Намаляване на условно наказание за данъчно престъпление с фиктивни фактури

Текстът на акта

Ключови фрази

Престъпление по чл. 255, ал. 3 НК * явна несправедливост на наказанието * давност за наказателно преследване * приложение на чл. 55 НК

Р Е Ш Е Н И Е

№ 269

гр. София, 10 юни 2025 г.

Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди и двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ

ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ

КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ

при секретар Елеонора Михайлова, при участието на прокурора С. М. от ВКП, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 343 по описа за 2025г.

Производството по реда на чл.346 т.1 от НПК е образувано по подадена касационна жалба от защитник на подсъдимия срещу изменително въззивно решение рег. № 17 / 17.02.2025г. по ВНОХД № 20244000600270 / 24г. на Великотърновски апелативен съд, първи наказателен състав.

С въззивното решение е изменена първоинстанционната присъда № 6 / 19. 03. 2024г., постановена по НОХД 446 / 2021г. по описа на Великотърновски окръжен съд,

Недоволен от постановения съдебен акт, подсъдимият чрез защитата си е подал касационна жалба, в която се твърдят допуснати нарушения на закона и явна несправедливост на наложеното наказание.

Конкретно се заявява, че само привидно са обсъдени направените въззивни възражения и оплаквания от втората по ред инстанция. Неясно било как било формирано убеждението на инстанцията по същество за наличие на пряк умисъл на подсъдимия, като не бил верен изводът на съда, че деецът бил наясно, че използваните от него фактури не отразяват реални сделки.

В подкрепа на твърдението си защитата сочи, че дружествата доставчици на „В.“ ООД (собственост на подсъдимия) са регистрирани по ЗДДС и всяко едно от тези дружества било изпълнило задължението си да наисли следващия се данък добавена стойност по издадените фактури.

Твърди се, че по извършени данъчни ревизии на част от 11 - те дружества – доставчици, се е установило с издадени ДРА, в които били отчетени начислен ДДС по издадените на „В.“ ООД фактури. Позовава се и на включени процесните фактури в дневниците на тези дружества. Излагат се твърдения за извършена действително дейност, за която дружеството е платило и която по количество и качество отговаряла на свършеното и предадено от дружеството към горските стопанства.

Според защитата въззивната инстанция изцяло се е доверила на държавното обвинение и недоказаните твърдения за виновност, които били оборени, като било доказано че подсъдимият не е знаел, че фактурите, договорите за поръчка и протоколите за извършените дейности са неистински. Също така се заявява, че по време на съдебното производство се установило, че съдържанието на процесните фактури и другите първични и съпътстващи счетоводни документи изцяло отговаряли по количество, стойност, качество и време на извършената от дружеството работа по залесяване и озеленяване, която е отчетена пред горските стопанства и държавни лесничейства.Това се потвърждавало от изслушаната тройна съдебно-икономическа експертиза, което заключение обаче не намерило място в мотивите на въззивната инстанция. Последната също така не обърнала внимание как все пак дружеството е извършило дейностите по залесяването и дърводобив в обема, в който същите са приети и разплатени с него.

Фокусирано се твърди, че лъжливото документиране на търговски сделки по фактурите и предаването им за осчетоводяване, като следвало обективно да е доказано невярното отразяване на сделките във фактурите. Последното не било факт, а такова невярно отразяване било оборено в хода на съдебното производство със събраните по делото доказателства.

Подсъдимият, според защитата, е бил данъчно задължено лице, но също така е следвало да се установи осъзнаването от негова страна , че в справките- декларации се потвърждава неистина, като само тогава следвало да се ангажира неговата наказателна отговорност.

Защитата се позовава на тълкуване на директива № 2006 / 112 / ЕО на Съвета на Европа от 28.11. 2006г. от страна на съда на европейския съюз (СЕС), като според нея не се допускала национална практика, според която данъчните органи отказват признаването на данъчен кредит от ДДС, без да доказват , че данъчно задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от издателя на фактурата или от друг субект по веригата за доставки, или като се позовават само на липсата у издателя на фактурата на други документи, освен последната.

В заключение се твърди липса на съставомерност както от обективна, така и от субективна страна – че деецът не е действал с пълно съзнание за наличие на фиктивни сделки от 11 – те дружества – контрахенти, че дневниците на дружеството на дееца да са с невярно съдържание поради отразяване на получените от тези дружества фактури, че всички отчетни документи са били попълвани от свидетелката М. Й., в чиято добросъвестност подсъдимият не се е съмнявал, както не се съмнявал и в хората, с които е работил, че не е имал физическа възможност за ежедневен и непрекъснат контрол върху отчитаната дейност с оглед обема й и разстоянията между обектите.

Прави се възражение относно квалифицирането на деянието като продължавано престъпление и се поставя въпросът дали периода от пет години и пет месеца продължителен ли е или не, както и дали месечните периоди през този срок, които не са инкриминирани правят деянието довършено. След като деянията били 43, за защитата е под въпрос как всяко следващо деяние се явявало продължение на предшестващото от обективна и субективна страна, доколкото това била счетоводна отчетност и данни, подавани за всеки месец, независимо един от друг, и извършвани независимо една от други отчетни доставки.

На последно място се прави възражение за явна несправедливост на наложеното наказание, като се твърди, че не били обсъдени възражения на защитата от страна на въззивната инстанция за изтекла давност за деяния от 14.02.2007г. до 11.06.2010г., като се позовава на образувано производство едва през 2015г. под № 36 на ОД – МВР, Велико Търново. Оспорват се мотивите на въззивната инстанция, че давността за наказателно преследване започва да тече от преустановяване на продължаваното престъпление, тъй като всеки данъчен период представлявал отделно деяние и имало много данъчни периоди през срока, за които нямало повдигнати обвинения. Не били взети предвид и възраженията за изтекла абсолютна погасителна давност към момента на постановяване на присъдата за времето до 19.03.2009г. Защитата твърди и липса на реално нанесена щета.

По отношение на предявения по делото граждански иск защитата отново се позовава на давност, която по смисъла на чл.110 от ЗЗД била изтекла към момента на привличане в качеството на обвиняем на дееца на 28. 07. 2020г. Оспорват се мотивите на въззивната инстанция за приложение на чл.114, ал. 1 от ЗЗД, тъй като според защитата вземането на държавата е станало изискуемо от момента на влизане в законна сила на ревизионния акт през 2013г., като давността е изтекла преди на подсъдимия да му бъде предявено обвинение. Предвид на това възражение се обосновава неоснователност, недоказаност и едновременно с това погасяване по давност преди предявяването на гражданския иск.

Поддържа се в заключение възражение за изтекла давност към момента на повдигане на обвинение на дееца – към 28. 07. 2020г. за възбуждане на наказателно преследване по смисъла на чл.80, ал.3, вр. ал. 1, т. 3 от НК за деянията по обвинителния акт за периода от 14. 02. 2007г. до 116. 2010г. или общо за 24 единични деяния от общо 38, описани в пункт първи от акта, както и за три деяния от пункт 2 – ри. Посочва се, е към датата на постановяване на присъдата е изтекла и абсолютната погасителна давност за периода 14. 02. 2007г. до 19. 03. 2009г., по който въпрос нямало обсъждане в мотивите на обжалвания съдебен акт.

Иска се оправдаване на подсъдимия и отхвърляне на предявения граждански иск, както и присъждане на разноските по делото.

Прокурорът от ВКП в съдебното заседание пледира за оставяне без уважение на депозираната жалба. Оспорва възражението за изтекла давност за наказателно преследване, като твърди, че абсолютната давност за деянието изтича на 13. 07. 2027г.

Сочи, че е правилен изводът на въззивната инстанция, че по несъмнен начин е установено обстоятелството за предоставяне от подсъдимия като управител на дружество на инкриминираните данъчни фактури за включване в счетоводството на фирмата, и това въпреки знанието за нереалност на фактурираните с тях доставки.

Определя като неоснователно възражението на защитата за предявяване на гражданския иск след изтичане на петгодишната погасителна давност, тъй като бил правилен изводът на въззивната инстанция , че най – ранния момент за предявяване на този иск бил моментът на повдигане на обвинението. Това бил в същото време и най – ранния момент , в който можело да се направи обоснованото предположение за авторство на дееца, т.е.е да се счете, че той е открит и че задължението на дееца от деликта, в случая престъплението, е станало изискуемо.

Посочва, че определеното наказание не е явно несправедливо, като съдът е приел наличието на чл. 55 от НК, наложено е под минимума, като е отменена и постановената от съда от първата инстанция конфискация.

Подсъдимият А. се явява лично и се представлява от защитник. Последният пледира, като поддържа изцяло касационната жалба по изложените в нея съображения и моли деецът да бъде оправдан.

Подсъдимият А. в лична защита заявява че през времето на процеса не успял да схване своята вина. Управляваната от него фирма работела на големи разстояние, с големи групи от хора и явилите се свидетели потвърдили, че работата е свършена, че никъде не било посочено, че работата не е извършена. Отговорниците по места заявявали, че са работили с хора и са получавали документи от тях, като са представяни в счетоводството. Счетоводителката потвърдила получаването им, както и нареденото от подсъдимия да проверява фирмите, а самият подсъдим нямал нищо общо с тези документи и протоколи, както показала експертизата по делото.

При последната си дума твърди, че смята, че е невинен и иска да бъде оправдан.

Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното:

С първоинстанционна присъда под № № 6 / 19. 03. 2024г., постановена по НОХД 446 / 2021г. по описа на Великотърновски окръжен съд, подсъдимият А. е признат за виновен и е осъден за деяние по чл. 255, ал.3, вр. ал.1, т. 2 пр.1, т. 6, пр. 2, алт. 1 и т. 7, вр. чл. 26, ал.1 от НК , като по реда на чл.54 от НК му е наложено наказание на минимума от три години лишаване от свобода, с приложение на чл.66, ал.1 от НК за срок от 5 години.

Постановена и конфискация на 1/2 от имуществото на дееца.

С атакуваното по касационен ред въззивно решение рег. № 17 / 17.02.2025г. по ВНОХД № 20244000600270 / 24г. на Великотърновски апелативен съд, първи наказателен състав присъдата на първостепенният съд е изменена, като е приложен член 55 от НК, наказанието е намалено на 2 и половина години лишаване от свобода и е отменена постановената конфискация. В останалата част присъдата е потвърдена изцяло.

Касационната жалба е подадена от надлежно легитимиран процесуален субект – защитникът на подсъдимия, в указания от закона срок.

Разглеждайки я по същество, съставът на ВКС намери че тя се явява неоснователна в основната си част.

Фактите по делото са установени по един безупречен и безспорен начин. По начало не се спори за качеството на проведената процедура по установяването им. Събрани са всички относими обстоятелства, прието е и едно от основните твърдения на защитата и на самия подсъдим – за извършената реална работа, която е била приета от съответните държавни горски стопанства въз основа на сключените с фирмата „В.“ ООД договори – абзац трети от страница 24 от мотивите на въззивната инстанция.

Не е прието, че тази отчетена и приета за реално извършена дейност е извършена от дружествата, който са контрахенти по представените и инкриминирани по делото 71 броя данъчни данъчни фактури. Този извод на второинстанционният съд е в пълно съзвучие с доказателствата, установени, събрани и проверени по делото.

Това се явява и основното противоречие, открояващо се между обвинителната теза от една страна, и линията на защитата от другата страна. По категоричен начин обаче е установено – с надлежно посочени доказателства в абзац 4-ти на стр.24 от цитираните мотиви, че процесните единадесет дружества не са извършвали дейност, която да се подчинява на установените данъчни правила, а и изобщо каквато и да е дейност. Няма никакво значение за съставомерността на деянието, обстоятелството, че дейността, декларирана за данъчен кредит, е била реално извършена, както се твърди от защитата и както е възприето от въззивната инстанция. Касационната инстанция ще се съгласи, че това е така, но ще отбележи, че в случая дружеството, управлявано и представлявано от подсъдимия, не е имало право на данъчен кредит. Възприетите плащания в брой, на неустановени по делото лица, за което във „В.“ ООД не е имало никакви разходно-оправдателни документи, говори единствено, че претендираната за извършена дейност не подлежи на осчетоводяване и съответно е извън периметъра на данъчните правила, а е в рамките на т.н. „сива икономика“. Повтаряемостта на претенцията за данъчен кредит, тоест за данъчно облекчение, основана на невярно осчетоводяване и деклариране, предвид липсата на дейност от процесните контрахенти на подсъдимия, от своя страна говори единствено в подкрепа на правилността на изводите на въззивната инстанция. Изложените съображения от въззивната инстанция са напълно достатъчно за формиране на вътрешното му убеждение, че декларираната дейност, макар и извършена, не е извършена от надлежно данъчно регистрирани лица и които са различни от 11 - те ползвани фирми.

Тук е мястото да се отбележи, в противовес на твърдението на защитата - че дружествата доставчици на „В.“ ООД (собственост на подсъдимия) са регистрирани по ЗДДС и всяко едно от тези дружества било изпълнило задължението си да начисли следващия се данък добавена стойност по издадените фактури, че това не променя по никакъв начин горните изводи, нито прави реални, тоест извършени от самите фирми, сделките. Това в пълна степен се отнася и за твърденията, че по извършени данъчни ревизии на част от 11 - те дружества – доставчици, се е установило с издадени ДРА, в които били отчетени начислен ДДС по издадените на „В.“ ООД фактури и че са процесните фактури били включени в дневниците на тези дружества.

Тази повтаряемост също обосновава верността на изводите на въззивната инстанция, за наличието на субективна страна у подсъдимия. Освен това конкретната претенция на защитата тангира с твърдение за необоснованост, което не съставлява същинско касационно основание.

Касационните възражения са били предмет на разглеждане и във въззивната инстанция, като са получили съответен, обоснован и верен отговор. Извън контекста на необоснованост, който настоящия съд не разглежда, може да се отбележи, че добросъвестно втората инстанция е отбелязала, че воденото счетоводство, осъществявано от св. Й. не е било изцяло нередовно и в нарушение на закона за счетоводството – абзац първи, стр. 30 от мотивите на обжалваното решение. Съдът добре е обяснил защо само част от фактурите са с невярно съдържание и наличието на добросъвестно водено счетоводство не изключва съставомерните деяния, тъй като то не е водено изцяло добросъвестно, разбира се не по вина на счетоводителката, а на предоставящия съответните данъчни документи – подс. А.. Наличието на периоди, в които не е имало инкриминирани данъчни фактури не изключва приложението на чл.26 от НК, тъй като е достатъчно между отделните деяния, съставляващи невярното документиране, да има непродължителен период от време, който константната съдебна практика е определила на една година. Възражението в тази връзка за нарушение на материалния закон се определя като неоснователно.

Възражението на защитата относно ненамиране на място в мотивите на въззивната инстанция за заключението на изслушаната тройна съдебно-икономическа експертиза и повдигането на въпроса как все пак дружеството е извършило дейностите по залесяването и дърводобив в обема, в който същите са приети и разплатени с него, също се определя като неоснователно. Това са обстоятелства извън предмета на доказване, те могат да имат единствено значение при определяне степента на отговорност на подсъдимия. Държавното обвинение няма за задача да докаже дали дейността е извършена действително, а дали отчетената дейност е извършена именно от данъчно задължените и регистрирани лица, респективно дали данъчно задълженото лице, дружеството, представлявано от подс. А. е имало право на данъчен кредит. Тя е установила, и това с основание е възприето от съдилищата по същество, че не е извършена от процесните дружества, ерго, макар и да е реално извършена дейност, за нея не се следва данъчно облекчение ( ярко свидетелство за противодействие на т.н. „ сива икономика“).

Горните изводи са в противовес на защитното твърдение, че не било обективно доказано невярното отразяване на сделките във фактурите, а множеството фактури от множество фирми, 11 на брой, които не са извършвали никаква дейност или дейност, напълно различна от фактурираната установяват по несъмнен начин желанието за получаване на данъчно облекчение, което не се дължи. Изводите на съдилищата в тази насока са логични, съобразени с фактите по делото и житейски правдиви, като отново следва да се заяви, че необосноваността, каквато де факто отсъства, не е основание за касационно възражение.

Отхвърля се на поредно място защитното възражение с позоваване на директива № 2006 / 112 / ЕО на Съвета на Европа от 28.11. 2006г. от страна на съда на европейския съюз (СЕС), според която не се допускала национална практика, според която данъчните органи отказват признаването на данъчен кредит от ДДС, без да доказват, че данъчно задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от издателя на фактурата или от друг субект по веригата за доставки, или като се позовават само на липсата у издателя на фактурата на други документи, освен последната. Казусът е различен, подсъдимият не е предоставил по веригата стоки или услуги, а той е краен получател на услуги и платец. Твърди, че е платил за дейност, която не е извършена от контрахентите по делото. Дори и да има реално плащане (което по същество се и приема от съдилищата), то не е на данъчно задължените субекти, посочени от обвинението.

Касационният състав се позова вече на т.н. „ modus operandi“, който опровергава защитното възражение за липса на действия с пълно съзнание за наличие на фиктивни сделки от 11 – те дружества – контрахенти. Позоваването на обстоятелствата, че дневниците на дружеството на дееца не са с невярно съдържание поради отразяване на получените от тези дружества фактури, че всички отчетни документи са били попълвани от свидетелката М. Й., в чиято добросъвестност подсъдимият не бил се съмнявал, както не бил се съмнявал и в хората, с които е работил, че не бил имал физическа възможност за ежедневен и непрекъснат контрол върху отчитаната дейност с оглед обема й и разстоянията между обектите, далеч не превалират над наличието на определения интерес да получи неследващото се данъчно облекчение. Това може да бъде основателно възражение при единични случаи, но не и при повтарящите се действия през годините, при едни и същи обстоятелства и неизменен личен интерес.

На конкретното възражение относно квалифицирането на деянието като продължавано престъпление , с поставен въпрос дали периода от пет години и пет месеца продължителен ли е или не, както и дали месечните периоди през този срок, които не са инкриминирани правят деянието довършено, по същество бе даден отговор по- горе.

Оспорването на мотивите на въззивната инстанция относно давността за наказателно преследване с твърдението ,че последната започва да тече от преустановяване на продължаваното престъпление, тъй като всеки данъчен период представлявал отделно деяние и имало много данъчни периоди през срока, за които нямало повдигнати обвинения, се определя от касационния състав отново като неоснователно. Единствено правно значение имат тези периоди, за които от обвинението се твърди, че съставляват съставомерни дейния и периодите между тях следва да са непродължителни, което условие е изпълнено, както се отбеляза по-горе. Неикриминираните периоди нямат никакво отношение към обвинението, нямат негативен аспект и липсва правен интерес за защитата от обсъждането им.

Напълно споделим е изводът на въззивната инстанция относно липсата на изтекла погасителна давност за наказателно преследване, тъй като действително системата от отделните дейния законодателно е определена като продължавано престъпление, стига да са изпълнени условията, предвидени в чл.26 от НК В случая те са изпълнени, налице е едно престъпление, което се довършва с реализирането на последното деяние. Възражението на защитата в тази връзка се определя също като неоснователно.

Позоваването отново на давност по отношение на предявения по делото граждански иск защитата отново е неоснователно възражение, включително и при позоваването на чл.110 от ЗЗД. Защитата твърди, че вземането на държавата е станало изискуемо от момента на влизане в законна сила на ревизионния акт през 2013г., като давността била изтекла преди на подсъдимия да му бъде предявено обвинение. Оспорва се приложението в тази връзка на чл.114, ал.1 от ЗЗД. Съдебната практика е достатъчно категорична, че петгодишния давностен срок по чл.110 от ЗЗД започва да тече едва от откриването на дееца, съобразно чл.114, ал.3 от ЗЗД. „Откриването“ на дееца обаче е моментът, на привличането в качеството на обвиняем на дееца. В подобен смисъл е решение № 218 / 13 . 05. 2025г. по к.д. № 236 / 25г., на ВКС, 1-во наказателно отделение.

Конституционният съд на Република България е имал възможността да се произнесе в тази връзка по конст. дело № 1 / 20г., с решение № 12 / 30. 07. 2020г., като е приел, че „възбуждане на наказателно преследване“ е тази дейност на органа на досъдебното производство, чрез която се отправя твърдение срещу конкретно лице за извършено от него конкретно престъпление. С възбуждането на наказателно преследване възниква фигурата на обвиняемия, т.е. възбуждането на наказателно преследване срещу едно лице се осъществява с привличането му като обвиняем.“

Това становище на конституционния съд само потвърждава верността на изложените по – горе доводи и категорично потвърждава извода, че откриването на дееца става с предявяването на наказателното обвинение, но не и с влизането в сила на съответния ревизионен акт. Последният има своите правни последици, изискуемата сума по този акт може да съвпада с имуществения размер на предявеното обвинение, но с положителност може да се твърди обосновано, че неплатеното данъчно задължение е резултат на престъпна дейност едва с привличането в качеството на обвиняем на дееца. Задача на държавното обвинение, на съдилищата да проверят, съответно да потвърдят или отхвърлят обвинителното твърдение за извършен деликт.

Независимо от безспорната изискуемост на неплатеното данъчно задължение по смисъла на издадения РА, гражданският иск е допустим в наказателното производство. Така изрично и т.2 от ТР № 4 / 12. 03. 2016г. по т.д. № 4 / 2015г. на ОСНК. Идентичността на задължението не е пречка да се претендира в наказателното производство, а конкуренцията на евентуално двойното присъждане се решава на плоскостта на неоснователното обогатяване, като не съществува опасност деецът да плати два пъти едно и също задължение.

Възражението за явна несправедливост на наложеното наказание се намери обаче за основателно. Доводите на въззивната инстанция за приложението на чл.55 от НК са напълно споделими, не е необходимо да се повтарят. Допълнително следва да се отчете обстоятелството единствено възприетото от съдилищата по същество, че дейността , за която е получено неследващото се данъчно облекчение, е действително извършена, макар и не от процесните контрахенти. Това всъщност има съществено значение, което подкрепя извода на въззивната инстанция за дългогодишна търговска дейност, полезна за обществото. Държавните горски стопанства в крайна сметка не са ощетени с неизвършена работа, което не бива да остане неотчетено.

Също така, когато въззивната инстанция е приела явна несправедливост на наложеното наказание (по същество това е така, макар и словесно да не отбелязан този извод), намаляването с шест месеца само на наказанието лишаване от свобода не отговаря на критерия несъразмерност или очевидно несъответствие.

По тези съображения съдът счете, че явната несправедливост на наложеното наказание не е отчетена по подобаващ начин, дори и с приложението на чл.55, ал.1, т.1 от НК, поради което намери за справедливо и съобразно своите процесуални правомощия да намали наказанието от 2 години и шест месеца на две години лишаване от свобода, като срока, определен по чл..66 от НК, бъде намален от пет на четири години, като ще бъде спазен и чл.66, ал.2 от НК.

С оглед на това и на основание чл.354, ал.2, вр. ал. 1 т. 4 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯ въззивно решение рег. № 17 / 17.02.2025г. по ВНОХД № 20244000600270 / 24г. на Великотърновски апелативен съд, първи наказателен състав, като НАМАЛЯВА наложеното наказание на подс.В. Й. А. от 2 ( две ) години и 6 ( шест ) месеца лишаване от свобода на 2 ( две ) година лишаване от свобода, както и размера на определения изпитателен срок от 5 ( пет ) на 4 ( четири ) години.

Потвърждава въззивното решение в останалата му част.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.