Незаконосъобразно прихващане на разходи за обучение от обезщетение на военнослужещ

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 12

Гр. София, 14.01.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в съдебно заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

Членове: ВЕСКА РАЙЧЕВА

ЗЛАТИНА РУБИЕВА

при участието на секретаря Кристина Цветкова, като изслуша докладваното от съдия Рубиева гражданско дело № 3637 по описа за 2023 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Р. Г. Т. срещу решение № 2095 от 26.04.2023г., постановено по в. гр. д. № 7203/2021г. от Софийски градски съд, II – А въззивен състав. С обжалваното въззивно решение СГС е обезсилил решение № 20077994 от 25.03.2021 г., постановено по гр. д. № 70039/2019 г. от Софийски районен съд, 54 състав в частта, в която предявеният от Р. Г. Т. против Министерство на отбраната иск с правно основание чл. 227, ал.1 ЗОВСРБ е отхвърлен и производството в тази част е прекратено. С обжалваното въззивно решение СГС е потвърдил първоинстанционното решение, в частта, в която е отхвърлен, предявеният от Р. Г. Т. против Служба „Военна полиция“ иск с правно основание чл. 227, ал.1 ЗОВСРБ.

В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение с оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се оплакване, че в пряко нарушение на задължението по чл. 236, ал.2 ГПК, приложим във въззивното производство, съобразно препращащата норма на чл. 273 ГПК, въззивният съд не е подложил на самостоятелна съвкупна и обективна преценка всички доказателства по делото, не е обсъдил всички искания и възражения на страните в процеса, в резултат на което е достигнал до неверни фактически констатации, а оттам и до погрешни правни изводи. Излага се становище, че ответникът не е провел пълно и главно доказване на релевантните факти, възложени в негова тежест във връзка с основанието за извършеното прихващане за възстановяване на разходите за обучение и за техния размер. Поради което се твърди, че като е приел обратното въззивният съд е постановил необоснован съдебен акт, в противоречие с доказателствата по делото. Прави се искане касационната инстанция да постанови решение, с което да уважи касационната жалба, да отмени въззивното решение и на основание чл. 227, ал.1 от ЗОВСРБ и чл. 20 от Закона за военната полиция да уважи предявения иск, като осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 15 358.50лв., ведно със законната лихва, считано от завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане. Предявява се претенция за присъждане на сторените по делото разноски пред всички съдебни инстанции.

Ответникът по касационната жалба – Служба „Военна полиция“ не е подал отговор. С определение № 2004 от 23.04.2024 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение само в частта, с която предявеният от Р. Г. Т. против Служба „Военна полиция“ иск с правно основание чл. 227, ал.1 ЗОВСРБ е отхвърлен по следния обобщен правен въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди в тяхната взаимна връзка събраните по делото доказателства за фактите от значение за правния спор относно направеното от Служба „Военна полиция“ възражение за прихващане, за да бъде проверено твърдението за противоречие със задължителната практика и практиката на ВКС.

В останалата част, в която СГС с решение № 2095 от 26.04.2023 г., постановено по гр. д. № 7203/2021 г. е обезсилил решение № 20077994 от 25.03.2021 г. по гр. д. № 70039/2019 г. по описа на СРС, въззивното решение е влязло в сила като недопуснато до касационно обжалване.

По въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:

Задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Както е посочено в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. С приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението - изискване, заложено в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК, аналогична на чл. 189, ал. 2 ГПК (отм.), и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.

Съгласно трайно установената съдебна практика на Върховния касационен съд, вкл. и в част от посочените от касатора съдебни решения - (напр. решение № 17/23.07.2014 г. по т.д. № 811/2012 г. на ВКС, II т.о., а още и решение № 79/12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3244/2016 г., IV г.о.; решение № 554/08.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1163/2010 г., IV г.о.; решение № 166/15.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1285/2012 г., III г.о.; решение № 194/18.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1100/2012 г., IV г.о.; решение № 24/28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г., I г.о.; решение № 26/08.02.2008 г. на ВКС по т.д. № 445/2007 г., I т.о.; решение № 266/29.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1058/2010 г., I г.о.; решение № 378/15.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1629/2015 г., IV г.о.), е изяснено, че въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи. Съдът не може да пропусне да изясни фактическите положения във връзка с предмета на иска и възраженията на страните, щом това има отношение към предмета на спора. Ако не го стори, нарушава чл. 235, ал. 2 ГПК, а още и засяга принципа за установяване на истината, разписан като основен в чл. 10 ГПК.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, констатира следното:

Въззивният съд е приел от фактическа страна, че от договор за военна служба № СВ-350 от 18.05.2010 г.; допълнително споразумение № ЗСВ- 3418/23.04.2013 г., допълнително споразумение № ЗСВ- 6685 от 17.08.2017 г., заповед № ВП-6105/14.10.2019 г. на директора на Служба „Военна полиция“, заповед № СФ-6334/18.10.2019 г. на директора на РС „Военна полиция“, кадрова справка, е установено, че ищецът, в качеството си на военнослужещ към МО е служил последователно в поделение 36620-София, във военно формирование 28610 - София, а към датата на прекратяване на договора за военна служба - в териториалното поделение в град София на Служба „Военна полиция“, както и че първоначално договорът е бил сключен за 7 г. и 5 м., впоследствие удължен с две години до 18.10.2019 г.; че договорът бил прекратен на 18.10.2019 г. със заповед на директора на Служба „Военна полиция“, с посочено основание за прекратяването - изтичане на уговорения срок. Посочил е, че не било спорно и постъпването на ищеца през 2017 г. във Военната академия „Г. С. Раковски“ за задочно обучение по специалност „Организация и управление на военни формирования на оперативно ниво“, както и че към датата на преустановяване на договорната обвързаност по договора за военна служба обучението не е било приключило или преустановено на друго основание. Посочил е и че не се е спорило и относно съдържанието на правоотношението, вкл. относно основанията за възстановяване от обучаемия на разходите за обучението му, уговорени с допълнителното споразумение от 17.08.2017 г., че с освобождаването му от военна служба в патримониума на ищеца е възникнало вземане за обезщетение по чл. 227, ал. 1 ЗОВСРБ, равняващо се на 11 месечни брутни възнаграждения и възлизащо на сумата от 24 888.16 лв., от която му е преведена сумата от 9050, 24 лв., като останалите 15 358.50 лв. са удържани като разход, свързан с обучението му във Военната академия, в т. ч. сумата от 9111, 92 лв. - разноски за обучение в задочна форма, както и 6246, 58 лв. - възнаграждение за ползван допълнителен платен годишен отпуск по чл. 197, ал. 3 ЗОВСРБ (за обучение) за периода 2017 г.- 2019 г.

За да постанови потвърдителното решение, въззивният съд се е позовал на чл. 145, ал. 1 ЗОВСРБ, съгласно който, ако в хода на изпълнение на договор за кадрова военна служба военнослужещият започне обучение във Военната академия за придобиване на образователна степен „магистър“ за нуждите на МО, той се задължава да завърши обучението успешно, а след това и да работи в структура на МО в продължение на 5 г. след завършване на обучението, като сключи допълнително споразумение към договора за военна служба. Позовал се е на разпоредбата на чл. 145, ал. 3 от ЗОВСРБ, предвиждаща, че при виновно неизпълнение на задължението за успешно завършване на обучението военнослужещият възстановява разходите за обучение. Приел е, че чл. 145, ал. 3 от ЗОВСРБ тълкуван във връзка с чл. 95 от Правилника на академията и с чл. 65 от Правилника за прилагане на ЗОВСРБ налагал извода, че военнослужещият има задължението не само да завърши обучението, но и във връзка с това да направи всичко необходимо за продължаване на договора му за кадрова военна служба, доколкото неговото прекратяване би довело до отстраняване от академията, включително, като подаде рапорт по чл. 66 от Правилника за прилагане на закона, като в противен случай не би могъл да изпълни задължението си за завършване на академията. Посочил е, че в случая не се е твърдяло ищецът да е подавал рапорт/искане за продължаване на срока на договора за военна служба, в което му бездействие се състояла и вината му. Приел е, че възстановяването на разходи за обучение по чл. 145, ал. 3 от ЗОВСРБ не е обвързано с основанието, на което е прекратен договора за военна служба, а с неуспешно завършване на обучението, в която категория попада и отстраняването от обучение, а то от своя страна също не било обвързано (видно от чл. 95, ал. 1 от Правилника на академията) с конкретно основание за прекратяване на договора за кадрова военна служба и се прилагало винаги при прекратен договор за военна служба. В заключение е счел за правилни изводите на първоинстанционния съд, че е налице основание за възстановяване на разходите за обучение. Решаващият съд е споделил изводите на СРС за приложимост по аналогия на чл. 260 ЗОВСРБ и за хипотезите по чл. 145 от ЗОВСРБ, тъй като се касаело до вземания еднакви по своя характер (разходи за издръжка и обучение), приложима била и ал. 5 на чл. 260, която била и законовото основание за удържане /прихващане на сумите.

Предвид възприетия по-горе отговор на поставения по делото правен въпрос, съдът намира касационната жалба за основателна.

В противоречие с цитираната практика /включително задължителна такава/ и в нарушение на процесуалните разпоредби на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивната инстанция не е обсъдила в своето решение всички релевантни доказателства, доводи и възражения на страните и не е извършила преценка на относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи.

При постановяване на своето решение въззивният съд се е позовал на Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022г. по т.д. №2/2020г., ОСГТК на ВКС. Но не е изложил мотиви относно възражението на ищеца, че ответникът не е провел пълно и главно доказване на релевантните факти, възложени в негова доказателствена тежест във връзка с основанието за извършеното прихващане за възстановяване на разходите за обучение, както и относно релевираното оплакване, че когато ответникът се позовава на погасителния ефект на изявление за прихващане, извършено извън процеса, съдът следва да обоснове дали способът се е осъществил. В настоящия случай, ответникът се е позовал на осъществения извън процеса погасителен способ на прихващането. Институтът на прихващането е уреден в чл. 103 - чл. 105 ЗЗД. Изисква насрещни вземания за пари и или еднородни заместими вещи. Необходимо е вземането на прихващащия /активното вземане/ да е изискуемо. Задължението на прихващащия /пасивното вземане/ може да не е изискуемо. Достатъчно е да е изпълняемо. Другата предпоставка е ликвидността – това е вземане, определено по основание и размер. Тя е изискване само към активното вземане. Наличието или липсата на ликвидност на активното вземане се изяснява по спора за пасивното вземане.

Въззивният съд неправилно е приел, че направеното от ответника извънсъдебно прихващане е основателно.

Тъй като допуснатите от въззивната инстанция нарушения на материалния и процесуалния закон и необосноваността на мотивите й не налагат повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, правният спор следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция.

По делото, по безспорен начин е установено, че договор за военна служба № СВ-350 от 18.05.2010 г. и двустранно подписаното към него допълнително споразумение № ЗСВ-3418 от 23.04.2013г. е бил прекратен на 18.10.2019г. – на основание чл. 162, т. 1а от ЗОВСРБ – с изтичане на уговорения срок. Съгласно нормата на чл. 162, т. 1а ЗОВСРБ договорът за военна служба се прекратява и военнослужещият се освобождава от военна служба, без която и да е от страните да дължи предизвестие с изтичане на уговорения срок. Изтичането на срока е юридическо събитие, обуславящо правомощието на административния орган да прекрати договора за военна служба на визираното в заповедта основание. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 170, ал. 1, т. 3 ЗОВСРБ, според която в хипотезата на чл. 162, т. 1а от закона, договорът се счита прекратен от датата на изтичане на срока, а не от връчването за заповедта за освобождаване от военна служба. С осъществяване на първото по време прекратително основание правоотношението престава да съществува и не би могло да бъде прекратено на основание, което впоследствие се е осъществило – каквото в случая е изтичането на срока на предизвестието, дадено от военнослужещия. С оглед приетото, не сме изправени пред хипотезата на чл. 260, ал.1 ЗОВСРБ, тъй като въпросната разпоредба предвижда възстановяване на разходите за издръжка и обучение от военнослужещите, освободени от военна служба на основание чл. 163 и 165 от ЗОВСРБ. В настоящия случай ищецът е бил освободен от военна служба на основание чл. 162, т. 1а – с изтичане на уговорения срок. Поради това военнослужещият не дължи възстановяване разходите за издръжка и обучение за периода, в който е бил обучаван. Следователно Служба „Военна полиция“ няма вземане към ищеца и не е следвало да извършва извънсъдебно прихващане. Възражението на ответника за извънсъдебно прихващане е неоснователно. Ищецът следва да получи пълния размер на дължимото при освобождаване от военна служба еднократно парично обезщетение. В конкретния случай, размерът на обезщетението не е спорен и той възлиза на сумата от 24 888.16лв. – равняваща се на 11 месечни брутни възнаграждения. Не се спори, че на ищеца е била преведена част от тази сума в размер на 9 050.24лв., а остатъка в размер на 15 358.50 лв. не е бил изплатен, поради извършено прихващане. С оглед приетото по-горе, вземането на ответника за сумата 15 358.50 лв. не е възниквало, поради което способът на прихващането е неосъществим. Поради това на ищеца следва да бъде присъдена тази сума, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 02.12.2019г. до окончателното плащане.

Въз основа на посоченото, настоящият състав следва да отмени въззивното решение в допуснатата до обжалване част и да постанови решение, с което да осъди Служба „Военна полиция“ да заплати на Р. Г. Т. сумата от 15 358.30лв., ведно със законната лихва, считано от 02.12.2019г. до окончателното плащане.

Въззивното решение следва да бъде отменено и в частта за разноските.

С оглед изхода на спора на касатора се дължат разноски за трите съдебни инстанции, както следва: 1200 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение за първа инстанция; 1200 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция, за касационната инстанция разноски не се претендират. Или на основание чл. 78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски в общ размер от 2400 лв. с вкл. ДДС – адвокатско възнаграждение.

Тъй като ищецът е освободен от заплащане на държавни такси за водене на настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати и дължимите държавни такси, а именно: по сметка на СРС сумата от 614.34 лв., по сметка на СГС – сумата от 307.17лв., по сметка на ВКС сумата от 337.17 лв. - държавна такса /от която 30 лв. за допускане на касационно обжалване и 307.17 лв. - държавна такса за разглеждане на касационната жалба/.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто отделение, на основание чл. 293, ал. 1, във вр. с ал.2 ГПК,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 2095 от 26.04.2023г., постановено по гр. д. № 7203/2021 г. от Софийски градски съд, ГО, II – А въззивен състав в частта , с която е потвърдено решение № 20077994/25.03.2021г., постановено по гр. д. № 70039/2019г. от Софийски районен съд, 54 състав, с което предявеният от Р. Г. Т. против Служба „Военна полиция“ иск с правно основание чл. 227, ал.1 ЗОВСРБ е отхвърлен, както и в частта за разноските и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Служба „Военна полиция“ с адрес: град София, бул. "Тотлебен" № 34, на основание чл. 227, ал.1 ЗОВСРБ, да заплати на Р. Г. Т., ЕГН: [ЕГН], съдебен адрес: [населено място], [улица], вх. Б, ет.5 – адв. В. М.-Т. сумата от 15 358.30 лв., ведно със законната лихва, считано от 02.12.2019г. до окончателното плащане, както и да заплати, на основание чл. 78, ал.1 ГПК, сумата от 2400 лв. /с вкл. ДДС/ – разноски за адвокатско възнаграждение.

ОСЪЖДА Служба „Военна полиция“ с адрес: град София, бул. "Тотлебен" № 34, на основание чл. 78, ал.6 ГПК, да заплати по сметка на СРС сумата от 614.34 лв. – държавна такса.

ОСЪЖДА Служба „Военна полиция“ с адрес: град София, бул. "Тотлебен" № 34, на основание чл. 78, ал.6 ГПК, да заплати по сметка на СГС сумата от 307.17 лв. – държавна такса.

ОСЪЖДА Служба „Военна полиция“ с адрес: град София, бул. "Тотлебен" № 34, на основание чл. 78, ал.6 ГПК, да заплати по сметка на ВКС сумата от 337.17 лв. – държавни такси за касационно обжалване.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.