Осъждане за незаконен риболов при повторност и предходни глоби

Текстът на акта

Ключови фрази

13

Р Е Ш Е Н И Е
№ 482
гр. София, 11 ноември 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи октомври две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ

при секретаря Невена Пелова

и с участието на прокурора Камелия Николова

като изслуша докладваното от съдия ДЖУРКОВСКИ наказателно дело № 829/2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано на основание чл. 346 т.2 НПК по касационна жалба на адвокат И. С., защитник на подсъдимия П. С. Т., срещу присъда № 17 от 14.07.2025 г. на Окръжен съд - Монтана, постановена по ВНОХД № 143/2025 г. по описа на същия съд.

С жалбата се релевират и трите касационни основания по чл. 348 НПК. Излагат се доводи, че окръжният съд е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, като не е изпълнил задължението си за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, в резултат на което неправилно е приложил материалния закон, като е признал подсъдимия за виновен по чл.238, ал.3, т.1 и т.3, вр. ал.2, т.2 НК. Заявява се и оплакване, че определените размери на наказанията „лишаване от свобода“ и „глоба“ са явно несправедливи. Отправят се искания, ако се приеме, че са налице касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т.2 НПК, да бъде отменена атакуваната присъда и делото да бъде върнато за нова разглеждане, а ако се приеме, че те не са налице, да се измени присъдата и намали размера на наложените наказания.

В изготвеното от защитника допълнение към жалбата са развити съображения в подкрепа на претендираните касационни основания.

Оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила е обосновано с доводи: че при постановяване на новата присъда въззивната инстанция е пренебрегнала изискването за мотивиране на съдебните актове, тъй като не е изпълнила задължението си да изложи подробни аргументи от правна страна и да даде мотивиран отговор на поставените от защитата възражения; че по този начин е игнорирала направените от защитата възражения и е извършила непълно обсъждане на изложените доводи; че тази непълнота се проявява в изразеното от окръжния съд становище при отричането приложението на принципа „nе bis in idem“ по отношение на съставомерните признаци, касаещи влезлите в сила наказателни постановления, част от които са предмет на атакуваната присъда и всичките включени в присъдата на Районен съд - Враца по НОХД № 8/23 г.; че при излагане на становището си относно това обстоятелство е подходил съвсем формално, като се е задоволил да посочи, че този принцип в конкретния случай не е нарушен, тъй като не е налице нито една от хипотезите на чл.24,ал.1,т.6 НК поради отсъствие на идентичност между деянието, предмет на присъдата на РС – Враца, и деянието, за което е подсъдимият е предаден на съд и осъден по настоящото дело; че в тази връзка формално е приел, че по настоящото дело времето и мястото са различни, а наличието на същите НП и по двете обвинения не са достатъчни да обосноват „идентичност“; че не е дал отговор на поставените въпроси относно пълното сходство между част от фактите по влязлата в сила присъда и част от фактите на обвинението, въз основа на което е постановена новата присъда, а именно - че относно дееца и относно елемента от състава на престъплението по чл. 238,ал.2,т.2 НК „наличието на две или повече влезли в сила НП по ЗРА“ (общо 14 НП) е налице такава идентичност; че окръжният съд не е дал необходимия отговор на доводите, че нарушенията, описани в поне две предхождащи НП за нарушения по ЗРА, следва да са идентични с деянието по чл.238,ал.2, т.2 НК; че и в този случай въззивният съд е подходил формално, без да изложи съображения за това и игнорирайки изцяло доводите на защитата в тази насока; че това е довело до непълнота и липса на мотиви по този съществен въпрос, определящ съставомерността на деянието; че липсата на мотиви се простира и относно приетия квалифициращ признак „предварителен сговор“, за който подсъдимият е признат за виновен, доколкото окръжният съд е приел наличие на обикновено съучастие по смисъла на чл.20 НК, но обвинението, за което е признат за виновен подсъдимият, е за особената форма на съучастие - след предварителен сговор, която е квалифициращ признак; че липсата на произнасяне по този квалифициращ признак е съществен пропуск, като това се дължи и отчасти на обстоятелството, че въззивната инстанция не е изложила фактическа обстановка, която да е приела за установена, а се е задоволила да отрази, че приема изцяло установената от първия съд такава. Съобразно претенцията за наличие на касационно основание по чл.348,ал.1,т.2 НПК се отправя молба ВКС да отмени изцяло присъдата на въззивната инстанция и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на съда.

Оплакването, че материалният закон е приложен неправилно, на първо място, е защитено с аргументи, че неправилно е прието, че по отношение на повдигнатото обвинение и включените в състава на престъплението по чл.238, ал.3,т. 1 и 3 вр. ал.2,т.2 НК по настоящото дело и тези, предмет на влязла в сила присъда/определение по НОХД № 8/23 г. на РС – Враца, общо 14 НП, макар и да са едни и същи, не са налице предпоставките на чл.24,ал.1,т.6 НПК. В тази връзка се сочи, че с атакуваната нова присъда подсъдимият е признат за виновен за деяние по чл. 238,ал.3,т.1 и т.3, вр. ал.2, т.2 НК, извършено на 18.12.2023 г. в язовир „О.“ в землището на [населено място], като в състава на това деяние са включени общо 17 бр. влезли в сила НП, от които 14 бр. са идентични с тези, включени в състава на престъплението, предмет на съдебния акт по НОХД №8/23 г. по описа на РС – Враца, влязъл в сила преди извършване на деянието, предмет на настоящото дело. Въз основа на така изложеното се застъпва тезата, че е нарушен материалният закон, тъй като е налице частично дублиране във фактическата обстановка между двете деяния и тъй като това дублиране касае задължителен съставомерен признак, в резултат на което подсъдимият е осъден по настоящото дело за част от деянието, за което има влязъл в сила съдебен акт. Изтъква се, че влезлите в сила НП, предмет на влязъл в сила съдебен акт, са неразделна част от фактическия състав и на двете деяния, макар и различни по време и място, и че след като те вече веднъж са били предмет на окончателна присъда не могат да бъдат включени в състава на ново деяние. В тази връзка се излагат и доводи, че в настоящия случай се касае за осъждане при условията на „повторност“, която се обуславя от част от същите съставомерни признаци - част от същите влезли в сила наказателни постановления. В подкрепа на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.1 НПК се излагат и доводи, че въззивната инстанция неправилно е приложила материалния закон, приемайки, че за да бъде осъществен състава на инкриминираното престъпление не следва влезлите в сила НП да са за такова идентично нарушение по ЗРА, а е достатъчно да са налице влезли в сила НП по ЗРА за каквито и да е нарушения по този закон. В този аспект към окръжния съд се отправя критика, че неправилно е приел, че всички влезли в сила НП и издадени за нарушения на разпоредби по ЗРА се включват в състава на деянието по чл.238,ал.2,т.2 НПК, а не само тези, свързани с улов на риба с мрежи в обекти, различни от Черно море, река Д. и обектите, за които лицето има регистрация по чл.25 от ЗРА. Изтъква се, че за да бъде осъществен състава на чл.238,ал.2,т.2 НК и за да е налице съставомерният признак „две или повече влезли в сила НП по ЗРА“, следва да бъде установена идентичност между деянията, предмет на административната отговорност, и тези, предмет на наказателната такава. С оглед на това се заявява становище, че от инкриминираните НП за идентично нарушение е само това, предмет на НП № 152/23 г. (вън от другите, за които се твърди, че е налице хипотезата на чл.24, ал.1, т.6 НПК), поради което само то не е достатъчно да формира съставомерност по чл.238, ал.2, т.2 НК. Към ВКС се отправя молба, ако приеме, че при осъждането на подсъдимия е нарушен материалния закон в посочените аспекти, в рамките на установената фактическа обстановка и с оглед правомощията си по чл.354, ал.1,т.3 НПК да отмени новата присъда на Окръжен съд — Монтана, да оправдае подсъдимия по обвинението по чл. 238, ал.3, т. 1 и т. 3, вр. ал.2, т.2 НК и да му наложи административно наказание за нарушение по ЗРА.

В подкрепа на заявеното касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК се твърди, че определеният размер на наказанието „лишаване от свобода“ за срок от една година и шест месеца е завишено. В тази насока се излагат доводи, че окръжният съд неправилно е приел като отегчаващо отговорността обстоятелство предходни осъждания на подсъдимия, изрично посочвайки и такова за незаконен риболов, макар същото - това по НОХД № 8/2023 г. на РС – Враца - да е определящо за квалифициращия признак „повторност“. Сочи се, че наред с това не е отчетена възрастта на подсъдимия и факта, че има непълнолетно дете, за чиято издръжка следва да се грижи. Моли да се намали размера на наложеното наказание „лишаване от свобода“ до предвидения от закона минимум.

В съдебно заседание адвокат И. С., защитник на подсъдимия П. Т., поддържа жалбата и допълнението към нея, като отново поставя на вниманието на ВКС изложените в тях съображения в подкрепа на касационни основания. Моли да бъде прието, че жалбата е основателна, поради което да бъде уважена съобразно направените в нея искания.

Подсъдимият П. Т. не се явява в съдебно заседание и не взема лично становище по жалбата и по атакуваната присъда.

Представителят на ВКП изразява становище, че не са налице наведените от жалбоподателя нарушения по чл.348, ал.1,т.1 и т.2 НПК, както и че не е налице касационното основание по чл.348, ал.1 т.3 НПК. С оглед на това счита жалбата на подсъдимия Т. за неоснователна, поради което намира, че същата следва да бъде оставена без уважение, а присъдата на ОС - Монтана да бъде оставена в сила.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди релевираните в касационната жалба доводи и изложените в съдебно заседание становища на страните и като извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:

С присъда № 18/17.04.2025 г., постановена по НОХД № 16/2025 г., Районен съд-Монтана е признал подсъдимия П. С. Т. за невиновен в това, че на 18.12.2023 г. в язовир „О.“, землището на [населено място], при условията на повторност - след като е осъден с влязла в сила на 18.01.2023 г. присъда по НОХД № 8/2023 г. на РС - Враца за престъпление по чл. 238, ал.2, т.2, т.4, и т. 5 вр. с ал. 1 НК и след предварителен сговор с Т. Д. Б., с 3 бр. хрилни мрежи уловил:

-4 бр. риби от вида „Бяла риба“ с тегло 10,100 кг. на стойност 189.88 лв.;

-1 бр. есетрова риба с тегло 4.900 кг. на стойност 117.60 лв.;

-1 бр. риба от вида „Щука“ с тегло 3,950 кг. на стойност 74.26 лв.;

-3 бр. риби от вида „Бяла риба“ с тегло 10.750 кг. на стойност 202.10 лв.;

-14 бр. риби от вида „Сребриста каракуда“ с общо тегло 20.550 кг. на стойност 143.75 лв.;

-1 бр. риба от вида „Клен“ с тегло 2,450 кг. на стойност 17.15 лв.;

-1 бр. риба от вида „Платика“ с тегло 1,200 кг. на стойност 8.40 лв.;

-1 бр. риба от вида „Шаран“ с тегло 15.950 кг. на стойност 175.45 лв;

-10 бр. риби от вида „Шаран“ с общо тегло 22.550 кг. на стойност 248.05 лв.;

-8 бр. риби от вида „Шаран“ с общо тегло 14.350 кг. на стойност 157.85 лв.;

-1 бр. риба от вида „Моруна“ с тегло 16.900 кг. на стойност 405.60 лв.;

-13 бр. риби от вида „Сребриста каракуда“ с общо тегло 18.150 кг. на стойност 127.05 лв.,

или всичко уловени риби с общо тегло 141,800 кг. на обща стойност 1867.24 лв., като уловът е извършен в обект, различен от Черно море, река Д. и обекти, за които лицето има регистрация по чл. 25 от Закона за рибарството и аквакултурите и има повече от две влезли в сила наказателни постановления за нарушаване на Закона за рибарството и аквакултурите, както следва:

НП № 12/05.10.2017 г., влязло в законна сила на 03.04.2018 г.;

НП № 22/09.11.2017 г., влязло в законна сила на 03.04.2018 г.;

НП № 23-11/29.11.2017 г., влязло в законна сила на 14.12.2017 г.;

НП № 29/28.02.2018 г., влязло в законна сила на 23.04.2019 г.;

НП № 30/23.03.2018 г., влязло в законна сила на 03.04.2018 г.;

НП № 31/23.03.2018 г., влязло в законна сила на 03.04.2018 г.;

НП № 33/23.03.2018 г., влязло в законна сила на 03.04.2018 г.;

НП № 53/10.12.2018 г., влязло в законна сила на 22.04.2019 г.;

НП № 45/01.04.2020 г., влязло в законна сила на 29.09.2020 г.;

НП № 46/01.04.2020 г., влязло в законна сила на 21.09.2020 г.;

НП № 47/21.04.2020 г., влязло в законна сила на 29.09.2020 г.;

НП № 121/23.03.2021 г., влязло в законна сила на 12.04.2021 г.;

НП № 122/23.03.2021 г., влязло в законна сила на 12.04.2021 г.;

НП № 139/13.12.2021 г., влязло в законна сила на 30.12.2021 г.;

НП № 140/13.12.2021 г., влязло в законна сила на 30.12.2021 г.;

НП № 152/17.03.2023 г., влязло в законна сила на 06.12.2023 г.;

НП № 153/17.03.2023 г., влязло в законна сила на 06.12.2023 г. - всички издадени от Началника отдел „Рибарство и контрол - З. Б.“ - [населено място] към Главна дирекция „Рибарство и контрол“ при Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури (ИАРА) със седалище [населено място], поради което и на основание чл. 305,ал.6 в вр. с чл. 301,ал.4 НПК е оправдан по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 238, ал. 3, т. 1 и т. 3 във вр. ал. 2 ,т. 2 НК.

Със същата присъда на основание чл.305,ал.6 в вр. с чл. 301, ал.4 НПК и чл. 56, ал.1 ЗРА на подсъдимия П. С. Т. е наложена глоба в размер на 3000,00 лв. за нарушение на член 17,ал.1,т.1 ЗРА - за това, че на 18.12.2023 г. в язовир „О.“, землището на [населено място] - обект, различен от Черно море и река Д., извършил стопански риболов с 3 броя хрилни мрежи на: 4 бр. риби от вида „Бяла риба“ с тегло 10,100 кг. на стойност 189.88 лв.; 1. бр. есетрова риба с тегло 4.900 кг. на стойност 117.60 лв.; 1 бр. риба от вида „Щука“ с тегло 3,950 кг. на стойност 74.26 лв.; 3 бр. риби от вида „Бяла риба“ с тегло 10.750 кг. на стойност 202.10 лв.; 14 бр. риби от вида „Сребриста каракуда“ с общо тегло 20.550 кг. на стойност 143.75 лв.; 1 бр. риба от вида „Клен“ с тегло 2,450 кг. на стойност 17.15 лв.; 1 бр. риба от вида „Платика“ с тегло 1,200 кг. на стойност 8.40 лв.; 1 бр. риба от вида „Шаран“ с тегло 15.950 кг. на стойност 175.45 лв.; 10 бр. риби от вида „Шаран“ с общо тегло 22.550 кг. на стойност 248.05 лв.; 8 бр. риби от вида „Шаран“ с общо тегло 14.350 кг. на стойност 157.85 лв.; 1 бр. риба от вида ,,Моруна“ с тегло 16.900 кг. на стойност 405.60 лв.; 13 бр. риби от вида „Сребриста каракуда“ с общо тегло 18.150 кг. на стойност 127.05 лв. или всичко уловени риби с общо тегло 141,800 кг. на обща стойност 1867.24 лв.

С присъдата подсъдимият П. С. Т. е осъден да заплати разноските по делото в размер на 242.33 лв.

С присъдата на основание чл. 90, ал.1 в вр. с чл. 56, ал.1 в вр. с чл. 17,ал.1,т.1 ЗРА се отнети в полза на държавата веществените доказателства: 1 бр. надуваема гумена лодка; 2 бр. дървени гребла и 2 бр. дъски; 1 бр. помпа за лодка; 1 бр. хрилна мрежа с дължина 20 метра и ширина на окото 80 мм. и 2 бр. хрилни мрежи с дължина 40 метра и ширина на окото 80 мм.; 3 бр. хрилни мрежи с широчина на окото съответно 70мм, 80мм и 110 мм и дължина по 40 метра.

По протест на прокурор в РП-М. срещу така постановената оправдателна присъда е образувано ВНОХД № 143/2025 г. по описа на Окръжен съд-Монтана, приключило с атакуваната пред ВКС нова въззивна присъда № 17 от 14.07.2025 г. С нея е отменена изцяло първоинстанционната присъда и вместо това:

- подсъдимият П. С. Т. е признат за виновен, че на 18.12.2023 г. в язовир „О.“, землището на [населено място], при условията на повторност след като е осъден с влязла в сила на 18.01.2023 г. присъда по НОХД № 8/2023 г. на РС - Враца за престъпление по чл. 238, ал.2, т.2, т.4, и т. 5 вр. с ал. 1 НК и след предварителен сговор с Т. Д. Б., с 3 бр. хрилни мрежи уловил:

- 4 бр. риби от вида „Бяла риба“ с тегло 10,100 кг. на стойност 189.88 лв.;

- 1. бр. есетрова риба с тегло 4.900 кг. на стойност 117.60 лв.;

- 1 бр. риба от вида „Щука“ с тегло 3,950 кг. на стойност 74.26 лв.;

- 3 бр. риби от вида „Бяла риба“ с тегло 10.750 кг. на стойност 202.10 лв.;

-14 бр. риби от вида „Сребриста каракуда“ с общо тегло 20.550 кг. на стойност 143.75 лв.;

-1 бр. риба от вида „Клен“ с тегло 2,450 кг. на стойност 17.15 лв.;

-1 бр. риба от вида ,,Платика“ с тегло 1,200 кг. на стойност 8.40 лв.;

-1 бр. риба от вида „Шаран“ с тегло 15.950 кг. на стойност 175.45 лв.;

- 10 бр. риби от вида „Шаран“ с общо тегло 22.550 кг. на стойност 248.05 лв.;

- 8 бр. риби от вида „Шаран“ с общо тегло 14.350 кг. на стойност 157.85 лв.;

- 1 бр. риба от вида „Моруна“ с тегло 16.900 кг. на стойност 405.60 лв.;

- 13 бр. риби от вида „Сребриста каракуда“ с общо тегло 18.150 кг. на стойност 127.05 лв., или всичко уловени риби с общо тегло 141,800 кг. на обща стойност 1867.24 лв., като уловът е извършен в обект, различен от Черно море, река Д. и обекти, за които лицето има регистрация по чл. 25 от Закона за рибарството и аквакултурите и има повече от две влезли в сила наказателни постановления за нарушаване на Закона за рибарството и аквакултурите, както следва:

НП № 12/05.10.2017 г., влязло в законна сила на 03.04.2018 г.;

НП № 22/09.11.2017 г., влязло в законна сила на 03.04.2018 г.;

НП № 23-11/29.11.2017 г., влязло в законна сила на 14.12.2017 г.;

НП № 29/28.02.2018 г., влязло в законна сила на 23.04.2019 г.;

НП № 30/23.03.2018 г., влязло в законна сила на 03.04.2018 г.;

НП № 31/23.03.2018 г., влязло в законна сила на 03.04.2018 г.;

НП № 33/23.03.2018 г., влязло в законна сила на 03.04.2018 г.;

НП № 53/10.12.2018 г., влязло в законна сила на 22.04.2019 г.;

НП № 45/01.04.2020 г., влязло в законна сила на 29.09.2020 г.;

НП № 46/01.04.2020 г., влязло в законна сила на 21.09.2020 г.;

НП № 47/21.04.2020 г., влязло в законна сила на 29.09.2020 г.;

НП № 121/23.03.2021 г., влязло в законна сила на 12.04.2021 г.;

НП № 122/23.03.2021 г., влязло в законна сила на 12.04.2021 г.;

НП № 139/13.12.2021 г., влязло в законна сила на 30.12.2021 г.;

НП № 140/13.12.2021 г., влязло в законна сила на 30.12.2021 г.;

НП № 152/17.03.2023 г., влязло в законна сила на 06.12.2023 г.;

НП № 153/17.03.2023 г., влязло в законна сила на 06.12.2023 г. – всички, издадени от Началника отдел „Рибарство и контрол – З. Б.“ - [населено място] към Главна дирекция „Рибарство и контрол“ при Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури (ИАРА) със седалище [населено място], поради което и на основание чл. 238, ал. 3, т. 1 и т. 3 във вр. с ал. 2, т. 2 и чл.54 НК е осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода и глоба в полза на държавата в размер на 15 000 лева.

-на основание чл. 57, ал. 1, т.3 ЗИНЗС е определен първоначален „общ“ режим за изтърпяване на наложеното му наказание „лишаване от свобода“.

-на основание чл. 68, ал. 1 НК е приведено в изпълнение наложеното му наказание по НОХД № 8/23 г. на РС-Враца в размер на три месеца лишаване от свобода, което на осн. чл. 57, ал.1, т. 3 ЗИНЗС да изтърпи при първоначален „общ“ режим.

- подсъдимият П. С. Т. е осъден да заплати направените на досъдебното и съдебното производство разноски, както и държавна такса за всеки служебно издаден изпълнителен лист.

- на основание чл. 238, ал. 4 НК са отнети в полза на държавата 1 бр. надуваема гумена лодка; 2 бр. дървени гребла и 2 бр. дъски; 1 бр. помпа за лодка; 1 бр. хрилна мрежа с дължина 20 метра и ширина на окото 80 мм. и 2 бр. хрилни мрежи с дължина 40 метра и ширина на окото 80 мм.; 3 бр. хрилни мрежи с широчина на окото съответно 70 мм, 80 мм и 110 мм и дължина по 40 метра.

Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок и срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт на окръжен съд.

Приоритетно следва да бъдат обсъдени доводите за допуснати процесуални нарушения, тъй като евентуалното наличие на касационно основание по чл. 348 ал. 1, т. 2 НПК би обусловило отмяната на атакувания съдебен акт и би препятствало обсъждането на неговата материалноправна законосъобразност и справедливост.

Заявените в жалбата процесуални нарушения по своето съдържание се свеждат, на първо място, до оплаквания за допуснато абсолютно процесуално нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 НПК - липса на мотиви на въззивния съдебен акт относно правните съображения за взетото решение; липсата на отговор на наведените от защитата доводи и възражения; неизлагане от въззивния съд на приета за установена от него фактическа обстановка, а приемане изцяло на установената от първия съд такава. На следващо място, те се свеждат до оплаквания за допуснати относителни такива по чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК - нарушение на принципа „ne bis in idem“ (чл.24 ал.1 т.6 НПК) по отношение на съставомерните признаци „влезлите в сила наказателни постановления“, част от които предмет на атакуваната въззивна присъда и всичките включени в присъдата на РС - Враца по НОХД № 8/23 г., нарушение на същия принцип по отношение на квалифициращото обстоятелство „повторност“; както и неизпълнение на задължението за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото (чл.14 ал.1 НПК).

Възражението за допуснато нарушение на чл.14 ал.1 НПК се явява декларативно и неконкретизирано, поради което следва да бъде оставено без обсъждане. Касационната проверка се ограничава до конкретно заявени нарушения (пороци), посочени в сезиращите документи, тъй като съгласно чл. 347, ал. 1 НПК ВКС се произнася единствено по наведените оплаквания, които трябва да са ясни и недвусмислено уточнени по съдържание. Във връзка с претенцията за нарушение на чл.14 ал.1 НПК в касационната жалба защитникът се е задоволил единствено да посочи, че съдът не е изпълнил задължението си относно обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Но тези декларативни твърдения не съставляват годно основание за касационна проверка, защото не са надлежно уточнени и мотивирани съгласно изискванията на чл. 351, ал. 1 НПК. След като самият касатор не е уточнил в какво точно се състои недоволството му от съдебния акт от гледна точка на допуснато при постановяването му съществено процесуално нарушение по чл. 14 ал.1 НПК и не е изтъкнал конкретни доводи, които да обосновават претенцията му в тази насока, ВКС няма правомощия по свой почин и по собствено усмотрение да замести тази непълнота на сезиращия документ.

Възражението на защитника за липса на мотиви на въззивната присъда е неоснователно. Същественото процесуално нарушение „липса на мотиви“ в същината си предполага или отсъствие изобщо на мотиви, или наличие на сериозни непълноти, неясноти и вътрешнологически противоречия в изложените съображения, препятстващи установяването на волята на решаващия съдебен орган и проверката на вътрешното му убеждение. При липсата на мотиви винаги се касае до невъзможност страните и контролиращите инстанции да установят действителната воля на решаващия съд. Липса на мотиви в заявените от защитата аспекти ще е налице, когато в съдебния акт не се съдържат приетите за установени фактически обстоятелства, когато няма изложени никакви аргументи относно правните съображения за взетото решение и когато не е даден отговор на доводите и възраженията на страните – в случая на защитника. Но, видно от съдържанието й, въззивната присъда категорично не страда от такива дефицити, доколкото в мотивите й надлежно е описана възприетата релевантна фактология (стр. 3-5), изложени са подробни правни съображения за взетото решение относно правната квалификация на установените факти и приложението на материалния закон (стр.7-12), като в тях имплицитно се съдържат и отговори на всички доводи и възражения на защитата, описани в касационната жалба. В тази връзка принципно вярна е констатацията на защитата, че в мотивите на въззивната присъда е възпроизведено съдържанието на мотивите на първоинстанционната присъда в частта относно възприетата фактическа обстановка. Но в случая, описвайки на стр. 3 - 5 в мотивите си възприетата релевантна фактология, въззивният съд изрично е посочил, че това е приетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка, която изцяло е била споделена. Този подход на окръжния съд не е недопустим и незаконосъобразен, тъй като е в пълно съгласие с правомощията на въззивната инстанция спрямо установените по делото фактически положения, доколкото по аргумент от чл.316 НПК тя е оправомощена да споделя и подкрепя изводите на първата инстанция за съществуването на определени факти и обстоятелства. В настоящия казус въззивният съд е сторил тъкмо това по отношение фактите по делото, поради което упражняването на това правомощие категорично не е довело до липса на мотиви на присъдата относно приетите за установени фактически положения. С оглед на това възражението в тази насока се явява без резон.

В обобщение се налага изводът, че в атакуваната присъда отсъстват пропуски и непълноти в мотивировката й. Съдържанието й обезпечава възможността касационната инстанция безпрепятствено да установи действителната воля на въззивния съд при решаването на относимите въпроси, включени в обхвата на чл. 301 ал.1 НПК. Същевременно то гарантира в достатъчна степен правото на страните да разберат ясно съображенията на въззивната инстанция, въз основа на които е постановена атакуваната присъда, като им осигурява и възможността пълноценно да аргументират възраженията си срещу нея пред касационната инстанция, което защитата на практика е сторила. С оглед на това ВКС счита, че процесуалните характеристики на атакувания съдебен акт отговарят на изискванията на чл. 339 ал.3 вр. чл.305 НПК, поради което обуславят неоснователността на отправените от касатора упреци спрямо съдържанието на този акт.

Доводът, че неправилно е прието, че по отношение на включените в състава на престъплението по чл.238, ал.3, т. 1 и т. 3 вр. ал.2, т.2 НК по настоящото дело и тези, предмет на влязла в сила присъда/определение по НОХД № 8/23 г. на Районен съд – Враца, общо 14 НП, макар и да са едни и същи, не са налице предпоставките на чл.24,ал.1, т.6 НПК, следва да бъде отнесен не към оплакването за нарушение на материалния закон, а към това за допуснати съществени процесуални нарушения. Това следва от обстоятелството, че наличието на основанието по чл. 24, ал. 1, т. 6 НПК няма отношение към правилното приложение на материалния закон, доколкото би имало за последица единствено прекратяване на наказателното производство, а не оправдаването на подсъдимия поради неправилно приложение на материалния закон.

Разгледани по същество, ВКС намира за несъстоятелни аргументите, основани на разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 6 НПК, за допуснато от въззивния съд нарушение на принципа „ne bis in idem“ по отношение на съставомерните признаци „влезли в сила наказателни постановления“, част от които предмет на атакуваната въззивна присъда и всичките включени в присъдата (одобреното споразумение) на Районен съд - Враца по НОХД №8/23 г. Защитата изгражда тезата си за нарушение на правилото „nе bis in idem“ върху обстоятелството, че по отношение на подсъдимия е налице влязло в сила определение за одобряване на споразумение за престъпление по чл. 238, ал.2, т.2 , т.4 и т.5, вр. ал.1,вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1 НК, извършено на 28.04.2022 г. в язовир „Д.“, землището на [населено място], при което в състава на това престъпление са били включени общо 15 влезли в сила НП, от които 14 броя НП са идентични с част от включените (общо 17 бр. НП) в състава на престъплението, предмет на атакувания съдебен акт. Настоява се, че в случая е налице идентичност в част от съставите на двете деяния, респ. че е налице частично дублиране във фактическата обстановка между двете деяния и тъй като това дублиране касае задължителен съставомерен признак в резултат на същото подсъдимият е осъден по настоящото дело за част от деянието, за което има влязъл в сила съдебен акт. Изтъква се, че влезлите в сила НП са неразделна част от фактически състав и на двете деяния, макар и различни по време и място, и че след като те вече веднъж са били предмет на окончателна присъда не могат да бъдат включени в състава на новото деяние.

Претендираните идентични факти (14-те броя НП за административни нарушения по ЗРА) не касаят фактическите характеристики на самите деяния, а единствено обосновават особеното качество на субекта на криминализираното посегателство извън основните такива, визирани в чл. 31 от НК, а именно – наказателноотговорно лице, по отношение на което има влезли в сила две или повече НП за административни нарушения по ЗРА. Следователно, противно на виждането на защитата, те не касаят и не запълват обективни елементи от фактическия състав на деянието по чл. 238 ал.2 т.2 НК. Известно е обаче, че основният критерий за приложение на принципа „ne bis in idem“ е тъждеството на деянието, разбирано като съвкупност от неразривно свързани помежду си факти, поради което отправната точка за преценката на понятието „същото деяние“ следва да е „конкретното незаконно поведение“. А това означава, че за преценката на „idem“ водещо е значението на фактическата идентичност или същественото сходство от обективна и субективна страна на конкретно осъщественото от дееца поведение, а не идентичността на фактите, обосноваващи особеното му качество на субект на престъплението. Затова тази преценка изисква във всеки отделен случай да се съпоставят съществените елементи на правонарушенията, които се изследват от гледна точка на конкретните условия на време, място и обстановка при осъществяване на деянието. В настоящия казус е безспорно, че липсва идентичност (тъждество) между двете правонарушения, доколкото те имат различни времеви, пространствени и фактически параметри, като се различават и по своя предмет – вида, количеството и теглото на уловената риба, поради което и предвид изложеното не е налице претендираното от защитата частично дублиране във фактическата обстановка на двете деяния, респ. идентичност на елементи от двете деяния. Т.е., не е налице двукратно (повторно) осъждане на подсъдимия за едно и също деяние (престъпление) по чл. 238 ал.2 т.2 НК в нарушение на забраната по чл. 24, ал. 1 т. 6 НПК.

Неоснователно е и възражението за допуснато от въззивния съд нарушение на принципа „ne bis in idem“ при осъждането на подсъдимия за квалифициращото обстоятелство „повторност“. Същото е аргументирано с доводи, че в случая осъждането при условията на „повторност“ се обуславя от част от същите съставомерни признаци - част от същите влезли в сила наказателни постановления, в резултат на което е налице повторно осъждане въз основа на част от идентични съставомерни признаци. Целта на забраната „ne bis in idem“ е да не се допуска двукратно санкциониране на едно и също лице за едно и също деяние, поради което тя без съмнение не се отнася за случаите на повторност – когато деецът е осъждан с влязла в сила присъда за престъпление от даден вид и след това извърши отново престъпление от същия вид (чл.28 ал.1 НК). Самата дефиниция на „престъплението, извършено повторно“ априори изключва приложението на принципа „ne bis in idem“, доколкото при повторността се касае за две отделни деяния с различни времеви и пространствени измерения. В тази връзка, както бе отбелязано по-горе, твърдените идентични съставомерни признаци - част от влезлите в сила наказателни постановления - в случая нямат никакво отношение към самите деяния, а единствено обосновават особеното качество на субекта на престъпленията – лице, за което има влезли в сила две или повече НП за административни нарушения по ЗРА.

Съобразно изложеното дотук ВКС намира, че не са допуснати претендираните процесуални нарушения, обосноваващи касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК.

Несъстоятелни са и доводите в подкрепа на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.1 НПК, че въззивната инстанция неправилно е приложила материалния закон като е приела, че за да бъде осъществен съставът на престъпление по чл.238, ал.2, т.2 НК не следва влезлите в сила НП да са за такова идентично нарушение по ЗРА, а за каквито и да е нарушения по този закон, т.е., че всички влезли в сила НП, издадени за нарушения на разпоредби по ЗРА, се включват в състава на деянието по чл.238, ал.2, т.2 НК, а не само тези, свързани с улов на риба с мрежи в обекти, различни от Черно море, река Д. и обектите, за които лицето има регистрация по чл.25 от ЗРА.

Изводът на въззивната инстанция, че законът не поставя изискване деецът да е наказан предварително по административен ред с влезли в сила две или повече предхождащи наказателни постановления за деяние, което да е същото по вид (идентично) с деянието, предмет на последвалото наказателно обвинение, е основан на правилно тълкуване и вярно разбиране на нормата на чл. 238, ал.2, т. 2 НК. Описвайки особеното качество на субекта на коментираното престъпление, законодателят съвсем ясно и недвусмислено е посочил, че това е лице, по отношение на което има влезли в сила две или повече наказателни постановления за административни нарушения по ЗРА, без да е предвидил ограничение за вида на тези нарушения в рамките на посочения нормативен акт. С оглед на това правилна е преценката на окръжния съд, че в случая предходното наказване на дееца по административен ред се отнася за всички видове административни нарушения по ЗРА, а не само за идентични с правонарушението, описано в нормата на чл.238 ал.2 т.2 НК - улов на риба и/или други водни организми с риболовни мрежи в обекти, различни от Черно море, река Д. и обектите, за които лицето има регистрация по чл. 25 от ЗРА. По тези съображения ВКС намира, че в съответствие с материалния закон особеното качество на субекта на престъплението (в случая на подсъдимия Т.) правилно е изведено от всички инкриминирани влезли в сила НП, издадени по отношение на подсъдимия за извършени от него предходни административни нарушения по ЗРА.

В изложените доводи в подкрепа на оплакването за липсата на мотиви относно приетия от окръжния съд квалифициращ признак предварителен сговор, за който подсъдимият е признат за виновен, имплицитно се съдържа и оспорване на правната квалификация на деянието относно този признак. Това на практика обосновава възражение за неправилно приложение на закона при осъждането на подсъдимия за визираното квалифициращо обстоятелство – деянието да е извършено от две или повече лица, сговорили се предварително за неговото осъществяване.

ВКС намира, че с осъждането на подсъдимия за този квалифициращ признак (по чл.238 ал.3 т.1 НК) е допуснато неправилно приложение на закона. Въззивната инстанция безкритично е възприела обвинителната теза на прокурора за наличието на това квалифициращо обстоятелство и е дала неправилна квалификация на обсъжданото деяние, приемайки, че е извършено от подсъдимия след предварителен сговор със св. Т. Д. Б.. Изложените в тази насока правни изводи не отговарят на точния смисъл на закона.

Разпоредбата на чл. 93 т.12 НК дефинира, че престъплението е извършено „от две или повече лица“, когато в самото изпълнение са участвали най-малко две лица. Но, както бе посочено по-горе, инкриминираното престъпление по чл. 238 ал.2 т.2 НК е с особен субект – лице, по отношение на което има влезли в сила две или повече наказателни постановления за административни нарушения по ЗРА. Затова тази квалификация ще бъде налице само ако в престъплението участват най-малко две лица, за които има влезли в сила две или повече наказателни постановления за административни нарушения по ЗРА. Когато в изпълнението на престъплението (улов на риба и/или други водни организми) участват и лица, които нямат това особено качество, както в случая св. Т. Б., последните не могат да бъдат съизвършители на това престъпно посегателство. Отнесено към конкретиката по настоящия казус, това означава, че след като в самото изпълнение подсъдимият не е действал в съизвършителство с друго лице, имащо особеното качество да е наказвано с две или повече НП за административни нарушения по ЗРА, той не е извършил деянието в условията на предварителен сговор по смисъла на чл. 238 ал.3 т.1 НК.

Следователно контролираният съд не е имал законното основание да квалифицира обсъжданото деяние по този текст на НК. При установените по делото факти материалният закон не е приложен правилно. Така допуснатото нарушение може да бъде отстранено от настоящата инстанция съобразно правомощията й по чл. 354, ал. 1, т. 4 НПК. Това предполага въззивната присъда да бъде изменена като подсъдимият бъде оправдан за квалифициращия елемент по чл. 238 ал.3 т.1 вр. ал.2 т.2 НК престъплението да е „извършено от две или повече лица, сговорили се предварително за неговото осъществяване“.

Оплакването за явна несправедливост на наложеното на П. Т. наказание лишаване от свобода е неоснователно. Констатираното нарушение на материалния закон, подлежащо на отстраняване от ВКС чрез оправдаването на подсъдимия за посоченото квалифициращо обстоятелство, в случая не се отразява на справедливостта на това наказание. Същото законосъобразно е определено при условията на чл. 54 НК. Отмерено в срок една година и шест месеца, то се явява напълно съобразено с конкретната степен на обществена опасност на извършеното престъпление и тази на дееца. В действителност при установяване на обстоятелствата по чл. 54 НК въззивният съд незаконосъобразно е отчел като отегчаващо обстоятелство предходното осъждане на подсъдимия за незаконен риболов. В случая, без да е изрично посочено, очевидно се визира осъждането му по НОХД №8/23 г. по описа на РС – Враца, доколкото само то е за незаконен риболов. Но това предходно осъждане за престъпление по чл. 238 НК е отчетено при определяне на квалификацията на престъплението по настоящото дело като извършено при условията на повторност и затова то не може да бъде съобразявано отново и при определяне на наказанието (чл. 56 НК). В този смисъл основателно е възражението на защитата, че коментираното осъждане неправилно е оценявано два пъти - за определяне на правната квалификация на престъплението и същевременно като отегчаващо отговорността обстоятелство. Извън това обаче, окръжният съд правилно е преценил като отегчаващи отговорността обстоятелства голямото количество и високата стойност на уловената риба, както и значителната продължителност във времето на предхождащата деянието идентична бракониерска дейност на подсъдимия, обосноваваща негативна характеристика на личността му (тази негова незаконна дейност е продължила в периода 2017 г. - 2023 г., което се установява от издадените по отношение на Т. многобройни влезли в сила наказателни постановления). На практика наказанието една година и шест месеца лишаване от свобода е определено под средния размер за престъплението, като в този размер то е съобразено с целите на наказанието по чл. 36 НК и с принципа за съответствието му с извършеното престъпление, съгласно чл. 35, ал. 3 НК, поради което следва да бъде преценено като напълно справедливо. В тази връзка се налага да бъде допълнено, че предходното осъждане за същото по вид престъпление очевидно не е произвело необходимия възпиращ, превъзпитателен и превантивен ефект у касатора. А липсата на поправяне и превъзпитание като последица от това осъждане и от наложените му множество административни наказания за извършени нарушения по Закона за рибарството и аквакултурите недвусмислено сочи на трайно демонстрирано от него поведение на незачитане на правовия ред (регламентиращ съответните обществени отношения). В контекста на гореизложеното възрастта на подсъдимия (56 години) и това, че има непълнолетно дете, не са фактори, които да обосновават основателност на претенцията за намаляване размера на наложеното му наказание лишаване от свобода.

В касационната жалба е отправено недоволство и срещу размера на наложеното допълнително наказание глоба. Настоящият състав намира, че в случая липсва основание за смекчаването му. Същото е определено в минималния предвиден от закона размер (15 000 лв.) и след като не се установяват предпоставките за прилагане на чл. 55 НК, на практика не съществува законова възможност за намаляване размера на това наказание в рамките на приложението на чл.54 НК.

По изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 и т.4 НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И:

ИЗМЕНЯ присъда № 17 от 14.07.2025 г. на Окръжен съд-Монтана, постановена по ВНОХД № 143/2025 г. по описа на съда, като ОПРАВДАВА подсъдимия П. С. Т. по обвинението по чл. 238, ал. 3, т.1 вр. ал. 2 т.2 от НК „да е извършил престъплението след предварителен сговор с Т. Д. Б. за неговото осъществяване“.

ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата част.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: