Спиране на дело за разваляне на договор при висящ иск за неговата нищожност

Текстът на акта

Ключови фрази

11

Р Е Ш Е Н И Е

№ 60293

гр. София 15.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на 01 декември през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗОЯ АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ

ДИМИТЪР ДИМИТРОВ

при секретаря Ани Давидова, като разгледа докладваното от съдия З.Атанасова гр.дело № 10 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда на чл. 290 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца В. Б. Д., чрез адв.С. Х. срещу решение № 5214/31.08.2020 г. по гр.дело № 15868/2016 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 30.01.2016 г. по гр.дело № 13387/2012 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявения от В. Б. Д. срещу Х. Б. Д. и В. М. Д. иск с правно основание чл.87,ал.3 ЗЗД за разваляне на договор за прехвърляне на идеални части от недвижим имот: апартамент № , ет. ,вх. ,жилищен адрес улица, № , гр.С. със застроена площ от 49.20 кв.м., заедно с припадащите се 2.55% идеални части от общите части на сградата и отстъпеното право на строеж върху държавно място срещу задължение за издръжка и гледане от 22.02.2011 г. в частта относно 2/6 идеални части от същия, поради неизпълнение на задължението от приобретателите.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като с определение от 09.03.2012 г. по гр.дело № 10919/2012 г. на Софийски районен съд е постановено разделяне на производството по предявения иск за нищожност по чл.26 ЗЗД и унищожаемост на договора за гледане и издръжка. Сочи, че е образувано гр. дело № 13387/2012 г. на Софийски районен съд, което е настоящото, по което са останали за разглеждане искът с правно основание чл.87,ал.3 ЗЗД. Поддържа се, че с определение от 05.09.2012 г. по гр.дело № 10919/2012 г. на СРС е изготвен проект на доклад, от който е видно, че в посоченото производство са останали за разглеждане исковете с правна квалификация чл.26,ал.2,пр.3 ЗЗД, вр.чл.69 ЗН, вр.чл.341 ГПК и в проведено на 19.07.2013 г. о.с.з. с определение съдът постановил спиране на производството до разглеждане на преюдициалния иск по чл.87,ал.3 ЗЗД. Поддържа се, че въпреки направеното възражение, че преюдициален е спора за нищожността на договорното правоотношение по прехвърляне на правото на собственост срещу задължение за гледане и издръжка, същото не е прието, че е депозирана молба за възобновяване на производството и с определение от 02.02.2018 г. молбата е оставена без уважение до приключване с окончателен влязъл в сила съдебен акт на производството по чл.87,ал.3 ЗЗД по гр.дело № 13387/2012 г. на СРС. Според жалбоподателя на първоинстанционния съд е било известно наличието на преюдициален спор, което е налагало спиране на производството за разваляне на договора, до постановяване на решение относно неговата валидност. Поддържа се, че е налице ненадлежно приложена хипотезата на императивната норма на чл.229,ал.1,т.4 ГПК, задължаваща съдът да спре производството по обусловения правен спор до произнасяне по обуславящия. Поддържа се също, че само валиден договор би могъл да бъде развален, поради което спора за неговата нищожност следва да обуславя спора за развалянето му. Искането е да се приложи задължителното за съдилищата тълкуване, дадено в т.1 от т.решение № 1/2017 г. от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Искането е да се обезсили решението и делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане, или съответно се отмени и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск се уважи. В съдебно заседание доводите в касационната жалба за недопустимост на въззивното решение и за неправилност са доразвити от жалбоподателя, чрез адвокат пълномощника.

С определение № 60533/28.06.2021 г., постановено по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на решение № 5214/31.08.2021 г. по гр.дело № 15868/2016 г. на Софийски градски съд на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК, по касационната жалба, подадена от ищеца В. Б. Д., чрез адв.С. Х. за проверка допустимостта на въззивното решение с оглед твърденията на жалбоподателя и данните по делото, че между същите страни е образувано гр.дело № 10919/2012 г. на Софийски районен съд по предявен иск от В. Б. Д. срещу същите ответници с правно основание чл.26,ал.2 ЗЗД за прогласяване нищожност на сключения договор за прехвърляне на идеални части от недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, извършен с нот.акт № /22.02.2011 г., което дело не е приключило с влязло в сила решение.

Ответниците по касационната жалба Х. Б. Д. и В. М. Д., чрез адв.Р. Б. в писмен отговор са изразили мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба по същество. В съдебно заседание поддържат доводите, обективирани в писмения отговор и в писмени бележки на адвокат пълномощника Р.Б. за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд като взе предвид доводите на страните и извърши проверка на обжалваното решение намира за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от надлежна страна в процеса, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.

Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.87,ал.3 ЗЗД.

От фактическа страна е прието, че с договор за продажба на държавен недвижим имот, сключен по реда на Наредба за продажба и замяна на държавни жилища от 22.09.1982 г. Б. Х. Д. и П. П. Д. придобили правото на собственост върху недвижим имот – апартамент № , находящ се в населено място, жк, улица, № ,жилищен адрес ведно със зимнично складово помещение със светла площ от кв.м. и припадащите се на апартамента 2.55% идеални части от общите части на сградата и отстъпеното право на строеж върху държавно място. Според представеното удостоверение за наследници на Б. Д., починал на 10.02.1997 г. и е оставил наследници по закон – синове В. Д. и Х. Д. и преживялата съпруга П. П. Д.. От представеното удостоверение за наследници на П. Д. е установено, че същата е починала на 05.12.2011 г. и е оставила наследници по закон: ищеца В. Д. и ответника Х. Д..

На 22.02.2011 г. П. П. Д., чрез пълномощник Х. Б. Д. прехвърлила поравно на сина си Х. Б. Д. и съпругата му В. М. Д. собствените си 4/6 идеални части от недвижимия имот - апартамент № , находящ се в населено място, жк, СО – район „К. п.”, улица, № ,жилищен адрес със застроена площ от кв.м., ведно със зимнично складово помещение със светла площ кв.м., заедно с припадащите се на апартамента 2.55% ид. части от общите части на сградата и отстъпеното право на строеж върху държавно място, срещу задължение за издръжка и гледане. Договорът е обективиран в нотариален акт № , том , рег. № , дело № / г.

Съдът се е позовал на ТР № 30/1981 г. на ОСГК на ВС и е приел, че ищецът като наследник по закон на прехвърлителя по договора за издръжка и гледане, има право при смъртта на своя наследодател да търси разваляне на договора за издръжка и гледане, поради неговото твърдяно неизпълнение до размера на наследствената си квота, която в случая е 2/6 /или 1/3 ид.ч./.

Прието е, че спорен въпрос пред въззивната инстанция е наличието на неизпълнение на договора за гледане и издръжка от 22.02.2011 г. от страна на приобретателите Х. Д. и съпругата му В. Д., което да обоснове развалянето му по съдебен ред.

Приел е, че в конкретния случай се касае за алеаторен договор, при който кредиторът срещу прехвърляне право на собственост върху недвижим имот, получава като насрещна престация грижи и издръжка, която не е изначално и точно, и изрично определена по обем и във времето, и за да е налице точно изпълнение на същия от страна на длъжника той следва да предоставя ежедневно и непрекъснато грижи и издръжка в натура на кредитора в обем да бъдат задоволени нуждите му от място за живеене, храна, отопление, осветление, медицинско обслужване, лекарства и други ежедневни нужди – до смъртта на прехвърлителя. Посочено е, че специфична крайна социална цел при алеаторния договор е да се осигури на кредитора един по-добър начин на живот, изразяваща се в ежедневно покриване на потребностите.

Въззивният съд е приел, че с оглед алеаторния характер на договора обемът и продължителността на престацията на приобретателите не е определена във времето, а е в зависимост от продължителността на живота на прехвърлителя, както и от грижите, които е възложил и искал да приеме. Приел е още, че в конкретния случай от събраните доказателства е установено, че в периода между сключване на договора и до смъртта на прехвърлителката ответниците – приобретатели са изпълнявали задълженията си. Прието е, че ответниците са предоставили на прехвърлителката необходима издръжка и всички необходими грижи, за да се запази начина на живот и стандарта, който е имала преди датата на сключване на процесния договор.

Прието е за установено от събраните по делото гласни доказателства – показанията на св. Н. Б., на свидетелката д-р М.Г., последната личен лекар на починалата прехвърлителка, че последната е била в задоволително общо здравословно състояние, с оглед годините си, макар зрението й да било отслабнало с времето. Физически изглеждала добре за годините си, имала леки затруднения при самостоятелно движение. Приел е за установено от гласните доказателства, че от началото на 2011 г. ответниците са взели прехвърлителката да живее заедно с тях в семейното им жилище вжк в населено място, където е останала до смъртта си през месец декември същата година. През този период са полагали всички грижи за личната й хигиена, прехрана и медицинско обслужване. При необходимост са заплащали ползваните от нея медицински услуги и са закупували предписаните й от личния лекар медикаменти. Посочено е, че св.М. Г. С. изрично заявила, че е ходила на домашни посещения в дома на приобретателите, където за прехвърлителката е имало отделна слънчева и уютна стая. Пациентката й била спокойна и доволна, въпреки, че зрението й било много отслабнало, нямала е оплаквания от битовите условия. Прието е за установено от показанията на свидетелката, че част от лекарствата, които й предписвала, се поемали от Здравната каса, а другите й ги купувал ответникът Х. Д., на когото давала рецептите. Прието е още от показанията на свидетелката, че същата е правила внезапни домашни посещения за преглед на прехвърлителката, за които е заплащал ответникът, че същият се е грижел и за храната на прехвърлителката.

Приел е, че според показанията на свидетелката Н. Б./приятелка на дъщерите на ответниците/ ответниците се грижели за прехвърлителката, като са полагали ежедневни лични грижи, дори са я преместили в техния дом, за да могат да й осигурят добри и подходящи условия на живот.

Въззивният съд е възприел показанията на свидетелите относно горепосочените факти, което е обосновал с обстоятелството, че са почиващи на техни преки и непосредствени впечатления, които относно установените от тях факти се подкрепят и от събраните по делото писмени доказателства – фискални бонове за заплатени консумативи за процесния имот от ответниците за периода от време, след сключване на процесния договор – до преместването на прехвърлителката в жилището на ответниците. Посочил е, че фискалните бонове са представени от ответниците и са били в тяхно държане, поради което е формиран извод, че сумите за консумативи са заплатени от тях, като този факт не е оспорен от ищеца.

Прието е, че изводът относно изпълнението на договорното задължение от страна на ответниците не се разколебава от показанията на свидетелите, ангажирани от ищеца. Относно показанията на св. О. съдът е приел, че те следва да бъдат ценени по реда на чл.172 ГПК, тъй като тя живее на семейни начала с ищеца от 2000 г. Посочено е, че самата свидетелка признава, че срещите й с прехвърлителката били инцидентни – само по повод на новогодишни празници. Съобразено е, че относно установения факт за закупуване на лекарства за прехвърлителката от ищеца – не сочи конкретен период от време, за да се прецени дали е относим към процесния период, че от показанията й не се установява ответниците да не са полагали грижи за прехвърлителката. Според съда свидетелката установява, че преди преместването на прехвърлителката в дома на ответниците, последните са наели и жена да се грижи за нея за около 2-3 месеца. По отношение на показанията на свидетеля Д. М., който е брат на ответника В. Д., съдът е посочил, че не ги кредитира относно установения от него факт, че след преместването на прехвърлителката в жилището на ответниците е чувал същата да плаче, като е приел, че те са недостоверни, предвид лошите отношения между свидетеля и ответника Д. и воденото между тях наказателно производство, както и като неподкрепени от другите доказателства по делото.

Преценено е за неоснователно въззражението на ищеца, поддържано и в подадената от него въззивна жалба, че е налице неизпълнение от страна на ответниците с оглед конкретните нужди на прехвърлителката. Посочил е, че ищецът твърди, че с оглед влошеното здравословно състояние на прехвърлителката тя се е нуждаела от специални грижи, които не са й били осигурени от ответниците. Съдът е приел, че това възражение на ищеца не е установено от събраните по делото доказателства. Прието е за установено от изслушаната във въззивното производство съдебно-медицинска експертиза и уточненията към нея, направени от вещо лице М. Б. в съдебно заседание от 02.11.2017г., че прехвърлителката е страдала от следните заболявания: хипертонична болест, исхемична болест, преживян инсулт и глаукома. Прието е още за установено, че с оглед наличието на тези заболявания на прехвърлителката редовно е бил осигуряван ежегоден преглед с кардиолог. Съдът се е позовал на становището на вещото лице, според което от медицинската документация на прехвърлителката, приета по делото и относима към периода след сключване на процесната сделка, не може да се направи категоричен извод, че е било налице увреждане на общото й здравословно състояние, което да налагало по - специални грижи. Относно отразените констатации в част от медицинската документация, че в определени моменти прехвърлителката е имала физически страдания, които я принуждавали да заема принудително легнало положение в леглото с отслабено винкулярно дишане и проблемна пулсация на периферните съдове, по специално в областта на долните крайници, е посочено, че според вещото лице същите са били нормални с оглед заболяванията, от които е страдала прехвърлителката. Според съда от уточнението към заключението, направено в съдебно заседание е установено, че не може да се направи извод, че в рамките на процесния период от време прехвърлителката се е нуждаела от допълнително лечение и медицинска помощ, които да не са били й предоставени и съответно - потърсени.

При тези съображения съдът е приел, че от ответниците, в съответствие с носената от тях доказателствена тежест по чл.154,ал.1 от ГПК е установено по делото, че те са гледали и издържали прехвърлителката до момента на смъртта й на 05.12.2011г. и с тези си действия са изпълнили изцяло задължението си по алеаторния договор. Изведен е извод, че грижите са били адекватни на нуждите на прехвърлителката, като от момента, в който прехвърлителката не е могла сама да се обслужва, с влошеното й зрение и трудно придвижване, ответниците са се грижили лично за нея, като са живели в едно домакинство, че те са тези, които са полагали непосредствени грижи за нея, както във връзка с домакинството и разходите по него, така и са обезпечавали прехвърлителката при необходимост с оглед здравословното й състояние - с лекари, лечение и лекарства. Прието е, че ответниците са престирали грижи и издръжка в нужния обем, пълно и непрекъснато, с оглед конкретните нужди на прехвърлителката до смъртта й. Формиран е извод, че поради недоказаното от ищеца твърдяно неизпълнение на договорното задължение от страна на ответниците, предявеният иск за разваляне на процесния договор за издръжка и гледане до размера на 2/6 ид.ч. от процесния имот, като неоснователен следва да бъде отхвърлен.

Съдът намира, че въззивното решение е недопустимо по следните съображения:

Жалбоподателят В. Б. Д., чрез адв. С. Х. е подал в Софийски районен съд искова молба срещу Х. Б. Д. и В. М. Д., с която са предявени искове с правно основание чл.26,ал.2,пр.4 ЗЗД за прогласяване нищожност на сключен договор за прехвърляне на идеални части от недвижим имот – апартамент № ,ет., вх.,бл. № , находящ се в населено място, улица срещу задължение за гледане и издръжка, обективиран в нот.акт № / г., т., рег.№ , дело № / г., поради липса на основание, иск с правно основание чл.87,ал.3 ЗЗД за разваляне на сключения договор поради неизпълнение от приобретателите и за делба на същия имот. По подадената искова молба е образувано гр.дело № 10919/2012 г. на Софийски районен съд. С определение от 09.03.2012 г. по гр.дело № 10919/2012 г. е разделено разглеждането на предявените от В. Б. Д. срещу Х. Б. Д. и В. М. Д. искове с правно основание чл.26,ал.2,пр.4 ЗЗД и чл.34 ЗС от този с правно основание чл.87,ал.3 ЗЗД, като е постановено, че производството продължава с разглеждане на исковете с правно основание чл.26,ал.2,пр.4 ЗЗД и чл.34 ЗС, а исковата молба в частта по предявения иск с правно основание чл.87,ал.3 ЗЗД е докладвана на Председателя на СРС.

Въз основа на посоченото определение на Софийски районен съд по гр.дело № 10919/2012 г. по подадената искова молба, в частта, с която е предявен иск по чл.87,ал.3 ЗЗД е образувано гр.дело № 13387/2012 г. на Софийски районен съд.

С решение от 30.01.2016 г. по гр.дело № 13387/2012 г. на Софийски районен съд е отхвърлен предявения от В. Б. Д. срещу Х. Б. Д. и В. М. Д. иск с правно основание чл.87,ал.3 ЗЗД за разваляне на договор за прехвърляне на идеални части от недвижим имот, апартамент № ,ет.,вх.,жилищен адрес улица, № , населено място със застроена площ от кв.м., ведно със зимнично складово помещение със светла площ от кв.м. и припадащите се на апартамента 2.55% идеални части от общите части на сградата и отстъпеното право на строеж върху държавно място срещу задължение за издръжка и гледане от 22.02.2011 г. в частта относно 2/6 идеални части от същия, поради неизпълнение на задължението от прибретателите на имота.

С обжалваното въззивно решение № 5214/31.08.2020 г. по в.гр.дело № 15868/2016 г. на Софийски градски съд решението от 30.01.2016 г. по гр. дело № 13387/2012 г. на Софийски районен съд е потвърдено. В хода на въззивното производство с разпореждане от 16.01.2017 г. съдът е изискал справка от Софийски районен съд, Гражданско отделение, 56 състав относно хода на гражданско дело № 10919/2012 г. в частта относно предявения иск за установяване на нищожност на договор за прехвърляне на идеални части от недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, сключен с нот. акт № / г. на 22.02.2011 г. между П. П. Д. и ответниците Х. Б. Д. и В. М. Д..

Видно от приложеното по делото/л.30/ писмо от 23.01.2017 г. Софийски районен съд е уведомил Софийски градски съд, че производството по гр. дело № 10919/2012 г. по описа на СРС е спряно на основание чл.229,ал.1,т.4 ГПК с определение на съда от 20.10.2012 г.

Съдът приема, че решението по гр.дело № 10919/2012 г. на Софийски районен съд е от значение за правилното решаване на спора по настоящото дело по предявения иск с правно основание чл.87,ал.3 ЗЗД. Спора по посоченото гражданско дело на Софийски районен съд е преюдициален по отношение спора по предявения иск с правно основание чл.87,ал.3 ЗЗД, тъй като със сила на пресъдено нещо ще се установи валидността на договора за прехвърляне на идеални части от процесния недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № / г., разваляне на който е поискано от ищеца по настоящото дело. Само валиден договор, а в случая договор за прехвърляне на идеални части от недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка поражда права и задължения за страните по него и може да бъде развален, поради неизпълнение.

Съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/09.07.2019 г. по т. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, съдът служебно следи за абсолютните процесуални предпоставки - за липсата на положителните и съответно за наличието на отрицателните такива, обуславящи съществуването и надлежното упражняване на правото на иск. Процесуалните предпоставки трябва да бъдат налице не само при предявяване на иска, но и през цялото развитие на гражданския процес, като по-късното отпадане на процесуална предпоставка, респ. възникването на процесуална пречка в хода на делото, препятства развитието на процеса и винаги осуетява допустимостта на решението като процесуално действие на съда, защото прави ненадлежно упражняването на правото на иск, като това има за последица липса на право и задължение за правораздавателния орган да извършва процесуални действия, насочени към разглеждане и решаване на спора по същество.

Разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК предвижда, че съдът спира производството, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора. Законодателят няма предвид всяка възможна връзка между две висящи деля, а точно определена зависимост, при която задължително следва да се зачетат последиците от влязло в сила решение или присъда по обуславящото дело. В мотивите на ТР № 2/19.11.2014 г. по т. д. № 2/2014 г. и ТР № 8/07.05.2014 г. по т. д. № 8/2013 г. на ОСГТК е посочено, че основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. В тълкувателните мотиви по т. 5 на ТР № 7/31.07.2017 г. по т. д. № 7/2014 г. на ОСГТК тази зависимост е обяснена и със съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение. От това следва, че връзката между делата, която има предвид чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК , е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. Процесуалното значение на тази зависимост се изразява в това, че висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК императивно задължава съдът да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора. Необходимостта от съдебна преценка за наличие на преюдициална връзка и акт на съда, постановяващ спирането на обусловеното делото, не променя абсолютния характер на пречката и императивността на процесуалното правило. Съдът е длъжен да спре делото, при това независимо дали страните са поискали, или са се противопоставили на спирането. Наличието на обуславящо дело, без значение какъв е видът му /граждански, административно, наказателно/ и кога е образувано /преди или след обусловеното дело/, актът по което следва да бъде зачетен от съда по обусловения иск с оглед разпоредбите на чл. 297 - чл. 298 , чл. 300 , чл. 302 ГПК , е абсолютна отрицателна предпоставка за упражняването на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело. Следователно при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК /независимо кога са възникнали предпоставките за това-пред първоинстанционния или пред въззивния съд/, въззивното решение ще е недопустимо и подлежащо на обезсилване като постановено при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск по обусловеното дело -висящ преюдициален спор, от значение за правилното решаване на обусловения спор.

В настоящият случай, нарушението на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е допуснато от първата инстанция. Въззивният съд съобразно правомощията си на съд по същество на спора и в изпълнение на служебното си задължение да следи за спазване на процесуалните норми, обезпечаващи валидността и допустимостта на процеса съгласно чл. 269, ал. 1 ГПК , е бил длъжен със своите процесуални действия да отстрани порока, като спре производството по предявения иск с правно основание чл.87,ал.3 ЗЗД, за да изчака влизането в сила на решението по преюдициалния спор, а това е решение по гр.дело № 10919/2012 г. на Софийски районен съд по предявения иск от В. Б. Д. срещу Х. Б. Д. и В. М. Д. с правно основание чл.26,ал.2,пр.4 ЗЗД за прогласяване нищожност, поради липса на основание на сключения договор за прехвърляне на идеални части от недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нот.акт № / г. Предпоставките на чл.229,ал.1,т.4 ГПК са били налице към момента на образуване на въззивното производство, както и към момента на постановяване на въззивното решение. Видно от приложеното по въззивното производство удостоверение, издадено от Софийски районен съд на 23.01.2017 г. производството по гр.дело № 10919/2012 г. е спряно на основание чл.220,ал.1,т.4 ГПК с определение на съда от 29.10.2012 г. – т.е. по делото не е постановен влязъл в сила съдебен акт. Висящността на преюдициалния спор по гр.дело № 10919/2012 г. на СРС по предявения иск по чл.26,ал.2,пр.4 ЗЗД временно препятства упражняването на правото на иск по настоящото дело, което е обусловеното дело, тъй като разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК императивно задължава въззивният съд да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора. В случая въззивният съд е бил длъжен да спре делото, независимо дали страните са поискали, или са се противопоставили на спирането. Поради това, наличието на обуславящо дело, каквото е гр.дело № 10919/2012 г. на Софийски районен съд, актът по което следва да бъде зачетен от съда по обусловения иск по чл.87,ал.3 ЗЗД, предмет на настоящото производство с оглед разпоредбите на чл. 297 - чл. 298 , чл. 300 , чл. 302 ГПК , е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за упражняването на правото на иск и за развитието на процеса по настоящото дело, което е обусловеното дело.

Като взема предвид изложеното съдът намира, че въззивното решение е недопустимо и следва да се обезсили. Делото следва да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. Въззивният съд следва да спре производството по делото, при наличие на данни, че производството по гр.дело № 10919/2012 г. на Софийски районен съд не е приключило с влязъл в сила съдебен акт.

Поради недопустимост на въззивното решение съдът преценява, че не следва да се обсъждат доводите в касационната жалба, касаещи правилността на решението.

С оглед изхода на делото разноски не следва да се присъждат.

Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

Обезсилва решение № 5214/31.08.2020 г. по в.гр.дело № 15868/2016 г. на Софийски градски съд.

Връща делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ: `