Отговорност на управител за укриване на ДДС при подаване на декларация от трето лице

Текстът на акта

Ключови фрази

Престъпление по чл. 255, ал. 3 НК * задължения на въззивния съд * данъчна декларация * съставомерност на деяние * правилно приложение на материалния закон

Р Е Ш Е Н И Е
№ 639
София, 10 декември 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети октомври, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЯНКОВА

НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ
при секретаря Невена Пелова и с участието на прокурора Калин Софиянски изслуша докладваното от съдия Янкова н.д № 697/ 2024 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на адв.Н.Г. от АК Пловдив, защитник на подсъдимата Е. Г. М. против въззивна присъда № 1/ 17.01.2023 г. на Апелативен съд Пловдив по ВНОХД № 280/2022 г., с която постановената от Окръжен съд Кърджали първоинстанционна присъда № 5 от 21.02.2022 г. по НОХД № 199/ 2021 г. е била: 1/ отменена в частта относно престъплението по чл.255, ал.1, алт.1 и алт.2, т.1 и т. 6 във връзка с чл.26, ал.1 от НК, като подсъдимата М. е била оправдана по този пункт на обвинението; 2/ изменена в частта относно престъплението по чл.255, ал.3 във връзка с ал.1, алт.1 и алт. 2, т.2, предл.1-во и 2-ро, т. 5 и т. 6 от НК във връзка с чл.26, ал.1 от НК, като подсъдимата е била призната за невиновна да е извършила същото на датите 08.06.2012 г., 12.10. 2012 г. и 27.03.2013 г. , за разликата над 21 700, 68 лв. и до размера от 40 319,14 лв., представляващи данъчни задължения по ЗДДС и да е избегнала установяване и плащане на сумата от 17 458, 52 лв. представляващи данъчни задължения по ЗКПО, поради което в тази част по втория пункт на обвинението е била оправдана; 3/ изменена в частта относно наложеното на подсъдимата наказание една година лишаване от свобода, изпълнението на което е било отложено с изпитателен срок от три години и шест месеца, като срокът на изпитателния срок е намален на три години; 4/ изменена, като е отменена и в частта, с която е било наложено на подсъдимата наказание „конфискация“ на лек автомобил /марка/, модел /модел/,цвят сив металик, с/рег. номер/,както и относно приложението на чл.23, ал.1 и ал. 3 от НК; 5/ отменена в частта, с която е бил изцяло отхвърлен предявения от Държавата, представлявана от министъра на финансите против подсъдимата граждански иск, като същият е уважен частично, а подсъдимата е осъдена да заплати в полза на Държавата, представлявана от министъра на финансите сумата от 21 700, 68 лв., представляващи претърпени от престъплението чл.255, ал.3 във връзка с ал. 1, алт. 1 и алт. 2, т.2, предл. 1-во и предл.2-ро, т. 5 и т. 6 от НК във връзка с чл.26, ал.1 от НК имуществени вреди - укрити и неплатени данъчни задължения по ЗДДС за данъчен период м. октомври 2012 г. , в размер на 16 298, 58 лв., за данъчен период м. май 2013 г. в размер на 4 889, 58 лв. и за данъчен период м. юли 2013 г. в размер на 512, 52 лв., ведно със законната лихва, считано от извършване на престъплението - 09.08.2013г. до окончателното изплащане на сумата. В останалата част първоинстанционната присъда е била потвърдена.
В касационната жалба се съдържа оплакване за липса на мотиви, в подкрепа на което се твърди, че същите не обосновават осъждането на подсъдимата за инкриминираните по обвинението три дати. Сочи се, че съдът се е позовал на двете експертизи – съдебно счетоводна и съдебно - почеркова, но не и на останалите доказателства, като недопустимо е препратил към мотивите на първата инстанция оспорени именно на това основание пред въззивния съд. Отделно се твърди отсъствие на изискуемия правен анализ, препятстващо възможността на подсъдимата да узнае правните съображения за осъждането си. Излагат се също съображения за недоказаност подсъдимата да е реализирала невярно деклариране по трите СД по ЗДДС предвид установеното по делото, че същите са подавани по електронен път от друго лице - П. А.. Оспорват се и изводите на съда относно приетото основание за издаване на фактурите с доводи за негодност на ползваните доказателства – разписки, съставляващи според изложената позиция частни документи без „материална доказателствена сила“, каквато съгласно чл.179 от ГПК е предоставена само на официалните свидетелстващи документи - изявления, направени от или пред длъжностно лице и удостоверени в официален документ. Отправеното възражение за липса на мотиви е подкрепено и с данни за противоречие между мотиви и диспозитив, относно наказанието глоба, което в диспозитива не е изрично отменено, а съображения се съдържат единствено в мотивите. Искането в жалбата е за отмяна на въззивната присъда и постановяване на нова, с която подсъдимата да бъде изцяло оправдана.
В съдебното заседание пред ВКС жалбата се поддържа от подс. М. и защитника ѝ адв.Г. по съображенията и на основанията изложени в нея. Защитата акцентира върху пропуска на въззивния съд да разпита свидетели имащи пряко отношение към останалата част на обвинението останало поради това недоказано. Моли подсъдимата да бъде оправдана или делото върнато за ново разглеждане със задължителни указания.
Подсъдимата споделя казаното от нейния защитник и в упражнено право на последна дума желае да бъде оправдана.
Прокурорът от ВКП намира жалбата за неоснователна. Счита, че действително втората инстанция не е изложила собствена аргументация по въпроса с доказателствата свързани с трите справки декларации, но изрично е посочила, че възприема констатациите и изводите на първата инстанция. Подчертава, че неразпитаните свидетели не касаят трите справки декларации, по които подсъдимата е била призната за виновна и заключава, че дейността на въззивния съд е законосъобразна, поради което предлага атакувания съдебен акт да бъде оставен в сила.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, намери следното:
Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена от процесуално легитимирана страна и по отношение на съдебен акт от категорията на посочените в чл.346, т. 1 от НПК.
Разгледана по същество ВКС я намира за неоснователна.
На първо място е необходимо да бъдат ясно очертани пределите на дължимата касационна проверка, понеже както е известно ВКС не действа служебно, а е обвързан от посочените касационни основания и наведените в подкрепата им данни. В касационната жалба и в съдебното заседание пред ВКС подсъдимата – жалбоподател и упълномощеният й защитник не изразяват недоволство от гражданско - осъдителната част на въззивната присъда, като липсват каквито и да е оплаквания, подкрепящи данни или искания в тази насока. Макар и ангажираната гражданска отговорност на подсъдимата М. да е в пряка връзка с приетото за извършено от нея престъпление, съставляващо и деликт по смисъла на чл.45 от ЗЗД, изключено е при незаявено оплакване пределите на касационната проверка да обхванат и част на присъдата, която не е атакувана. Двете части на присъдата са самостоятелни ( вж. ТР № 5 от 21.05.2018 г. по т. д. № 5/2017 г., ВКС, ОСНК) и както се отбеляза вече, ВКС, за разлика от въззивния съд, не действа служебно, поради което и в частта относно уважения граждански иск въззивната присъда е извън обхвата на настоящия касационен контрол.
С направеното уточнение, по релевираните касационни основания ВКС намира следното:
По оплакването за наличие на допуснати съществени процесуални нарушения.
Мотивите на апелативната инстанция за разлика от частта, в която подробно е изложена аргументацията за постановеното оправдаване на подсъдимата, в частта им с която е потвърдена осъдителната първоинстанционна присъда не разкриват същите характеристики. Съображенията на контролирания съд действително са лаконични, но не изпълват посочения в жалбата недостатък - липса на мотиви в степента, която да налага неговото отстраняване чрез отмяна на присъдата.
От делото е видно, че след проведено въззивно съдебно следствие и в рамките на извършената въззивна проверка апелативният съд е констатирал (стр. 14, последен абзац) пълно съвпадение с установените от първата инстанция фактически положения и ги е възпроизвел в мотивите си. Констатирал обаче различие в правната оценка на приетата фактология, с изключение на инкриминираното поведение на подсъдимата относно справките - декларации касателни данъчните периоди, в които е реализирано плащането по продажбата на къща номер седем - на сем.У.. По този пункт на стр.7 от мотивите апелативният съд ясно е посочил приетото за установено от фактическа страна, че за трите инкриминирани периода - октомври 2012г., май 2013 г. и юли 2013 г. подсъдимата, като управител на представляваното от нея дружество/фирма//населено място/,което е продавач на процесната къща номер седем е получила на четири пъти плащания съответно на 6.10.2012 г. – 1000 евро, на 23.10.2012 г., 49 000 евро, на 20.05.2013 г. - 15 000 евро и на 26.07.2013 г. - 10 000 евро или общо 75 000 евро, които купувачите К. и Д. У. заплатили. За получените от подсъдимата в качеството ѝ на управител на дружеството - продавач суми, съставляващи вноски за покупка на недвижимия имот и същевременно за нуждите на данъчното облагане – авансово плащане по см. на чл.25, ал.7 от ЗДДС, като управляващ данъчно задълженото лице по чл.3, ал.1 от ЗДДС същата е следвало да издаде фактури, начисли по тях ДДС и ги включи в отчетните регистри за съответния период на тяхното настъпване, което не е сторила, като са посочени на стр. 10 съответните данъчни периоди и недекларираните суми по ДДС. Отразено е в контролирания акт - на стр. 15 и приетото за установено обстоятелство, че подсъдимата е упражнявала независима икономическа дейност по смисъла на чл. 3 от ЗДДС. Отразено е – на стр. 17 и пълното съгласие, което с основание въззивната инстанция е изразила с безспорно верния извод на първата инстанция (стр.30 - стр.31, мотиви), че задължението е било изцяло в тежест на подсъдимата М., като управляващ и представляващ процесното дружество /фирма/ – [населено място]. При положение, че апелативният съд не е направил различна оценка на достоверността на доказателствата, обосновали постановеното от първия съд осъждане за трите деяния обхванати в престъплението по втория пункт на обвинението, не е имал задължение подробно да оценява всяко едно поотделно и да излага в тази връзка отделни и самостоятелни съображения.
В контекста на посоченото, прочитът на изложените от въззивния съд мотиви и доводите, с които е изразил съгласието си с първата инстанция относно правилността на осъждането на подсъдимата М., позволява да се приеме, че съдържателно не препятстват възможността да бъдат узнати и разбрани фактическите и правни доводи за осъждането й. Респективно дава основание за извод, че е достигнат минималния стандарт по чл.339, ал.2 от НПК и проявената при изготвянето им пестеливост не е равносилна на „липса на мотиви“.
Несподелимо е и оплакването за противоречие на мотиви и диспозитив на контролирания съдебен акт, обосновано с отсъствието в диспозитива на изрична отмяна на наложеното наказание глоба. Без съмнение последицата от цялостната отмяна на първоинстанционната присъда по първия пункт на обвинението - за престъплението по чл. 255, ал.1, т. 1 и т. 6 във вр. с чл.26, ал.1 от НК е отмяната и на наложените за това престъпление наказания – както наказанието лишаване от свобода в определения размер от 6 месеца, изпълнението на което е отложено за срок от три години с приложението на чл.66, ал.1 от НК, така и кумулативното наказание глоба в размер на 500 лв. Единството на мотиви и диспозитив от друга страна изключва и възможността да се приеме, че волята на въззивната инстанция е била друга освен обективираната във въззивната присъда, а именно - да оправдае подсъдимата за престъплението по чл. 255, ал.1, т.1 и т.6 във вр. с чл.26, ал.1 от НК със следващите от това последици – отмяната и на двете наложени от първата инстанция за това престъпление наказания. Ето защо и оплакването за отсъствието на изричен отменителен диспозитив относно глобата е несъстоятелно.
Възражението за допуснато от контролирания съд съществено процесуално нарушение проявено чрез несъответна с изискванията на НПК доказателствена дейност също е лишено от основание.
Развитите в рамките на оплакването за незаконосъобразно осъждане на подсъдимата съображения за негодността на ползваните от инстанционните съдилища 4 бр. разписки, предадени от св. К.У. към представените също от нея предварителен договор и нотариален акт са несподелими. Същите не държат сметка, че доказателствения процес по ГПК е различен от този по НПК. В наказателното производство обективната истина се установява с всички допустими по НПК доказателства и доказателствени средства и липсва приоритетност в относителната тежест и значение на което и да е от тях. Процесните разписки, приложени на л. 52 - л. 55, т. 4 от досъдебното производство съставляват документи, които надлежно са били приобщени и съответно огласени чрез тяхното прочитане по реда на чл. 283 от НПК (л.139, НОХД). Същите са и експертно проверени чрез извършеното графологично изследване за истинността на подписите на съставителите им, поради което съставляват допустими източници на доказателствени данни. Инстанционните съдилища не могат да бъдат упрекнати за ползването им при формиране на изводите си по обстоятелствата от предмета на доказване. Ето защо и възражението в касационната жалба за оспорената им негодност да послужат при установяване на релевантните по делото обстоятелства, обоснована с нормата на чл.179 от ГПК е несъстоятелно.
Не е допуснато нарушение от въззивната инстанция и във връзка с непровеждането на непосредствен разпит на свидетелите К.У. и Д.У., в каквато посока макар и не изрично, но предвид поставените в заседанието пред ВКС акценти очевидно се претендира. Видно от делото, първоинстанционното производство е протекло по реда на чл.371, т.1 от НПК инициирано от подсъдимата и защитника ѝ, като същите са изразили съгласие посочените двама свидетели да не бъдат разпитвани, а депозираните в протоколите от досъдебното производство показания да бъдат непосредствено ползвани. След като при проведено съкратено съдебно следствие, в случая - в хипотезата на чл.371, т.1 от НПК не са допуснати нарушения, каквито междувпрочем не се твърдят изобщо, то и попълнената по този ред доказателствена съвкупност е в съответствие с процесуалните изисквания. Суверенна е и преценката на съда за нейната достатъчност да формира дължимите за правилното решаване на делото и за разкриването на обективната истина фактически и правни изводи, когато както е в случая тя почива на данните от делото и закона.
Оплакването от процесуалната дейност на въззивния съд, аргументирано с пропуска му да разпита „свидетелите, които имат пряко отношение към останалата част на обвинението“ не сочи конкретен процесуален порок в аналитичната дейност, нито за кои конкретни доказателствени средства се отнася. За свидетелите К. и Д. У. вече се взе отношение, поради което и така наведеното оплакване не ангажира ВКС с допълнително обсъждане и отговор.
Предвид изложените съображения настоящият касационен състав не намира да са допуснати претендираните в жалбата съществени процесуални нарушения.
По оплакването за нарушение на закона - чл.348, ал.1, т.1 от НПК
Доводите за несъставомерност, аргументирани с неосъщественото от подсъдимата подаване на справките декларации, извършено от друго лице с електронен подпис, са несъстоятелни. Те не държат сметка за елементите на престъпния състав по чл.255 от НК, ангажиращ със задължение за водене на изрядна стопанска дейност с оглед обезпечаване правилното данъчно облагане именно извършващото дейността на дружеството лице и в тази посока ВКС е имал повод да вземе отношение в множество решения, включително и в постановеното ТР № 4/12.03.2016 г. по т. д. № 4/2015 г., ОСНК. Фактическото подаване на декларацията от друго лице не изключва съставомерността на деянието, както неоснователно счита касатора.
В рамките на приетите за установени факти, а именно, че подсъдимата в качеството си на управител на представляваното от нея дружество е получила от семейство У. описаните подробно по дати, размер на сумите и основание четири плащания за продажба на къща номер седем съставляващи авансови такива, за които е била задължена да издаде фактури, които да се осчетоводят надлежно и да се начисли въз основа на тях съответния данък - в случая по ЗДДС, но не го е сторила, като издадените две фактури № 29/27.12.2012 г. и № 32/1.08.2013 г. не отразяват реалния размер на постъпилите приходи, е станала причина за неправилното установяване на реално дължимия ДДС. С оглед защитимите с престъплението по чл.255 от НК обществени отношения (на юридическите характеристики на което са посветени стр.15 и стр. 24 от първоинстанционните мотиви), споделени и утвърдени и във въззивното решение – на стр.17, то и правните изводи на контролираната инстанция за осъщественото при тези факти съставомерно поведение на подсъдимата осъществяващо признаците на престъплението по чл.255, ал.3 във вр. с ал.1, т. 2, т. 5 и т. 6 от НК във вр с чл.26, ал.1 от НК са верни, а оплакването за неправилно осъждане е неоснователно.
В аспекта на обсъждания касационен повод по чл.348, ал.1, т.1 от НПК и в рамките произтичащо от чл.124 от Конституцията на Република България задължение, настоящият състав на ВКС намира за необходимо само да посочи установената незаконосъобразност във връзка с приетата квалифицираност на деянието като включващо едновременното настъпване и на двата предвидени в чл.255, ал.1 от НК престъпни резултата, които са дадени в нормата в алтернативност. Макар и без съмнение, както е посочено в по-горе цитираното ТР № 4/12.03.2016 г. по т. д. № 4/2015 г., ОСНК “ И когато поведението на дееца води до неустановяване на данъчните задължения, и когато - макар те да са установени, поведението му води до препятстване на плащането им в крайна сметка това означава – фактическо непостъпване в приход на бюджета на дължимите данъци“, също е извън съмнение, че с оглед законово въведените престъпни последици: „избегне установяване или плащане на данъчни задължения“ посредством формите на изпълнителното деяние е осъществим един от предвидените престъпни резултати. Принципно те биха могли да са налични едновременно, но ако се касае за различни по вид данъчни задължения - например с престъпното поведение се постига осуетяване установяването на едно задължение и същевременно се избягва плащането на друго, което е било обаче правилно установено (вж. в този см. Р.№ 188/10.08.2021г. по н.д.№ 937/ 2020г., ВКС, II н.о). В случая, предмет е само неустановеното задължение по ЗДДС, поради неиздадените фактури и затаената в подадените справки декларации по ЗДДС истина относно действителния размер на получените доходи/приходи. Ето защо и няма как по отношение на същото данъчно задължение да е реализиран, чрез инкриминираните форми на изпълнителното деяние и алтернативния престъпен резултат - избягване на плащане, след като самото задължение не е било законосъобразно установено и следователно не е било ликвидно, а както е известно, на изпълнение подлежат само ликвидни и изискуеми данъчни задължения. Двете алтернативни форми на изпълнителното деяние, посочени в чл. 255, ал. 1, т. 2 от НК също не биха могли да бъдат в едновременна даденост, понеже както се отбеляза в случая е затаена истина относно действителни приходи, а не се касае например за деклариране на нереализирани облагаеми доставки, в каквато хипотеза би било осъществено потвърждаване на неистина. Независимо от изложеното, доколкото в случая приложимият материален закон – чл.255, ал.3 във връзка с ал.1, т.2, т.5 и т.6 във вр. с чл.26, ал.1 от НК е същият като възведения в обвинителния акт, тоест се касае за прилагане на закон за същото престъпление (вж. и Р № 223/11.02.20г. , петчленен състав на ВКС, по н.д. № 1013/19 г. ІІІ, н.о.), то и в тази хипотеза, съгласно чл.354, ал. 2, т. 2 от НПК, ВКС може да констатира допуснатата незаконосъобразност, но не разполага с правомощия за намеса.
По изложените съображения настоящият касационен състав намира, че по делото не са налице релевираните в жалбата основания по чл.348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК, поради което не е налице необходимост от ревизия на атакуваната с жалбата потвърдителна наказателно-осъдителна част на въззивната присъда.
Така мотивиран и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, ВКС, ІІІ н.о.

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 1 / 17.01.2023 г., постановена по ВНОХД № 280 / 2022 г. от Апелативен съд Пловдив в потвърдителната наказателно - осъдителна част.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.