Отговорност на Гаранционния фонд при съпричиняване на катастрофа и изменение на иска

Текстът на акта

Ключови фрази

Обезщетение от Фонда за вреди от неидентифицирано МПС * изменение на иска * задължения на въззивния съд

10

10

1

Р Е Ш Е Н И Е

№ 57

София, 24.02.2025 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, първо отделение , в открито съдебно заседание на седемнадесети октомври две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДЕДАТЕЛ: Росица Божилова

ЧЛЕНОВЕ: Ивайло Младенов

Анна Ненова

при секретаря Ивона Мойкина изслуша докладваното от съдия Ивайло Младенов т.д. № 2440/2022 г . и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК

Образувано е по касационна жалба на Д. М. Б. срещу решение № 292 от 13.06.2022 г., постановено по в.т.д. № 51/2022 г. на Пловдивски апелативен съд, 3-ти търг. състав, с което е обезсилено решение № 260320 от 18.10.2021 г. по т.д. № 384/2019 г. на Старозагорския окръжен съд, в частта му, с която е отхвърлен иска на Д. Б. против Гаранционен фонд, предявен като частичен за сумата от 160 000 лв. от общо 180 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща й М. С. Б., настъпила на 16.09.2017 г., причинена от неустановено моторно превозно средство и с което въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение , в частта му за отхвърляне на предявения от Д. М. Б. против Гаранционен фонд иск за същата сума, поради виновно причиняване смъртта на М. Б. от В. Х. Б., управлявал товарен автомобил „Мерцедес Спринтер“ с ДК [рег.номер на МПС] без сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение и за постановяването му при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Сочи се, че въззивният съд неправилно е приел за недопустимо добавянето в предмета на спора на ново основание, в условията на евентуалност по реда на чл. 214 ГПК, поради което незаконосъобразно е обезсилил решението на първата инстанция, в частта по иска с правно основание чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ. Акцентира се върху приетата в доклада на окръжния съд обща правна квалификация на иска по чл. 558, ал. 5 КЗ, като се излагат доводи, че в първото по делото заседание ищцата е поискала допълване на основанието на иска срещу същия ответник за същото ПТП, чрез въвеждането на нови фактически твърдения, което не представлява предявяване на нов иск. Същевременно се сочи, че в противоречие със събраните доказателства, въззивният съд е приел обективна невъзможност за предотвратяване на процесното ПТП, а оттам и за липсата на вина на водача на товарния автомобил „Мерцедес Спринтер“, който го е управлявал без сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, от което произтича неправилност на извода за неоснователност на иска по чл. 557, ал. 1, т. 2, б.„а“ КЗ. Излагат се съображения, че опасността е била налична за водача В. Б., поради което каруцата, в която е пътувал пострадалият, не е попадала в опасната зона за спиране на товарния автомобил. Иска се пълна отмяна на обжалваното решение и уважаване на иска в претендирания частичен размер от 160 000 лв. ,с присъждане на адвокатско възнаграждение за трите съдебни инстанции. При условията на евентуалност е направено искане за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд със задължителни указания.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Гаранционен фонд е депозирал писмен отговор, с който оспорва касационната жалба и наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Поддържа, че въззивният съд правилно не е допуснал добавяне на ново основание под формата на изменение на иска, доколкото по същество с това ищецът е предявил нов иск. Изразява становище, че апелативният състав обосновано е приел липса на виновно поведение от страна на водача на товарния автомобил, съобразявайки се с изводите на вещите лица по изслушаните експертизи, както относно механизма на процесното ПТП, така и относно причините, довели до смъртта на наследодателя на ищцата. Иска се обжалваното решение да бъде оставено в сила, с присъждане на разноските в полза на Фонда, направени пред касационната инстанция.

Третото лице – помагач на ответника В. Х. Б., не изразява становище по касационната жалба.

С определение № 1985/15.07.2024 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на решението на Пловдивски апелативен съд във връзка със следните въпроси, поставени от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и обобщени от касационния състав, както следва: „Дали е налице изменение на иска, по смисъла на чл. 214, ал. 1 ГПК чрез добавяне на ново основание, в условията на евентуалност с първоначално заявеното или е налице предявяване на нов иск против същия ответник?“ и „За задължението на въззивния съд да обсъди събраните доказателства и наведените от страните доводи в тяхната цялост и логическа съвкупност по отношение установяването на главния факт, за което страната носи доказателствената тежест?“.

В проведеното на 17.10.2024 г. открито съдебно заседание пълномощникът на ищцата - касатор поддържа оплакванията в касационната жалба. Подчертава, че допълнителното основание на иска е било въведено своевременно, ясно и точно, поради което са били налице предпоставките по делото да бъде разгледано и твърдението, че вредоносния резултат е причинен също и от неустановен водач на лек автомобил. Сочи, че в нарушение на процесуалните правила, въззивният съд е отменил определението си за събиране на допълнителни доказателства, поради което спорът е останал неизяснен от фактическа страна. Твърди, че междувременно е постановена присъда срещу водача на товарния автомобил В. Б., която понастоящем не е влязла в сила. Претендира разноски по представен списък.

Процесуалният представител на ответника по касация излага доводи за правилността на обжалваното решение, сочейки че изводите на апелативния съд са в логическа последователност. Според него от приетите експертизи се установява, че водачът на товарния автомобил В. Б. не е имал техническата възможност да възприеме каруцата. Акцентира върху силното алкохолно опиянение от 2.28 промила на пострадалия наследодател на ищцата, като евентуално основание за приемане на съществен процент на съпричиняване. Претендира разноски по представен списък и прави възражение за прекомерност на разноските на пълномощника на ищцата.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по заявените в жалбата касационни основания, в съответствие с правомощията по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:

С обжалваното решение въззивният състав от Пловдивски апелативен съд е обезсилил решение № 260320/18.10.2021 г., постановено по т.д. № 384/2019 г. на Старозагорския окръжен съд, в частта му, с която е отхвърлен иска на Д. М. Б. против Гаранционен фонд, предявен като частичен за сумата от 160 000 лв. от общо 180 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща й М. С. Б., настъпила на 16.09.2017 г., причинена от неустановено моторно превозно средство, като в тази му част производството по делото е прекратено. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен предявения от Д. Б. против Гаранционен фонд иск по чл. 557, ал. 1, т. 2, б „а“ КЗ за същата сума, поради виновното причиняване на смъртта на М. Б. от лицето В. Х. Б., управлявал товарен автомобил „Мерцедес Спринтер“ с ДК [рег.номер на МПС] в нарушение на правилата за движение.

За да потвърди решението в частта, с която окръжният съд е отхвърлил предявения от Д. Б. против Гаранционен фонд иск по чл. 557, ал. 1, т. 2, б „а“ КЗ, за сумата от 160 000 лв., предявен като частичен иск от 180 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, въззивният състав е споделил установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, а именно, че: процесното произшествие е настъпило на 16.09.2017 г. около 20.00 часа, при движение по първокласен път 1-5 от [населено място]- [населено място] – [населено място]; по този път в посока [населено място] се е движел товарен автомобил марка „Мерцедес“, управляван от В. Х. Б., като пред него се е движел таксиметров автомобил; точно преди завоя за мотел „Крънско ханче“, таксиметровият автомобил рязко е отбил вдясно и е спрял на пътното платно, без да сигнализира за предприетата маневра; след това рязко спиране, за да избегне удара, водачът на товарния автомобил В. Б. го е отклонил наляво и е навлязъл в насрещната лента за движение; таксиметровият автомобил се е движел със скорост около 76 км/ч и опасна зона за спиране от около 74 метра; със същата скорост от около 76 км/ч се е движел и товарният автомобил „Мерцедес Спринтер“, към момента в който водачът му е предприел отклоняване наляво, за да избегне удара с таксиметровия автомобил.

Въззивният състав е приел, че причината за внезапното спиране на двата автомобила е изскочилата на първокласния път каруца с конска тяга, управлявана от пострадалия М. С. Б. – баща на ищцата. Съдът е отразил, че в каруцата се е намирало и лицето М. А. М. и че ударът се е осъществил между челната част на товарния автомобил марка „Мерцедес Спринтер“ и коня, водещ каруцата. Въззивният съд е стигнал до извод, че първопричината за процесното пътнотранспортно произшествие е именно внезапното навлизане на каруцата на платното за движение, в нарушение на ЗДвП и в частност на поставения там забранителен знак „В–10“. Апелативният състав е приел, че е налице внезапно възникнала опасност на пътя, която не е могла да бъде избегната от водача на товарния автомобил, поради липса на видимост от намиращия се пред него таксиметров автомобил, който е отбил рязко вдясно при вече настъпилия навигационен мрак към момента на произшествието, т.е. в случая е липсвала техническа възможност за предотвратяване на удара. В обжалваното решение е отразено, че в резултат на удара двамата пътници в каруцата са изпаднали на пътното платно, както и че в същото време кола с тъмен цвят, която се е движела в посока [населено място] – [населено място], е прегазила тялото на единия пострадал – М. Б., а малко по–късно е станало прегазването и на второто тяло на М. М. от друга кола. Съдът е посочил, че и двете коли, прегазили изпадналите от каруцата лица, са се движили в същата посока и са продължили по пътя, напускайки произшествието, поради което са останали неустановени.

След обсъждане на заключенията по съдебно-медицинските експертизи въззивният състав е приел за установено, че при падането от каруцата върху пътното платно, пострадалият М. Б. е получил черепно-мозъчна травма, неопасна за живота, но самата смърт е настъпила вследствие на прегазването от неидентифицирания автомобил, от което са произтекли множество увреждания, несъвместими с живота. Оттук въззивният съд е направил извод, че не е налице пряка причинно-следствена връзка между поведението на делинквента В. Б. и настъпилата впоследствие смърт на наследодателя на ищцата от прегазване от друг неизвестен автомобил, а оттам и за липса на вина на Б. и съответно за липсата на материалноправна легитимация на Фонда да отговаря по иска по чл. 557, ал.1, т. 2, б.“а“ КЗ.

За да обезсили първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ, поради причиняване смъртта на М. С. Б. от друго неустановено МПС, въззивният съд е приел, че като е включила пред окръжния съд в предмета на спора ново основание, с което е обоснована отговорността на Фонда за обезщетяване на неимуществените вреди от същото ПТП, ищцата по същество е предявила нов иск в първото открито по делото заседание, който е бил приет за разглеждане в нарушение на чл. 214 ГПК, под формата на изменение на първоначално предявения иск. С тези мотиви апелативният състав е обосновал становището си, че с диспозитива на първоинстанционния акт окръжният съд се е произнесъл по непредявен иск, което е недопустимо и обуславя обезсилването на решението в тази част.

По правните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване.

Във връзка с въпроса относно това дали е налице изменение на иска по смисъла на чл. 214, ал. 1 ГПК чрез добавяне на ново основание или е налице предявяване на нов иск против същия ответник , е изразено принципно становище в т. 2В на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк.д. №4/2014 г. на ОСГК на ВКС, което е застъпено и в казуална практика на ВКС, обективирана в решение № 199/ 26.01.2021 г. по гр.д. № 4056/2019 г. на IV г.о. и др., според която, изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК, чрез добавяне единствено на ново основание към първоначално заявеното, е допустимо при наличието на предпоставките за обективно съединяване на искове за разглеждане в едно и също гражданско производство, посочени в чл. 210 ГПК и на тези по чл. 214, ал. 1 ГПК за допустимост на изменението на иска. Цитираната практика е относима и за случая, при който предявеният от увреденото лице иск по реда на чл. 558, ал. 5 КЗ срещу Гаранционния фонд е допълнен до първото по делото заседание с друго, различно от първоначално посоченото основание, по чл. 557 КЗ, след конкретизиране на фактическата обстановка при която е настъпило застрахователното събитие.

Във връзка с въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди събраните доказателства и наведените от страните доводи в тяхната цялост и логическа съвкупност по отношение установяването на главния факт, за което страната носи доказателствената тежест, е налице трайна и непротиворечива съдебна практика, включително и задължителна такава, обективирана в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в смисъл, че доколкото обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност, въззивният съд е длъжен да разреши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Оттук и задължението му да осъществи самостоятелна преценка на доказателствата и да субсумира установените въз основа на тях факти под приложимата материалноправна норма като изложи собствени мотиви по съществото на спора. В положителен смисъл съдебната практика се е произнесла и по въпроса относно задължението на въззивния съд за преценка на всички събрани доказателства – както поотделно, така и в тяхната съвкупност, относими към спорното материално право, респ. към правопогасяващите, правоотблъскващи или правопрекратяващи възражения на насрещната страна. В константната практика на ВКС, обективирана в решение № 222/27.03.2018 г. по т.д. № 505/2017 г. на ІІ т.о; решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. №1245/2013г. на І т.о.; решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. №674/2014 г. ІІ т.о.; решение № 263/24.06.2015 г. по т. д.№3734/2013 г. на І т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т.д. №1544/2014 г. на II т.о., решение № 501731/16.12.2022 г. по т.д. № 419/2014 г. на І т.о., и др. се приема, че въззивният съд е длъжен да обсъди в мотивите на решението си въведените от страните доводи и възражения като прецени всички относими за спора доказателства поотделно и в тяхната съвкупност . Тази практика на ВКС се споделя изцяло от настоящия касационен състав.

По правилността на обжалваното решение

С оглед дадения отговор на въпроса дали е налице изменение на иска по смисъла на чл. 214, ал. 1 ГПК чрез добавяне на ново основание, въззивното решение в частта му, с която обезсилено първоинстанционното решение с твърдение, че първоинстанзционният съд се е произнесъл по непредявен иск по 557, ал. 1, т. 1 КЗ, се явява неправилно.

В проекта за доклад (л. 105) окръжният съд е посочил че правната квалификация на предявените искове е разпоредбата на чл. 558, ал. 5 КЗ, която предвижда правото на иск на увреденото лице срещу Гаранционния фонд за заплащане на обезщетение в хипотезите, визирани в чл. 557, ал. 1 КЗ. В откритото заседание, проведено на 06.10.2020 г., в което е обявен проекто-доклада за окончателен, първоинстанционният съд изрично е посочил, че допълва доклада с твърдението на ищцата, че обезщетение за неимуществени вреди се претендира вследствие смъртта на пострадалия, причинено от МПС, управлявано от водача Б. и евентуално от друго неустановено МПС.

В случая петитумът на предявения иск е останал непроменен - насочен е срещу един и същ ответник /Гаранционния фонд/, за репариране на едни и същи неимуществени вреди, понесени от ищцата, от смъртта на пострадалия М. Б., като в първото по делото открито съдебно заседание ищцата е добавила единствено нов правопораждащ факт, а именно, че смъртта на М. Б. евентуално е настъпила и от действията на водач на неустановено моторно превозно средство, което обуславя отговорност на ответника и по чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ. Наведените две основания, с правна квалификация чл. 557, ал. 1, т. 1 и т. 2, б. „а“ КЗ, за ангажиране отговорността на Гаранционен фонд са регламентирани самостоятелно и в този смисъл представляват два отделни фактически състава, всеки от които е от естество самостоятелно да обоснове задължението на Фонда за репариране на вредите от пътнотранспортното произшествие. Обстоятелствената част на писменото искане на ищцата за включването в предмета на спора ангажирането на отговорността на Гаранционния фонд и във връзка с причиняване на вредата от водач на неустановено МПС, сочи за твърдение на независимо съпричиняване от различни водачи. В тази връзка правилно първата инстанция е приела, че ангажирането на отговорността на ответния фонд по чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ е включено в предмета на делото, чрез направеното допълването на доклада по чл. 146 ГПК.

Въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение и е прекратено производството, като делото бъде върнато за ново разглеждане и произнасяне по отговорността на Гаранционния фонд ,за нанесените на ищцата неимуществени вреди, основана на фактическите състави по чл. 557, ал. 1, т. 1 и т. 2, б. „а“ КЗ, като обстоятелствата относно механизма на ПТП се разгледат съвкупно, независимо от твърдението на ищцата, че се касае за искове, предявени при условия на евентуалност. Реда за разглеждане на исковете следва от характера на спорното материално право, предмет на делото, което в случая предполага кумулативно приложение на фактическите състави на чл. 557, ал. 1, т. 1 и т.2, б.“а“ КЗ, при установеност на предпоставките на всеки от тях. При интерпретиране действията на неколцина делинквенти, действали при условията на независимо съпричиняване, от които произтича и отговорността на гаранционно-обезщетителния орган, въззивният съд следва да прецени в каква степен всеки един от делинквентите е допринесъл за крайния вредоносен резултат. Следва да се има предвид, че обстоятелствата във връзка с прегазването на пострадалия от лек автомобил с неустановен водач, като причина за смъртта на М. Б., са въведени и като защитно възражение от третото лице-помагач в писменото му становище.

Като се има предвид отговора на въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди събраните доказателства и наведените от страните доводи в тяхната цялост и логическа съвкупност, настоящият състав намира, че въззивният съд неправилно е потвърдил първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, приемайки за установено от една страна, че не е налице пряка причинно-следствена връзка между поведението на делинквента В. Б. и настъпилата впоследствие смърт на наследодателя на ищцата, както от друга страна - че е липсвала техническа възможност за предотвратяване на удара от водача В. Б..

В конкретния случай, въз основа на заключението на съдебно-медицинската експертиза въззивният съд е приел, че макар от удара между т. а. Мерцедес и каруцата да е причинена черепно-мозъчна травма на водача на каруцата при падането от неголяма височина, смъртта му не е настъпила от нея, а вследствие прегазването му от насрещно движещ се неидентифициран лек автомобил. Оттук е направен извод, че доколкото предмет на претенцията е обезщетяване на неимуществените вреди от смъртта на наследодателя на ищцата, отговорността на Фонда за обезвреда не може да бъде ангажирана. По този начин по същество съдът е приложил принципа на разделност между поведението на делинквентите, действали при условията на независимо съпричиняване, като не е изследвал причинно-следствената връзка между поведението на установения водач на товарния автомобил и настъпилата смърт на възходящия на ищцата, вследствие прегазването му от неустановения водач, т. е. въззивният съд не е преценил и взел предвид съвкупния съпричинителен процес в обективна логическа връзка с крайния вредоносният резултат. Безспорно е, че ако пострадалият не е бил паднал от каруцата на пътното платно вследствие на удара от товарния автомобил, управляван от В. Б., то наследодателят на ищцата е нямало да бъде прегазен от неустановения лек автомобил. При вероятно независимо съпричиняване от двама водачи на МПС, въззивният съд е бил длъжен да прецени в каква степен всеки един от делинквентите е допринесъл за крайния вредоносен резултат.

За да приеме за установено, че за водача В. Б. е липсвала техническа възможност за предотвратяване на удара, въззивният състав е акцентирал предимно върху виновното поведение на пострадалия М. Б., който в нарушение на правилата за движение при забранителен знак „В 10“, е навлязъл с каруцата на платното на първостепенен път със интензивно движение, както и върху концентрацията на алкохол в кръвта в размер на 2.28 промила. Съдът е изложил и доводи, че водачът на товарния автомобил не е превишил разрешената скорост по чл. 73, ал. 1 ППЗДвП и че при липсата на видимост за водача Б., който се е движил непосредствено след таксиметровия автомобил, то ударът между товарния автомобил и каруцата е бил непредотвратим от техническа гледна точка.

Виновното поведение на пострадалия е основание за приемане на съпричиняване от негова страна на вредоносния резултат, но не е самостоятелно основание за изключване отговорността на водача на товарния автомобил /освен в случая, когато ПТП е станало по изключителна вина на пострадалия/. В случая обаче въззивният състав не е обсъдил значението, за настъпването на застрахователното събитие, на задължението за водача на товарния автомобил за осигуряване на минимална безопасна надлъжна динамична дистанция от движещия се пред него таксиметров автомобил - чл. 23 , ал. 1 и чл. 20, ал. 2 ЗДвП и дали ако бе спазил тази дистанция, при внезапното намаляване на скоростта на предходно движещия се автомобил, В. Б. би могъл да спре, без да навлиза в лявото платно за движение и да се удари в каруцата.

Необсъждането от страна на въззивния съд на всички релевантни за спора обстоятелства, посочени по-горе, както и липсата на произнасяне за наличието или липсата на основанието за ангажиране отговорността на Гаранционния фонд по чл. 557, ал.1, т.1 КЗ, във връзка с твърдението на ищцата и на третото лице-помагач, за независимо съпричиняване от водач на неустановен автомобил, прегазил пострадалия, обуславят неправилността на въззивното решение, по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което следва да бъде отменено. Делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Пловдивски апелативен съд, на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, като при новото разглеждане на делото въззивната инстанция следва да прецени дали не са налице предпоставките за спиране на производство, с оглед твърдението на пълномощника на ищцата за наличие на висящо наказателно производство в съдебната му фаза и постановена, но невлязла в сила присъда срещу В. Б. за същото деяние, както и дали следва да бъде допуснато направеното от въззивника доказателствено искане за поставяне на допълнителна задача на вещото лице по съдебната автотехническа експертиза. В тази връзка делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от фазата на подготвителното заседание във въззивната инстанция, респ. от първото открито заседание в случай, че съдът прецени, че е необходимо да се изслушат и устните обяснения на страните.

Съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК разноските по делото, включително и тези, направени пред настоящата касационна инстанция, ще следва да бъдат присъдени с новото въззивно решение, в зависимост от изхода на делото.

Мотивиран от горното и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 292 от 13.06.2022 г., постановено по в.т.д. № 51/2022 г. на Пловдивски апелативен съд , 3 -ти търговски състав.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивски апелативен съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: