Дължимост на лихва за забава върху неплатени такси към ЧСИ

Текстът на акта

Ключови фрази

9

Р Е Ш Е Н И Е

№ 120

София, 22.02. 2024 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в открито заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Василка Илиева

ЧЛЕНОВЕ:Велислав Павков

Десислава Попколева

при участието на секретар Цветанка Найденова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 741 по описа за 2023 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 3036/17.10.2023 г. по касационна жалба на Б. И. Б., в качеството й на ЧСИ, рег. № 856 на КЧСИ, с район на действие СГС, чрез адв. Д. К., е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 1436/28.11.2022 г., постановено по в.гр.д. № 2316/2022 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която като е потвърдено решение № 1164 от 19.05.2022 г., постановено по гр.д. № 12221/2021 г. по описа на Софийски градски съд, е отхвърлен предявения от ЧСИ Б. срещу Агенция за публичните предприятия и контрол осъдителен иск за заплащане на сумата от 16 929,79 лв., представляваща лихва за забава върху главницата от 952 300,82 лв. за периода от 29.11.2019 г. до 31.01.2020 г., евентуален осъдителен иск за сумата от 11 639,23 лв. – лихва за забава върху същата главница за периода от 19.12.2019 г. до 31.01.2020 г., както и искането за присъждане на законна лихва върху главницата от 01.02.2020 г. /подаване на заявлението по чл.410 ГГПК/ до окончателното изплащане.

Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че вземането за такси на ЧСИ не може да се олихвява, след като вземането за такси на ДСИ не е лихвоносно. Поддържа се, че правилото на чл.86 ЗЗД се прилага, без да се провежда разграничение между юридическите факти, които пораждат неизпълненото парично задължение и субектите на правоотношението; след като законодателят е предвидил, че наличието на действително парично задължение и виновна забава за плащането му са единствените предпоставки, за да възникне задължението, съответно правото на законна лихва и същевременно липсата на забрана за олихвяването на дължимите и неплатени такси от взискателя, то лихва се дължи за забавеното им плащане; съгласно т.11 от ТР №2/2013 г. по т.д. № №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС правният режим на таксите на ЧСИ е различен от този на ДСИ – дължимите на ДСИ такси са публични вземания, а таксите ЧСИ са частни вземания за възнаграждение за положен труд, а ЧСИ е кредитор; съгласно чл.1, ал.1 от Закона за лихвите върху данъци, такси и други подобни държавни вземания, неплатените в сроковете за доброволно плащане, неудържаните или удържани, но неплатени в срок данъци, такси, отчисления от печалби, вноски към бюджета и други държавни вземания от подобен характер се събират със законната лихва; на основание на тази разпоредба и на чл.73, ал.3 ГПК върху неплатените държавни такси, които се събират от ДСИ, се начислява и събира законна лихва в случай на забава. Поддържа се и необоснованост на решението, доколкото съдът не е посочил коя е правната норма, на която се позовава и прилага за да достигне до извода, че неплатените в срока за доброволно изпълнение такси, дължими на ДСИ, не се събират със законна лихва и съответно такава не се дължи и за вземанията за такси на ЧСИ. В открито съдебно заседание процесуалният представител на касатора поддържа касационната жалба и моли въззивното решение н обжалваната част да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което искът за заплащане на лихва за забава да бъде уважен. Претендира разноски за касационното производство – за изготвяне на отговор по касационната жалба на насрещната страна и за изготвяне на касационна жалба с изложение към нея.

Насрещната страна – Агенция за публичните предприятия и контрол, чрез юрисконсулт Ш., в отговора на жалбата поддържа становище за неоснователност на доводите за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, развити в касационната жалба. В открито съдебно заседание, чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба и моли решението на въззивния съд в обжалваната от касатора част да бъде оставено в сила. Прави възражение за прекомерност на претендираното от касатора адвокатско възнаграждение.

За да потвърди решението на първата инстанция, с което е отхвърлени главният иск на ищеца за заплащане на сумата от 16 929,79 лв., представляваща лихва за забава върху главницата от 952 300,82 лв. за периода от 29.11.2019 г. до 31.01.2020 г., евентуалния такъв за сумата от 11 639,23 лв. – лихва за забава върху същата главница за периода от 19.12.2019 г. до 31.01.2020 г., както и искането за присъждане на законна лихва върху главницата от 01.02.2020 г. /подаване на заявлението по чл.410 ГГПК/ до окончателното изплащане, въззивният съд е споделил мотивите на първата инстанция, че вземането за такси на ЧСИ не може да бъде лихвоносно, след като вземането за такси на ДСИ не е такова, изхождайки от постановката, че таксите по изпълнителното производство при осъществяването му от държавен и частен съдебен изпълнител следва да бъдат идентични, за да бъдат третирани равно както взискателите, така и длъжниците.

Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК по въпроса: При съобразяване на разясненията, дадени в т.11 от ТР № 2/2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че дължимите на ЧСИ такси са частно вземане за възнаграждение за положен труд, а ЧСИ - кредитор, приложима ли е за тези вземания нормата на чл.86, ал.1 ЗЗД.

По въпроса по който е допуснато касационното обжалване:

Съгласно чл.2, ал.1 ЗЧСИ частен съдебен изпълнител е лице, на което държавата възлага принудително изпълнение на частни притезания, като обстоятелството че държавата е възложила на частния съдебен изпълнител упражняването на една от своите функции, а именно тази на принудително изпълнение на изискуеми граждански притезателни права, не отменя характера на частния съдебен изпълнител на частно лице. Поради това, че е частно лице, таксите които събира частният съдебен изпълнител, макар и наречени такси, не са държавни такси. Те са възнаграждение за извършените от него процесуални действия, т.е таксите, които се събират от частните съдебни изпълнители, са възнаграждение за положения от тях труд. В чл.79, ал.3 ЗЧСИ е предвидено изрично, че за дължимите неплатени такси и разноски, частният съдебен изпълнител може да поиска издаването на заповед за изпълнение по чл.410, ал.1 ГПК, независимо от размера на вземането, т.е. законодателят изрично допуска възможността дължимите на частния съдебен изпълнител такси да не са събрани от него предварително. Ако не е събрал предварително таксите от взискателя, той може да използва заповедното производство и индивидуалното принудително изпълнение по реда на ГПК. Че се касае за възнаграждение, което се дължи на частно лице, упражняващо частна юридическа професия, е показателно и обстоятелството, че таксите и за частния съдебен изпълнител, и за нотариусите, се третират от законодателя по същия начин като възнаграждението на адвокат (съгласно чл. 37 от ЗА /изм. ДВ, бр. 59 от 2007 г., в сила от 01.03.2008 г./ за вземанията си, произтичащи от неизплатени възнаграждения и разноски, адвокатът може да писка издаване на заповед за изпълнение по ГПК, независимо от техния размер).

Съгласно задължителните разяснения, дадени с т.11 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, таксите по изпълнението имат различно значение при осъществяването на изпълнението от държавен или от частен съдебен изпълнител. Техният размер трябва да е еднакъв, за да бъдат третирани равно както взискателите, така и длъжниците, но техният правен режим се различава съществено, което води и до известни различия в правната им уредба – дължимите на държавния съдебен изпълнител такси са публични вземания, а държавният съдебен изпълнител е орган, който определя и събира таксите, докато дължимите на частния съдебен изпълнител такси са частно вземане за възнаграждение за положен труд, а частният съдебен изпълнител – кредитор. Таксите по изпълнението се дължат от взискателя и се събират авансово, както от държавния съдебен изпълнител /чл.73, ал.3 ГПК/, така и от частния съдебен изпълнител / чл.80 ЗЧСИ/. Предварителното внасяне на таксите от взискателя няма значение за законосъобразността на извършените от частния съдебен изпълнител изпълнителни действия, тъй като съгласно чл.433, ал.1, т.6 ГПК съдебният изпълнител прекратява изпълнителното производство, когато не са заплатени дължимите авансово такси и разноски по изпълнението, но извършените въпреки това изпълнителни действия не са порочни и не подлежат на обжалване на това основание. Прекратяването на производството поради невнасяне на дължимите от взискателя авансови такси и разноски е една правна възможност, а в чл. 79, ал.2 ГПК изрично е уредена и друга възможност – когато таксите по изпълнението не са внесени от взискателя, те да бъдат събрани от длъжника. В чл.79, ал.3 ЗЧСИ е уредена изрично и процесуалната възможност за несъбраните такси частният съдебен изпълнител да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу взискателя. В мотивите на тълкувателното дело е посочено, че точното определяне, начисляване и събиране на дължимите такси за отделните изпълнителни действия съобразно тарифа по чл.78, ал.2 ЗЧСИ е задължение на частния съдебен изпълнител, както и че по силата на изрични законови разпоредби /чл.80 ЗЧСИ вр. чл.29, 33 и 34 ТТРЗЧСИ/ таксите по изпълнението се дължат от взискателя и по правило се събират авансово, като с нормата на чл.79, ал.3 ЗЧСИ е предвидена и възможност дължимата от взискателя такса да бъде събрана и впоследствие по реда на чл.410, ал.1 ГПК. Посочено е, че дисциплинарната отговорност на частния съдебен изпълнител, който не е изпълнил задължението си да събере авансово дължимите от взискателя такси, може да бъде реализирана като санкция само при негово виновно поведение.

В мотивите по т.3 на ТР № 2/2021 г. от 22.11.2022 г. по т.д. № 2/2021 г., ОСГТК на ВКС, по повод приетото в т.11 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК относно дисциплинарната отговорност на частния съдебен изпълнител е разяснено, че в множество случаи несъбирането на авансово дължимата от взискателя такса няма да е виновно – когато таксата не е предварително събрана при извършването на нетърпящи отлагане изпълнителни действия, каквито по принцип са имащите и обезпечителна за принудителното изпълнение функция, действия – налагане на възбрана или запор върху имущества на длъжника, с които той би могъл да се разпореди и да осуети изпълнението.

С оглед изложеното, на повдигнатия правен въпрос следва да се отговори, че нормата на чл.86, ал.1 ЗЗД е приложима за вземанията за такси по изпълнението, които се дължат от взискателя и по правило се събират авансово от частните съдебни изпълнители, доколкото последните представляват вземания за възнаграждение за положения от тях труд и по отношение на които последните имат качеството кредитор срещу задълженото лице /взискател/.

При така дадения отговор, въззивното решение в обжалваната от касатора – ищец част е неправилно поради нарушение на материалния закон и следва да бъде отменено, а спорът – решен по същество от касационната инстанция.

По делото е безспорно установено, че по молба на Агенция за публичните предприятия и контрол, с разпореждане от 29.11.2019 г. на ЧСИ Б. е образувано изпълнително дело № 20198560401814 срещу „Адванс Пропъртис“ ООД на основание чл.400 ГПК – за налагане на обезпечителна мярка „запор“ върху притежаваните от дружеството налични акции в капитала на „ПБМФ“ АД /7 631 450 броя, представляващи 70% от капитала на дружеството/ и на „БМФ Порт Б.“ ЕАД /5 000 броя, представляващи 100 % от капитала на дружеството/, по допуснато с определение от 28.11.2019 г. на СГС по гр.д. № 15531/2019 г. обезпечение на бъдещи осъдителни искове по чл.92 ЗЗД за сумата от 52 252 446,02 лв. и по чл.86 ЗЗД за сумата от 653 155,57 лв., за което е издадена и обезпечителна заповед от 29.11.2019 г.; в деня на образуване на изпълнителното дело ЧСИ Б. е изпратила съобщение до „Адванс Пропъртис“ ООД, че следва да предостави притежаваните от него и описани в обезпечителната заповед акции, респ. издадените за тях удостоверения, като съобщението е връчено на служител на дружеството на 02.12.2019 г.; на 16.12.2019 г. е извършен опис и изземване на наличните поименни акции, които са вложени в банка по реда на чл.515, ал.1 ГПК; във връзка с успешно извършеното обезпечително действие, на същата дата ЧСИ Б. е изготвила сметка за дължимата такса по т.20 от ТТРЗЧСИ в размер на 952 300,82 лв. с ДДС, която е връчена на Агенция за публичните предприятия и контрол на 19.12.2019 г. Няма спор между страните, че пропорционалната такса по т.20 ТТРЗЧСИ не е заплатена от ответника нито авансово, нито след налагането на обезпечителна мярка „запор“ върху процесните налични акции. Правилно въззивният съд е приел, че чл.78, ал.4 ЗЧСИ не е приложим в конкретния случай, тъй като в производството по изпълнение на наложени обезпечителни мерки, с оглед неговата специфика и цел и свързаната с тях необходимост от бързина и процесуална изненада, законът не предвижда срок за доброволно изпълнение. Именно по тази причина, чл.400, ал.1 ГПК предвижда, че налагането на запор като обезпечителна мярка се извършва незабавно от съдебния изпълнител по искане на молителя въз основа на издадената обезпечителна заповед, като на ответника вместо призовка за доброволно изпълнение се връчва съобщение, т.е. тези действия на съдебния изпълнител не са същински изпълнителни действия, а такива в рамките на производството по обезпечаване на иска, поради което те не са насочени към принудително изпълнение върху имуществото на длъжника, а само към запазване на фактическото и правно състояние на нещата до влизане в сила на решението по обезпечения иск. На следващо място правилно съдът е приел, че с оглед стойността на наложеният запор върху наличните поименни акции / 52 905 601,59 лв./, дължимата държавна такса по т.20 от ТТРЗЧСИ е правилно определена в размер на 952 300,82 лв. с ДДС /при доказана регистрация по ДДС на ЧСИ Б./. Установено е също така, че издадената от ЧСИ в деня на описа и изземването на наличните поименни акции – 16.12.2019 г., сметка за дължимата от Агенция за публичните предприятия и контрол пропорционална такса по т.20 от ТТРЗЧСИ, е надлежно връчена на Агенцията на 19.12.2019 г. Неправилни са изводите на въззивния съд за неоснователност на иска по чл.86, ал.1 ЗЗД с аргумент, че вземането за такси на ЧСИ не може да бъде лихвоносно, след като вземането за такси на ДСИ не е такова, изхождайки от постановката, че таксите по изпълнителното производство при осъществяването му от държавен и частен съдебен изпълнител следва да бъдат идентични, за да бъдат третирани равно както взискателите, така и длъжниците.

Съгласно нормата на чл.162, ал.2, т.3 ДОПК публично държавно вземане е това за държавни такси, установени със закон. Съдебните такси са установени по основание със Закона за държавните такси и Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, поради което представляват публични държавни вземания. Таксите, събирани от държавните съдебни изпълнители са именно такива вземания, които са установени със ЗДТ – чл.4, б.“в“ и с Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК – раздел втори „Такси по съдебното изпълнение, събирани от държавни съдебни изпълнители“. В разпоредбата на чл.175, ал.1 ДОПК е предвидено, че за неплатените в законоустановените срокове публични задължения се дължи лихва в размер, определен от съответния закон, който в случая е Закон за лихвите върху данъци, такси и други подобни държавни вземания. Съгласно правилото на чл.1 от този закон, неплатените в сроковете за доброволно плащане, неудържаните или удържани, но невнесени в срок данъци, такси и други държавни вземания от подобен характер се събират със законната лихва.

Таксите по съдебно изпълнение, събирани от частните съдебни изпълнители са установени в чл.78, ал.1 и ал.2 ЗЧСИ и ТТРЗЧСИ. За събирането им се изготвя сметка в два или повече екземпляра, подписани от частния съдебен изпълнител, единият от които се връчва на задълженото лице, като в сметката се посочват разпоредбите, въз основа на които се дължат таксите, материален интерес при пропорционалната такса, сумите на дължимите такси и допълнителни разноски, размерът на получената предплата и последиците при неплащане – чл.79, ал.1 и 2 ЗЧСИ.

Съгласно чл.86, ал.1 ЗЗД при забава на парично задължение длъжникът дължи на кредитора обезщетение в размер на законната лихва върху неизпълненото в срок парично задължение, от момента на забавата. Обезщетението по чл.86, ал.1 има акцесорен характер, доколкото предпоставя валидно възникнал паричен дълг, който не е погасен от длъжника в уговорения за това срок. Ако не е уговорен срок, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора, като обезщетението в размер на законната лихва се дължи от деня на забавата – чл.84, ал.2 ЗЗД. В конкретния случай изискуемостта на вземането за такса по т.20 ТТРЗЧСИ, която се дължи авансово от молителя, е настъпила в момента, в който е подадена молбата до частния съдебен изпълнител за налагане на обезпечителна мярка „запор“ по реда на чл.400 ГПК. Доколкото обаче липсва срок за изпълнение на задължението, молителят е изпаднал в забава от момента, в който е получил покана от частния съдебен изпълнител за заплащане на задължението, което в случая е станало на 19.12.2019 г. - с връчване на изготвената сметка по чл.79 ЗЧСИ, обективираща основанието и размера на авансово дължимата такса. Именно от този момент молителят е изпаднал в забава и дължи обезщетение в размер на законната лихва до датата на съдебното предявяване на вземането от частния съдебен изпълнител, което е станало на 31.01.2020 г., чрез подаване на заявление по реда на чл.410, ал.1 ГПК вр. чл. 79, ал.3 ЗЧСИ.

Ответникът следва да бъде осъден да заплати и законната лихва върху процесното вземане, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане.

По изложените съображения въззивното решение следва да се отмени в обжалваната част, като вместо него да са постанови друго, с което предявеният иск по чл.86, ал.1 ЗЗД да бъде уважен за сумата от 11 639,23 лв. – лихва за забава върху същата главница за периода от 19.12.2019 г. до 31.01.2020 г., като се присъди и законната лихва върху главницата за периода от 01.02.2020 г. до окончателното изплащане.

При този изход на спора, на касатора – ищец се дължат разноски за държавни такси за производствата по чл.288 и чл.290 ГПК пред ВКС и за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба на насрещната страна и за изготвяне на касационна жалба с изложение на основанията. Общо сторените разноски са в размер на 30 963,60 лв., от които 368,00 лв. – държавни такси, 1 930,00лв. – за изготвяне на касационна жалба с изложение на основанията и 28 665,00 лв. – за изготвяне на писмен отговор на касационната жалба на насрещната страна. Настоящият съдебен състав на ВКС намира за основателно направеното от процесуалния представител на ответника възражение за прекомерност относно заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата на ищеца по депозираната от ответника касационна жалба. Безспорно делото се отличава с висока правна сложност, но не и с фактическа такава и при съобразяване на обема на извършената работа от процесуалния представител на ищеца, която се свежда единствено до подаване на отговор на касационната жалба на ответника, по която не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено до размера от 15 000,00 лв.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1436/28.11.2022 г., постановено по в.гр.д. № 2316/2022 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 1164 от 19.05.2022 г., постановено по гр.д. № 12221/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявения от ЧСИ Б. срещу Агенция за публичните предприятия и контрол евентуален осъдителен иск за заплащане на сумата 11 639,23 лв. – лихва за забава върху главница от 952 300,82 лв. за периода от 19.12.2019 г. до 31.01.2020 г., както и искането за присъждане на законна лихва върху главницата от 01.02.2020 г. /подаване на заявлението по чл.410 ГГПК/ до окончателното изплащане, като вместо него постановява:

ОСЪЖДА Агенция за публичните предприятия и контрол, ЕИК[ЕИК] да заплати на Б. И. Б., в качеството й на ЧСИ, рег. № 856 на КЧСИ, с район на действие СГС, със съдебен адрес [населено място], [улица], ет.1 – адв. Д. К., на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата от 11 639,23 лв. – лихва за забава върху главница от 952 300,82 лв. за периода от 19.12.2019 г. до 31.01.2020 г., както и законната лихва върху същата главница, считано от 01.02.2020 г. до окончателното изплащане.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1436/28.11.2022 г., постановено по в.гр.д. № 2316/2022 г. на Софийски апелативен съд в останалата обжалвана от ищеца част.

ОСЪЖДА Агенция за публичните предприятия и контрол, ЕИК[ЕИК] да заплати на Б. И. Б., в качеството й на ЧСИ, рег. № 856 на КЧСИ, с район на действие СГС, със съдебен адрес [населено място], [улица], ет.1 – адв. Д. К., на основание чл.78, ал.1 ЗЗД сумата от 17 298,00 лв. – разноски за касационната инстанция.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: