Определяне степента на съпричиняване при катастрофа с починал пешеходец

Текстът на акта

Ключови фрази

Пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя * обезщетение за неимуществени вреди * съпричиняване

11

Р Е Ш Е Н И Е

№ 183

[населено място], 08.07.2025 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, 5 състав, в публично заседание на седемнадесети април две хиляди двадесет и пета година, в състав:

Председател: Росица Божилова
Членове: Анна Ненова Мария Бойчева

при участието на секретаря Ивона Мойкина, като разгледа докладваното от съдията докладчик Анна Ненова т.д. № 1355 по описа за 2024г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е въз основа на касационна жалба на Е. Д. М., Н. Д. Г. и Д. Д. Н. срещу решение № 189 от 23.02.2024г. по в.гр.д. № 1610/2023г. на Апелативен съд – София. С решението е потвърдено решение № 262291 от 08.07.2022г. по гр.д. № 4412/2018г. на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 432, ал. 1 от КЗ на касаторите срещу „Застрахователно дружество Евроинс“ АД в пълните поддържани във въззивното производство размери от по 108 000 лева, със законните лихви за забава от 28.02.2018г. до окончателното плащане. Търсените обезщетения са за претърпените неимуществени вреди от смъртта на Д. Н. И. при пътнотранспортно произшествие, настъпило на 19.11.2017г. Той е бил баща на Н. Д. Г. и на Д. Д. Н. и е съжителствал фактически с Е. Д. М..

В частта на присъдените обезщетения от по 60 000 лева първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила.

Оплакванията на касаторите в подадената жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, както и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Неправилно от въззивния съд е била тълкувана и приложена нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Не е била съобразена скоростта, с която е бил управляван автобусът, причинил пътния инцидент. Той се е движил в условията на превишена скорост (87 км/ч) в населено място при разрешена скорост от 50 км/ч. Ако водачът на автобуса е управлявал с разрешената скорост (а дори и със скорост от 60 км/ч), то пешеходецът Д. Н. И. не би попадал в опасната зона на спиране на автобуса. Водачът е реагирал със закъснение и се е отклонил от посоката си на движение. Въззивният съд не се е съобразил с разпоредбата на чл. 20 от ЗДвП, съобразно която отговорността на водачите на моторни превозни средства за осигуряване на безопасността на движението е в значително по-голяма степен от тази на пешеходците. Неправилно е било отчетено също наличието на алкохол в кръвта на пешеходеца. Спрямо пешеходците не съществува забрана за употребяват алкохол и да се движат по обособените за тях части от пътното платно, да го пресичат или дори да се движат по него при липса на друга възможност.

Касаторите поддържат принос на пострадалия от 10%, при което при определеното базово обезщетение от 120 000 лева за всеки от тях са дължими по 108 000 лева обезщетение. Искат въззивното решение да бъде отменено, като се присъдят допълнително по 48 000 лева обезщетение за неимуществени вреди в резултат на пътнотранспортното произшествие, със законните лихви върху сумите, считано 28.02.2018г. до окончателното плащане.

Касационната жалба се поддържа и в проведеното открито съдебно заседание пред Върховния касационен съд.

От насрещната страна „Застрахователно дружество Евроинс“ АД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК. Касационната жалба се оспорва като неоснователна. Пешеходецът Д. Н. И. е допринесъл съществено за възникване на произшествието и фактическите изводи на въззивната инстанция са напълно съобразени със събрания по делото доказателствен материал.

Отговорът се поддържа и в хода на касационното производство.

С определение № 95 от 13.01.2025г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по въпроса дали при определяне на степента на съпричиняването при настъпило пътнотранспортно произшествие са от значение видът и характерът (тежестта) на нарушенията на всеки един от участниците в движението. Допълнителното основание е по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК - за проверка на съответствието на въззивното решение с възприетото в решение № 60174 от 08.04.2022г. по т.д. № 1708/2020г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 117 от 08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 33 от 04.04.2012г. по т.д. № 172/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

За да потвърди първоинстанционното решение, съставът на Апелативен съд – София е приел от фактическа страна, че към 19.11.2017г. „Застрахователно дружество Евроинс“ АД е било застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно автобус “Мерцедес“, с ДК [рег.номер на МПС] . На същата дата, около 18.00 часа, в [населено място], по път І-6, км. 80+800, автобусът, пълен с пътници и управляван от Б. Д. Б., е реализирал ПТП с пресичащия пътното платно пешеходец Д. Н. И., на 49 години. В следствие на удара са били причинени тежки, несъвместими с живота травматични увреждания и пешеходецът е починал. Д. Н. И. е бил баща на Н. Д. Г. и Д. Д. Н., съответно на 31 години и 22 години към датата на пътния инцидент. Пострадалият е съжителствал фактически с Е. Д. М., на 44 години към датата на инцидента.

Обстоятелствата във връзка с виновното и противоправно поведение на водача са били приети за установени въз основа на влязла в сила присъда № 1 от 17.01.2019г. по н.о.х.д. № 154/2018г. на Окръжен съд - Перник за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1, б.“в“, вр. чл. 342, ал. 1 от НК от Б. Д. Б. (чл. 300 от ГПК). Съгласно мотивите към присъдата произшествието е станало в тъмната част на денонощието, при осветление. Водачът е управлявал автобуса с неразрешена скорост, в нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. Скоростта на движение на автобуса е била поне 85 км/ч, при допустими 50 км/ч за населеното място, в което е станала инцидентът. При движение със скорост от 50 км/ч опасната зона на спиране е била 40.13м, при което водачът би разполагал с възможност чрез екстремно спиране да спре и по този начин да предотврати настъпване на ПТП. Същото е било предотвратимо и при избрана скорост на движение, равна или по-ниска от около 60-65 км/ч.

Във въззивното производство не е бил спорен базовият размер на дължимите обезщетенията по чл. 52 от ЗЗД - по 120 000 лева за всяка от ищците. Въззивна жалба е била подадена единствено тях при несъгласие с присъдените им по 60 000 лева обезщетение с оглед прието от първоинстанционния съд 50% съпричиняване. Поискано е било намаляване на процента на съпричиняване до 10%, при което да им бъдат присъдени обезщетения от по 108 000 лева (или допълнително суми от по 48 000 лева), със законната лихва за забава от 28.02.2018г. до окончателното плащане. Това е било подчертано и от въззивния съд - че спорът пред въззивната инстанция се свежда до стойностното изражение на приноса от страна на пострадалия по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД спрямо вината на делинквента като основание за намаляване на отговорността на застрахователя.

Жалбата на ищците е била приета за неоснователна. От въззивния съд е бил споделен изводът на предходната инстанция за принос на пострадалия за пътния инцидент от 50%. Той е извършил пресичане на нерегламентирано място - изскочил внезапно през мантинели, разделящи двете пътни платна, без да се съобрази с приближаващото пътно превозно средство. Така са били нарушени разпоредбите на чл. 113, ал. 1, т. 1 и т. 4 и чл. 114, т. 1 от ЗДвП. Поради броя на посочените нарушения, според въззивния съд, пострадалият пешеходец е имал принос за ПТП, равен на този на водача, управлявал автобуса със значително превишена скорост.

Въззивният съд е посочил още, че пострадалият е употребил алкохол (прието е било наличие на етилов алкохол в концентрация 3.36 g/l). Концентрацията на алкохол в кръвта на пострадалия е отговаряло на 4 фаза (ступор) по Dubowski. Налице е било забавяне на възприемането и обработването на постъпващата информация, както и отговор от страна на организма. Фактите са били обсъждани в контекста на поведението на пострадалия в пътната ситуация, като изрично е било посочено, че за пешеходците не съществува забрана за употреба на алкохол.

Обстоятелствата относно съпричиняването са били възприети въз основа на разпит на изслушан в първоинстанционното производство свидетел (водача на автобуса), както и заключението на допусната във въззивното производство комплексна съдебна медико-автотехническа експертиза.

По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване:

Според практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 117 от 08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., при определянето на степента на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД се взема предвид степента на каузалност на поведението на делинквента и пострадалото лице и съотношението между техните действия или бездействия. При извод, че поведението на пострадал е в причинна връзка с настъпването на злополука и основание за приложение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за намаляване на обезщетението, съдът следва да съобрази степента на приноса за настъпването на вредите. Това предполага съпоставяне на поведението на пострадалия с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат. Паралелът и сравнението в поведението на участниците в движението с оглед задълженията, които всеки е длъжен да съблюдава, обосновава конкретната за всеки случай преценка за реалния принос и разпределянето на отговорността за причиняването на деликта.

С посоченото разрешение, споделено и в решение № 33 от 04.04.2012г. по т.д. № 172/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 60174 от 08.04.2022г. по т.д. № 1708/2020г. на ВКС, ТК, І т.о. и др., са доразвити постановките на Постановление № 17 от 18.11.1963г. на Пленума на ВКС (т. 7). Разрешението е в съответствие и с Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015г. по тълк. дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС (т. 7) и Тълкувателно решение № 1/2021 от 01.08.2022г. по т.д. № 1/2021г. на ОСГТК на ВКС.

По основателността на касационната жалба:

С оглед практиката на Върховния касационен съд по приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД относно съпричиняването, касационната жалба е основателна. Въззивното решение е постановено в отклонение от съдебната практика (чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК), при нарушение на материалния закон и е частично неправилно (чл. 281, т. 3 от ГПК).

Неправилен е изводът на въззивния съд, че само поради броя на нарушенията на пострадалия пешеходец той има принос за пътния инцидент, равен на този на водача на автобуса. Действително са били нарушени правилата за движение на пешеходците. Д. Н. И. се е движил по двулентов двупосочен път в населено място и не се е съобразил с приближаващо пътно превозно средство (автобус), а е навлязъл внезапно на платното за движение, като преди това е преминал и през ограждение (мантинели). Поведението му е било в нарушение на разпоредбите на чл. 113, ал. 1, т. 1 и т. 4 и чл. 114, т. 1 от ЗДвП, вр. чл. 113, ал. 2 от ЗДвП. Водачът на автобуса обаче го е управлявал със скорост около 85 км/ч, която не само е била несъобразена, а значително (със 70%) над разрешените за населеното място 50 км/ч. Забраната за превишаване на стойности на скоростта е изрично установена в разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП като част от правилата за движение. Тези стойности са най-ниски за населените места, което е проявление на задължението на водачите на пътни превозни средства да бъдат предпазливи към уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците (чл. 5, ал. 2 и чл. 116 от ЗДвП). С установения в ЗДвП режим на скоростите се осъществява най-важната цел на закона – опазване на живота и здравето на участниците в движението по пътищата (чл. 1, ал. 2 от ЗДвП). С оглед значимостта на разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП относно разрешените в населеното място скорости на движение и конкретното допуснатото от водача на автобуса нарушение (съществено отклонение от разрешената скорост за движение), приносът му за пътния инцидент от 19.11.2017г. в [населено място] не може да бъде определен като равен на този на пешеходеца. При движение с позволените 50 км/ч и реакция спрямо тази скорост, водачът е имал възможност да реагира адекватно, като предотврати пътния инцидент посредством аварийно спиране. Това е било и при управление със скорост до 65 км/ч. Или приносът на пострадалия, въпреки няколкото допуснати от него нарушения, не би могъл да бъде повече от 40%.

В този смисъл са основателни доводите на касаторите за значението на вида и характера на нарушенията на всеки от участниците в пътния инцидент и по-специално нарушението на водача, който носи отговорност за осигуряване на безопасността на движението в значително по-голяма степен от тази на пешеходеца, макар да е неоснователно оплакването им, че въззивният съд е отдал значение на факта, че преди пътния инцидент Д. Н. И. е употребил алкохол. Това обстоятелства е било посочено от въззивния съд не като неправомерно негово поведение в причинна връзка с инцидента, а единствено като обясняващо рискования начин, по който той е предприел пресичане на пътното платно.

Във въззивното и касационното производство не са спорни размерите на дължимите на Е. Д. М., Н. Д. Г. и Д. Д. Н. базови обезщетения по чл. 52 от ЗЗД - по 120 000 лева. С оглед приетия процент съпричиняване (40%) исковете по чл. 432, ал. 1 от КЗ срещу застрахователното дружество се явяват основателни в размерите от по 72 000 лева.

Въззивното решение следва да бъде частично отменено и на касаторите ищци се присъдят допълнително по още 12 000 лева обезщетение към вече определените за плащане 60 000 лева, за които първоинстанционното решение е влязло в сила.

Дължими са и законни лихви за забава от 28.02.2018г. до окончателното плащане на сумите. Това е приетият от първоинстанционния и от въззивния съд начален момент на забавата на застрахователното дружество, относно който няма оплаквания в касационната жалба (чл. 290, ал. 2 от ГПК).

В този смисъл, доколкото не се налага извършването на нови или повтарянето на съдопроизводствени действия, спорът, по аргумент от чл. 293, ал. 3 от ГПК, се разрешава по същество от касационната инстанция.

За размерите над 72 000 лева до пълните претендирани по 108 00 лева обезщетение исковете по чл. 432, ал. 1 от КЗ са неоснователни и въззивното решение в тази част следва да бъде потвърдено като правилно.

По разноските

Касаторите не установяват направени в първоинстанционното, въззивното и касационното производство разноски, при което такива не им се присъждат.

На адвокат Й. Г. Д. следва да бъде присъдено допълнително адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА за осъщественото процесуално представителство на Е. Д. М., Н. Д. Г. и Д. Д. Н. в първоинстанционното, въззивното и касационното производство от още 9 000 лева (по 3 000 лева за всяка от инстанциите, съответно на броя на представляваните ищци), или при присъдените 6 990 лева от първоинстанционния съд, общо възнаграждение от 15 990 лева, съответно на окончателно присъдените главници от общо 216 000 лева. Възнагражденията съответстват на правната и фактическа сложност по делото, защитавания материален интерес, както и конкретно извършените от адвоката процесуални действия във всяка от инстанциите.

Присъдените на застрахователното дружество разноски във въззивното производство от 1 250 лева (400 лева юрисконсултско възнаграждение и 850 лева разноски за вещи лица) следва да бъдат намалени на 937. 50 лева съответно на окончателния изход по делото (претендирани във въззивното производство общо 144 000 лева и отхвърлени претенции за 108 000 лева). В първоинстанционното производство на страната не са били присъждани разноски.

От претендираните разноски за юрисконсултско възнаграждение в касационното производство (400 лева) на застрахователното дружество са дължими 300 лева от разноските, съответно на отхвърлената част от исковете (чл. 78, ал. 3, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25, ал. 2 от Наредба за заплащането на правната помощ, вр. чл. 81 от ГПК).

Върху допълнително присъдената сума на обезщетенията (общо 36 000 лева) следва да бъде определена за плащане от застрахователното дружество държавна такса от общо 2 910 лева на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК. Сумата включва 1 440 лева държавна такса за подаване на исковата молба в първоинстанционното производство, 720 лева за въззивното производство, в което от ищците е подадена въззивна жалба, както и 750 лева за касационното производство, от които 30 лева за допускане на касационно обжалване и 720 лева държавна такса за разглеждане на касационната жалба на ищците. Таксите са съгласно Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК), при съобразяване, че ищците са били освободени от плащането им съгласно чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК.

Воден от горното съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 189 от 23.02.2024г. по в.гр.д. № 1610/2023г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 262291 от 08.07.2022г. по гр.д. № 4412/2018г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от Е. Д. М., Н. Д. Г. и Д. Д. Н. срещу „Застрахователно дружество Евроинс“ АД исковете по чл. 432, ал. 1 от КЗ за суми над размера от 60 000 лева до 72 000 лева, със законните лихви за забава от 28.02.2018г. до окончателното плащане, както и за заплащане на „Застрахователно дружество Евроинс“ АД на разноски във въззивното производство по чл. 78, ал. 3 от ГПК над размера от 937. 50 лева, като вместо това постановява :

ОСЪЖДА „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], район „Искър“, [улица], да заплати на Е. Д. М., с ЕГН [ЕГН], Н. Д. Г., с ЕГН [ЕГН], и Д. Д. Н., с ЕГН [ЕГН], всички със съдебен адресат адвокат Й. Д., [населено място], [улица], вх.“В“, ап. 25, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ допълнително суми от по 12 000 лева (дванадесет хиляди лева) на всяка от тях, обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на Д. Н. И. при пътнотранспортно произшествие от 19.11.2017г., със законните лихви за забава от 28.02.2018г. до окончателното плащане.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 189 от 23.02.2024г. по в.гр.д. № 1610/2023г. на Апелативен съд – София в останалата обжалвана част – за потвърждаване на решение № 262291 от 08.07.2022г. по гр.д. № 4412/2018г. на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 432, ал. 1 от КЗ на Е. Д. М., Н. Д. Г. и Д. Д. Н. срещу „Застрахователно дружество Евроинс“ АД за суми над размера от по 72 000 лева до претендираните във въззивното производство по 108 000 лева, със законните лихви за забава от 28.02.2018г. до окончателното плащане.

ОСЪЖДА „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], район „Искър“, [улица], да заплати на адвокат Й. Г. Д. и с адрес [населено място], [улица], вх.“В“, ап. 25, допълнително сумата от 9 000 лева (девет хиляди лева) възнаграждение за адвокат по чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА за осъщественото процесуално представителство на Е. Д. М., Н. Д. Г. и Д. Д. Н. в първоинстанционното, въззивното и касационното производство.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6, вр. чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], район „Искър“, [улица], да заплати по сметка на Върховния касационен съд сумата от 2 910 лева (две хиляди деветстотин и десет лева) държавна такса за първоинстанционното, въззивното и касационното производство.

ОСЪЖДА Е. Д. М., с ЕГН [ЕГН], Н. Д. Г., с ЕГН [ЕГН], и Д. Д. Н., с ЕГН [ЕГН], всички със съдебен адресат адвокат Й. Д., [населено място], [улица], вх.“В“, ап. 25, да заплатят на „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], район „Искър“, [улица],сумата от 300 лева (триста лева) разноски в касационното производство за юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове:1.

2.