Недопустимост на допълване на съдебно решение при възражение за прихващане

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50003

гр.София, 17.04.2026 г.

в името на народа

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито съдебно заседание на втори април две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА
като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 1594/2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 250 ГПК и е образувано по молба, подадена от С. Б. Б., чрез адв. С. Й. М. за допълване на решение № 500/30.12.2025 г., постановено по настоящото дело.

Молителят твърди, че съдът следва да извърши прихващане на присъденото вземане на М. К. срещу неговите насрещни, еднородни и ликвидни вземания, до размера на по-малкото от тях. Възраженията за прихващане са с молби по въззивно гр.д. № 386/2014 г. на СГС и по гр.д. № 15639/2018 г. на СГС, като вземанията на Б. са установени с влезли в сила съдебни актове.

Насрещната страна М. Т. К., чрез адв. А. Ч., отговаря, че молбата по чл. 250, ал. 1 ГПК е неоснователна, като искането по съществото си не е за допълване, а за изменение на постановеното решение.

Съставът на Върховния касационен съд намира молбата за допустима, подадена от надлежна страна, в предвидения в чл. 250, ал. 1 ГПК срок. Разглеждането на молбата не се налага в открито съдебно заседание.

За да се произнесе, съдът съобрази следното:

М. Т. К. е предявил срещу С. Б. Б. частичен иск за сумата от 13 590 лв. – стойност на извършени от К. в имот на Б. строителни дейности, квалифицирани в исковата молба като подобрения. Първостепенният Софийски районен съд отхвърлил иска, на осн. чл. 72 ЗС. Второстепенният Софийски градски съд по гр.д. № 682/2012 г. преквалифицирал иска по чл. 61, ал. 2 ЗЗД и уважил частично същия. Състав на ВКС е отменил въззивното решение изцяло и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за даване на указания относно материалноправната квалификация и разпределение на тежестта на доказване. Делото е образувано във въззивно гр.д. № 386/2014 г., като СГС е обезсилил първоинстанционното решение, предвид цената на иска и подсъдността му на СГС като първа инстанция. Делото е задържано в СГС и образувано в гр.д. № 15639/2018 г. Постановено е решение, с което искът е отхвърлен, на осн. чл. 72 ЗС. Въззивният Софийски апелативен съд, с решение № 142 от 03.02.2022 г., е обезсилил частично решението на първостепенния Софийски градски съд, а в останалата част го потвърдил, на осн. чл. 61, ал. 3, вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Това решение е обезсилено от състава на ВКС по настоящото дело; исковото производство е оставено без движение. След възобновяване на делото, касационната инстанция е събрала нови доказателства и е постановила решение, с което е уважила иска за част от претендираните подобрения и общо за сума от 2 625,25 лв., на осн. чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Присъдено е още обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 28.10.2014 г., до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ответникът С. Б. Б. е осъден да заплати на ищеца М. Т. К. още и сумата в размер на 1 321,67 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК, сторени по делото във всички инстанции, както и К. е осъден да заплати на Б. 6 368,95 лв. – разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК, сторени по делото във всички инстанции. В мотивите съставът на ВКС е разгледал възражения за погасяване на вземането по давност и на процесуално възражение за прихващане с претендирано от С. Б. обезщетение за ползване на имота от М. К., без основание, за периода 01.07.1993 г. – 31.12.2000 г.

С молбата по чл. 250, ал. 1 ГПК ответникът по иска С. Б. иска произнасяне по възражение/възражения за прихващане, за които твърди, че не са спорни – те са вече съдебно установени, изискуеми са и ликвидни, т.е. касае се за материалноправно изявление/изявления за прихващане. В подобна хипотеза, съдът не установява размера на насрещното вземане; предмет на изследване е само изискуемостта и основателността на главното вземане и компенсируемостта на насрещните вземания – спорното на К., заявено с исковата молба по това дело и безспорното/безспорните на Б..

Във висящ исков процес е възможно страна да предяви съдебно вече настъпило прихващане, за да се вземе предвид от съд (твърдение, че материално-правните последици са вече настъпили) или едновременно да предприемe материалноправното изявление за прихващане и възражението за прихващане като процесуално действие. Когато едното от вземанията е спорно (предмет на иска по висящия процес), тогава с възражението за прихващане с насрещното, вече ликвидно и изискуемо вземане, ще се установи компенсируемостта на насрещните вземания, след установяване на изискуемостта и ликвидността на спорното.

Във всички случаи на заявено възражение за прихващане се касае за защитна форма срещу главния иск/искове, за правопогасяващо по естеството си възражение. То внася допълнителен предмет на делото (чл. 298, ал. 4 ГПК), но действието на решението по него не надхвърля защитата по предявения иск – целта е той да се отхвърли изцяло или частично. Независимо дали е разгледал възражението за прихващане и как точно се е произнесъл по него, съдът не записва отделни диспозитиви, за разлика от случай на предявен по делото насрещен иск. Ето защо, твърдението, че съдът не е извършил прихващане, без насрещното вземане да е предявено с насрещен иск, е твърдение, че резултатът по иска трябва да е друг, което не би могло да бъде проверено и променено по реда на чл. 250, ал. 1 ГПК, тъй като ще се наруши забраната на чл. 246 ГПК . Недопустимо е чрез допълване на решение да се пререши делото, чрез разглеждане на правопогасяващи възражения, и по същество, така да се стигне до постановяване на нов съдебен акт.

В заключение, молбата по чл. 250, ал. 1 ГПК следва да бъде оставена без уважение.

Съдът намира за нужно да уточни, че действието на прихващането, изразено в погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото от тях, винаги настъпва - от първия ден, в който прихващането е могло да се извърши, т.е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Кога е настъпила ликвидността на вземането на прихващащия - в процеса или извън него - е също без значение за действието на погасителния способ. Казаното означава, че страните винаги могат да се позоват на вече на стъпило прихващане, независимо дали има съдебен акт, с който да е установена и извършена компенсируемостта.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата по чл. 250, ал. 1 ГПК на С. Б. Б., чрез адв. С. Й. М., за допълване на решение № 500/30.12.2025 г., постановено по настоящото гр.д. № 1598/2022 г..

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: