Давност за допълнителен отпуск при извънреден труд в ГДИН и МВР

Текстът на акта

Ключови фрази

4
Р Е Ш Е Н И Е № 118

гр. София, 17.05.2022 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в откритото съдебно заседание на десети май две хиляди двадесет и втора година в състав: Председател: Веска Райчева

Членове: Геника Михайлова

Анелия Цанова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 897 по описа за 2019 г.

Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.

До касационно обжалване е допуснато решение № 179/16.11.2018 г. по гр.д. № 445/2018 г., с което Сливенския окръжен съд, отменяйки решение № 952/24.07.2018 г. по гр.д. № 1091/2018 г. на Сливенски районен съд, е отхвърлил иска с правно основание чл. 229, ал. 1, т. 9 (предишна т. 8), вр. чл. 212, ал. 5 ЗМВР от 1997 г. (отм.) и чл. 212, ал. 1, т. 3, вр. чл. 211, ал. 5 ЗМВР от 2006 г. (отм.) да приеме за установено по отношение на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, че А. Т. Н. има право на допълнителен отпуск като компенсация за положен некомпенсиран извънреден труд в размер на 858 часа за периода 01.01.2003 г. – 30.06.2014 г.

Решението е допуснато до касационно обжалване по материалноправни въпроси, свързани с естеството на правото на допълнителен платен годишен отпуск по чл. 229, ал. 1, т. 9 (предишна т. 8) ЗМВР, вр. чл. 212, ал. 5 ЗМВР от 1997 г. (отм.) и по чл. 212, ал. 1, т. 3, вр. чл. 211, ал. 5 ЗМВР от 2006 г. (отм.), наличието на срокове за упражняването му, както и за погасяването му по давност поради неупражняване.

Правото на допълнителен отпуск е по естеството си компенсация на извънреден труд, положен от съответния държавен служител в МВР. Това следва от законодателната уредба, създадена със ЗИДЗМВР от 1997 г. (ДВ, бр. 17/21.02.2003 г.), в сила от 25.02.2003 г, която урежда последиците от полагането на труд от държавните служители в МВР, работещи на смени, превишаващ нормативно установеното работно време след сумираното му изчисляване на тримесечие. Така положения труд, надвишаващ нормативно установеното работно време, се компенсира при условията по чл. 212, ал. 5, т. 2 ЗМВР 1997 г. (отм.), съответно по чл. 211, ал. 5, т. 2 ЗМВР (отм.): до 50 часа на отчетен период се заплаща разлика възнаграждение за извънреден труд, а разликата над 50 часа – допълнителен отпуск. Превишението над 50 часа не е нещо различно от превишението до 50 часа. То във всеки случай се явява работа извън редовното работно време, т.е. извънреден труд. Въпрос на законодателно решени е защо част от положения труд се компенсира парично, а другата част – с допълнителен отпуск, но и двете вземания на държавния служител в МВР имат компенсаторен характер по отношение на положения извънреден труд. Едното е парично (възнаграждение за труда, превишаващ редовното време до 50 часа) и за предявяването му с осъдителен иск няма никакви условия. Другото е непарично (правото на допълнителен отпуск за превишението над 50 часа от нормативно установеното работно време и не може да бъде предявено с друг иск, освен с установителен. Изводът следва от това, че за разлика от предвиденото в чл. 176, ал. 3 КТ и в чл. 59, ал. 6 ЗДСл., ЗМВР не предвижда възможност държавния служител в МВР да упражни това си право с едностранно волеизявление. Естеството на задълженията, които служителят в МВР има, не допуска възможността той сам да реши кога да преустанови тяхното изпълнение. Той не може да ползва нито основния си, нито допълнителния си отпуск без насрещно волеизявление за съгласие от страна на съответния ръководител. От друга страна, отменените закони за МВР изрично забраняват този отпуск да се компенсира с парично обезщетение (чл. 229, ал. 4 ЗМВР от 1997 г. (отм.) и чл. 212, ал. 4 ЗМВР от 2006 г. (отм.), освен при прекратяване на служебното правоотношение. След като законът не допуска непаричното право да се компенсира в парично докато съществува правоотношението, нито може да бъде упражнено едностранно от държавния служител в МВР, то за него давност не започва да тече до момента на прекратяване на правоотношението. Погасителната давност е санкция за кредитора, който бездейства да упражни правото си и тя не се прилага там, където кредиторът е възпрепятстван със законови разпоредби да предприеме действие по упражняване на своето право. Това, че действащият ЗМВР не предвижда право на допълнителен платен годишен отпуск за извънреден труд, няма отношение към вече възникналите права при действието на отменените нормативни актове. Правата продължават да съществуват, но не могат да бъдат упражнени едностранно и поради това давност за тях не започва да тече докато съществува правоотношението между държавния служител и МВР. Погасителната давност започва да тече от момента, в който правоотношението е прекратено, а се прилага 3-годишният срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ.

Дадените отговори обобщават приетото с решение № 10/21.04.2015 г. по гр.д. № 3814/2014 г., решение № 197/07.10.2019 г. по гр.д. № 786/2019 г., двете на IV-то ГО на ВКС и решение № 55/07.04.2015 г. по гр.д. № 5169/2014 г. III-то ГО на ВКС.

Пред вид така приетото по въпросите, по които касационното обжалване е допуснато, обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3, пр. 1 ГПК. Въззивният съд е приел, че ищецът е работил в периода 01.01.2003 г. – 30.06.2014 г. при ГДИН като надзирател първа и втора степен. Работил е на 24 часови смени при сумирано изчисляване на работното време за тримесечие. В зададения с иска период той е отработил 17 438 часа при индивидуална норма 14 224 часа. Изплатени са му 144 часа извънреден труд. Останали са 858 часа некомпенсиран извънреден труд, които съгласно чл. 229, ал. 1, т. 9,вр. чл. 212, ал. 5 ЗМВР от 1997 г., а след това – съгласно чл. 212, ал. 1, т. 3, вр. чл. 211, ал. 5, т. 2 ЗМВР от 2006 г. (приложимите последни редакции) подлежат на компенсация с допълнителен отпуск.

При така установените факти въззивният съд неправилно е отхвърлил иска като погасен по давност, въпреки че служебното правоотношение между ищеца и ответника ГДИН не е прекратено. Неправилен е изводът, че правото на допълнителен платен годишен отпуск ищецът е следвало да упражни в 3-годишен срок от възникването му, а като не е било упражнено към предявяването на иска е погасено. Изводът е незаконосъобразен, защото чл. 176, ал. 3 КТ и чл. 59, ал. 6 ЗДСл. са неприложими по аналогия. И двата отменени закона за МВР не допускат служителят в МВР, респ. в ГДИН да упражни с едностранно изявление правото си на допълнителен отпуск за положения извънреден труд за превишението над 50 часа от нормативно установеното работно време за разлика от работниците/служителите в невоенизирани структури, които разполагат с тази възможност. Случаите са различни, което изключва предпоставките по чл. 46, ал. 2 ЗНА. Поради това въззивното решение следва да се отмени, а делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане. Налага се извършването на допълнителни съдопроизводствени действия (чл. 293, ал. 3 ГПК).

Установено е, че в периода 01.01.2003 г. – 30.06.2014 г. ищецът е назначен на длъжност „надзирател“ първа и втора степен в затвора в [населено място]. Няма данни да е прекратено служебното му правоотношение с ответника ГДИН, нито в този период на ищецът да е предоставян допълнителния платен годишен отпуск по чл. 229, ал. 1, т. 9 (предишна т. 8) ЗМВР от 1997 г. и по чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР. Ищецът се ползва от правата по тези закони, тъй като за държавните служители в ГДИН се прилагат разпоредбите за държавните служители. Същевременно от приетата по делото експертиза се установява, че за исковия период при сумирано изчисляване на работното време на ищецът, който е работил на смени, някои от тримесечията надхвърлят нормалната продължителност на работното време на държавните служители в ЗМВР с повече от 50 часа. Следователно за него е възникнало правото на допълнителен отпуск по чл. 229, ал. 1, т. 9 (предишна т. 8) ЗМВР от 1997 г. (отм.) и по чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР от 2006 г. (отм.). Искът е доказан по основание, но липсват надлежни доказателства за неговия размер. Експертизата, назначена от първоинстанционния съд, не е обоснована и почива на неправилно изчисляване на работното време. Тя е изготвена, без да се държи сметка, че правото на допълнителен труд по силата на закона е измеримо в дни, а не в часове, както и че не може да надвишава 12 дни за всяка календарна година. Поради това както изчисленията на нормалното работно време на ищеца, така и изводът налице ли е превишаването му при дадените от ищеца дежурства, следва да бъде направен след сумирано изчисляване на действително отработеното от ищеца време за всяко тримесечие в исковия период и при съпоставянето му с нормалната продължителност на работното време за съответното тримесечие. След като се определи в кои тримесечия има превишаване на нормалното работно време с повече от 50 часа, следва да се изчисли на колко дни допълнителен платен годишен отпуск има право ищецът за точно това тримесечие и да се съобрази, че за календарната година този отпуск може да е най-много 12 дни. При това вещото лице не следва да извършва претендираното от ищеца увеличаване на дадените часове дежурства през нощта с приравняването им към часове работно време през деня чрез увеличение с коефициент 0.143. Специалната нормативна уредба не предвижда такова преобразуване на част от времето, през което е дадено дежурството. Разпоредбите на ЗДСл. и на КТ са неприложими по аналогия с правото на допълнителен отпуск по чл. 229, ал. 1, т. 9 (предишна т. 8) ЗМВР от 1997 г. и по чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР от 2006 г. При работа на смени (дежурства) работното време на държавните служители в МВР/в ГДИН се отчита по специален ред.

Въззивният съд не е проявил дължимата процесуална активност да назначи експертиза, която да даде заключение за размера на спорното право при правилно определяне на задачите на вещото лице. Обяснението е в това, че с решението по съществото на спора той неправилно е отхвърлил иска като погасен по давност. В случая обаче, искът е доказан по основание, а делото следва да бъде върнато на инстанцията по същество, която да назначи експертиза с оглед дадените по-горе указания и да постанови решение по въззивната жалба от ответника (чл. 162 ГПК).

Въззивната инстанция ще се произнесе и по разноските по делото съобразно крайния изход на спора (чл. 294, ал. 2 ГПК).

При тези мотиви, съдът Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 179/16.11.2018 г. по гр.д. № 445/2018 г. на Сливенски окръжен съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на същия съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.