Определяне на обезщетение за незаконно обвинение при сходни случаи

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 3
София, 06.01.2026 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на деветнадесети ноември две хиляди двадесет и пета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян
при участието на секретаря Диана Аначкова,
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр. дело № 1229/2025 г.:
Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
С определение №.4151 /18.09.2025 г. по касационна жалба на Прокуратурата на Република България (нататък и ПРБ), подадена от прокурор в Софийска апелативна прокуратура, е допуснато до касационно обжалване въззивно решение № 162 /20.02.2025 г по в.гр.д. № 1457 /2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 2278 /17.04.2024 г. по гр.д. № 892 /2023 г. на Софийски градски съд в частта, с която искът на Й. С. Д. срещу Прокуратурата на Р. България с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за претърпени неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение е отхвърлен за разликата над сумата 10 000 лева до сумата 20 000 лева и вместо това е постановено друго, с което искът е уважен и за тази сума – 10 000 лева над уважения от СГС размер 10 000 лева до размера 20 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума от 20.02.2018 г. и допълнително 1 032 лева разноски за първата инстанция.
Касационно обжалване на въззивното решение по иска по чл.2б ЗОДОВ е допуснато на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправния въпрос:
За изискването обезщетението за неимуществени вреди да бъде определяно от съда след преценка и при съобразяване на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат значение за точното прилагане на принципа на справедливостта съгласно чл.52 от ЗЗД и в частност (по уточнения от съда въпрос с оглед приетото в т.1 от ТР № 1 /2010 г. по тълк.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС) за изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези.
Въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 60192/13.10.2021 г. по гр. д. № 782/2021 г. на III г.о. на ВКС, решение № 50077/16.05.2023 г. по гр.д. № 937/2022 г. на III г.о., на ВКС и решение № 50298 /16.12.2022 г. по гр.д. № 912/2022 г. на IV г. о. на ВКС, които въззивният съд е обсъдил, тъй като определеното от въззивния съд обезщетение е в много по-висок размер от посочените от въззивния съд размери на обезщетенията по влезлите в сила решения по исковете чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ срещу Прокуратурата на Р. България на други двама подсъдими по същото дело като ищеца (като участници в същата организирана престъпна група), по които дела са установени сходни и аналогични обстоятелства, релевантни за определяне на обезщетението за неимуществени вреди.
По уточнения въпрос настоящият съдебен състав приема, че при установяването на сходни и/или аналогични конкретни факти и обстоятелства, които имат значение за размера на приетите за дължими обезщетения за претърпени сходни неимуществени вреди, следва да бъдат определяни сходни по размер (а не по-високи, нито по-ниски) обезщетения за неимуществени вреди, като тези, присъждания от ВКС на Република България по аналогични случаи. Това е така, тъй като правилото на чл.52 ЗЗД изисква аналогични случаи да бъдат разрешавани по сходен начин, защото последователната установена практика на ВС и ВКС приема, че справедливостта не е абстрактно понятие, а се основава на конкретни факти, извежда се от преценката на конкретни обстоятелства. И когато те са аналогични или сходни, то и обезщетенията следва да са аналогични или сходни.
Ответникът по касационната жалба Й. С. Д. оспорва основателността на касационната жалба.
За мотивите на въззивния съд:
Въззивното производство е образувано по жалби и на двете страни по делото.
Във въззивното производство спорът е бил единствено за размера на дължимото обезщетение .
За да постанови решението в обжалваната част, въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и е установил релевантните за спора факти.
Обсъдил е наличието на предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника – ПРБ (въпреки, че преди това е приел, че спорът е само за размера на претърпените от ищеца неимуществени вреди - за размера на обезщетението, а не за основателността на иска).
По спорния въпрос за размера на обезщетението въззивният съд е приел следните правни изводи:
Ищецът е установил факта на причинените му неимуществени вреди.
Като се е позовал на ППВС 4/1968 г., въззивният съд е посочил кои обстоятелства обуславят тези вреди:
Повдигнатото на ищеца обвинение е за участие в организирана престъпна група, създадена с цел (участниците в нея) да вършат съгласувано в [населено място] престъпления по чл.213а от НК и чл.214 от НК - изнудвания и по чл.301 НК -получаване на подкупи, като групата е създадена с користна цел и в състава й влизали длъжностни лица - държавни служители в МВР – престъпление по чл.321, ал.3, т.2 във връзка с ал.2 от НК, което е за тежко умишлено престъпление от общ характер по смисъла на чл.93, т.7 от ДР на НК.
Спрямо ищеца в качеството му на обвиняем, е взета мярка за неотклонение (парична гаранция), която не го е извела от обичайната му семейна и социална среда и е отстранен от работа . По-късно е възстановен , но на друга длъжност. Бил е задържан за срок до 24 часа , което задържане е осъществено по унизителен начин на работното му място пред всичките му колеги . Повдигнатото обвинение срещу ищеца е за извършено престъпление в областта на неговата професионална реализация (Решение № 319 от 17.11.2015 г. на ВКС по гр.д. № 2829/2015 г., IV г.о.), поради което създадените при наказателното преследване неудобства и притеснения имат по-силно отражение върху неговите негативни изживявания и имат пряко значение за определяне на размера на обезщетението. Ищецът е с чисто съдебно минало. Към момента, когато е образувано воденото срещу него наказателно производство, ищецът е бил на 42 години.
Наказателното производство срещу него е продължило три години, шест месеца и 21 дни, което не представлява неразумно дълъг срок , предвид броя на обвиняемите, съответно подсъдимите, както и фактическата и правна сложност на делото.
От друга страна и ответникът с поведението си е станал причина за разглеждането на делото в този срок, с оглед прекратяване на съдебното производство по делото и връщането му на Прокуратурата за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения в хода на проведеното досъдебно производство.
При определяне на справедливо обезщетение въззивният съд е приел, че следва да вземе предвид и доказаното в процеса значимо, интензивно и трайно въздействие и отражение на воденото наказателното производство срещу ищеца върху психическото му здраве . И към момента при ищеца е налице протрахирана депресивна реакция на дезадаптация, имало е и прояви на депресивитет, чувства на вина за това, че не може да се грижи за семейството си, чувство на онеправданост за неправилното обвинение и воденото дело. Безспорно по делото е установено, че неприятните преживявания по задържането на ищеца и воденото дело, са причинили и промените, и влошеното му психично състояние, като към момента психичният дисбаланс е отслабнал след оневиняването му и връщането му на работа , но все още остават усещане за онеправданост и чувство на вина спрямо близките му .
Въззивният съд е приел за установено, че в досъдебното производство и с участието на ищеца са извършени три процесуално-следствени действия - на два пъти му е повдигано обвинение, съответно два пъти е разпитван в качеството на обвиняем в същия ден, предявено му е разследването. Взел е лично участие в общо 16 открити съдебни заседания, проведени по образуваното пред първоинстанционния съд наказателно дело. Участието в толкова на брой открити съдебни заседания обуславя по-тежкото психическо и емоционално натоварване на ищеца от обвинявянето му в извършване на престъпление. Установява се, че същият е уволнен от заеманата длъжност, заради воденото срещу него производство
Въззивният съд е взел предвид официалните данни за стандарта на живот в страната и покупателните възможности на гражданите към датата на деликта, а още и разрешението по аналогични случаи (при сходна фактическа обстановка) на другите двама подсъдими Ф. Г. М. и С. М. М., на които с влезли в сила решения са определени обезщетения в размер на по 10 000 лева (решение по гр.д. № 2300/2021 г., на III г.о. на ВКС и определение по гр.д. 1526/2021 г., на III г.о. на ВКС, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение), но е взел предвид и решение (по гр.д. по гр.д. № 856/2024 г. на IV г.о. на ВКС), с което при почти сходна фактическа обстановка и заемана длъжност от ищеца-пътен полицай, съставът на ВКС е присъдил обезщетение в размер на 25 000 лв., както и невлязло в сила въззивно решение, с което на друг подсъдим (от обвинените за участие в престъпна група) В. Г. Н. е определено обезщетение в размер на 20 000 лева.
Така въззивният съд е приел, че основателна е жалбата на ищеца и че следва да му бъде присъдено обезщетение в размер на 20 000 лева.
По основателността на касационната жалба:
Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд в съответствие с установената практика, е обсъдил конкретните обективно съществуващи обстоятелства, които имат значение за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД.
Но настоящият съдебен състав намира за основателен довода на Прокуратурата на Р. България, че при определяне на размера на обезщетението въззивният съд не е взел предвид, че претърпените от ищеца неимуществени вреди не са с по-голям интензитет от обичайните в аналогични случаи.
Поради това настоящият съдебен състав приема за основателен и довода на ПРБ, че въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен обстоятелствата, които имат значение за определяне на размера на обезщетението и по този начин е определил размер, който е необосновано и значително завишен.
Но настоящият съдебен състав намира за основателен и довода на Прокуратурата на Р. България, че претърпените от Й. Д. вреди са сходни и аналогични като тези, установени за Ф. Г. М., С. М. М. и В. Г. Н. – други трима оневинени обвиняеми за участници в същата престъпна група.
По отношение на първите двама въззивният съд е обсъдил окончателните решение (по гр.д. № 2300/2021 г., на III г.о. на ВКС за С. М. М., с което въззивното решение е частично отменено, като обезщетението е намалено от 20 000 лева на 10 000 лева) и определение на ВКС (по гр.д. № 1526/2021 г. на III г.о. на ВКС за Ф. Г. М., с което не е допуснато до касационно обжалване въззивно решение, с което е присъдено обезщетение в размер на 10 000 лева), с които са определени обезщетения в размер на по 10 000 лева.
По отношение на третия оневинен обвиняем за участник в същата престъпна група В. Г. Н. въззивният съд е обсъдил невлязло в сила въззивно решение. Но то е обжалвано от ПРБ, по жалбата е образувано касационно дело № № 1398 /2025 г. на IV г.о. на ВКС и по него е постановено решение № 696/ 20.11.2025 г., с което въззивното решение е частично отменено, като обезщетението е намалено от 20 000 лева на 10 000 лева.
Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд неправилно е приел, че с решение на ВКС по гр.д. по гр.д. № 856/2024 г. на IV г.о. на ВКС е присъдено по-голямо обезщетение (в размер на 25 000 лв) при почти сходна фактическа обстановка и заемана длъжност от ищеца - пътен полицай. Видно от това решение, наказателно производство срещу ищеца по това дело е продължилото повече от шест години, който срок е приет за неразумно дълъг, докато в обжалваното въззивно решение е прието, че наказателното производство срещу Й. С. Д. е продължило три години, шест месеца и 21 дни, за което е прието, че не представлява неразумно дълъг срок. При тези разлики не следва да се сравняват останалите релевантни обстоятелства, за да се направи извод за липса на аналогия и дори на сходство.
Тъй като по посочените дела на ВКС, по които са постановени решения и определение по отношение на други обвинени за участие в същата престъпна група като ищеца (С. М., Ф. М. и В. Н.), както и по настоящото, не е установено незаконното обвинение и наказателния процес да са довели до настъпване в личен и професионален план за ищците на други вреди, извън обичайните, следва да се приеме, че определеното от въззивния съд обезщетение на Й. Д. е необосновано и значително завишено.
Това се е отразило на правилността на въззивното решение, което налага настоящият съдебен състав да се произнесе по същество по размера на обезщетението.
С оглед установеното по делото и дадения отговор на правния въпрос настоящият съдебен състав намира, че обезщетението, което съответства на претърпените от ищеца негативни преживявания е в размер на 10 000 лева.
От изложеното следва, че касационната жалба е основателна, а въззивното решение е неправилно в обжалваната част, с която искът е уважен за разликата над 10 000 лева до 20 000 лева (допълнително за сумата 10 000 лева) и съгласно правомощията на настоящата съдебна инстанция по чл.293 ГПК, то следва да бъде отменено в тази част и вместо него да бъде постановено друго решение, с което искът да бъде отхвърлен за тази сума.
Жалбоподателят ПРБ не претендира разноски, поради което разноски не следва да му се присъждат.
Ответникът в касационното производство Й. С. Д. претендира разноски, но с оглед изхода от това производство, няма право на разноски, поради което и на него разноски не следва да бъдат присъждани.
Воден от изложеното и на основание чл.293 ГПК съдът

Р Е Ш И :

Отменя въззивно решение № 162 /20.02.2025 г по в.гр.д. № 1457 /2024 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 2278 /17.04.2024 г. по гр.д. № 892 /2023 г. на Софийски градски съд в частта, с която е искът на Й. С. Д. срещу Прокуратурата на Република България с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за претърпени неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение е отхвърлен за разликата над сумата 10 000 лева до сумата 20 000 лева и вместо това е постановено друго, с което искът е уважен и за тази сума – 10 000 лева над уважения от СГС размер 10 000 лева до размера 20 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума от 20.02.2018 г. и допълнително 1 032 лева разноски за първата инстанция и Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Й. С. Д. на основание чл.38, ал.2 от ЗА на адвокат Я. С. – А. адвокатско възнаграждение в размер на 1 032.14 лева за осъщественото от нея процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Вместо това постановява:
Отхвърля иска на Й. С. Д. срещу Прокуратурата на Република България с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за претърпени неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение за разликата над сумата 10 000 лева до сумата 20 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума от 20.02.2018 г. до окончателното и изплащане и отхвърля искането на адвокат Я. С. – А., процесуален представител на Й. С. Д., за осъждане на Прокуратурата на Република България да и заплати адвокатско възнаграждение за осъщественото от нея процесуално представителство във въззивната инстанция на основание чл.38, ал.2 от ЗА.
Решението е окончателно, не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.