявленията на съпрузите и поведението им във връзка със сключване на споразумението?

В проведеното открито съдебно заседание пълномощниците на касатора А. П. П.- адв.К. и адв.К. поддържат жалбата. Излагат подробни съображения за неправилност на решението на Варненския апелативен съд и молят то да бъде отменено, като вместо него да бъде постановено ново решение за уважаване на предявените от А. П. отрицателни установителни искове за собственост. Претендират и за направените по делото разноски за трите съдебни инстанции.

Ответниците А. А. П. и П. А. П. не се явяват в проведеното открито съдебно заседание, не изпращат представител и не заявяват становище. Оспорили са касационната жалба в писмен отговор от 15.01.2024 г.

Настоящият състав на Върховният касационен съд, ГК, първо г.о. по въпросите, по които е допуснато касационното обжалване, споделя приетото в горепосочената практика на ВКС, че при прехвърляне на дворно място, реална или идеална част от него /независимо дали по силата на сделка или споразумение по чл.101 СК /отм.//, приобретателят по сделката /споразумението/ става собственик както на дворното място, така и на намиращите се в него сгради, освен ако те изрично не са изключени от предмета на договора или по друг начин не е доказано, че не са били предмет на този договор. Това е така, тъй като сградите по прeзумпция /с изключение на случаите, в които са изградени в резултат на учредено в полза на трето лице и реализирано право на строеж/ са собственост на собственика на мястото- като приращение към него по чл.92 ЗС. Поради това, за да се смята оборена презумпцията по чл.92 ЗС, при прехвърляне на собствеността върху мястото запазването на собствеността върху изградените в това място сгради следва да бъде изрично уговорено в прехвърлителния договор. Във всички случаи действителната воля на страните по такъв договор /включително по споразумение по чл.101 СК /отм.// относно това дали с него се прехвърля собствеността не само върху мястото, но и върху изградените в мястото постройки, подлежи на тълкуване по реда на чл.20 ЗЗД не само с оглед уговорките/клаузите на договора, но и с оглед изявленията и поведението на страните при сключване на този договор.

По съществото на касационната жалба ВКС приема следното: Съдът е бил сезиран с отрицателни установителни искове за признаване за установено по отношение на ищеца А. П. П., че ответниците А. А. П. и П. А. П. не са собственици на по 1/4 ид.ч. от сграда /две сгради съгласно заснемането в кадастралната карта/, находяща се в недвижим имот в [населено място],[жк], ул.„Д-р Л. П.“ № 28Б. В исковата молба ищецът е твърдял, че с нотариален акт № 196 от 14.08.2019 г. майката на ответниците и бивша съпруга на ищеца Т. З. П. не е могла да прехвърли на ответниците процесните по 1/4 ид.ч. от сградата, тъй като самата тя не е притежавала 1/2 ид.ч. от тази сграда. Макар сградата да е била изградена по време на брака на ищеца и Т. П., след неговото прекратяване е останала изключителна собственост на ищеца по силата на сключеното между съпрузите споразумение по чл.101 СК /отм./.

От събраните по делото доказателства от фактическа страна е установено, че дворното място /имот пл.№ *** по плана на *** подрайон на [населено място]/, в което е построена процесната сграда, е било придобито от ищеца А. П. П. и бившата му съпруга Т. З. П. по време на брака им, по силата на договор за доброволна делба от 03.11.1998 г., сключен в изискуемата форма. Бракът между ищеца и Т. П., сключен на 16.09.1984 г., е прекратен чрез развод по взаимно съгласие по реда на чл.100 СК /отм./, с влизане в сила на решението за развод на 17.01.2000 г. С решението за прекратяване на брака е утвърдено постигнатото между съпрузите споразумение по чл.101 от СК /отм./, с което същите са уредили и имуществени отношения помежду си. Според мотивната част на решението, споразумението е в следния смисъл: „Молителите признават за установено по отношение на Т. П., че придобитият по време на брака недвижим имот- имот пл.№ *** по плана на *** подрайон на [населено място], м.„Св.Н.“, с площ от 1180 кв. м., при граници: имот пл.№ ***, имоти пл.№ *** и № ***, е изключителна собственост на А. П., придобит с изцяло лични средства при пълна трансформация“. С диспозитива на бракоразводното решение горепосоченият недвижим имот е поставен в дял и собственост на А. П.. Видно от мотивите на това бракоразводно решение, последното съдебно заседание по бракоразводното дело е проведено на 16.11.1999 г. и на него страните са потвърдили постигнатото между тях споразумение. Относно процесната сграда, от представения по делото акт обр.14 от 20.09.1999 г. и събраните по делото свидетелски показания се установява, че строителството на тази сграда е започнало през пролетта на 1998 г. и сградата е завършена в груб строеж на 20.09.1999 г., тоест преди прекратяването на брака между страните. С декларация от 27.03.1999 г. Т. П. е заявила, че няма да има никакви имуществени претенции към бъдещите постройки върху мястото, тъй като те ще бъдат изградени изцяло със средства и материали на А. П., но въпреки това с нотариалния акт № 196 от 14.08.2019 г. е прехвърлила на децата си и ответници по делото общо 1/2 ид.ч. от процесната сграда.

При така установената фактическа обстановка, неправилно въззивният съд е приел, че процесната сграда /две сгради, според заснемането в кадастралната карта/ не е придобита от ищеца А. П. П. по силата на утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл.101 СК /отм./ с бившата му съпруга А. А. П., а е останала СИО, а след развода- процесната 1/2 ид.ч. от нея е била собственост на А. П., поради което същата валидно я е прехвърла на ответниците с нотариалния акт от 14.08.2019 г. След като в споразумението по чл.101 СК /отм./ в частта му, касаеща дворното място, не е посочено изрично, че сградата е изключена от неговия предмет и след като при тълкуване на действителната воля на страните /с оглед изявлението на Т. П. в декларацията й от 27.03.1999 г. и действията й в съдебното заседание от 16.11.1999 г. по бракоразводното дело/ не може да се направи извод за изключване на сградата от предмета на споразумението, то следва да се приеме, че по силата на това споразумение ищецът е придобил не само дворното място, но и изградената в него сграда. Тоест, след прекратяването на брака бившата съпруга на ищеца Т. П. не е притежавала 1/2 ид.ч. от тази сграда /на основание прекратената СИО/, поради което и не е могла да прехвърли правото на собственост върху тази част от имота на ответниците с нотариалния акт № 196 от 14.08.2019 г.

Неправилно и в противоречие с отговора на поставения втори правен въпрос, при тълкуване на волята на страните по посоченото споразумение /за определяне на това какъв е предметът на споразумението/ съдът не е взел предвид декларацията на А. П. от 27.03.1999 г., в която П. е заявила, че няма да има никакви имуществени претенции към бъдещите постройки върху мястото, тъй като те ще бъдат изградени изцяло със средства и материали на А. П.. Не е съобразено и поведението на А. П. в последното съдебно заседание от 16.11.1999 г. по бракоразводното дело, в което бившите съпрузи са потвърдили сключеното между тях споразумение /не са заявили, че изключват процесната сграда от предмета на споразумението, въпреки че към този момент тя вече е била изградена в груб строеж/.

Неправилно е и приетото от въззивния съд, че тъй като към датата на сключване на споразумението по чл.101 СК /отм./ сградата не е била завършена в „груб строеж“ /тоест, все още не е представлявала самостоятелен обект на собственост/, не може да се приеме, че тя е била предмет на споразумението. Доколкото споразумението по чл.101 СК /отм./ има вещно-прехвърлително или вещно-установително действие от момента на влизане в сила на бракоразводното решение, с което това споразумение се одобрява, и доколкото съгласно чл.259а ГПК /отм./ съдът не може да постанови решение за развод по взаимно съгласие, ако страните не са се явили лично в помирителното съдебно заседание и не са заявили, че поддържат молбата си, действителната воля на страните по това споразумение следва да се преценява и тълкува не към датата на подаване на споразумението в бракоразводния съд, а към датата на съдебното заседание, в което страните са потвърдили това споразумение. А в конкретния случай към тази дата /16.11.1999 г./ процесната сграда вече е била завършена в „груб строеж“, тоест представлявала е обект на собственост.

Поради гореизложеното и на основание чл.293, ал.2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно- постановено в нарушение на материалния закон. Тъй като не се налага извършването на нови или повтарянето на съдопроизводствени действия, делото не следва да бъде връщано на въззивен съд за ново разглеждане, а ВКС следва да постанови решение по съществото на спора- за уважаване на предявените отрицателни установителни искове за собственост.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК ответниците дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца направените от него разноски по делото за трите съдебни инстанции в размер на 15 596,49 лв. , включващи 1 362,86 лв. държавна такса за завеждане на делото, 136,29 лв. такса за вписване на исковата молба, 4 256 лв. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита пред първата съдебна инстанция, 686,41 лв. държавна такса за въззивно обжалване, 4 256 лв. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита пред въззивната инстанция, 400 лв. възнаграждение за вещо лице по въззивното дело, 30 лв. държавна такса за допускане на касационното обжалване, 686,43 лв. държавна такса за разглеждане на касационната жалба и 3 787,50 лв. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита през касационната инстанция.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 184 от 30.10.2023 г. по в.гр.д.№ 369 от 2023 г. на Варненския апелативен съд, I състав и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.124, ал.1 ГПК по отношение на А. П. П. от [населено място], [улица], със съдебен адрес: [населено място], [улица], чрез адв.Р. К., че А. А. П. И П. А. П. и двамата от [населено място], общ.А., обл.В., със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.4, чрез адв.Б. Р. не са собственици на по 1/4 ид.ч. за всеки от тях от жилищна сграда, находяща се в [населено място],[жк], ул.„Д-р Л. П.“ № 28Б, построена по документ за собственост в УПИ ***, в квартал ***, *** микрорайон по плана на [населено място], а по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-92 от 14.10.2008 г., представляваща две сгради:

1. сграда с идентификатор № ***, със застроена площ от 144 кв. м., на два етажа, с предназначение- друг вид за обитаване, с разгърната застроена площ от 288 кв.м. и с принадлежащото й мазе с площ от 70 кв.м. и

2. сграда с идентификатор № ***, със застроена площ от 58 кв. м., на един етаж, с предназначение - жилищна сграда- еднофамилна, ведно с правото на строеж върху поземления имот с идентификатор № ***.

ОСЪЖДА А. А. П. и П. А. П. с горепосочения адрес да заплатят на А. П. П. с горепосочения адрес на основание чл.78 ГПК сумата 15 596,49 лв. /петнадесет хиляди петстотин деветдесет и шест лева и четиридесет и девет стотинки/, представляваща разноски по делото за трите съдебни инстанции.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.