Собственост върху сграда на трафопост спрямо енергийните съоръжения в нея

Текстът на акта

Ключови фрази

9 решение по гр.д.№ 3136 от 2022 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
Р Е Ш Е Н И Е

№ 50080

София, 28.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение в открито съдебно заседание на двадесет и седми септември хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

МИЛЕНА ДАСКАЛОВА

при участието на секретаря Анета Иванова, като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 3136 по описа за 2022 г. приема следното:

Производството е по реда на чл.290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Н.- С.“ АД срещу решение № 883 от 18.04.2022 г. по в.гр.д.№ 13234 от 2021 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, IV-А въззивен състав, с което е потвърдено решение № 20056308 от 02.03.2021 г. по гр.д.№ 40172 от 2019 г. на Софийския районен съд, 128 състав, поправено за допусната в него очевидна фактическа грешка с решение № 20158034 от 15.07.2021 г., за отхвърляне на предявените от „Н.- С.“ АД срещу „Ч. Разпределение България“ АД искове по чл.108 ЗС за собственост на трафопост, представляващ масивна едноетажна постройка- сграда с идентификатор ....., с площ от 35,55 кв.м., включен в УПИ I в кв..... по плана на [населено място], [жк]и по чл.59 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 24 900 лв., представляваща обезщетение за невъзможността ищецът да ползва собствения си имот през периода от 11.07.2014 г. до 30.07.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на завеждане на делото до окончателното й изплащане.

С определение № 50107 от 04.04.2023 г. настоящият състав на ВКС е допуснал касационно обжалване на решението на основание чл.280, ал., т.1 ГПК /поради противоречие му с решение № 22 от 14.06.2019 г. по гр.д.№ 653 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 291 от 27.02.2015 г. по гр.д.№ 4016 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 119 от 22.03.2011 г. по гр.д.№ 625 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о./ по следния правен въпрос: Следва ли да се разграничава правото на собственост върху самата постройка и правото на собственост върху намиращото се в нея съоръжение /трансформатор/ ?

В проведеното открито съдебно заседание пълномощниците на касатора „Н.-С.“ АД поддържат жалбата. Молят решението на Софийския градски съд да бъде отменено и вместо него да бъде постановено решение за уважаване на предявения иск за собственост. Претендират и за направените по делото разноски.

Пълномощникът на ответника по жалбата „Електроразпределителни мрежи Запад“ Е. /правоприемник на ответника „Ч. Разпределение България“ АД/ оспорва жалбата. Моли решението да бъде оставено в сила и да се присъди юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по въпроса, по който е допуснато касационното обжалване приема за правилно приетото в горепосочената практика на ВКС / решение № 22 от 14.06.2019 г. по гр.д.№ 653 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 291 от 27.02.2015 г. по гр.д.№ 4016 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 119 от 22.03.2011 г. по гр.д.№ 625 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о./, че при разрешаване на спор за собственост следва да се прави разграничение между правото на собственост върху енергийно съоръжение /трансформатор/ и правото на собственост върху сградата, в която е разположено това съоръжение, както и че няма законова забрана в Закона за енергетиката и енергийната ефективност /отм./ и в действащия Закон за енергетиката сградите, в които са разположени енергийни съоръжения, да са собственост на други лица, различни от енергийните предприятия.

В обжалваното решение не е направено такова разграничение между правото на собственост върху постройката с площ от 35,55 кв.м. и правото на собственост върху намиращите се в нея енергийни съоръжения, поради което постановеното решение е неправилно и като такова на основание чл.281, т.3 ГПК следва да бъде отменено.

Тъй като след отмяна на решението не се налага извършването на нови или повтарянето на съдопроизводствени действия, по аргумент за противното от чл.293, ал.3 ГПК настоящият състав на ВКС следва да се произнесе по съществото на спора.

Съдът е бил сезиран с предявени от „Н.-С.“ АД срещу „Ч. Разпределение България“ АД искове с правно основание чл.108 ЗС за трафопост, представляващ масивна едноетажна постройка, инфраструктурен обект в сграда с идентификатор...., с площ от 35,55 кв.м., включен в УПИ I в кв..... по плана на [населено място], [жк]и с правно основание чл.59 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 24 900 лв., представляваща обезщетение за невъзможността ищецът да ползва собствения си имот през периода от 11.07.2014 г. до 30.07.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на завеждане на делото до окончателното й изплащане.

От фактическа страна относно правата на ищеца по делото е установено следното: С решение от 26.05.1981 г. на ИК на Димитровски РНС и заповед № Ж-93 от 27.05.1981 г. на Председателя на ИК на Димитровски РНС, одобрена от Председателя на СГНС на 03.06.1981 г., на основание чл.130 З. на РПК „Н.“, чийто правоприемник е ищецът „Н.- С.“ АД, е било отстъпено право на строеж върху държавна земя за построяване на цех за хлебопроизводство с трафопост. За построяването на тези сгради са издадени разрешение за строеж № 176 от 18.05.1981 г., позволителен билет № 176 от 18.05.1981 г. и протокол за определяне на строителна линия № 26 от 01.06.1981 г. Ц. и трафопостът са били завършени в груб строеж на 15.12.1981 г., когато за тях е съставен констативен акт образец 15. На 30.12.1981 г. е бил одобрен от Ц. протокол за приемане и въвеждането на цеха в действие съгласно Правилника за капитално строителство. Съобразно посоченото в този протокол, инвеститор на строежа е „Н.- С.“ и на същия е даден срок до 30.03.1982 г. да завърши строежа до степен, позволяваща издаването на констативен акт образец 17. С констативен нотариален акт № .... от 12.12.2000 г. ищецът „Н.-С.“ ЕАД е признат за собственик на основание отстъпено право на строеж върху държавна земя на цех за производство на хляб /фурна/, а с констативен нотариален акт № .... от 20.07.2007 г. е признат за собственик на трафопоста, съставляващ част /пристройка/ към сградата на хлебозавода.

Относно правата на ответника се установява, че през 2005 г. за процесния трафопост е издаден акт за частна държавна собственост № 5907 от 02.12.2005 г. на основание чл.5, ал.1 във връзка с чл.73 и чл.2, ал.4 ЗДС, в който е записано, че обектът е построен през 1982 г., представлява трафопост в сграда на Хлебозавод до бл.72 в[жк]в [населено място] и е предоставен за стопанисване и управление на „Е.- Столично“ ЕАД. От приетото по делото допълнително заключение на съдебно-техническа експертиза на в.л.инж.В. Б. и извадка от С. се установява, че считано от 31.03.1992 г. трафопостът /сградата/, трансформаторът и енергетичното оборудване са включени в счетоводния баланс на „Н.“ ЕАД, праводател на ответника.

Относно ползването на трафопоста по делото са изслушани показания на свидетели и е прието заключение на съдебно-техническа експертиза на в.л.инж.В. Б.. Според свидетеля С. Б. /служител в ответното предприятие от 1998 г./, процесният трафопост се ползва и поддържа от ответника. От 1998 г. и към момента трафопостът бил работещ и захранвал няколко блока. Нови абонати не са били добавяни към ползващите трафопоста. От допълнителното заключение на съдебно-техническата експертиза на в.л.инж.В. Б. се установява, че към момента на огледа трафопостът захранва само един обект на фирма “С.“, която е настоящия ползувател на сградата- цех за хлебопроизводство /пекарна/, изграден през 1981 г. от „Н.-С.“. За 1999 г. няма данни колко абоната са били захранвани от трафопоста. През 2014 г. от трафопоста са били захранвани общо 57 абоната, от които 53 битови и 4 стопански, един от които е ф.“С.“. Според свидетеля С. Б. обаче през 2019 г. били установени случаи на неправомерно присъединяване /самовключване на абонати/ към електрическата мрежа и се е налагало да прекъсват трафопоста.

От заключението на съдебно-оценителната експертиза на в.л.Т. К. се установява, че пазарният наем за ползването на сградата и съоръженията за периода от 11.07.2014 г. до 30.07.2019 г. възлиза на 20 364 лв., от които 9 269 лв. за ползването на сградата и 11 095 лв. за ползването на съоръженията.

При така установената фактическа обстановка настоящият състав на ВКС приема следното: Правилно е прието от въззивния съд, че в случай като настоящия, при който едната страна по спора се легитимира с констативен нотариален акт за собственост, а другата- с акт за държавна или общинска собственост, в тежест на всяка от страните е да докаже своето право на собственост.

Правилно е прието и че процесният трафопост не е станал собственост на ищцовата кооперация на основание чл.2, ал.2 от Закона за електростопанството от 1975 г. /отм./, според която кооперативни и други обществени организации могат по изключение да придобиват и притежават отделни електроенергийни обекти: когато това е необходимо за задоволяване на собствените им нужди от електрическа енергия и то само с разрешение на Министерството на енергетиката /редакция на чл.2, ал.2 ЗЕ от 1975г., действаща към датата на изграждане на трафопоста през 1981 г./. По делото липсват доказателства за придобиването на трафопоста да е било получено изискуемото от закона разрешение от Министерството на енергетиката. В тежест на ищеца е било да ангажира доказателства за това, поради което при липсата на такива доказателства съдът приема, че разрешение от Министерството на енергетиката за придобиване на трафопоста от „Н.-С.“ не е било давано.

Неправилно е обаче прието от въззивния съд, че процесният трафопост не представлява вътрешнозаводска централа и поради това не е собственост на ищцовата кооперация на основание чл.8, ал.2 от Закона за електростопанството от 1975 г. /отм./. Съгласно тази разпоредба на закона, електрическите уредби, мрежи и вътрешни инсталации на потребителите на електрическа енергия и необходимите съоръжения за свързването им с електроенергийната система, включително и заводските централи, са собственост на потребителите, които са ги изградили. От събраните по делото доказателства е безспорно установено, че процесният трафопост е бил изграден от и със средства на ищцовата кооперация, след отстъпено й по реда на чл.130 З. /отм./ право на строеж- с решение от 26.05.1981 г. на ИК на Димитровски РНС и заповед № Ж-93 от 27.05.1981 г. на Председателя на ИК на Димитровски РНС, одобрена от Председателя на СГНС на 03.06.1981 г. По същество трафопостът е представлявал вътрешнозаводска централа на ищцовата кооперация, тъй като е бил изграден и се е ползвал единствено и само, за да задоволява нуждите от електрическа енергия на собствения на кооперацията цех за хлебопроизводство. От приетото допълнително заключение на съдебно-техническата експертиза на в.л.инж.В. Б. се установява, че и към момента на огледа на вещото лице трафопостът продължава да се ползва като вътрешнозаводска централа: захранва само един обект на фирма “С.“, която е настоящия ползувател на сградата- цех за хлебопроизводство /пекарна/, изграден през 1981 г. от „Н.-С.“.

Няма доказателства в периода след изграждането му през 1981 г. до настоящия момент да е било променяно първоначалното предназначение на трафопоста- за ползването му като вътрешнозаводска централа за захранване с електрически ток на изградения в същото място цех за хлебопроизводство /хлебопекарна/: Според заключението на в.л.Б. до 2014 г. няма данни от трафопоста да са били захранвани с ток други абонати. Действително, през 2014 г. от трафопоста са били захранвани общо 57 абоната, от които 53 битови и 4 стопански, един от които е ф.“С.“. Не се установява обаче включването на тези абонати към електроенергийната система и ползването на ток от процесния трафопост от тези абонати да е било законно. Напротив, от показанията на свидетеля С. Б. се установява, че през 2019 г. били установени случаи на неправомерно присъединяване /самовключване на абонати/ към електрическата мрежа, поради което се е налагало да бъде прекъсвано подаването на ток от процесния трафопост.

Неоснователно е възражението на ответното дружество, че е придобило процесния трафопост по давност. Действително, от показанията на свидетеля Б. се установява, че от 1998 г. служители на ответното дружество имат достъп до трафопоста, но го посещават само, за да поддържат и профилактират намиращите се в него съоръжения. Тези действия на служители на ответното дружество са в изпълнение на задълженията им по закона и действащите наредби да поддържат в изправност електроенергийните съоръжения и мрежи и като такива не представляват действия по установяване на трайна фактическа власт върху имота с намерение да го своят /владение/. Поради това тези действия, дори и да са продължили повече от 10 години, не могат да бъдат основание за придобиване на трафопоста по давност.

Воден от гореизложеното съдът приема, че ищцовата кооперация е собственик на процесния трафопост, поради което предявеният от нея иск за собственост следва да бъде уважен в установителната му част .

В осъдителната му част обаче този иск следва да бъде отхвърлен, тъй като не се доказа ответникът да държи или владее трафопоста. Както бе посочено и по-горе, от показанията на свидетеля Б. се установява, че служители на ответното дружество имат достъп до съоръженията в сградата- трафопост и я посещават само, за да поддържат в изправност и профилактират тези съоръжения, което е тяхно задължение по закон. Същите не упражняват трайна фактическа власт върху имота, нито го владеят.

Що се отнася до иска по чл.59 ЗЗД, същият следва да бъде отхвърлен поради следното: След като ответникът нито е държал, нито е владял процесния имот през исковия период, няма основание от него да се претендира за заплащане на обезщетение по чл.59 ЗЗД за лишаване на собственика от ползването на имота. Такова обезщетение би могло да се претендира, само ако бе установено, че ответното дружество е лишило ищеца от ползването на трафопоста съобразно неговото предназначение /спряло е подаването на електрически ток към изградената от ищеца сграда- цех за хлебопроизводство/ или ако бе установено, че е използвало собствения на ищеца трафопост за доставка на електрическа енергия на трети лица. Действително, според заключението на експертизата през периода от 2014 г.- 2019 г. от трафопоста е бил доставян ток и на други абонати, но от показанията на свидетеля Б. се установява, че се касае за неправомерно присъединяване /самовключване на абонати/ към електрическата мрежа, поради което се е наложило служители на ответното дружество да прекъсват подаването на ток от трафопоста.

Предвид на всичко гореизложеното въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.108 ЗС в неговата установителна част, като вместо това се постанови решение за уважаване на този иск в тази част.

В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.108 ЗС в неговата осъдителна част и за отхвърляне на иска по чл.59 ЗЗД, въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

Следва да бъде отменено въззивното решение и в частта за присъдените разноски, като вместо това се присъдят разноски за трите съдебни инстанции, съобразени с изхода на делото: уважаване на иска по чл.108 ЗС в неговата установителна част и отхвърляне на исковете по чл.108 ЗС в осъдителната му част и по чл.59 ЗЗД. Съответно за първата инстанция ответникът следва да заплати на ищеца половината от заплатената от ищеца държавна такса по иска по чл.108 ЗС- 45,50 лв. От останалите направени от ищеца разноски в първоинстанционното производство /1200 лв. адвокатско възнаграждение и 800 лв. възнаграждение на вещи лица/, ответникът следва да поеме 1/4 от тези разноски, тоест 500 лв. От своя страна ищецът следва да поеме 3/4 от направените от ответника разноски от 800 лв. възнаграждение за експертизи, или 600 лв., както и 3/4 от дължимото юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лв., или 270 лв. Тоест, общо за първоинстанционното производство ответникът следва да заплати на ищеца сумата 545,50 лв., а ищецът следва да заплати на ответника сумата 870 лв.

За въззивното производство ответникът следва да заплати на ищеца половината от заплатената от него държавна такса за въззивно обжалване по иска по чл.108 ЗС- 22,75 лв. От останалите направени от ищеца разноски във въззивното производство в размер на 1500 лв. адвокатско възнаграждение, ответникът следва да поеме 1/4 или 375 лв. От своя страна ищецът следва да заплати на ответника 3/4 от дължимото юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лв. или 270 лв. Тоест, общо за въззивното производство ответникът дължи на ищеца сумата 397,75 лв., а ищецът дължи на ответника сумата 270 лв.

За касационното производство ответникът дължи на ищеца заплатената от ищеца държавна такса от 30 лв. за допускане на касационното обжалване и половината от заплатената от ищеца държавна такса за разглеждане на касационната жалба по иска по чл.108 ЗС- 22,75 лв. От останалите направени от ищеца разноски в касационното производство в размер на 2500 лв. адвокатско възнаграждение, ответникът следва да поеме 1/4 или 625 лв. От своя страна ищецът следва да заплати на ответника 3/4 от дължимото юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лв. или 270 лв. Тоест, общо за касационното производство ответникът дължи на ищеца сумата 677,75 лв., а ищецът дължи на ответника сумата 270 лв.

Общо за трите инстанции ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 1 621 лв., а ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 1 410 лв.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 883 от 18.04.2022 г. по в.гр.д.№ 13234 от 2021 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, IV-А въззивен състав В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 20056308 от 02.03.2021 г. по гр.д.№ 40172 от 2019 г. на Софийския районен съд, 128 състав, поправено за допусната в него очевидна фактическа грешка с решение № 20158034 от 15.07.2021 г., за отхвърляне на предявения от „Н.- С.“ АД срещу „Ч. Разпределение България“ АД иск по чл.108 ЗС в неговата установителна част, КАКТО И В ЧАСТТА за присъдените разноски И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Електроразпределителни мрежи Запад“ Е. /правоприемник на първоначалния ответник по делото „Ч. Разпределение България“ АД/ със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], че „Н.- С.“ АД със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.1, ап.1, е собственик на масивна едноетажна постройка, представляваща трафопост, заснета в кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-50 от 02.11.2011 г. на ИД на АГКК, като сграда с идентификатор 68134.1105.125.6.4, с площ от 35,55 кв.м., изградена в УПИ I, кв.12 по плана на [населено място], [жк].

ОСЪЖДА „Електроразпределителни мрежи Запад“ Е. с горепосочения адрес да заплати на „Н.- С.“ АД на основание чл.78 ГПК сумата 1 621 лв. /хиляда шестстотин двадесет и един лева/, представляваща разноски по делото за трите съдебни инстанции.

ОСЪЖДА „Н.- С.“ АД с горепосочения адрес да заплати на „Електроразпределителни мрежи Запад“ Е. на основание чл.78 ГПК сумата 1 410 лв./ хиляда четиристотин и десет лева/, представляваща разноски по делото за трите съдебни инстанции.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 883 от 18.04.2022 г. по в.гр.д.№ 13234 от 2021 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, IV-А въззивен състав В ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.