Недопустимост на съдебно решение при грешна правна квалификация на иска

Текстът на акта

Ключови фрази

1

Р Е Ш Е Н И Е

№ 638

София, 28.10.2025 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на 21 октомври две хиляди и двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ДЕЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АТАНАСОВА

АТАНАС КЕМАНОВ

при участието на секретаря Даниела Никова

изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА

гр.дело 1712 /2024 година.

Производството е по чл. 290 ГПК

По касационна жалба, подадена от И. С. А. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение от 09.01.2024 г. по гр.д.№ 11198/2021 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено решение № 20027511/29.01.2021 г. по гр. д. № 2632/2018 г. по описа на Софийски РС, в частта му, с която е отхвърлен иск, квалифициран по чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответника М. П. К. – В. да заплати на ищеца сумата от 7200 лв., представляваща сумата, с която ищцата се е обеднила, понеже е заплащала за наем на гараж за периода от м. 07.2013 г. до 13.07.2015 г., като била лишена от ответницата от възможността да ползва дворното място, ведно със законната лихва от 13.07.2015 г. до окончателното й изплащане, но при квалификация на иска чл. 59 ЗЗД .

В касационната жалба, относно частта, в която е допуснато касационно обжалване, се навеждат оплаквания за недопустимост на решението поради неправилна квалификация на предявения иск. Ищцата се позовава на това, че е претърпяла загуба, твърди увреждащи действия от ответницата, изразяващи се в непремахване на направени от нея незакони постройки в имота, които я лишават от правото да ползва имота за паркиране на автомобила си, а прави разходи за паркирането му на друго място.

Ответницата по касация, чрез пълномощника си, оспорва касационната жалба. Счита, че решението кореспондира на доказателствата по делото, иска е правилно квалифициран по чл. 599 ЗЗД, но недоказан и поради това неоснователен.

Върховен касационен съд, първо гр.о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното:

И. С. А. е предявила насрещен иск срещу М. П. К. – В. за заплащане на сумата от 7 200 лв. за платен от нея наем на гараж за периода от м. 07.2013 г. до 13.07.2015 г., през който период е била лишена от възможността да ползва притежаваната от нея идеална част от дворното място и е направила разходи /реализирала е загуба/ в размер на претендираната сума.. Лишаването е станало поради това, че М. П. К. – В. не й предала дистанционно управление за отваряне на вратата към съсобственото дворно място, което е ползвала само тя - също съсобственик, а и защото последната е изградила незаконна постройка в свободната част от дворното място, която пречи за паркиране на автомобила й. Сумата е претендирана ведно със законната лихва от 13.07.2015 г. до окончателното й изплащане.

Претенциите по насрещния иск, заявени с отговор на исковата молба, постъпил в РС на 13.07.2015 г. са отделени в отделно гражданско дело под № 2632/2013 г. Ищцата по тах А. твърди, че с влязло в сила решение ответницата К. била осъдена да премахне незаконно изградена постройка в двора; през 2008 г., ищцата наела строителни работници и сградата била разрушена, но по-късно ответницата построила отново нов незаконен гараж в двора, който бил по-голям и по-висок, разрушила каменните елементи на оградата откъм [улица], за да разшири дворната врата и да използва пълноценно незаконния си гараж. Това било направено в отсъствие на ищцата А. и без нейно знание и съгласие. При завръщането си през м. 05.2013 г. ищцата И. А. „поискала“ дистанционно за въпросната врата, за да може да паркира колата си, но не получила такова и съответно нямала достъп до двора.

С определението по чл. 140 ГПК /на л. 64 от делото на РС/, при така изложените твърдения по този иск, той е квалифициран от РС като такъв по чл. 45 ЗЗД – имуществените вреди били разходите /платените суми / за наем за гараж за лекия автомобил на ищцата поради лишаването й от възможността да ползва съсобственото дворно място за паркирането му. На ищцата е указано на осн. чл. 146, ал. 2 ГПК, че не сочи доказателства относно размера на вредите.

Със свидетелски показания е установено, че ищцата е ползвала гараж в [населено място], собственост на нейна приятелка, която й дължала пари и така задължението било погасено.

РС е квалифицирал спора по чл. 45 ЗЗД, но го е отхвърлил като недоказан, защото не се доказва, че ищцата е претърпяла вреда, противоправно поведение на ответницата и причинна връзка между двете.

Въззивният съд е приел, че тази квалификация не е правилна, а иска следва да се квалифицира по чл. 59 ЗЗД, но тъй като подлежащите на доказване факти били същите. Произнесъл се е по същество по определената от него правна квалификация. Приел е, че ищцата изрично е посочила, че не претендира обезщетение за лишаване от ползване по чл. 31, ал.2 ЗС.

Прието е за установено, че ищцата е собственик на миноритарен дял от дворното място, а ответницата, която притежава повече обекти в сградата, е собственик на над 70 % ид.ч. Установено е, че ответницата е построила гараж в двора, поставила е портал, който се отваря с дистанционно управление и няма данни да е предала на ищцата дистанционно управление, че ищцата И. А. притежава към 01.03.2020 г. следните МПС: Фолксваген с първоначална регистрация от 1969 г. с прекратена регистрация, Рено с първоначална регистрация от 1996 г. и л.а. М., за който твърди, че е направила разходи за гараж. От показанията на св. Ц. е установено, че лекия автомобил М. е паркиран от ищцата в гаража на свидетелката в [населено място] и, че се разбрали за наем около 300 лв. на месец, че така се прихваща нейно парично задължение към ищцата.

Въззивнят съд обаче е приел, че при тези доказателства по-скоро се касае за „оставяне на МПС да стои в гаража на свидетелката, а не за ежедневно паркиране“, че показанията на свидетелката не са информативни относно вземанията, между които се твърди да е извършено прихващане, и по-специално относно размера на пасивното вземане, както и да е било уговорено действително заплащане на наем за ползването на гаража в [населено място]. Заключил е, че е недоказано и ищцата да е лишена от ползването на двора извън нуждите да държи някъде колата си, а ответницата притежава 70% от дворното място и не се претендира от ищцата обезщетение за лишаване от ползване, а наем за гараж в [населено място]. Затова е прието, че иска, дори квалифициран по чл. 59 ЗЗД, е недоказан, защото не е установено обедняването на ищцата и то да е във връзка с начина на ползването на дворното място.

Касационната инстанция приема, че в частта, в която е допуснато касационно обжалване, въззивното решение е недопустимо, тъй като е постановено по непредявен иск. Ищцата не е твърдяла обогатяване на ответницата, а това че ответницата я е увредила, като препятства възможността да ползва идеалната си част от дворното място /претърпяла е загуби/, изразяващи се в погасяване на задължение за паркиране на лекия й автомобил в друг имот в размер на претендираната сума, като е без значение дали това задължение е погасено чрез плащане или чрез прихващане. Съществено е дали е претърпяла намаление на имуществото си /“загуба“/, дали тя е резултат от противоправно поведение на ответницата и дали е оборена презумпцията за вина.

Неправилно въззивният съд е приел и че фактите, подлежащи на установяване по иска по чл. 45 ЗЗД и по иска по чл. 59 ЗЗД са еднакви и е решил спора при нова, определена от него квалификация без да направи нов доклад по приетата от него квалификация и да даде указания до страните, с което е процедирал в противоречие с разясненията по т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Решението, постановено по непредявен иск е недопустимо. Съгласно чл. 270, ал.3, изр.3, във вр. с чл. 293, ал.4 ГПК, когато въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, решението следва да се обезсили, а делото – да се върне на въззивния съд, за произнасяне по предявения иск по оплакванията в подадената въззивна жалба. Затова възивното решение следва да се обезсили, а делото да се върне на СГС за произнасяне от друг състав като въззивна инстанция по предявения иск.

Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА въззивно решение от 09.01.2024 г. по гр.д.№ 11198/2021 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено решение № 20027511/29.01.2021 г. по гр. д. № 2632/2018 г. по описа на Софийски РС, в частта му, с която е отхвърлен иск, квалифициран по чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответника М. П. К. – В. да заплати на ищеца сумата от 7200 лв., представляваща сумата, с която ищцата се е обеднила, понеже е заплащала за наем на гараж за периода от м. 07.2013 г. до 13.07.2015 г., като била лишена от ответницата от възможността да ползва дворното място, ведно със законната лихва от 13.07.2015 г. до окончателното й изплащане, но при квалификация на иска чл. 59 ЗЗД .

ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за ново разглеждане от друг състав.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: