Признаване на дълг и отказ от изтекла погасителна давност

Текстът на акта

Ключови фрази

6
Р Е Ш Е Н И Е № 50167
София, 09.11.2022г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

при участието на секретаря Валентина Илиева като разгледа докладваното от съдия О решарова гр. д. № 4120 по описа за 2021 г., намира следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. С. А., чрез процесуалния му представител адв. Р. Б. от АК-Монтана, срещу решение № 24 от 16.07.2021 г., постановено по гр. д. № 171/2021 по описа на Окръжен съд – Монтана, с което е отменено решение № 260106 от 17.03.2021 г. по гр. д. № 740/2020 г. на Районен съд – Лом, с което на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено, че А. С. А. не дължи на „ЧЕЗ ЕЛЕКТРО БЪЛГАРИЯ“ АД следните парични вземания, като погасени по давност: 948,62 лв. по споразумителен протокол от 07.05.2020 г. – задължение за електроенергия по фактури с падежи за периода от 10.06.2005 г. до 10.12.2005 г.; 1147,17 лв. по споразумителен протокол от 07.05.2020 г. – задължение по фактури с падежи за периода от 10.06.2005 г. до 10.12.2005 г.; 15341,39 лв. по споразумителен протокол от 07.05.2020 г. – задължение по издадени фактури с падежи за периода от 25.02.2009 г. до 06.02.2017 г.; 7942,96 лв. по споразумителен протокол от 07.05.2020 г. – задължение по издадени фактури с падежи за периода от 30.04.2010 г. до 04.05.2017 г., като вместо това Окръжен съд – Монтана е отхвърлил изцяло исковете.

В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се от съда да отмени въззивното решение и да уважи изцяло предявените искове.

Ответникът по касационната жалба „ЧЕЗ ЕЛЕКТРО БЪЛГАРИЯ“ АД, чрез юрисконсулт Т., оспорва жалбата, като счита, че решението на въззивния съд е правилно.

Касационното обжалване е допуснато с определение № 420 от 18.05.2022г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения от касатора правен въпрос: „Признанието на задължението и изразяване на воля за плащане, след като е изтекла давността, има ли за последица заличаване на изтеклата давност и представлява ли то изявена воля от страна на длъжника за отказ от изтекла давност?“, за проверка дали въззивното решение противоречи на решение № 65 от 03.06.2011 г. по т.д. № 600/2010 г. на ВКС, I т.о. Със същото определение е оставена без разглеждане касационната жалба на А. С. А. в частта, с която се иска отмяна на решението на Окръжен съд – Монтана, с което се отхвърлят исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК, че А. С. А. не дължи на „ЧЕЗ ЕЛЕКТРО БЪЛГАРИЯ“ АД следните парични вземания: 948,62 лв. по споразумителен протокол от 07.05.2020 г. – задължение за електроенергия по фактури с падежи за периода от 10.06.2005 г. до 10.12.2005 г., и 1147,16 лв. по споразумителен протокол от 07.05.2020 г. – задължение по фактури с падежи за периода от 10.06.2005 г. до 10.12.2005 г. В тези части решението на въззивния съд е влязло в сила.

По поставения правен въпрос настоящият съдебен състав намира следното:

Както е прието в решение № 65 от 03.06.2011 г. по т.д. № 600/2010 г. на ВКС, I т.о., едно вземане винаги може да бъде признато, включително и след изтичане на погасителната давност. Признанието фактически представлява отказ от позоваване на вече изтекла давност. В конкретния случай, по който е постановено цитираното решение, съставът на ВКС е приел, че от обстоятелствата по-делото може да се направи извод, че е извършено признание на задължение. Вярно е, че признанието може да се извърши както изрично, така и с конклудентни действия. При всички случаи обаче трябва несъмнено да бъде установена волята на длъжника да признае свое съществуващо задължение. Невъзможно е признание на неиндивидуализирани парични задължения. Това е така, тъй като без такава определеност не може да има валидно изразена воля за самото съдържание на задължението, за което е изтекла погасителната давност. За да е индивидуализирано задължението, следва да е ясно основанието, размерът и периодът, за който е натрупано (при периодични задължения). В този смисъл е и трайната практика на ВКС във връзка с признанието: решение № 170 от 29.11.2018 г. по гр.д. № 3957/2011 на ВКС, III г.о., решение № 275 от 08.08.2019 г. по т.д. № 1603/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 186 от 19.06.2013 г. по гр.д. № 927/2012 г. на ВКС и др.

Като взе предвид дадения отговор на правния въпрос, по основателността на жалбата настоящият съд намира следното:

За да отмени първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че на 07.05.2020г. страните са подписали четири споразумителни протоколи, като с два от тях А. А. е встъпил като солидарен длъжник и е поел изпълнението на непогасени задължения на М. А., а с други два е признал задължения по посочените в протоколите фактури за консумирана електрическа енергия по собствен договор с „ЧЕЗ ЕЛЕКТРО БЪЛГАРИЯ“ АД. Въззивният съд е счел, че първоинстанционният съд неправилно е приложил правилата за погасителна давност. Приел е, че подписването на споразуменията от 07.04.2020 г. А. А. има характер на признание на дълга, съответно, че е прекъсната давността по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД. Според Окръжен съд – Монтана единствено ако длъжникът се е позовал на давността и е настъпил погасителният й ефект едно споразумение за признание не би го обвързало, защото в този случай ще се отнася до вече несъществуващо вземане. В случая признанието на съществуващо задължение и изразяването на воля за плащане заличавало изтеклата до момента давност и представлявало отказ на длъжника от възможността да се ползва от нея.

Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо, но предвид дадения по-горе отговор на обуславящия правен въпрос е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон. От съдържанието на представените по делото споразумителни протоколи не може да се направи категоричен извод кои свои задължения признава длъжникът. Както сочи вещото лице по назначената в първоинстанционното дело съдебно-счетоводна експертиза споразумителен протокол № 3 (л. 11 от първоинстанционното дело) съдържа само задължения за главница по договора за електрическа енергия, а споразумителен протокол № 4 (л. 13 от първоинстанционното дело) съдържа само лихвите върху главниците, описани в споразумителен протокол № 3. В същото време и в двата протокола е посочено, че длъжникът признава главница и дължимата върху тази сума лихва за периода от падежа на всяко вземане до датата на плащане. Освен това следва да се отбележи, че в споразумителен протокол № 3 е посочено, че се признават задължения по фактури за консумирана в периода от 15.09.2011 г. до 07.12.2012 г. електрическа енергия за 17 403,68 лв., а от поместената в същото споразумение таблица е видно, че сумата е формирана от задължения по фактури, издадени за периода от 25.02.2009 г. до 31.05.2019 г. В споразумителен протокол № 4 въобще не е посочен период, за който е формирана посочената сума от 12 236,48 лв., а само е поместена таблица, която обхваща задължения с падеж от 25.02.2009 г. до 31.05.2019 г. Вещото лице по счетоводната експертиза е направило справка в счетоводството на ответника и е установило, че има разминаване между реалната стойност на някои издадени фактури и вписаните в споразумителния протокол. Така например фактура № [ЕГН] от 31.05.2005 г. е със стойност 142,99 лв., а в споразумителен протокол № 3 в табличен вид е записана стойност 108,52 лв. Според вещото лице действителният размер на сумите по фактурите, описани в споразумителен протокол № 3, е общо 16593,88 лв., въз основа на която сума е изчислена лихвата по споразумителен протокол № 4.

Посочените по-горе разминавания в споразумителните протоколи са коментирани от първоинстанционния съд, а са били изцяло игнорирани от въззивния съд, в резултат на което последният е достигнал до неправилни изводи по приложението на материалния закон. За да може въобще да се коментира въпросът дали е налице отказ от давност, следва първо да се изследва дали е налице валидно извършено признание. Както бе посочено по-горе, признанието на едно задължение трябва да е недвусмислено и да не съществува неяснота относно това кое свое задължение признава длъжникът. В процесните споразумителни протоколи некоректно са посочени суми и периоди, което прави невъзможна индивидуализацията на задълженията, за които формално е отправено признание от страна на длъжника.

Поради изложените съображения решението на въззивния съд се явява неправилно и следва да бъде отменено в обжалваната част. Предвид наличието на обективна и компетентно изготвена съдебно-счетоводна експертиза, не е нужно извършване на допълнителни процесуални действия, като ВКС следва да постанови решение по същество. Тъй като е налице погасяване на процесните вземания по давност и валидно направено възражение от длъжника в този смисъл, за процесния период отрицателните установителни искове са основателни. Настоящият състав намира за правилни изчисленията, извършени от първоинстанционния съд, в резултат на които е достигнал до извод, че исковете са основателни за целия исков период.

Предвид гореизложеното съдът служебно следва да измени решението и в частта за разноските. Касаторът претендира разноски за трите инстанции, които да бъдат присъдени на адвоката му на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, тъй като последният е предоставил безплатна адвокатска помощ на материално затруднено лице. Направено е искане за присъждане на сума в минимален размер от 1291,40 лв. на съдебна инстанция. Предвид изхода на спора и с оглед на чл.38, ал.2 ЗА, вр с чл.7, ал.2,т.4 от НМРАВ/ ДВ бр.68/2020г.- в редакцията към момента на осъществената защита/ съдът намира, че на адвоката на касатора се дължат по 1184,76 лв. за всяка инстанция/ първа и въззивна инстанция/ с оглед уважената част от исковете, а за касационна – 1228,53 лв.

Също предвид крайния изход на делото, тъй като ищецът е бил освободен от такси и разноски, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати и дължимите се държавни такси и направени от бюджета на съда разноски за производството съобразно уважената част от иска, а именно: по сметка на Районен съд - Лом сумата от 1114,86 лв. (от които: 931,38 лв. – държавна такса и 183,48 лв. – разноски за възнаграждение за вещото лице) и по сметка на ВКС сумата от 495,69 лв. (държавна такса за допускане и разглеждане на касационната жалба).

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 24 от 16.07.2021 г., постановено по гр. д. № 171/2021 по описа на Окръжен съд – Монтана, в частта, с която е отменено решение № 260106 от 17.03.2021 г. по гр. д. № 740/2020 г. на Районен съд – Лом, с което на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено, че А. С. А., ЕГН [ЕГН], не дължи на „ЧЕЗ ЕЛЕКТРО БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК[ЕИК], следните парични вземания за потребена електрическа енергия, като погасени по давност: 15341,39 лв. по споразумителен протокол от 07.05.2020 г. по заявление с № 001030166959/04.05.2020 г., съставляващи задължение за клиентски номер № 310246135136 по издадени фактури с падежи за периода от 25.02.2009 г. до 06.02.2017 г., и сумата от 7942,96 лв. по споразумителен протокол от 07.05.2020 г. по заявление с № 001030166959/04.05.2020 г., съставляващо задължение за клиентски номер № 310246135136 по издадени фактури с падежи за периода от 30.04.2010 г. до 04.05.2017 г., като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че А. С. А., ЕГН [ЕГН], не дължи на „ЧЕЗ ЕЛЕКТРО БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК[ЕИК], следните парични вземания за потребена електрическа енергия, като погасени по давност: 15341,39 лв. по споразумителен протокол от 07.05.2020 г. по заявление с № 001030166959/04.05.2020 г., съставляващи задължение за клиентски номер № 310246135136 по издадени фактури с падежи за периода от 25.02.2009 г. до 06.02.2017 г., и сумата от 7942,96 лв. по споразумителен протокол от 07.05.2020 г. по заявление с № 001030166959/04.05.2020 г., съставляващо задължение за клиентски номер № 310246135136 по издадени фактури с падежи за периода от 30.04.2010 г. до 04.05.2017 г.

ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК „ЧЕЗ ЕЛЕКТРО БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК[ЕИК] да заплати на адв. Р. В. Б., АК-Монтана, ЕГН [ЕГН], сумата от 3598,05лв. – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на три съдебни инстанции.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК „ЧЕЗ ЕЛЕКТРО БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК[ЕИК], да заплати по сметка на Районен съд – Лом сумата от 1114,86 лв. и по сметка на Върховния касационен съд сумата от 495,69 лв.-държавни такси по делото.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: