Осъждане за организирана престъпна група за изнудване на проституиращи

Текстът на акта

Ключови фрази

Образуване и ръководене на организирана престъпна група * организирана престъпна група * указания на ВКС * указания на касационната инстанция * Изнудване * местна подсъдност * право на защита * доказателства и доказателствени средства * обявяване противоконституционност на наказателноправна норма * определяне на наказание при условията на чл. 55, ал. 1 НК

Р Е Ш Е Н И Е

№ 426

гр. София, 16 ноември 2023 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ - трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на тридесет първи октомври през две хиляди и двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : МАЯ ЦОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ : НЕВЕНА ГРОЗЕВА

ДАНИЕЛ ЛУКОВ

при секретаря Ил. Петкова и с участието на прокурора Божидар Джамбазов, като разгледа докладваното от съдия Грозева н. д.№ 751/23 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалби подс. И. И. Н., подс. Д. С. М. , подс. Я. А. В. и подс. Г. С. В. депозирани чрез техните защитници срещу решение № 172 от 13.12.2022 г. постановено по внохд № 232/22 г. по описа на Апелативен съд- Варна.

В жалбите са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане, алтернативно за оправдаването на подсъдимите или за намаляване размера на наложеното им наказание.

В жалбата на подс. Г. В., депозирана от адв. М. –негов служебен защитник се сочи, че съдът е допуснал нарушение на закона, тъй като е осъдил лице, за което не са налице достатъчно доказателства, че е ръководил организирана престъпна група по смисъла на чл. 93, т. 20 от НК, тъй като групата нямала траен характер и признаците на престъпното сдружение са изведени въз основа на външни за него фактори- най вече въз основа на показанията на свидетелите по делото. Възразява се срещу правната конструкция на обвинението според която изнудването и принудата по см. на чл. 213 а от НК е осъществена срещу проституиращи лица, чиято дейност е визирана като престъпление по чл. 329 от НК, което прави обвинението „парадоксално“, тъй като е срещу лица действащи в условията на престъпни обстоятелства спрямо други такива. Засегнатите от дейността на групата лица дефинирани като проституиращи, според него, не могат да бъдат жертви на престъпление по чл. 213 а от НК, тъй като е неправилно изравняването им в социален статус с лица извършващи законосъобразни действия.

Съдебният акт и обвинението страдат от сериозни недъзи , които са нарушили правото на защитата на подсъдимия тъй като в тях не са конкретизирани времето, мястото и начинът на извършване на престъплението, което лишава обвинението от дължимата конкретика в съответствие с ТР № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС.

В жалбата на адв. М. –защитник на подс. Я. В. се сочат допуснати процесуални нарушения, които дават основания според него за отмяна на въззивния акт, като открояващо се по своето значение е, че АС- Варна не е бил компетентен да разгледа въззивните жалби, тъй като след прекратяване на дейността на АпСпНС делото е следвало да бъде разгледано от САС. На следващо място решаващият съд не е положил необходимите усилия за разкриване на обективната истина по делото съгласно изискванията на чл. 13 от НПК, като неяснота по отношение на възприетата от него фактология, избирателния и тенденциозен анализ на доказателствата индикират на неизпълнение на задълженията по чл. 14, чл. 107, ал. 3 и чл. 305, ал. 3 от НПК. Процесуално нарушение е и липсата на конкретизация в обвинението спрямо доверителя му , който до последно не разбрал в какво точно е обвинен и осъден, което е в нарушение на практиката на СЕС по дело С282/20 г., и решение №52/11.05.2022 г. постановено по н. д. 162/22 ІІ НО на ВКС. Нарушението на материалния закон се състои в осъждането на подсъдим при недоказано обвинение срещу него. Подробни възражения са направени срещу размера на наказанието, което е преценено като явно несправедливо, като при определянето му не са отчетени всички смекчаващи отговорността обстоятелства – настъпилата реабилитация и нарушението на разумната продължителност на водене на делото по чл. 22 от НПК и чл. 6 от КЗПЧ, които не се дължат на виновно поведение от страна на подс. Я. В..

В касационната жалба на адв. Г. – защитник на подс. И. Н. се излагат съображения за допуснати съществени процесуални нарушения в хода на досъдебното производство касаещи процедурата по извършите разпознавания, поради липсата на подробен разпит преди провеждането им. Осъждането на подсъдимите се основава според него на невалидно събран доказателствен материал и липсата на преки доказателства за това, че подсъдимите са участвали в ОПГ, без да са посочени конкретни факти за съществуването на такова сдружение. За подс. Н. не е събран нито един обвинителен факт, като анализът на събраните материали касаещи лице с малко име „И.“ е тенденциозен, тъй като показанията на свидетелите не позволяват еднопосочен извод за съпричастността на подс. Н. в съществуването на групата и идентификацията му с това лице. Превратно са тълкувани доказателствата и по отношение на наличието на ОПГ по см. на чл. 321 от НК, тъй като нямало доказателства участниците в нея да са се познавали, като не е ясно кой от тях с каква конкретно дейност се е занимавал и какви точно действия е осъществил. На последно място въззивният съд е подценил доказателствата сочещи на трудова ангажираност на подс. Н., който е работил на валидно трудово правоотношение, поради това е бил зает и не е имал за цел да участва в престъпна група, за да си набави доходи по престъпен начин, което опровергава тезата на прокуратурата.

В жалбата на адв. Б. –служебен защитник на подс. М. се възразява срещу качеството на обвинителния акт, в който обвинението не е конкретизирано по време и е посочено, че дейността е осъществяване от неустановена дата, което представлява нарушение на закона, ограничаващо значително правото на защитата на подсъдимия. Доказателствата подкрепящи обвинението срещу подс. М. са единствено показанията на един свидетел Г. Д., който твърдял в тях, че е виждал подсъдимият да „ обикаля момичетата“ и да управлява черно /марка/ и да съобщава информация на подс. В. „коя кога работи“. Последните представляват съждения, без конкретни факти, за това кога , какво точно е извършил, което е недостатъчно за постановяването на осъдителен съдебен акт, което представлява явно нарушение на закона и на принципа залегнал в чл. 13 от НПК.

В съдебно заседание пред ВКС подс. И. Н. се явява лично и със защитника си адв. П. П., който поддържа жалбата и исканията в нея.Според него присъдата и решението се основават на изцяло противоречив доказателствен материал и неправилно установена фактическа обстановка. Осъдителните изводи са обосновани с липсата на пороци в доказателствата и в частност на проведените разпознавания, като протоколите за тях не са изготвени при спазване на предвидения процесуален ред. Игнорирани са доказателства и неправилно са интерпретирани други, които от своя страна са лишени от информативна стойност.

Подс. М. не се явява пред ВКС, не се явява и защитника му адв. Б..

Подс. Я. В. не се явява, за него се явява адв. К., който поддържа касационната жалба с развитите в нея съображения и направени искания. Твърди, че въззивната инстанция не е изпълнила задължителните указания на ВКС по см. на чл. 355 от НПК , тъй като не е подложила на задълбочен, внимателен и прецизен анализ доказателствената съвкупност по отношение на нейната достатъчност, надеждност и достоверност, с което е допуснато съществено процесуално нарушение, налагащо отмяна на съдебния акт. Изводите за вината на подсъдимия са изведени при нарушение изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК, като не са дадени отговори на възражението защо съдът приема че показанията на свидетелите депозирани в хода на ДП са по-качествени от тези дадени пред съда. Материалният закон е приложен неправилно, тъй като от доказателствата не се установява обективната и субективна съпричастност към извършено престъпление по чл. 321 от НК. Наказанието не е съобразено с личността на подс. В. и факта че повече от 10 години той няма противообществени прояви.

Подс. Г. С. В. не се явява. Служебният му защитник – адв. А. М. поддържа касационната жалба и направените искания в нея. Твърди, че не е възможна правна конструкция по чл. 213 а от НК по отношение на проституиращи лица, че обвинителния акт не отговаря на изискванията на чл. 246 ал. 2 от НПК, което нарушава правата на подсъдимия да научи съдържанието на предявеното му обвинение като в него липсва времето и мястото на извършване на деянията.Акцентира на липсата на доказателства за престъпно поведение на подсъдимия, което прави решението постановено при нарушение на материалния закон и поради всички изложени от него съждения в жалбата намира, че ВКС има достатъчно основания за отмяната му.

Подс. Ж. Т. А. не се явява, не се явява и защитника му - адв. П..

Представителят на ВКС намира жалбите за неоснователни. Такова е и твърдението в тях, че АС- Варна не е компетентен да разгледа жалбите на подсъдимите, тъй като е в противоречие с разписаното в параграф 51 от ЗИДНПК, тъй като не е било проведено разпоредително заседание по чл. 327 от НПК и делото е постъпило във АС- Варна на 4.08.2022 г. Несъгласие се изразява и с възражението че не е възможно да бъде осъществено изнудване спрямо проституиращи лица, тъй като поведението им попадало в обсега та чл. 329 от НК. Прокурорът припомня, че този текст е обявен за противоконституционен с Решение № 13 /2022 г. на КС на РБ. Апелативният съд не е допуснал нарушение на процесуалните правила, като анализът на доказателствените материали е пълен и задълбочен, с което са изпълнени указанията на ВКС. В решението е отчетена ролята и участието на всеки участник в групата и е отговорено на направените възражения на страните. Ясно е дефинирано времето и мястото на извършване на престъпните деяния, което дава възможност за идентифициране на престъплението и гарантира правото на защита на всеки подсъдим. Не е нарушен материалния закон, а наложените наказания са справедливи, като е приложен чл. 55 от НК, именно поради продължителността на производството.

В последната си дума подс. Н. заяви, че иска да бъде оправдан.

ВКС, трето наказателно отделение, след като изслуша доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства, в рамките на предоставените си правомощия и пределите на поискания касационен контрол намери следното :

Жалбите на подсъдимите са неоснователни.

С присъда № 260001 от 6.01.2021 г. постановена по нохд № 600/19 г. СпНС /закрит/ е признал подсъдимите както следва :

1.Подс. Г. С. В. в извършване на две престъпления по чл. 321, ал. 3, т. 1, вр. ал. 1 от НК и по чл. 213а, ал. 1, вр. чл. 26, ал.1 от НК , като на основание чл. 23 от НК му е определено едно общо наказание а именно най тежкото измежду двете това в размер на четири години и единадесет месеца лишаване от свобода при строг режим на изтърпяване и е наложена и глоба в размер на 900 лв. На основание чл. 68, ал.1 от НК е приведено в изпълнение наказание наложено с присъда по нохд № 512/2011 г. на ОС-Варна, и е определен общ режим на изтърпяване, като е оправдан по чл. 213 а ал. 3, т. 3, вр. ал. 2, т. 4от НК за периода до края на месец май 2012 г. и за две от деянията в продължаваното престъпление по чл. 213а, л.1 от НК.

2. Подс. Д. С. М. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 321, ал.3, т. 2, вр. ал. 2 от НК и осъден на две години и единадесет месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим, като е оправдан по чл. 213а,ал. 3, т.3 и т. 7, вр. ал. 2 т. 4 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал.1 от НК.

3.Подс. Ж. Т. А. е признат за виновен в извършване на престъпления по чл. 321, ал.3,т. 2 вр. ал. 2 от НК и по чл. 213 а, ал.1 от НК, за които на основание чл. 23 от НК е наложено едно общо наказание а именно най- тежкото измежду тях в размер на две години и единадесет месеца лишаване от свобода, като на основание чл. 66 от НК изтърпяването му е отложено за изпитателен срок от четири години, като на основание чл. 23, ал. 3 от НК съдът е присъединил глоба в размер на 900 лв., като подс. А. е оправдан по чл. 213 а , ал. 3, т. 3 от НК.

4.Подс. Я. А. В. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 321, ал. 3 ,т. 2, вр. ал. 2 от НК и е осъден на две години и единадесет месеца лишаване от свобода, като е определен първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието.

5.Подс. И. И. Н. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 2, вр. ал. 2 от НК и е осъден на две години и единадесет месеца лишаване от свобода като на основание чл. 66, ал.1 от НК съдът е отложил изпълнението на наказанието за изпитателен срок от четири години.

Подсъдимите са осъдени да заплатят направените по делото разноски.

По жалби на подсъдимите пред АпСпНС е било образувано внохд № 213/21 г. , по което с решение №6 от 1.12.2021 г. присъдата на СпНС е била потвърдена.

Недоволни от решението подсъдимите обжалвали същото пред ВКС. С решение №52 /2022 г. по н. д. №162/22 г. на ІІ НО на ВКС, съдебният акт е отменен и делото върнато за ново разглеждане от друг състав при съда, от стадия на съдебното заседание, поради допуснати съществени процесуални нарушения. След закриване на АпСпНС, делото по подсъдност е изпратено на Апелативен съд –Варна, където е образувано внохд № 232/2022 г.

С решение № 172 от 13.12.2022 г. Апелативен съд- Варна изменил постановена по нохд № 600/2019 г. на СпНС присъда, като намалил наказанията на подсъдимите, както следва :

-на подсъдимия Г. В. на четири години лишаване от свобода за престъплението по чл. 321, ал. 3, т. 1, вр. ал. 1 от НК и на девет месеца лишаване за престъплението по чл. 213а, ал.1 вр. чл. 26, ал.1 от НК и глоба в размер на 700 лв.. На основание чл. 23 , ал. 1 от НК наложил най-тежкото измежду двете наказания- четири години лишаване от свобода , което постановил да изтърпи при първоначален „строг“ режим. На основание чл. 23, ал. 3 от НК присъединил глобата в размер на 700 лв.

-на подс. Д. М. на две години и шест месеца лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „строг“ режим

-на подс. Ж. А. на две години и шест месеца лишаване от свобода за престъплението по чл. 321, ал. 3 от НК и по чл. 213а, ал. 3, т. 2, вр. ал. 2 от НК на осем месеца и глоба в размер на 400 лв. На основание чл. 23, ал.1 от НК наложил най- тежкото наказание измежду двете а именно – две години и шест месеца лишаване от свобода, като на основание чл. 66, ал.1 от НК отложил изтърпяването му за изпитателен срок от три години и шест месеца. На основание чл. 23, ал. 3 от НК присъединил изцяло наказанието глоба в размер на 400 лв.

-на подс. Я. В. на две години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „строг“ режим.

-на подс. И. Н. на една година и единадесет месеца лишаване от свобода, като намалил изпитателния срок по чл. 66 ал.1 от НК на три години.

Потвърдил присъдата в останалата й част.

Касационните жалби срещу въззивното решение съдържат сходни оплаквания, което позволява касаторите да получат едновременно отговори по тях. Основните акценти, на които ВКС следва да спре вниманието си, могат да бъдат обобщени в следните няколко пункта :

1. Първото оплакване се отнася до местната подсъдност на делото, като се твърди, че след закриване на СпНС, компетентен съд да разгледа жалбите е САС, а не АС-Варна.

2.Второто оплакване е свързано с нарушение на правото на защита на подсъдимите, поради качеството на обвинителния акт, в който липсвали факти за времето и мястото на извършване на деянията и за участието на всеки един от подсъдимите в тях.

3.Третото, е срещу дейността на въззивния съд, която е извършена в отклонение изискванията на чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 5 от НПК, поради тенденциозния и едностранчив доказателствен анализ и използването на негодни доказателствени източници, каквито са протоколи за разпознаване на лица. Осъдителната присъда е постановена в нарушение на забраната на чл. 281, ал. 8 от НПК.

4. Твърди се, че е налице е неправилно приложение на материалния закон, тъй като подсъдимите са признати за виновни по чл. 321, ал.3 от НК и по чл. 213, ал. 3 от НК, без участието им в ОПГ да е доказано. Оспорена е възможността проституиращи лица, които извършват престъпление по чл. 329 от НК, да бъдат жертви на изнудване.

5. Заявена е явна несправедливост на наказанието, наложено на всеки от подсъдимите, без да са съобразени продължителността на водене на наказателното производство и всички смекчаващи отговорността обстоятелства.

В самото начало следва да бъде направено уточнението, че извън обхвата на дължимия касационен контрол ще останат възраженията касаещи обосноваността на съдебния акт, тъй като тя не подлежи на самостоятелна проверка и не е сред касационните основания, предвидени в закона. Касационната инстанция, като инстанция по правото дължи обсъждане на начина, по който въззивния съд е стигнал до формиране на вътрешното си убеждение, като проверява дали при осъществяване на аналитичната дейност се е придържал към предвидения в закона регламент за всестранност, обективност и пълнота.

І. Проверявайки основателността на първата група оплаквания, с които е поддържано наличието на касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, ВКС прие същите за неоснователни, поради следните съображения :

Апелативен съд- Варна е местно компетентен да разгледа въззивните жалби срещу присъдата на СпНС след закриването му, тъй като подсъдността по делото предвид специалните правила правилно е преминала към АС- Варна, а не към САС. С разпоредбата на § 51, ал. 1 от ПРЗ на ЗИДЗСВ /ДВ бр. № 32/22 г. / е предвидено, че с влизането в сила на този закон, неприключилите производства образувани пред АпСпНС, по които не е проведено разпоредително заседание, се изпращат по подсъдност на съответните апелативни съдилища в седмодневен срок. Съгласно параграф 52 от ПРЗ на ЗИДЗСВ на Софийски Апелативен съд стават подсъдни неприключилите пред АпСпНС производства, по които е проведено разпоредително заседание.

Тълкуването на нормата, установява, че разграничителният критерий за определяне местната компетентност на съдебните органи, пред които следва да продължи разглеждането на делата по отношение на неприключилите пред специализираните съдилища производства се явява юридическия факт на „проведено разпоредително заседание“. За това правилно след закриването на АпСпНС, разглеждането на делото е продължило от АС – Варна, тъй като делото е образувано пред него на 5.08.2022 г., т. е. след закриване на АпСнНС на 27.07.2022 г., като разпоредително заседание за насрочване на делото е проведено след тази дата на 15.08.2022 г.

Не е налице нарушение на правото на защита на подсъдимите, тъй като във внесения обвинителен акт, въз основа на който е инициирано производството, не липсва конкретизация на времето и начина на извършване на деянията. В касационната жалба на адв. М., като аргумент в подкрепа на това становище е цитирано решение С 282/20 г. на СЕС от 21.10.2021 г. по преюдициално запитване по приложението на Директива 2012/13/ЕС за правото на информация в наказателния процес, съгласно което правото на ЕС не допуска национално законодателство, в което не е предвиден процесуален ред за отстраняване след разпоредително заседание по наказателно дело на неясноти и непълноти, които опорочават съдържанието на обвинителния акт и нарушават правото на обвиняемия да получи подробна информация относно обвинението. В конкретния случай, касационната инстанция не констатира нарушение на правото на Съюза или несъвместимост на националното право с правото на Съюза, с оглед предоставения обем информация в обвинителния акт, касаеща параметрите на обвинението и предмета на доказване по него. Съдържанието на внесения обвинителен акт не се конфронтира с право на информация на подсъдимите по Директива 2012/13/ЕС като с него е гарантирано в достатъчна степен правото на справедлив процес в съответствие с чл. 6, пар. 3 от КЗПЧ.

По начало инкриминираната престъпна дейност по чл. 321 от НК, с оглед спецификата й, не предполага създаването на престъпната група да бъде афиширано, нито изисква гласност и обществена легитимация на сдружението. Началният момент се поставя с вземане на решение за създаване на ОПГ и с набирането на хора / най- малко трима/, които да споделят целите на сдружението и които да действат съгласувано по между си за тяхното осъществяване. Непосочване на конкретна дата на създаване на групата не нарушава правото на подсъдимите да научат в какво са обвинени, тъй като претенцията на държавното обвинение е формулирана по ясен и достъпен начин, който позволява защитата срещу внесения обвинителния акт - за това в кой период е действала групата, кой е нейният ръководител, с каква цел е създадена тя, в какво се изразило участието на всеки един от подсъдимите, какъв е бил териториалният й обхват на дейност, по какъв начин е било осъществявано изнудването на проституиращите лица, какъв е размера на таксата, която всяко от тях е заплащало, от какво е зависил размера и кога е прекратена дейността й. Направена е ясна конкретизация на действията на всеки един от подсъдимите, като свеждането на една част от тях- като „придружаването на лице“, „управлението на МПС“, „посещението на местата“ и др., сами по себе си, не са забранени от закона, но чрез осъществяването им, на практика се обективира постигнатото съгласие между членовете на групата за осъществяване на вторичното престъпление – изнудване на проституиращите лица.

Проверката на извършената от съда аналитична дейност сочи на висок професионализъм, а не на отклонение от изискванията на процесуалния закон. АС- Варна е отстранил констатираните от ВКС пороци в съдебния акт на предходния въззивен състав и е направил свой, собствен, обективен прочит на доказателствените материали, с което е изпълнил дадените указания. Съдът се е натъкнал на незначителни противоречия в гласните доказателствени средства, които е преодолял умело, чрез съпоставката им с останалите доказателства по делото, като е дал убедителни отговори на въпросите за тяхната относимост, достоверност, еднопосочност, устойчивост и надеждност.

Неоснователни са възраженията, че съдът е ценил незаконосъобразно негодни писмени доказателствени средства, от които се открояват протоколите от проведените разпознавания на лица, тъй като описаните в тях действия са в съответствие с процесуалната норма. Въззивният съд коректно ги е обсъдил и е дал изчерпателни отговори защо те представляват годен доказателствен източник, сочещ на персонална идентификация на участниците в престъпното сдружение. Аргументирал е подробно позицията си по отношение на гласните доказателствени средства, като ясно е заявил кои от тях заслужават доверие и поради какви причини. От вниманието му не са убягнали приобщените чрез процесуалната техника на чл. 281, ал. 4 от НПК показания на част от свидетелите, като чрез детайлно обсъждане на всички доказателствени източници, събрани проверени в хода на наказателното производство е защитена позицията, че осъдителната присъда не е постановена в нарушение на забраната на чл. 281, ал. 8 от НПК, както твърди защитата.

Неоснователен е упрека, че решаващият съд е извел изводите за виновност на подсъдимите при нарушение на изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Въззивният съд умело е структурирал съдържанието на решението, като в него последователно е обсъдил гласните доказателствата – показанията на свидетелите К. Б., В П., Н., А., И., А., Ц., Л., Д., К. А., П С., В С., Т. С., които установяват релевантни за предмета на доказване факти. Подробно е обсъдена информацията в тях за дейността на групата в районите в к. к. „курортен комплекс“, м-т. „местност“, м-т „местност“ и [населено място]. Направена е съпоставка с останалите доказателствени източници съдържащи се в обясненията на подс. А., подс. Н., подс. М. и в протоколите за проведени разпознавания на лица /ДП в т. 5, л. л. 44, 50 ,53, 56, 59, 62, 65, 68, 74, 77, 80, 83, 86, 97/ и въз основа на това е установена :

- водещата роля на подс. Г. В.,

- обединяването на подс. А., Н., М., Я. В. около фигурата му

- извършените от тях действия под контрола и ръководството на подс. Г. В.

-изпращането на подс. Н. да „респектира“ проституиращите лица като ги принуждава да плащат „рекет“,

- събирането на парите от подс. М. от името на подс. Г. В.,

-отправянето на заплахи от подс. А. към проституиращи в м. „местност“ лица, че ако не платят, че бъдат пребити от изпратени им клиенти,

- събирането на парите от подс. Я.В. и отчитането им пред подс. Г. В.,

-воденето на нарочен списък, от кои лица, какви суми следва да бъдат събрани и т. н.

Не намират опора в материалите по делото оплакванията, че въззивният съд е игнорирал част от доказателствата, че други е интерпретирал превратно, както и че е кредитирал само събраните в хода на ДП. Не е заслужен упрека, че част от интересуващата предмета на доказване информацията е била събрана чрез процесуалната техника на чл. 281, ал.1 и ал. 4 от НПК, което се е наложило поради липсата на спомен в част от свидетелите. Съдът е ценил не само гласните доказателства, събрани в хода на ДП и приобщени в хода на съдебното следствие, но и събраните по нохд № 600/19 г., в това число преки такива, съдържащи се в обясненията на подс. А., частично в обясненията на подс. М. и подс. Н., като е проверил тяхната относимост и достоверност.

В заключение, аналитичната дейност на въззивната инстанция удволетворява законовите стандарти, тъй като съдът не е допуснал нарушения на процесуалните правила, които да компрометират процеса на формиране на вътрешното му убеждение, което лишава от съдържание оплакването за наличие на касационното основание по чл. 348, ал.1 , т. 2 от НПК.

ІІ. С оглед направената констатация, критиката за неправилно приложение на материалния закон не може да бъде споделена.

Изводите на контролираната съдебна инстанция за доказателствената пълноценност и относимост на наличните източници са направени след техния обективен прочит, което позволява да бъде споделено становището й за успешно доказана обвинителна теза. Въззивната инстанция е обсъдила съставомерните признаци от състава на престъпленията по чл. 321,ал. 3 от НК и по чл. 213а от НК и е съобразила утвърдената съдебна практика в тази насока. Пред настоящата инстанция оплакването за наличие на релевиранато касационно основание е защитено с твърдение за това, че подсъдимите са осъдени несправедливо, тъй като не е установено да са извършили престъпленията за които са признати за виновни.

Това не е така. Налице са всички дължими законови критерии за постановяване на осъдителен съдебен акт, поради доказателствената обезпеченост на признаците на състава на престъплението по чл. 321 от НК

- за броя на участниците в ОПГ лица, съответстващ на изискванията на чл. 93, т. 20 от НК,

- обективната връзка между тях, с оглед познанството им, за общата насоченост да извършват престъпления по чл. 213а и чл. 214 от НК,

-предприети действия за осъществяването им и

- трайността на сдружението- аргументирана с устойчивост на връзката във времето, ежеседмичното отчитане, поставяне под контрол на проституиращите и отправяне на заплахи срещу тях,

- системността в дейността на групата и ръководната роля на подс. Г. В. в координирането й.

В доктрината не съществува спор, че участието в ОПГ е формално продължено престъпление. За ангажирането на наказателната отговорност на участниците, законът не изисква настъпването на описаните в състава обществено опасни последици. Деянието се явява довършено с изразеното /конклудентно или вербално/ съгласие за участие в дейността на сдружението, като от този момент настъпва трайно престъпно състояние, при което деецът осъществява постоянно състава на престъплението с едно деяние.

Тук следва да се отбележи обаче, че за съставомерността по чл. 321 от НК не се изисква да са извършени или да е започнало извършването на престъпленията, за които е създадена групата. За ангажиране на наказателната отговорност на членовете в престъпната група е достатъчно само постигането на съгласие между тях за осъществяване на вторичните престъпления. На следващо място, няма изискване вторичното престъпление да е ясно конкретизирано – кога, къде и спрямо кое лице да бъде извършено, нито да е уточнен размерът на средства, които подлежат на събиране и т. н. Достатъчно е да е постигнато съгласие, че участниците в групата ще извършват за в бъдеще изнудване спрямо проституиращи лица, като в някой случаи се приема, че се касае за съгласуваност на волите за бъдещи престъпни действия, поради което престъплението е на формално извършване. / в този смисъл Р 287/26.04.2018 г. по н. д. 583/17 г. на ІІ НО на ВКС/.

Ето защо, отправна точка за споделяна на правните изводи на съда е теоретичната постановка за характера и естеството на престъплението по чл. 321, ал. 3 от НК, съгласно която за престъпната съставомерност на деянието не е необходимо настъпването на престъпен резултат -осъществяване на вторичните престъпления, за които е създадена групата.

Съгласно възприетите за установени факти, подс. Г. В. и подс. А. са осъществили вторичната дейност от продълженото престъпление по чл. 321 от НК, а именно по чл. 213 а от НК, поради което правилно са признати за виновни. В този смисъл напълно неоснователно е възражението на адв.М., че не е възможно да бъде осъществена принуда от една група лица спрямо друга група, която се занимава с престъпна дейност, регламентирана в разпоредбата на чл. 329 от НК. На първо място не може да има спор относно характеристиките на престъплението по чл. 213 а от НК, от което пострадал може да бъде всяко физическо лице, без оглед на неговия социален статус и естеството на неговото занимание, тъй като нормата закриля от престъпни посегателства неограничен кръг правни субекти, без да поставя ограничения. На второ място, без да се променя горния извод, следва да бъде отбелязано, че разпоредба на чл. 329 от НК е обявена за противоконституционна от КС на РБ с Р №13/2022 г. на КС на РБ, което обезсмисля търсенето на допълнителни съображения за несъставомерност на деянието по чл. 213а от НК.

ІІІ. Оплакването за явна несправедливост на наказанието е поддържано декларативно в жалбите на подс. Н., подс. М., подс. Г В.. Подробни съображения са развити в жалбата на адв. М. - защитник на подс. Я. В., като е направено искане за намаляване размера на наказанието „лишаване от свобода“ и за приложението на чл. 66, ал. 1 от НК.

Искането в жалбите е за допълнително редуциране на наказанията, с оглед неразумната продължителност на наказателното производство, която е повече от десет години. Въззивният съд не е пропуснал да направи констатация за това, като следва да се посочи, че наказанието на всеки от подсъдимите е било определено при условията на чл. 55, ал.1, т. 1 от НК още с постановяване първоинстанционната присъда, като СпНС е съобразил наличието на нарушение на чл. 6 от КЗПЧ и на чл. 22 от НПК и е определил наказанията под предвидения минимум в нормата. Съгласно трайната съдебна практика, когато тази продължителност не се дължи на виновно поведение на подсъдимия, а се дължи на поведението на държавни органи, съдът дължи компенсация, която обичайно се изразява в определяне на наказание в по- нисък размер, поради третиране на неразумния срок, като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство по см. на чл. 55 от НК.

В конкретния случай, много внимателно контролираната съдебна инстанция е проверила предпоставките за приложението на чл. 55, ал.1, т.1 от НК, отчитайки, че от началната дата, на която подсъдимите са били привлечени към наказателна отговорност -през юли 2012 година са изминали над десет години, като шест години и седем месеца производството се е намирало на досъдебната фаза, и е било забавено по вина на подс. Г. В. за четири месеца, което не оказва съществено значение на целия срок. Въпреки това въззивният съд е преценил, че СпНС не е компенсирал в достатъчна степен подсъдимите и за това на свой ред е изменил присъдата и е намалил допълнително размера на определените от него наказания за всички подсъдими, като за подс. Г. В. е отчел и влошеното му здравословно състояние, за подс. Я. В., че отглежда две деца. Останалите аргументи на съда касаят непроменената преценката за висока степен на обществена опасност на деянието и висока такава на личностите на подс. А. и подс. Г. В. - за първия поради интензитета на престъпното поведение, проявената му упоритост спрямо пострадалата М. И., а за подс. Г. В., поради обремененото му съдебно минало с наложено наказание по нохд № 512/11 г. и отсъствието на коригиращо въздействие над личността му.

Не намира опора в материалите по делото искането за намаляване на наказанието на подс. Я. В. и за приложението на чл. 66 от НК, тъй като изтъкнатите в жалбата съображения са дистанцирани от законовите критерии по тяхното прилагане. Направена е вярна преценка за това, че целите на чл. 36 от НК не биха могли да се постигнат с отлагане изтърпяването на наказанието за този подсъдим и ВКС не намира за необходимо да ги преповтаря. Не са налице основания за смекчаване на определения „строг“ режим за изтърпяване на определеното наказание , тъй като той е в съответствие с изискванията на чл. 57, ал. 1, т. 2 б. Б от ЗИНЗС и се определя по силата на закона, не по преценка на съда, въпреки настъпилата реабилитация по предходно осъждане.

В жалбите не са наведени допълнителни съображения за явна несправедливост на определените от въззивния съд наказания, които са съобразени със степента на обществена опасност на деянията, дейците и с всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, поради което не се налага ВКС да упражни правомощията си и да измени въззивния акт чрез редуцирането им. Това е така, защото внимателния прочит на атакувания съдебен акт не оставя съмнение, че водещ критерий при определяне на наказанията е именно „неразумната продължителност“ на воденото наказателно производство. Именно тя е дала основание за съразмерното компенсиране на подсъдимите с приложението на чл. 55, ал.1, т. 1 от НК. Съдът е спазил закона и е направил балансирана преценка на всички обстоятелства по чл. 36 и чл. 54 и чл. 55 от НК, което не предполагаща проява на допълнително снизхождение от касационната инстанция.

С оглед всичко изложено до тук, ВКС прие, че атакуваният съдебен акт следва да остане в сила.

Воден от изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК ВКС, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 172 от 13.12.2022 г. постановено по внохд № 232/22 г. по описа на Апелативен съд- Варна.

Решението е окончателно.

Председател :

Членове : 1.

2.