Отмяна на оправдателно решение за подкуп поради опорочен анализ на доказателствата

Текстът на акта

Ключови фрази

Подкуп от лице, заемащо отговорно служебно положение * оценка на доказателства * разпознаване по снимков материал * разпознаване на лице * формиране на вътрешно убеждение * отмяна на въззивно решение * свидетелски показания

Р Е Ш Е Н И Е

№ 328

Гр. София, 02 юли 2025 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в публичното заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ

ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА

ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА

с участието на секретаря Елеонора Михайлова и в присъствието на прокурора С. М., като разгледа докладваното от съдия Магдалинчева н.д. № 439/2025 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационен протест и допълнение към него на прокурор при Апелативна прокуратура – Велико Търново срещу решение №1/02.01.2025г. по в.н.о.х.д. № 143/2023 г. по описа на Апелативен съд –Велико Търново.

В протеста са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Същественото процесуално нарушение е обосновано с неясни мотиви и противоречия в тях относно това дали на процесните дати на подсъдимите е предлаган неследващ се дар. Релевиран е довод за нарушение на наказателно-процесуалните принципи по чл. 13 НПК и чл. 14 НПК, а също и за неспазено задължение на съда по чл. 107, ал. 5 НПК. Твърди се, че обективната страна на вътрешното съдебно убеждение е основана на частична и избирателна част от доказателствения материал. Отбелязва се, че приоритизирани от съда са защитните доказателства, събрани чрез обясненията на подсъдимите, за сметка на което са игнорирани множеството други, обосноваващи тезата на обвинението. Неоснователно според прокурора от годната доказателствена маса са били изключени протоколите за разпознаване на подсъдимите, показанията на св. Н. А., веществените доказателствени средства, събрани чрез оперативните способи „наблюдение“ и „подслушване“, както и физико-химичната експертиза, доказваща, че по ръцете на подсъдимия И. е намерено вещество идентично по химичен състав с веществото, с което са белязани банкнотите, предмет на подкупа, за който този подсъдим е предаден на съд. Встрани от вниманието на съда са останали обективните фактори, наложили провеждане на разпознаване на подсъдимите по фотоснимки; показанията на св. К., който е дал сведения за това как граничните служители следва да процедират при подхвърлен подкуп; като изцяло е игнорирано писмо с изх. № 44-2006/18.03.2020 г. на ДАТО, в което детайлно са изложени причините за разминаване в часовете на аудио и звукозаписите при прилагане на СРС. Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК (нарушение на материалния закон) според касатора е логична и неизменна последица от превратното и избирателно тълкуване на доказателствата. Просителният пункт в протеста е свързан с искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.

В съдебно заседание пред ВКС представителят на прокуратурата поддържа протеста по съображенията в него.

Адвокат Д. С. - защитник пред последната инстанция на подсъдимите М. Ч., Т. А. и Е. Й., твърди, че доводите в протеста са за необосноваността на въззивното решение, която не е сред касационните основания за отмяна. Извън това смята, че във въззивното производство не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и вътрешното съдебно убеждение е основано на пълен и прецизен доказателствен анализ. Пледира оспореното решение да бъде оставено в сила.

Подсъдимите М. Ч., Т. А. и Е. Й. се присъединяват към казаното от своя защитник. В последната си дума молят решението на апелативния съд да бъде потвърдено.

Адвокат Г. М. – защитник на подсъдимия И. И., отправя към касационния съд идентично искане. Акцентира върху това, че иззетите на досъдебното производство от нейния подзащитен банкноти – предмет на твърдения подкуп - са били изгубени. Смята, че това прави невъзможна преценката дали тези банкноти представляват годно платежно средство, а оттук правят недоказана обвинителната теза в този й пункт.

Подсъдимият И. И. – редовно призован, не се явява в производството пред ВКС.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

По процесуалното развитие на делото

Обвинителният акт в ОС - Русе, по който е било образувано н.о.х.д. № 514/2019 г., е бил внесен срещу подсъдимите М. К. Ч., Т. А. А., Е. Р. Й. и И. И. И. за осъществени от тях престъпления по чл. 302, т. 1, б. „а“, вр. с чл. 301, ал. 1 НК, а за Ч. и Й. и във вр. с чл. 26 НК.

По това дело с присъда от 15.05.2020 г. четиримата подсъдими са били оправдани.

По протест на прокурора на процесуално основание с решение № 6 от 10.02.2021 г. по в.н.о.х.д. №275/2020 г. на АС-Велико Търново присъдата е била отменена и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на ОС-Русе от стадия на разпоредителното заседание.

При повторното разглеждане на делото с присъда № 1/17.01.2023 г. по н.о.х.д. № 133/2021 г. ОС – Русе е признал за невиновни подсъдимите, както следва:

- М. К. Ч. за това, че на 08.09.2016 г. и на 15.07.2016г. в гр. Русе, на ГКПП Русе – граничен пункт „Дунав мост“, в качеството си на полицейски орган, в условията на продължавано престъпление, поискал и приел дар от Н. С. А. - на два пъти парична сума в размер на от по 20 лв. или общо 40 лева, които не му се следват, за да не извърши действие по служба, а именно:

-да не изпълни вменените по длъжностна характеристика задължения да извърши проверка на МПС за влизане в Република България с нередовни документи и да осъществи контрол по спазване на граничния режим на лицето и управляваното от него МПС,

-да не извърши проверка на документите на лицето и управляваното от него МПС, съгласно Глава 4, чл. 37 от Инструкция № 8121з-813 от 09 юли 2015г. за реда и организацията за осъществяване на граничните проверки на граничните контролно пропускателни пунктове и

- да не изиска документ за превозвания товар от Н. С. А., съгласно Глава 4, чл. 38, ал. 1, т. 5 от същата Инструкция;

- подсъдимия Т. А. А. за това, че на 05.10.2016 г. в гр. Русе, на ГКПП Русе - граничен пункт „Дунав мост“, в качеството на полицейски орган поискал и приел дар от Н. С. А. - парична сума в размер на 20 лева, която не му се следва, за да не извърши упоменатите по – горе действия по служба;

- подсъдимия Е. Р. Й. за това, че на 01.08.2016 г. и на 07.10.2016 г. в гр. Русе, в условията на продължавано престъпление - на два пъти, на ГКПП Русе - граничен пункт „Дунав мост“, в качеството на полицейски орган, поискал и приел дар от Н. С. А. - парична сума в размер на 20 лв. и парична сума в размер на 40 лв., или общо сума в размер на 60 лева, която не му се следва, за да не извърши упоменатите по – горе действия по служба и

- подсъдимия И. И. И. за това, че на 16.11.2016 г. в гр. Русе, на ГКПП Русе - граничен пункт „Дунав мост“, в качеството на полицейски орган, поискал и приел дар от Н. С. А. - парична сума в размер на 20 лева, която не му се следва, за да не извърши гореупоменатите действия по служба.

На основание чл. 304 НПК съдът е оправдал подсъдимите по повдигнатите обвинения по чл. 302, т. 1, б. „а“, във вр. с чл. 301, ал. 1 НК, а за подсъдимите Ч. и Й. и във връзка с чл. 26, ал. 1 НК.

По протест на прокурора с решение № 1/01.02.2025 г. по в.н.о.х.д. №143/2023 г. първоинстанционната присъда е била потвърдена.

Именно това решение е предмет на настоящата касационна проверка – първа по своя ред.

Касационният протест срещу въззивното решение е подаден от процесуално легитимирана страна (прокурор), в законоустановения от чл. 350, ал. 2 НПК срок и срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1 НПК. Несъстоятелно е твърдението на адв. С., че в протеста не са изложени касационни поводи за отмяна, а доводи за необоснованост на въззивния акт, по които касационният съд не може да се произнася. Внимателният прочит на сезиращия съда документ показва, че с него се атакува не съдържателната страна на вътрешното убеждение на съда, а спазването на процесуалните правила и правилата на формалната логика при оценка на доказателствения материал, при нарушението на които касационният съд може да се намеси чрез отмяна на съдебния акт. Отделно от това, на база на твърденията за процесуални нарушения и като логична последица от тях, е въведено и твърдението за нарушение на материалния закон, което е самостоятелен касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. По тези съображения касационният протест се приема за процесуално допустим .

По същество този протест е основателен.

1. Основателни са възраженията в протеста за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения.

Въззивната инстанция не е изпълнила задължението си за разкриване на обективната истина, както и задължението си за всестранно, обективно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото.

Обвинителната теза се е основавала на това, че на шест конкретни дати, бидейки на смяна като старши полицай в ГКПП - Русе при ГПУ- Русе към РДГП- Русе, всеки от подсъдимите е поискал и приел дар (парична сума в размер от 20 до 40 лева), за да не извърши дължимата по длъжностна характеристика и Инструкция № 8121з-813 от 09 юли 2015 г. проверка на превозното средство и товара на свидетеля Н. С. А., който на процесните дати е превозвал без съответни документи бързо разваляща се стока от Република Румъния към Република България.

В подкрепа на своята теза обвинението е представило, а в хода на проведено първоинстанционно и въззивно съдебно следствие съдилищата са приели, доказателства от различен вид, значителна част от които обаче са изключили от годната за формиране на изводите им доказателствена маса. Без да навлиза в съдържателната страна на вътрешното убеждение на съда по същество, която касационната инстанция не може да контролира, този състав отбелязва, че от гледна точка на спазването на процесуалните правила и правилата на формалната логика при оценка на събрания доказателствения материал инстанцията по същество е допуснала редица нарушения. В касационния акт те ще бъдат разгледани в хронология, следваща изложението на самото въззивно решение.

1.1. На стр. 33 – 35 от въззивното решение въззивният съд е обсъдил заключението на физико-химическата експертиза по Протокол № 71/ФЗХ-19 от 09.01.2017 г., приложено в т. 7, л. 13–18 от досъдебното производство, като е възприел изводите на първоинстанционния съд, че този способ за събиране и проверка на доказателства не може да бъде използван в полза на обвинението, тъй като по делото липсват веществените доказателства обект на експертното изследване. Посочената експертиза е назначена в хода на съдебното производство, като вещото лице по нея, в отговор на конкретно поставена задача, е приело, че по представените за изследване обтривки от дясна и лява ръка на подсъдимия И. И., както и по двете банкноти с номинал от 10 лева, иззети от него с протокол от 16.11.2016 г. (вж. т. 4, л. 98–100 от д.п.), е установено флуоресциращо вещество, идентично по химичен състав с веществото, използвано за предварително белязване на същите банкноти. Неспорно по делото е, че двете банкноти са били иззети като веществени доказателства и предадени за физико-химично изследване на вещо лице, което е извършило анализа непосредствено. Последвалото изгубване на банкнотите не може на самостоятелно основание да компрометира заключението на експерта, нито пък поставеният от защитата въпрос относно автентичността на банкнотите попада в предметния обхват и компетентност на извършеното експертно изследване. Дали въпросните банкноти са представлявали законно платежно средство, респективно били ли са те годен предмет на престъплението „подкуп“, е въпрос от фактическо и правно естество, който решаващите съдилища са могли да преценят въз основа на наличната по делото информация, като при необходимост, ако последната е била недостатъчна, да съберат нови доказателства. В този контекст е следвало да се отчете, че липсващите банкноти са били предоставени от органите на досъдебното производство и са били обект на прилагане на специално разузнавателно средство „белязване“, за което е било налице предварително издадено съдебно разрешение. Лицата, имали контакт с тези банкноти – подсъдимият И. и свидетелят Н. А. – не са дали обяснения/показания, от които да се установи, че са се усъмнили в автентичността им въз основа на външни белези. За да провери редовността на двете банкноти, съдът е могъл да отправи официално запитване до БНБ относно това дали двете банкноти с посочени серийни номера и номинал са били емитирани като законно платежно средство в страната, а при необходимост да разпита и лицата, имали досег с тях, дали външни техни характеристики са станали причина да се усъмнят в тяхната нередовност.

1.2. За нарушен се приема от касационната инстанция процесът по оценка на протоколите от веществените доказателствени средства „звукозапис“ и „видеозапис“ /п. 10 от д.п./. Апелативният съд, макар да е възприел довода на първия съд, че е налице пълно съответствие между отразеното в протоколите за ВДС и фактическите твърдения в обвинителния акт /л. 35, абзац 2 от въззивното решение/ е отрекъл доказателствената стойност на протоколите поради това, че е налице разминаване във времетраенето на началото и края на видеозаписите и звукозаписите за всеки един от процесните случаи. Съдът е илюстрирал констатираното от него разминаване, като за всяка от инкриминираните дати е посочил, както следва:

-за 15.07.2016 г., че протоколът, отразяващ аудиофайла /звукозаписа/, е включвал времето от 19:28 ч. до 19:29 ч., а протоколът, обективиращ видеодокументирането /видеозаписа/, е включвал времето от 19:27:33 ч. до 19:28:05 ч.;

-за 01.08.2016 г., че протоколът, отразяващ аудиофайла, /звукозаписа/, е включвал времето от 21:11 ч. до 21:12 ч., а протоколът, обективиращ видеодокументирането /видеозаписа/, е включвал времето от 21:11:00 до 21:11:25 ч.;

-за 08.09.2016 г., че протоколът, отразяващ аудиофайла /звукозаписа/, е включвал времето от 16:36 ч. до 16:37 ч., а протоколът, обективиращ видеодокументирането /видеозаписа/, е включвал времето от 16:36:45 ч. до 16:37:16 ч.;

-за 05.10.2016 г., че протоколът, отразяващ аудиофайла /звукозаписа/, е включвал времето от 23:41 ч. до 23:42 ч., а протоколът, обективиращ видеодокументирането /видеозаписа/, е включвал времето от 23:41:10 ч. до 23:42:00 ч.;

-за 07.10.2016 г., че протоколът, отразяващ аудиофайла /звукозаписа/, е включвал времето от 09:23 ч. до 09:24 ч., а протоколът, обективиращ видеодокументирането /видеозаписа/, е включвал времето от 09:23:17 ч. до 09:23:50 ч. и

-за 16.11.2016 г., че протоколът, отразяващ аудиофайла /звукозаписа/, е включвал времето от 15:21 ч. до 15:40 ч., а протоколът, обективиращ видеодокументирането /видеозаписа/, е включвал времето от 15:13:21 ч. до 15:33:40 ч.

При така приетото от въззивния съд е видно, че в два от случаите, относими към датите 08.09.2016 г. и 05.10.2016 г., няма никакво /дори частично/ разминаване във времето на разговорите и времето на действията, като единствената разлика е, че в протоколите, отразяващи видеозаписите, като допълнителна единица за времево отчитане са добавени и секундите.

При обсъждане на коментирания въпрос абсолютно игнорирано от решаващия орган е останало писмо с изх. № 44-2006/19.03.2020 г. на ДАТО, приложено на т. 2, л. 361-362 от н.о.х.д. №519/2019 г. на ОС-Русе. В последното, в отговор на изрично запитване от съда, са отбелязани причините, поради които се е достигнало до частично разминаване на отбелязаното време между аудио и видеозаписите, изготвени при прилагане на СРС „подслушване“ и „видеонаблюдение“. Отбелязано е, че аудиоразговорите са документирани посредством аудиорекордер, който не показва начален и краен час с точност до секунди, като при изготвяне на протоколите, отразяващи съответните аудиофайлове, служителите са отбелязали началните и крайни часове, закръглявайки ги до минути. Обърнато е внимание и на това, че в някои случаи разговорът между оперативно интересните лица е воден без нито едно от тях да се явява в кадър, вследствие на което се е наложило видеодокументирането да започне на по-късен етап; в други случаи се е наложило видеозаписът да бъде прекъснат по-рано след приключване на разговора, защото в кадър влизат лица и обекти, които не са обект на прилагане на СРС, а в трети в кадъра са попаднали оперативно интересни лица без между тях да се провежда разговор. Обективираната в писмото информация не е била анализирана от решаващия съдебен състав, макар че в принципен план тя би могла да бъде полезна с оглед изясняване на причините за разминаването в часовото отразяване на аудио и видеодокументирането. Не е отчетено от въззивния съд и това, че експертите от назначената от него техническа експертиза по протокол №24/ИДИ-68 /л. 53-167 от въззивното дело/, не са счели, че между аудиозаписите и видеозаписите няма синхрон, а са приели, че по експертен път синхронизирането на двата носителя на информация не е възможно поради динамичното заснемане, ниската резолюция, слабата осветеност, кратката продължителност на аудио и видеофайловете и липсата на ключови кадри с достатъчна информативна стойност по отношение на заснетото изображение.

Извън коментар във въззивното решение е останало и обстоятелството, че относимият към датата 16.11.2016 г. протокол от видеозаснемането не приключва в 15:33:40 часа, както съдът е посочил /вж. л. 40 от въззивното решение/, а в 15:13:40 часа /вж. л. последен от папка 10 от д.п./.

1.3. Показанията на св. Н. С. А. съдът е преценил като такива с решително значение за обвинителната теза, но на л. 37 и следващите от въззивното решение ги е изключил от годната доказателствена маса. За да стори това, е приел – първо, че единствено въз основа на прочетени от досъдебното производство по реда на чл. 281, ал. 4 НПК показания обвинението не би могло да бъде обосновано; второ – че показанията пред съдия по реда на чл. 223 НПК са недостоверни, тъй като свидетелят не си бил спомнил, че по-рано същия ден е разпознал подсъдимия Т. А. и трето, че показанията са ненадеждни, защото към процесния период с влязла в сила присъда свидетелят бил лишен от право да управлява МПС, а за това обстоятелство не бил съобщил пред надлежните органи и във всички свои разпити се е представял за водач на микробуса, натоварен с пренасяната от него стока през ГКПП-Дунав мост.

Без да навлиза в съдържателната страна на вътрешното убеждение на съда по същество, касационната инстанция отбелязва, че от гледна точка на спазването на процесуалните правила при оценка на показанията на свидетеля А. съдът също е допуснал нарушения.

В принципен план, вярно е приетото от съда, че заради рестрикцията по алинея 8 на член 281 НПК единствено върху приобщените по алинея 4 на същия текст показания на свидетели осъдителна присъда не може да се основава. Съдът обаче е пропуснал с дължимата грижа да извърши съпоставка между дадените пред разследващ полицай показания на свидетеля А. с изготвените и приложени по делото ВДС /в случай, че се приеме тяхната достоверност/, с графиците за дежурство, от които е било видно, че на процесните дати всеки един от подсъдимите е изпълнявал служебните си задължения на ГКПП – Дунав мост, с показанията на св. Я., който е имал решителна роля при работата по сигнала за корупционни практики на горното място, с протоколите за разпознаване, които ще бъдат коментирани по – долу, с протокола за обиск и изземване от подсъдимия И., при който са били иззети два броя банкноти от 10 лева, каквито свидетелят А. е твърдял да му е дал, за да не извърши той следващите се действия по служба, с показанията на свидетеля Н. К., който изяснява какви действия следва да предприеме граничен полицай на смяна, на който е подхвърлен подкуп.

Подценени от страна на въззивния съд са останали и подробните показания на свидетеля А., депозирани пред съдия в производство по чл. 223 НПК, които са били надлежно приобщени по реда на чл. 281, ал. 1 НПК. По отношение на този разпит въззивният съд е споделил изводите на първия, като се е фокусирал върху изявлението на свидетеля А.: „Мога да го разпозная“, относимо към подсъдимия А., когото по-рано същия ден е посочил по време на проведено следствено действие по реда на чл. 171 НПК. Въззивният съд е отделил значително внимание на тази свидетелска реплика и е приел, че не е възможно свидетелят да не си спомня, че в същия ден е участвал в разпознаване по фотоснимки, на което вече е посочил подсъдимия А. като лицето, което на 05.10.2016 г. му е поискало дар. Въззивният съд обаче не е отчел, че тази реплика по-скоро изразява увереност в способността на св. А. да разпознае лицето, отколкото отрицание на участието му в предходно действие по разпознаване спрямо същото лице. Не бива да се забравя, че подсъдимите по делото са четирима и срещу тях са повдигнати обвинения за деяния на шест отделни дати, за всяка от които в разпита пред съдия свидетелят А. е давал сведения. При такава фактологична сложност съществува обективна възможност за смесване или прехвърляне на възприятия в съзнанието на свидетеля, особено ако той хронологизира множество събития, както е било в конкретния случай. Следва също да се отчете, че в протокола от разпита по чл. 223 НПК не са били отразени конкретно зададените от следователя под контрола на съда въпроси, което препятства възможността за категорично становище в какъв точно контекст и при какви предпоставки разглежданото изявление е било направено.

Въззивният съд е поставил акцент и върху друг аспект от свидетелските показания на Н. С. А., вследствие на което е стигнал до извода, че това гласно доказателствено средство е лишено от достоверност. Става въпрос за факт, относно който - както по инициатива на съда, така и на защитата - са били събирани множество доказателства. По-конкретно свидетелят А. не е заявил в досъдебната фаза пред разследващите органи, че в част от инкриминираните случаи микробусът не е бил управляван лично от него, а от лице, наето като шофьор, тъй като по това време заради осъждането си за престъпление по чл. 343б, ал. 1 НК, той е изтърпявал наказание лишаване от правоуправление. Следва обаче да се отбележи, че още при първото съдебно разглеждане на делото свидетелят А., в отговор на пряк въпрос, е заявил това обстоятелство. Освен това, никога не е било предмет на спор по делото, че независимо дали микробусът е бил управляван лично от свидетеля или от трето лице, във всеки от инкриминираните случаи Н. А. се е намирал в превозното средство при преминаване през ГКПП „Дунав мост“. В тази връзка недооценено е останало и изявлението на свидетеля А., направено в съдебно заседание пред Апелативен съд – Велико Търново на 10.06.2024 г., в което той категорично посочва, че е едноличен собственик на фирмата и на микробуса, и че нито фирмата, нито наетият от него шофьор имат задължения, свързани с превозното средство извън изпълнението на конкретно възложени транспортни задачи. Особено значение следва да се отдаде и на обстоятелството, че на всяка от инкриминираните дати, дори и в случаите, в които микробусът е бил управляван от трето лице, разговорът с дежурните гранични полицаи, е бил провеждан не от водача, а от свидетеля А..

1.4. В мотивната част на решението си – л. 45 и сл. - въззивният съд е отделил значително място на протоколите за разпознаване /т. 3 от д.п./, като е приел, че всички те следва да бъдат изключени от годната за обсъждане доказателствена маса, тъй като следствените действия по чл. 171 НПК са извършени по фотоснимки, макар към този момент разпознатите подсъдими да са били на територията на страната, а в част от случаите да са били дори задържани. Въззивният съд не е отчел, че процесуалният закон равнопоставя като доказателствена стойност и тежест разпознаванията на живи лица и по снимков материал. Използваният от съда подход е и твърде формален, тъй като не държи сметка за конкретиката на всеки случай, а се изчерпва единствено с изследване на въпроса дали в деня на разпознаването подсъдимите са били на територията на страната. Както се приема в съдебната практика - Решение № 415 от 23.02.2012 г. по н.д. № 2161/2011 г., НК, ІІ н.о. на ВКС, Решение № 74 от 27.05.2022 г. по н.д. № 277/2022 г., НК., ІІ н.о. на ВКС, Решение № 502 от 20.12.2013 г. по н.д. № 1601/2013 г., НК, І н.о. на ВКС - основание за прилагане на чл. 171, ал. 4 НПК могат да бъдат различни по характер причини, съществуването на които се преценява за всеки случай поотделно. В тази връзка инстанцията по същество е подценила, че разпознаванията по фотоснимки на подсъдимите Ч. и Й. са извършени на 19.07.2016 г. и на 16.09.2016 г., към който момент разследването е било в активната си фаза и е било насочено към неустановен кръг лица от гранична полиция – Русе. Подценен в тази връзка е факта, че в такъв случай непосредственото разпознаване на подсъдимите би разкрило действията на разследващите и би попречило на по-нататъшните усилия за доказване, както на възможна последваща престъпна дейност на лично предявените лица, така и на евентуална такава на други техни колеги.

Намирайки аргументи извън закона и потвърждавайки позицията на окръжната инстанция, въззивният съд е приел, че действията по чл. 171 НПК са били опорочени още защото подсъдимите са били предявени за разпознаване по фотоснимки с лица, които не са били родом от гр. Русе и които свидетелят А. не е виждал при преминаване на граничната зона. Текстовете от процесуалния закон, регламентиращи законосъобразното провеждане на разпознаване на живо лице или разпознаване по фотоснимки, не поставят изискването, върху което съдът се е фокусирал. Законовото условие е лицето да бъде представено за разпознаване с три или повече лица, сходни с него по външност. Поставеното от съда допълнително изискване е contra legem, в разрез с чл. 171 НПК и противоречащо на духа на действащия закон.

Въззивният съд не е взел отношение и по въпроса дали при изключени от годната доказателствена маса протоколи за разпознаване по делото са налични доказателствени материали от друг вид, които да позволят констатации, подкрепящи или оборващи обвинителната или защитна тези в частта й относно авторството.

1.5. Макар на л. 49 от въззивното решение съдът да е коментирал показанията на св. Н. К., е пропуснал да направи съпоставка между казаното от него за това какви действия трябва да предприеме граничен полицай, комуто е подхвърлен подкуп, и обясненията на подсъдимия И. И.. Взаимовръзката между тези два гласни доказателствени източника и останалите налични доказателства е следвало да бъде задължително извършена, защото тя има значение за обстоятелствата от главния факт.

1.6. Извън вниманието на решаващия съд е останал задълбоченият анализ на посочените в обвинителния акт текстове от длъжностната характеристика на длъжността „старши граничен полицай“ и разпоредбите на Глава 4, чл. 37 и чл. 38, ал. 1, т. 5 от Инструкция № 8121з-813 от 09 юли 2015г. за реда и организацията за осъществяване на граничните проверки на граничните контролно пропускателни пунктове, в нарушение на които прокуратурата е твърдяла, че е поискан и получен неследващия се дар. В съдебното решение е следвало да бъде даден изричен отговор на въпроса в изпълнение на длъжностната характеристика и на чл. 38, ал. 1, т. 5 от гореспоменатата инструкция дежурните на смяна гранични полицаи имали ли са право да изискват документи за превозвания товар, какви са били последиците, ако се установи несъответствие или липса на такъв документ, какво е било поведението на свидетеля А. на всяка от инкриминираните дати, как тези обстоятелства се съотнасят към соченото от обвинението съставомерно бездействие на подсъдимите и какво значение има то в случаите, в които не свидетелят А., а трето лице е било водач на буса.

1.7. Не е лишено от основание твърдението в касационния протест за противоречие във въззивното решение. То е налично, тъй като от една страна на л. 28 от съдебния акт се е твърдяло, че на инкриминираните дати „св. А. се явявал на ГКПП – Дунав мост и е предлагал на служители на гранична полиция парични суми без категорично да са установени адресатите на тези действия“. На л. 32 от въззивното решение обаче е посочено, че фактическата страна на обвинението е несъстоятелна не защото не е установено на кои лица е предлаган неследващия се дар, а тъй като в процесните ситуации подсъдимите са изпълнявали точно служебните си задължения.

Коментираните нарушения са процесуални и съществени по своя характер. Те покриват и касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Доколкото те са отстраними делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на АС – Велико Търново. При повторното разглеждане, въззивният съд следва да извърши пълен и обстоен анализ на всички относими към предмета на обвинението доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и да изгради вътрешното си убеждение досежно повдигнатото срещу четиримата подсъдими обвинение на основата на обективните данни по делото, като при необходимост събере доказателства, касаещи истинността на двете банкноти с номинал от 10 лева, предмет на подкупа от 16.11.2016 г., или други такива от значение за главния факт.

2. Възражението на касатора за нарушение на материалния закон се основава на твърдението му за превратно тълкуване на доказателствата, което по вече изложени съображения ВКС прие за основателно. Останалите доводите на защитата за недоказаност на обвиненията и несъставомерност на деянията следва да получат задълбочен отговор в мотивите на новия въззивен акт – присъда или решение.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2, вр. с ал. 1, т. 5 НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение №1/02.01.2025 г. по в.н.о.х.д. № 143/2023 г. по описа на Апелативен съд –Велико Търново.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд от стадия на съдебното заседание.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.