Доказване на собственост при наказателно споразумение и придобивна давност

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50036
София 26.06.2023 г.

В И М Е Т О НА Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в съдебно заседание на дванадесети април, две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

при секретаря Славия Тодорова

изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 3826/2020г.

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на вх. № 902742/07.10.2020 г., подадена от А. М. Ш. и А. А. Ш., чрез адвокат К. Б., срещу въззивно решение № 903775/03.09.2020 г. по в. гр. д. № 7/2020 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград.

С определение № 50031/20.01.2023г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по въпроса може ли съдът, единствено въз основа на одобрено от наказателния съд споразумение, чието съдържание се изчерпва с това, че дадено лице е признато за виновно за извършване на престъпление по чл. 311, ал. 1, пр. 1 НК, да приеме, че представени пред него официални документи са невалидни, въпреки че не разполага с никаква информация за конкретните обстоятелства и изявления, за които е сключено споразумението. Обжалването е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за касационна проверка на съответствието на даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос с посоченото от касатора решение № 55/15.05.2018 г. по гр. д. № 2442/2017 г. на ВКС, I г.о.

Касаторът сочи неправилно прилагане на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Твърди, че въззивният съд при липса на твърдения и оспорване от насрещната страна на нотариалния акт, с който се легитимират ищците и при липса на оспорване на придобивното основание /покупко-продажба при спечелен търг/ е приел, че ищците не са доказали правото си на собственост. Съдът служебно се е произнесъл относно нищожността на договор, сключен с ЛС на ТКЗС, който не е представен по делото, като изводите са основани на одобрено по НОХД № 1049/2000г. на РС-Гоце Делчев споразумение, с което ответникът А. Г. се е признал за виновен в извършване на престъпление по чл.311, ал.1,пр.1 НК.

Ответниците по касация А. М. Г. и Д. А. Г., [населено място], [община], оспорват касационната жалба като неоснователна.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., при проверка на заявените в касационната жалба касационни основания, намира следното:

С обжалваното решение е отменено решение № 3884/06.11.2019 г. по гр. д. № 402/2019 г. по описа на Районен съд – Гоце Делчев, с което съдът е признал за установено по отношение на А. М. Г. и Д. А. Г., че А. М. Ш. и А. А. Ш. са собственици на 1/2 идеална част от недвижим имот, извън регулацията на [населено място], област Б., находящ се в местността „Г.“, с площ от 600 кв. м., при съседи на имота: път, мелница, А. Ш. и трафопост, ведно с построените в имота масивна стопанска сграда с навес, на основание покупко-продажба при спечелен търг, и е осъдил А. М. Г. и Д. А. Г. да предадат на А. М. Ш. и А. А. Ш. владението на 1/2 идеална част от този недвижим имот. Отменено е решението и в частта, в която е отменен нотариален акт № 154, т. 4, рег. № 9147, д. № 320 от 24.08.2018 г. по описа на нотариус В. Б., с който А. М. Г. е признат за собственик на основание давностно владение на процесния недвижим имот. Вместо това въззивният съд е отхвърлил предявения от А. М. Ш. и А. А. Ш. ревандикационен иск.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че от сключено споразумение по НОХД, обвързващо гражданския съд, се установява, че с договора, с който ищците са признати са собственици, са удостоверени неверни обстоятелства, с цел използването му като доказателство за тяхното осъществяване в производството по съставяне на нотариален акт № 105, т. I, д. № 241 от 07.03.1994 г. на Районен съд – Гоце Делчев. В мотивите се посочва, че правото на собственост върху имоти – собственост на ТКЗС, които са продадени на търг, преминава в патримониума на купувача от момента и при условията, посочени в сключения писмен договор, като именно този договор, а не протоколът за проведен търг, е юридическият факт, пораждащ правото на собственост за лицето, спечелило търга. Въззивният съд е приел, че доколкото по делото не е представен валиден договор, сключен в резултат на проведен търг, ищците не са придобили правото на собственост върху имота, поради което предявеният ревандикационен иск е неоснователен.

С определение № 71/2021г. по настоящото дело е постановено спирането му до приключване на производството по тълк.д.№1/2020г. на ОСГТК на ВКС. С ТР № 1/2020г. на ОСГТК е прието,че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Съгласно чл.154, ал.1 ГПК всяка страна трябва да докаже фактите, от които черпи благоприятни за себе си правни последици. Ако се претендират права, възникнали от правна сделка, не е достатъчно само да се докаже, че такава е сключена. За да породи правни последици, тя трябва да е валидна. Задължение на съда, независимо от процесуалното поведение на страните, е да издири и приложи релевантните правни норми, както и да следи за спазването на повелителните разпоредби на закона като част от преценката за това дали е доказано пораждане на права и задължения за страните. При разрешаване на спор за собственост, когато страните се позовават на вещни права, придобити по деривативен способ, съдът има задължение да прецени не само валидността на последната сделка, но и валидността на предходните, ако доказателства за тях са представени по делото. Съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. Същевременно съдът е ограничен от диспозитивното начало в гражданския процес и няма правомощия по своя инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да събира служебно доказателства или да дава указания страните да сочат доказателства. Когато, без да е направено възражение за нищожност от страните, по делото са събрани доказателства, от които тя може да се установи, по силата на чл.235 ал.2 ГПК съдът е длъжен да ги обсъди и даде правна квалификация на установените от тях факти. Въззивният съд е длъжен сам да установи основанията за нищожност на сделката, относима към правата на страните, ако по делото надлежно са въведени фактите или има доказателства, от които тя произтича, като съдът процедира по реда, посочен в т.2 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

С оглед рамките на производството по чл.290,ал.2 ГПК и рамките на касационната жалба, във връзка с релевантните за изхода на спора правни въпроси, по които е допуснато и касационното обжалване с определението по чл.288,ал.1 ГПК, настоящият състав намира следното :

По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване настоящият съдебен състав споделя приетото в решение № 55/2018г., по гр.д.№2442/2017г. на ВКС, ІІг.о., че когато споразумението в наказателното производство не съдържа никакви конкретни обстоятелства, чрез които е осъществен фактическият състав на визираното престъпление, а единствено е възпроизведена правната норма, гражданският съд на основание чл.413,ал.2 НПК няма основание да приеме, че с оглед споразумението е обвързан от конкретно извършено изпълнително деяние.

По основателността на касационната жалба.

От доказателствата по делото е установено, че А. М. Ш. и А. М. Ш. /ищец/ са имена на едно и също лице, както и че Л. К. Г. и А. М. Г. /ответник/ са имена на едно и също лице. Ищцовата страна обосновава правото си на собственост на спечелен търг през 1993г., обявен от ТКЗС, две фактури за закупени земя и сгради, приемателно – предавателен протокол от 18.01.1993г. и на КНА №105/1994г. С последния А. Ш. и Л. Г. са признати за собственици на масивна стопанска сграда с навес, построени върху имот, извън регулацията на [населено място], м.“Г.“, с площ 600 кв.м. /подробно описан/, при равни квоти от застроения имот и стопанските постройки. При съставяне на нотариалния акт са приложени : договор за покупко-продажба от 18.01.1993г., скица на имота, удостоверение за цената на земята, фактури, приемателно-предавателен протокол. По делото не е направено оспорване от ответника на констатациите в КНА № 105/1994г. Той е потвърдил идентичността на описания в този НА имот с имота, за който се е снабдил впоследствие с нотариален акт по обстоятелствена проверка № 154/2018г., като е релевирал възражение, че го е придобил по давност въз основа на владение, осъществявано за срок от 10 години, при пълна незаинтересованост от страна на ищците.

За да приеме, че по делото не е представен валиден договор, сключен в резултат на проведен търг /за който има данни, че е неистински документ/, въззивният съд се е позовал на споразумение по чл.414 ж НПК по НОХД № 1017/2000г. на РС-Гоце Делчев, по силата на което ответникът А. Г. се е признал за виновен в извършване на престъпление по чл.311,ал.1,пр.1 НК, за това че в кръга на службата си е съставил официални документи: приемо-предавателен протокол и договор за покупко-продажба от 18.01.1993г., в които е удостоверил неверни обстоятелства, с цел тези документи да бъдат използвани като доказателства за тези обстоятелства. В противоречие с цитираната практика на ВКС обаче е изводът на въззивния съд, че споразумението по НОХД сочи на конкретно извършено изпълнително деяние, обосноваващо извод за неистински документ /договор/ при проведения търг, въз основа на който е съставен и КНА за собственост № 105/1994г. Конкретните данни от протокола по НОХД са, че е постигнато и одобрено споразумение, с което е прието, че „на 12.01.1993г., в [населено място], област Б., в качеството си на председател на ЛС на ТКЗС, [населено място], в кръга на службата си А. М. Г. е съставил официални документи – приемо-предавателен протокол и договор за покупко-продажба на недвижим имот, в които е удостоверил неверни обстоятелства с цел да бъдат използвани като доказателства за тези обстоятелства“. Описаните договор и приемателно-предавателен протокол са с дати, различни от датите на описаните в КНА /неоспорен от ответника/ документи. Не е посочен недвижимият имот, предмет на договора. Не е ясно кое е невярното обстоятелство, което да рефлектира върху истинността на договора. Договор от 12.01.1993г. не е представен по делото като доказателство. При това положение необосновани са изводите в обжалваното решение, че от посочените данни следва извод за липса на легитимация на ищците като собственици на 1/2 ид.ч. от процесния имот, основана на спечелен търг и покупко-продажба от ТКЗС, осъществена по време на брака им. Предвид данните по делото и легитимиращото действие на констативен нотариален акт № 105/1994г., с който на ищеца са признати права /1/2 ид.ч./ от процесния имот въз основа на покупко-продажба и спечелен търг, и с оглед постановките на ТР№11/2012г., ОСГК, ВКС, следва да се приеме легитимиращото действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост. Липсва оспорване от ответната страна на признатите с акта права на ищеца. Въведените в преклузивния срок по чл.131 ГПК възражения на ответниците са за изтекла в тяхна полза придобивна давност, считано от 2000г., за което са се снабдили с КНА №154/2018г.

С оглед приетото по-горе следва да се разгледа възражението на ответниците, че са собственици на имота на основание придобивна давност. От нотариален акт № 110/1997г. се установява, че ответниците /съпрузи/ са продали на трето лице П. З. своята 1/2 ид.ч. от процесния имот – дворно място и сгради. Приложена е и декларация по чл.33 ЗС на съсобствениците /ищците/. От показанията на свидетелите М. /племенник на ищеца/, Х. /брат на ответницата/ и М. /братовчед на ищцата/ се установява, че след като закупили имота от ТКЗС като съсобственици, през 1997г., А. Г. прехвърлил своята част на брата на съпругата си П. З.. До 2004г., когато ищецът и семейството му заминали за САЩ, имотът бил ползван от него и сина му като цех. При заминаването ищецът помолил свидетеля М. да наглежда имота, но той не се съгласил. Тогава Ш. се обърнал към ответника Г. /като роднини/, на който имал доверие, да наглежда имота, като заявил, че не се отказва от него. След като завърнали от САЩ, Ш. не са имали проблем да влизат в имота. Едва през 2019г. не могли да влязат, тъй като ключът бил сменен. Свидетелите Г. /племенник на ответниците/, П. /братовчед на ответника/ и Г. /син на ответниците/ сочат, че А. Г. стопанисвал имота, като преди това там работил ищецът. Свидетелят Г. твърди, че след като ответникът Г. прехвърлил имота на друг човек, той му го прехвърлил впоследствие обратно. Свидетелите сочат, че са водени граждански дела срещу Ш. и Г. от трети лица за собственост на процесните имоти, но Ш. не се явявали на делата. От съвкупния анализ на писмените и гласни доказателства /преценени при условията на чл.172 ГПК/ може да се направи извод, че страните по делото са придобили в съсобственост процесните имоти, след което ответниците са се разпоредили с 1/2 ид.ч. от тях. Ответникът Г. е допуснат в имота от ищеца след заминаването му за САЩ „да го наглежда“, да го ползва, т. е. той е установил държане със съгласие на собственика. Владението се определя като упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. За да е основание за придобиване по давност на имот, владението трябва да бъде постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно. То не може да се упражнява скрито по отношение на този, на когото се противопоставя, а чрез него трябва да се демонстрира по недвусмислен начин намерението на владелеца да държи вещта като своя. Когато фактическата власт върху имота е установена като държане за собственика, този, който я упражнява, е държател на имота и в този случай презумпцията по чл.69 ЗС е опровергана. Държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота, която да намери външна проява чрез действия, които несъмнено да отричат правата на досегашния собственик, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин. Когато този, който се позовава на придобивна давност, е допуснат в имота от собственика и е установил държане, той трябва да докаже не само че е упражнявал фактическа власт, но и че е променил намерението си и е започнал да го свои. Преобръщането на държането във владение трябва да намери израз в конкретни действия, насочени към собственика, които несъмнено да показват отричане на неговите права /решения на ВКС - № 291/2010г., по гр.д.№859/2009г., ІІ г.о., решение 376/2012г. по гр.д.№260/2012г., Іг.о., решение №31/2011г. по гр.д.№1273/2009г., ІІ г.о./.

В случая не е установено по делото да е налице преобръщане на държането, установено от Г. със съгласието на собственика, във владение срещу последния и владението да е продължило в изискуемия по чл.79, ал.1 ЗС срок до завеждане на иска. Без значение е обстоятелството дали ищецът в случая е участвал активно при водене на приключилото дело с трети лица. В тежест на ответника е да докаже, че е демонстрирал промяна в намерението си да свои имота. При въведен спор трябва да се изследва въпросът, след като упражняването на фактическата власт е започнало за другиго и следователно липсва намерение да се държи вещта като своя, кога държането е преобърнато във владение, насочено срещу собственика – interversio possessionis. Ищците са оспорили правата на ответниците, основани на придобивна давност, с твърдение, че ползването на тяхната част от имота се основава на уговорка имотът да се „наглежда“ и „ползва“ от ответника, т.е., че той е държател. При това положение в тежест на ответниците е да докажат, че държането на имота е преобърнато във владение, като промененото намерение за своене е достигнало до знанието на собственика. Не намират правна опора доводите на ответниците, обосноваващи владение след 2000 година, че многократно във връзка с водените дела с трети лица, са отправяли молби до ищците да защитят собствеността си, а те са бездействали и не са се интересували от имота. Както бе посочено вече, ответникът Г. е установил държане на имота за ищците. Владението на имота не е изгубено от тях, нито е било застрашено, докато не са узнали, че държателят упражнява вече фактическата власт за себе си. В разглеждания случай това е станало през 2019г. и едва оттогава може да се приеме, че в полза на ответниците е започнала да тече придобивна давност.

Изложеното налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора като се уважи така предявеният иск с правно основание чл.108 ЗС, с оглед установените в разпоредбата предпоставки.

Съобразно изхода на спора на касаторите трябва да бъдат присъдени разноски в размер на общо 2 880 лева, представляващи платени възнаграждения за един адвокат и държавни такси за съдебните инстанции /1260 лева за касационната, 800 лева за въззивната и 820 лева за първата инстанции/.

По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 903775/03.09.2020 г. по в. гр. д. № 7/2020 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград.

Вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на А. М. Г. и Д. А. Г., и двамата от [населено място],обл.Б., че А. М. Ш. и А. А. Ш., двамата от [населено място], обл.Б., са собственици на 1/2 идеална част от недвижим имот, извън регулацията на [населено място], област Б., находящ се в местността „Г.“, с площ от 600 кв. м., при съседи на имота: път, мелница, А. Ш. и трафопост, ведно с построените в имота масивна стопанска сграда с навес, разположен от северната страна на сградата, който имот е идентичен с нива с площ 0.613 дка, десета категория, находяща се в местността „О.“, представляваща имот пл.№ * в землището на [населено място], [община], област Благоевгразд, при граници: имот *, имот № *, имот № *, ведно с построената в имота сграда с площ 258 кв.м.

ОСЪЖДА А. М. Г. и Д. А. Г. да предадат на А. М. Ш. и А.А.Ш. владението на 1/2 идеална част от гореописания имот.

ОТМЕНЯ нотариален акт № 154, т. 4, рег. № 9147, д. № 320 от 24.08.2018 г. по описа на нотариус В. Б., с който А. М. Г. е признат за собственик на основание давностно владение на описания недвижим имот, до размера на 1/2 ид.ч.

ОСЪЖДА А. М. Г. и Д. А. Г. да заплатят на А. М. Ш. и А. А. Ш. разноски за всички съдебни инстанции в размер на 2 880 лева.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: