Законосъобразна преквалификация на убийство при превишаване пределите на неизбежна отбрана

Текстът на акта

Ключови фрази

Убийство при превишаване пределите на неизбежната отбрана * особено мъчителен начин * преквалификация на деяние в по-леко наказуемо престъпление * указания на ВКС * указания на касационната инстанция * преквалификация на деяние * доказателствен анализ

Р Е Ш Е Н И Е

№ 440

гр.София , 23 ноември 2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети септември две хиляди двадесета и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА

БОНКА ЯНКОВА

при участието на секретаря Невена Пелова

и прокурора от ВКП Атанас Гебрев

след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 541/2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по касационен протест, депозиран от Софийска апелативна прокуратура и касационна жалба от частните обвинители Д. Л. Б. лично и като майка и законен представител на С. А. М., чрез адв.Т., срещу решение №113 от 23.03.2023 г., постановено по внохд №49/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО.

В касационния протест и допълнението към него се релевират касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения се аргументира с твърдение за наличие на пороци при формиране на вътрешното убеждение на апелативния съд, поради това, че последният не е изследвал обективно обясненията на подсъдимия и експертните заключения, превратно е тълкувал доказателствените материали и се основал на несъществуващи такива. Касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК се мотивира с това, че подсъдимият не е действал при условията на неизбежна отбрана /нито пък при превишаване на нейните предели/ поради прекратяване на нападението, осъществено от пострадалия, доколкото последният обективно не е могъл да продължи посегателството, защото след нанасянето на удар с нож в коремната му област, е бил омаломощен. По-нататък прокурорът оспорва фактическия извод на съда, „ че пострадалият се съпротивлявал и се опитвал да вземе ножа от пострадалия “, като твърди, че в тази насока няма нито едно подкрепящо го доказателство. Изхождайки от предложените от експертите варианти за разположение на подсъдимия спрямо тялото на пострадалия към момента на нанасяне на нараняванията по шията му, в протеста се прави извод, че подсъдимият не може да е действал в условията на неизбежна отбрана, тъй като е невъзможно да има нападение от лице, което стои с гръб към нападнатия. Посочва се, че съдът неправилно е разтълкувал разрешенията, дадени в Постановление №12/73 г. на ПВС. Оспорва се и СМЕ-за, изготвена от вещото лице д-р Г., доколкото заключението по нея е изградено на базата на фотоснимки, които не са били описани при огледа на подсъдимия, поради което и не представляват годен способ за доказване. Прави се искане за отмяна на протестирания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция.

Оплакванията, въведени в касационната жалба на частните обвинители са свързани с всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК. Твърди се, че липсват преки доказателства за наличие на започнало от пострадалия нападение, което да не е било прекъснато; че обясненията на подсъдимия представляват защитна теза; че установените по подсъдимия наранявания на ръцете са неясни по своя характер, време и място на получаване; че съдът не е обсъдил всички събрани доказателства, а само механично ги е изброил, както и, че не е обсъдил липсата на следи по ръцете на пострадалия в контекста на възприетата в съдебните мотивите борба за ножа. Посочва се, че от една страна въззивната инстанция не дава вяра на обясненията на подсъдимия досежно съществени обстоятелства, а от друга, че не следва да се отхвърля версията му като недостоверна. Според повереника, съдът е потърсил подкрепа на обясненията на подсъдимия в експертните заключения, но от изводите в тях, такава не може да бъде открита. На следващо място се заявява, че твърдението на подсъдимия за нанесен удар с нож в областта на коляното, в резултат на което се е получило прорязване на плата на панталона му, е напълно опровергано по експертен път, доколкото нараняването на плата на дрехата не може да се получи по начина, заявен от С. П.. Отправя се укор към въззивната инстанция за това, че не е разпитала бабата и майката на подсъдимия П., както и че не е изяснила дали, последната е виждала сина си в процесния период и в какво състояние е бил, както и че единствената дреха, по която има следи от кръв на подсъдимия /бяло-зелена раирана блуза/, не е открита на местопроизшествието. Поставя се въпроса за възможността С. П. сам да е наранил китката на лявата си ръка, за да симулира защита от нападение. По-нататък се твърди, че съдът не е установил наличие на силно раздразнено състояние у подсъдимия, предизвикано от пострадалия, поради което изводът за преквалификация на деянието по чл.119 във вр.с чл.115 от НК не отговаря на възприетите по делото факти. Категорично се възразява срещу приетото от апелативния съд наличие на нападение от страна на пострадалия, респективно за квалификация на деянието като убийство, извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана. Моли се да бъде отменено атакуваното съдебно решение и на основание чл.354 ал.5 от НПК делото да бъде решено по същество, като първоначалната квалификация по чл.116 ал.1 т.6 пр.2 във вр.с чл.115 от НК бъде потвърдена и на подсъдимия бъде наложено наказание двадесет години лишаване от свобода.

От защитника на подсъдимия са постъпили писмени възражения срещу касационния протест и касационната жалба, в които се излагат аргументи в посока тяхната неоснователност и се моли те да бъдат отхвърлени.

В съдебното заседание пред Върховния касационен съд представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по изложените в него съображения и с направеното искане. Изразява становище за допуснати от въззивната инстанция съществени процесуални нарушения във връзка с оценката и анализа на доказателствата, довели до незаконосъобразни правни изводи. Счита, че доказателствата по делото не установяват наличието на нападение спрямо подсъдимия от страна на пострадалия, поради което изобщо не може да се говори за неизбежна отбрана, респективно за превишаване на нейните предели. Моли протеста да бъде уважен. Намира касационната жалба на частните обвинители за основателна.

Повереникът на частните обвинители- адв.Т. подкрепя казаното от представителя на държавното обвинение. Счита, че не са налице условията на неизбежна отбрана, което изключва въпроса дали е налице превишаване на нейните предели, поради уплаха или смущение. Акцентира на това, че подсъдимият многократно е давал обяснения, които са търпели значителни промени в хода на производството, поради което промяната на правната квалификация на това основание, намира за несъстоятелна. Посочва, че при превишаване пределите на неизбежната отбрана деецът е следвало да се намира в по-особено психическо състояние, каквото не е било потвърдено от СПЕ. В заключение моли да бъде уважена касационната им жалба.

Частният обвинител Д. Б., редовно призована не се явява в съдебното заседание. Чрез повереника си представя писмено становище, в което изразява несъгласие с приетата от съда правна квалификация, като твърди, че подсъдимият е бил физически по-силен от пострадалия, че последният не е бил в състояние да реагира, но независимо от това, С. П. многократно го е намушкал с нож, след което е легнал да спи, без да потърси помощ. Посочва, че подсъдимият не може да даде еднаква версия за случилото се, че на него не може да се вярва, както и че е възможно сам да се е наранил, а и нараняването му не е било застрашаващо живота, както той твърди.

Защитникът на подсъдимия- адв.К. поддържа писмените възражения срещу касационния протест и жалба. Счита, че въззивният съд е направил изключително подробен анализ на всяко едно доказателство и доказателствено средство и е отговорил на всички възражения, сторени от прокурора и частния обвинител. Посочва, че по делото безспорно е установено съществуването на борба между подсъдимия и жертвата, че е била налице динамика при тази борба, което е и причината подсъдимият да не може да опише в детайли развилата се ситуация. Твърди, че от доказателствата по делото се е установило, че пострадалият е нападнал П., когато той е бил легнал, както и че всички констатирани по последния увреждания са получени по начина, описан от него. Пледира, че подсъдимият е млад човек, изразил съжаление за извършеното, с отлични характеристични данни от началника на затвора, където е бил въдворен за последните почти пет години. Моли да не бъдат уважавани касационния протест и жалба, а решението на апелативния съд да бъде потвърдено.

В последната си дума подсъдимият С. И. П. изказва съболезнования на семейството на пострадалия. Заявява, че до ден днешен не може да възстанови спомените си от въпросната вечер, че е искал да се защити, защото е бил нападнат от своя приятел, че е бил уплашен и в шок. Моли да бъде потвърдена присъдата на апелативния съд.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в касационната жалба и касационния протест, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:

С присъда №260101 от 17.06.2021 г., постановена по нохд №1908/2019 г., Софийски градски съд е признал подсъдимия С. И. П. за виновен в това, че за периода 13.09.2018 г.- 21.09.2018 г., в [населено място],[жк], [жилищен адрес] умишлено умъртвил А. В. М., като убийството е извършено по особено мъчителен за убития начин, поради което и на основание чл.116 ал.1 т.6 пр.2 във вр.с чл.115 и чл.54 от НК го е осъдил на осемнадесет години лишаване от свобода, при първоначален „строг“ режим на изтърпяване.

На основание чл.59 от НК е било зачетено времето, през което С. П. е бил задържан под стража.

Присъдата е била подписана с особено мнение на председателя и член-съдията от съдебния състав. Особеното мнение касае размера на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода, което според подписалите особеното мнение следва да бъде определен на петнадесет години.

По въззивни жалби на подсъдимия и частните обвинители, пред Софийски апелативен съд е било образувано внохд №194/2022 г., приключило с решение №171 от 16.06.2022 г., с което първоинстан- ционната присъда е била потвърдена.

Въззивният съдебен акт е бил проверен по жалба на защитника на подсъдимия П. и с решение №13 от 11.01.2023 г., постановено по н.д.792/2022 г. , ВКС, трето н.о. е отменил решението по внохд №194/2022 г. на САС и е върнал делото за ново разглеждане на същия съд от друг съдебен състав.

При повторното разглеждане на делото от Софийски апелативен съд, с решение №113 от 23.03.2023 г., постановено по внохд №49/23 г. първоинстанционната присъда по нохд № 1908/2019 г. на Софийски градски съд е била изменена, като деянието е било преквалифицирано по чл.119 във вр.с чл.116 ал.1 т.6 пр.2, размерът на наложеното на подсъдимия С. П. наказание лишаване от свобода е бил намален на четири години и осем месеца и първоначалният режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода е бил променен на „общ“. В останалата част присъдата е била потвърдена.

Именно това решение е предмет на настоящия касационен контрол.

Касационният протест и касационната жалба на частните обвинители са НЕОСНОВАТЕЛНИ.

Преди да разгледа наведените в касационните протест и жалба оплаквания, касационният състав намира за необходимо да направи две ремарки:

1.Настоящото производство пред ВКС е второ по ред, поради което не попада в хипотезата на чл.354 ал.5 изр.2 от НПК и в този смисъл искането на частните обвинители, релевирано в касационната жалба за решаване на делото по същество, поначало не може да бъде удовлетворено. ВКС решава делото без да го връща за ново разглеждане, като има правомощията и на въззивна инстанция, само когато се произнася по жалба или протест срещу акт на въззивния съд, постановен след като два пъти преди това са били постановявани отменителни решения на ВКС досежно въззивни присъди или решения .

2. Част от доводите, отразените в иницииращите касационното производство документи касаят несъгласие с възприетите от апелативния съд фактически положения, непълнота на доказателствата и твърдения за липса на подкрепеност на фактите от доказателствата по делото. Посоченото представлява оплакване за необоснованост на постановения съдебен акт. Необосноваността не е сред касационните основания по чл.348 ал.1 от НПК. Касационният съд не е съд по фактите, а само по правото и той не може да приема нови, изменя или допълва установените от решаващите съдилища фактически обстоятелства. Ето защо ВКС не дължи отговор на възраженията за правилността на фактическите положения, залегнали в мотивите на решението на апелативната инстанция. Това, което настоящият съд има задължение да провери, в контекста на оплакването по чл.348 ал.1 т.2 от НПК, е юридическата правилност на формиране на вътрешното убеждение у контролираната съдебна инстанция, без да извършва проверка на самите факти в съдържателен план.

Изпълнявайки горепосоченото си задължение, настоящият касационен състав не констатира допуснати нарушения на процесуалните правила, свързани със събирането, проверката и оценката на доказателствата и средствата за тяхното установяване. Доказателствената съвкупност е била обективно и подробно анализирана в оспореното съдебно решение и в този смисъл въззивната инстанция не търпи укор. Твърдението на касаторите- частни обвинители, че контролираният съд само механично е изброил събрания по делото доказателствен материал, не намира опора в мотивите към съдебния акт. От стр.61 /гръб/ до стр.63 /гръб/ от решението, апелативният съд е анализирал в детайли обясненията на подсъдимия П., доколкото те са единствения източник на преки доказателства за събитията, случили се в процесната вечер, обсъждайки ги не само по отделно, но в контекста на данните, съдържащи се в други доказателствени средства и експертните заключения. Право на решаващия съд е да кредитира с доверие или да отхвърли като необективни определени доказателства и доказателствени средства, в т.ч. и обяснения на подсъдимия, стига да ги е обсъдил съобразно тяхното действително съдържание и смисъл и да е изложил убедителни мотиви за своето решение. Не съществува пречка и за това обясненията на подсъдимия да бъдат приети за достоверни в определени части, а в други да се отхвърлят като необективни, като подобна дуалистична преценка се извежда от подкрепата, респективно липсата на такава от останалите доказателства. По настоящото дело подсъдимият С. П. е давал два пъти обяснения /веднъж пред първоинстанционния съд и втори път в хода на въззивното съдебно следствие/ относно спорния въпрос за хронологията на протичане на физическото съприкосновение между него и пострадалия А. М. и механизма и начина на причиняване на уврежданията по двамата участника в конфликта. Напълно законосъобразно въззивната инстанция е дала вяра на обясненията му в тези части, които са намерили подкрепа в други източници на доказателства, а онези които са били опровергани, са били преценени като недостоверни. Поначало подходът на апелативния съд да съпостави обясненията на подсъдимия като единствен източник на преки доказателства с останалия доказателствен материал е бил правилен и единствено възможен, доколкото свидетели- очевидци липсват. След подробен анализ на обясненията му, въззивната инстанция с основание е преценила, че известната хаотичност в заявените от него факти при първия разпит се дължи на това, че подсъдимият се е обърквал и не е разбирал поставените към него въпроси, обстоятелство, което е било изрично заявено още в хода на разпита му и отразено в съдебния протокол от 22.07.2019 г. пред първостепенния съд и констатирано в отменителното решение на ВКС. Точно поради тази причина ВКС е указал на новия въззивен състав да проведе разпит на подсъдимия, ако той желае да даде обяснения, за да се изясни какво в действителност се е случило между него и пострадалия на инкриминираната дата. Това указание е било изпълнено от апелативния съд, като заявените в този разпит обстоятелства от подсъдимия са значително по- ясни и подредени хронологично. Независимо от това, въззивният съдебен състав е обърнал внимание и на двата разпита, като е дал вяра само на тези заявени от него фактически обстоятелства, които кореспондират на обективните медицински находки, констатирани в множеството експертни заключения. В тази връзка въззивната инстанция правилно е преценила, че твърдяното от подсъдимия нанасяне на удар с нож от страна на пострадалия действително се е случило, съобразявайки протокола за освидетелстването му, в който е отразено, че по предната повърхност на дясното коляно е налице умерено изразен отток, в средата на който има почти зараснала цепковидна рана дълга около 12 мм, леко зееща с равни и гладки ръбове, изпълнена с коричка. Съгласно Съдебно-медицинската и трасологична експертиза и устните разяснения на вещите лица в съдебното заседание, това увреждане може да се асоциира с действието на остър предмет, какъвто е и ножа. Освен това по панталона в областта на дясното коляно, с който процесната вечер е бил облечен подсъдимия и който е намерен на местопроизшествието, е налице повреда, съответстваща по локализация и размер на травмата в тази област. Вещите лица категорично са посочили в писменото си заключение, че тези находки подкрепят твърдяното от подсъдимия. С други думи, обясненията му в тази част са проверени по обективен медицински път. Не намира основание в доказателствения материал твърдението на частните обвинители, че заявеното от подсъдимия касателно нараняването на крака му с нож, е опровергано, доколкото обективната находка сочи, че ударът е нанесен в опънато състояние на плата на панталона, т.е. - сгънато коляно, а не при твърдяната от подсъдимия обстановка- докато бил в легнало положение. От разпита на вещите лица, проведен пред първоинстанционния съд се установява, че „ по вида на дефекта на плата може да се каже, че не е била образувана гънка “, защото в противен случай разрязването би имало друга форма, като не са изключили възможността това нараняване да е причинено в легнало положение на подсъдимия. Нещо повече, посочили са, че „абсолютно възможно е това, което той е казал да отговаря на истината“ . Все в тази връзка следва да се отбележи, че не съществува никаква пречка долният крайник да бъде сгънат в коляното и при легнало положение на подсъдимия. По-нататък, въззивният съд подробно и задълбочно е мотивирал фактическия си извод за наличието на борба между подсъдимия и пострадалия, изхождайки от констатираните по С. П. други увреждания. ВКС не може да се съгласи с възражението на касаторите, че е възможно охлузванията по челото и подбедриците, както и раната на китката на лявата ръка на подсъдимия да са причинени от самия него. Принципно подобна възможност би могла да бъде осмисляна, ако по делото бяха налице доказателства в тази посока. Според експертите механизмът на причиняване на уврежданията по челото и подбедриците на пострадалия е триещо и притискащо въздействие на твърд тъп предмет, като е възможно същите да бъдат получени при борба и по време на инкриминираното деяние, а раната на китката, по начина по който изглежда на фотоалбума, е с давност абсолютно съпоставима и отговаряща на давността на останалите увреждания. При наличието на горните експертни изводи, потвърждаващи обясненията на подсъдимия, и липса на доказателства, поставящи под съмнение тяхната убедителност и достоверност, да се приеме, че коментираните наранявания са самопричинени от подсъдимия би представлявало недопустимо предположение. В жалбата на частните обвинители се отправя упрек към въззивната инстанция за това, че не са били разпитани в качеството на свидетели бабата на подсъдимия, пред която по негови думи той бил споделил за случилото се, както и неговата майка касателно състоянието, в което той се е намирал по време на пребиваването си в [населено място]. Действително тези лица не са били разпитани в качеството на свидетели, но касаторите пропускат, че е бил проведен разпит на неговия баща, който е споделил, че три-четири дни преди да му се обадят от София, се е видял със сина си и е забелязал рана на пръста на ръката му. От друга страна, майката и бабата на подсъдимия са от категорията лица по чл.119 от НПК, но дори и при съгласие да свидетелстват, за тях важи хипотезата на чл.121 ал.1 от НПК. Освен това, показанията им не биха имали особено значение, при наличието на експертен извод, че нараняването по китката на лявата ръка и показалеца на дясната ръка на подсъдимия са с давност, съвпадаща с времето на инцидента. И на последно място, след като касаторите са намирали за наложително провеждането на такъв разпит, същите са могли да направят искане за това. Такова не е направено нито с въззивната жалба, нито в съдебното заседание пред апелативния съд.

По-нататък, ВКС се съгласява с направената оценка от въззивната инстанция за това, че установените по подсъдимия наранявания на китката на лявата ръката, на палеца на дясната ръка, на лявата длан и на пръстите на лявата ръка имат защитен характер. Този извод не е самоцелен, а почива на осъществената от вещите лице експертна оценка на тези наранявания. Защитният им характер води и до друг извод, а именно, че ножа, с който те са нанесени, е бил държан от пострадалия. Това напълно обяснява и липсата на защитни следи по М..

Във връзка с направено възражение от прокурора, следва да се отбележи, че съдът е изпълнил указанията на касационната инстанция, дадени при предходното разглеждане на делото за приобщаване на направените при освидетелстването фотоснимки на цифров носител и назначаване на съответната СМЕ. Тези снимки са били изготвени при освидетелстването на С. П. и вписани в протокола от 22.09.2018 г. Освен това от разпита на д-р Г., участвал при освидетелстването е видно, че същият е пропуснал да отбележи нараняването по китката на лявата ръка на подсъдимия. При това положение е било напълно закономерно да се провери съдържанието на протокола за неговата пълнота, чрез изследване на снимковия материал, съставен при провеждането на това следствено действие.

И на последно място, видно от протокола за оглед на местопроизшествие от 21.09.2018 г. като обект №15 е била отразена и иззета блуза със зелено бели хоризонтални линии, по която ДНК експертизата на веществени доказателства е установила наличието на кръв, произхождаща от подсъдимия П.. В този смисъл твърдението на частните обвинители, че тази дреха не е била намерена на местопроизшествието, е некоректно. Доколкото давността на установените находки от кръв по блузата не може да бъде установена, то на тази база напълно обосновано въззивният съд не е изграждал фактически изводи.

В заключение, ВКС не констатира претендираните от касаторите процесуални нарушения, които да са допуснати от въззивния съд. Спазени са изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци, които да поставят под съмнение правилността на формиране на вътрешното му убеждение.

При правилно установената фактическа обстановка, контролираният съд не е допуснал нарушение на материалният закон.

Осъществената преквалификация от престъпление по чл.116 ал.1 т.6 от НК в такова по чл.119 във вр.с чл.116 ал.1 т.6 от НК, е законосъобразна.

Не се споделя довода на прокуратурата, че след нанасянето на удара в коремната област на пострадалия от подсъдимия, нападението осъществено от А. М. е било прекратено. Действително въззивният съд е посочил в мотивите си, че след нанасянето на този удар, пострадалият е бил омаломощен /отслабнал по думите на подсъдимия/ и не е бил в състояние да продължи ефективно участието си във физическия конфликт. Приетото, че „пострадалият не е бил в състояние да продължи ефективно участието си във физическия конфликт “ представлява съждение, а не факт от действителността, поради което не е следвало да намира място при отразяване на фактическата обстановка. Освен това цитираното съждение не почива на доказателствата по делото. Точно обратното, според вещите лица от състава на Съдебно медицинската и трасологична експертиза, изготвена в хода на първоинстанционното производство, нито едно от уврежданията по пострадалия не води до бързо изпадане в безпомощно състояние. Нараняването, проникващо в коремната кухина, не е засегнало вътрешни органи, нито големи кръвоносни съдове, като не е задължително то да причини някакво тежко състояние или поне не в кратки срокове. Освен това нараняванията на шията не засягат артериални, а само венозни съдове от голям калибър, което дава възможност за обилно и относително продължително венозно кървене, като междувременно пострадалият е бил в състояние да остане прав или седнал и да извършва активни движения. Също така експертите са посочили, че в своята съвкупност следите от кръв по стените на помещението насочват към извод за множество отривисти движения, характерни както за нападение, така и за оказана съпротива, като измерената височина на следите от пода показва, че жертвата или подсъдимия /или и двамата/ в определени моменти са били изправени в средата на стаята. При разпита си в съдебното заседание вещите лица са детайлизирали горните си изводи, посочвайки, че нараняванията дават възможност доста дълго време жертвата да сменя положението си след тяхното получаване. Посоченото по-горе отнесено към обясненията на подсъдимия за продължаваща борба между двамата сочи, че започналото преди това нападение от страна на пострадалия, при което държания от него нож е преминал в ръцете на П., не е било окончателно прекратено. За да е прекратено нападението то трябва да е отблъснато от нападнатия или трети лица, нападателят сам да се е отказал да го завърши или когато го е завършил. То не може да се счита за прекратено, когато от обстоятелствата по делото не е било ясно, че е настъпил моментът, в който нападението е завършило и няма вече да се възобнови“. Дори кратковременното му прекъсване, съгласно т.5 на ППВС №12/1973 г., когато то може бързо да се възобнови, не означава прекратяване на нападението. В конкретния случай, съобразно приетите от въззивната инстанция факти, не може да се приеме, че нападението, извършено от пострадалия спрямо подсъдимия е било окончателно преустановено, защото и след нанасяне на първия удар с нож в корема на пострадалия, физическото стълкновение между двамата е продължило. Доводът на прокуратурата, че променящите се положения на тялото на подсъдимия в целия 180 градусов сектор- отпред, отдясно или отзад спрямо тялото на М. /СМБТЕ №20/2019 г./ изключват подсъдимия да е действал в условията на нападение, тъй като не може да има нападение от лице, което стои с гръб към нападнатия, не държи сметка за това, че експертите са разработили във варианти възможните от медицинска гледна точка позиции на подсъдимия спрямо пострадалия, с оглед причинените наранявания по шията на жертвата, но съдът е този, които на базата на останалите доказателства извършва преценка и приема един от възможните варианти. В случая за тези факти /доколкото по експертен път не се изключва нито един от трите предложени варианта/ информация се съдържа единствено в обясненията на подсъдимия. Съобщените от него фактически данни не са опровергани от доказателствения материал, поради което не могат да бъдат ценени като неистинни. ВКС намира, че направената в касационния протест интерпретация на приетото в ППВС №12/1973 г., „когато отбраняващия съзнателно провокира с активни действия нападение с цел да лиши от живот или да причини телесна повреда на определено лице, не може да се позовава на неизбежна отбрана, а ще отговаря на общо основание“ , е неприемлива. Касае се за действия на нападнатия, извършени преди изобщо да е започнало самото нападение, които действия целят да го провокират. Такива фактически обстоятелства по делото не са налице.

На следващо място, ВКС не споделя възражението, релевирано в касационната жалба на повереника на частните обвинители, че след като „ съдът не е установил състояние на силно раздразнение у подсъдимия, предизвикано от пострадалия, то приетата преквалификация на деянието по чл.119 от НК не отговаря на фактите и обстоятелствата по делото “. Следва да се прави разлика между извършване на убийство при превишаване пределите на неизбежната отбрана и такова, осъществено в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия чрез насилие. Второто може да бъде налице само, когато нападението е било прекратено. Възможно е и хипотеза, при която нападението да е било прекратено и убийството да не е извършено в състояние на силно раздразнение, при липса на медицинския критерии, а именно, когато при нападнатия не се констатира наличие на физиологичен афект, тъй като съзнанието му не овладяно до такава степен от чувствата, че волята му да се определя предимно от тях. Тук е мястото да се отбележи, че въззивната инстанция никъде не е приела в решението си, че подсъдимият е действал в условията на неизбежна отбрана, поради уплаха или смущение, както се твърди в касационната жалба.

В заключение, не е налице касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК. На приетите от контролираната инстанция факти е била дадена законосъобразна правна оценка. Съображенията на апелативния съд по правото са убедително защитени в мотивите на съдебния акт и настоящият съдебен състав се солидаризира с тях.

В касационната жалба на частните обвинители декларативно е заявено касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК, без излагане на подкрепящи го аргументи. Същевременно в контекста на направеното искане за преквалификация на деянието по чл.116 ал.1 т.6 от НПК се иска и налагане на наказание от двадесет години лишаване от свобода. В тази връзка, ВКС намира за необходимо да отбележи следното:

На първо място, касационният съд не може сам да налага по-тежко наказание, а ако констатира основания за това, следва да отмени въззивното решение и да върне делото за ново разглеждане. На второ място, наказание от двадесет години лишаване от свобода изобщо не може да бъде наложено, тъй като определеното на подсъдимия наказание е било осемнадесет години лишаване от свобода, потвърдено при първото въззивно разглеждане на делото, срещу което решение не е била подадена касационна жалба от частното обвинение. Приемане на обратното би довело до т.н. „прескачащо обжалване“, което е процесуално недопустимо. След като настоящият касационен състав не намери да е допуснато нарушение на материалния закон, не следва да обсъжда наказанието лишаване от свобода, в размер над предвидения в нормата на чл.119 от НК, а именно пет години. Освен, че липсват конкретни доводи от страна на частното обвинение, обосноваващи явна несправедливост на наложеното наказание по които да бъде взето отношение, следва да се посочи и, че отмереното от четири години и осем месеца се доближава до максимално предвиденото за това престъпление.

С оглед изложените дотук съображения, касационният съд намира, че липсват претендираните от касаторите касационни основания, поради което счете, че касационният протест и касационната жалба следва да бъдат оставени без уважение, а атакуваното въззивно решение- в сила.

Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение №113 от 23.03.2023 г., постановено по внохд №49/23 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО.

РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1/

2/